Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (8)

Оксфорд

В участъка в Оксфорд старши инспектор Ливингстън се зарадва, че Ригън Рей ли му се обади толкова скоро. Като приключи разговора с нея той остави телефонната слушалка, завъртя стола така, че да гледа към прозореца и се облегна назад — това беше любимата му поза за размисъл. Одобряваше предложението на Ригън да се сдобият с информациите на вестниците в родния й град по повод смъртта на Атина Популос. Адвокатът на семейство Популос беше направил постъпки останките й да бъдат върнати в Гърция. Очевидно родителите избягваха публични прояви. Въпреки че бяха изминали повече от десет години, откакто за последен път бяха видели дъщеря си, винаги се бяха надявали, че един ден тя ще се върне.

Прегледът на досието, а и разговорите му с адвоката го бяха убедили, че семейство Популос са богати и влиятелни. Без съмнение намирането на тялото на изчезналото момиче е било голяма новина в Гърция и е било отразено широко от средствата за информация. Потискайки раздразнението, че сам не се е сетил пръв да изиска тази информация, Ливингстън отново посегна към телефона. Когато напусна кабинета си 15 минути по-късно, вече беше получил уверение, че преводите на публикациите в гръцките вестници за случая „Популос“ ще бъдат изпратени по факса на него и на Ригън Рейли на „Кралица Гуинивър“.

Първата му спирка беше на около 5 минути път с кола до леглото на Пенелоп Атуотър в Оксфордската кралска болница. Той предварително се подготвяше за неприятната гледка, която представляваше тя снощи с бледото си като восък лице, с пресъхналите си напукани устни, със системите, прикрепени около месестите й ръце и раздърпаната й болнична нощница, от която всеки момент можеха да се покажат и най-скритите й прелести. Всичко това обвито в неприятна миризма, идваща от ужасното състояние, в което се намираха вътрешностите й.

Като остави реното си на паркинга, Ливингстън пое на няколко пъти свеж въздух, след това решително премина през въртящата се врата в празното фоайе. Портиерът бършеше пода с влажен парцал, от който очите на Найджъл го засмъдяха, а гладко обръснатият му врат се изприщи. Бързо се отправи към служителя, който даваше пропуски на посетителите. Беше облечен в униформа на бели и червени раета и носеше значка, на която беше отбелязано, че добросъвестно е дал 10 хиляди часа в служба на Оксфордската кралска болница. „Това е един цял живот — помисли си Ливингстън, докато получаваше пропуска за посещение на болната Пенелоп.“ Като се чешеше по врата той се втурна към асансьора. „Ако бях прекарал в това фоайе 10 хиляди часа, щях да се превърна в една огромна купчина тор“ — помисли си той.

Пенелоп Атуотър беше в стая 210. Ливингстън реши, че днес тя изглеждаше по-зле от снощи. Придърпа един стол до леглото и изпита истинско угризение на съвестта, че трябваше да я разпитва. Когато дишането й стигна до него, съжали себе си. Търпеливо изчака, докато в отговор на въпроса му как се чувства, го заля с много подробна, но ненужна информация.

— Но поне съм жива — изхриптя тя — а не мога да кажа същото за старата жена, с която споделяхме досега стаята.

Ливингстън погледна към покритото с одеяло на ивица легло под прозореца.

— Сигурно са я изписали — каза той.

— Е, и така би могло да се каже — изхриптя Пенелоп.

— Хм, да, разбирам. — Ливингстън стана делови: — Г-це Атуотър, наистина ми е неприятно да ви безпокоя, но вие напълно сигурна ли сте, че не е имало начин погрешно да сте сложили арсеник, замесвайки сандвичите?

— Аз им викам вкуснотии — каза с треперещ глас тя.

— Точно така. Ако правилно съм си отбелязал, вие сте взели тези, които са останали, в стаята си. Би трябвало да се предполага, че ако всички са били опечени в една тава и са били изядени от гостите в събота вечерта или в неделя следобед, и някой друг би се разболял. Фактът, че само вие сте се разболели, когато сте занесли останалите в стаята си е сам по себе си доста странен.

Ливингстън извади бележника си и бързо го запрелиства.

— В събота вечерта не сте се чувствала много добре, но все пак сте се възстановила дотолкова, че сте могла да ядете от тях още в неделя следобед, а и да вечеряте след това.

— О, да. — Очите на Атуотър се оживиха. — За неделната вечеря, след като вие и младите дами си отидохте лейди Екснър, Вал, Филип и аз хапнахме кюфтета с пюре от картофи. В събота вечерта наистина бях малко неразположена, но това е нормално за човек с такъв крехък организъм като моя. В неделя вечерта беше съвсем различно. Чак, когато отидох в стаята си и хапнах от вкуснотиите, които бях оставила на нощната ми масичка се почувствах много зле.

Ливингстън внимателно я погледна.

— Доколкото разбрах вие сте занесли останалите сандвичи в стаята си, когато се прибрахте в неделя вечерта. Да не би да искате да кажете, че сте ги занесли в стаята по-рано?

Пенелоп го погледна виновно.

— Виждате ли, те са толкова вкусни, че се страхувах да не би момичетата да ги изядат всичките и затова за момент се измъкнах и занесох в стаята си 6–7, увити в една салфетка.

— Били са изложени на показ в стаята ви през целия следобед и вечерта?

Най-после Пенелоп като че ли започна да разбира накъде водят въпросите. Очите й се разшириха, устата й прие формата на кръг, а месестите й ръце стиснаха нощницата.

— Искате да кажете, че някой може да ги е поръсил с арсеник докато са били в стаята ми? Ама, защо?

Ливингстън се изправи и я потупа по рамото.

— Точно това искам да разбера.

На излизане от болницата бързо взе решение. Ако завиеше надясно, щеше да се отправи към Лиуилин Хол. Левият завой го отвеждаше към главната улица на Оксфорд, на която се намираше кръчмата „Оръжията на краля“. Той избра втората възможност, казвайки си, че един сандвич и чаша чай биха му се отразили добре, преди да се срещне с Филип Уиткомб, годеницата му Вал Туилър и прислужницата, за да им зададе допълнителни въпроси. Филип го беше уверил, че ще си бъдат вкъщи през целия ден.

За обяд беше още рано и заведението беше почти празно. Ливингстън си поръча сандвич със сирене и домат и чаша чай. Келнерът току-що му беше сервирал, когато външната врата се отвори и той чу някой да го вика по име. Клер Джеймс се забърза към масата му.

— Здравейте, инспекторе. Каква изненада. Вие сте си взели тъкмо това, което и аз възнамерявам да поръчам. Мога ли да седна при вас? — Тя не го дочака да кимне в знак на съгласие и седна на отсрещния стол.

Ливингстън се беше надявал на спокоен обяд, през който искаше да поразмисли, но, от друга страна, си каза той, тази млада жена е била в колежа с Атина Популос и възможността да поговори насаме с нея можеше да се окаже полезна. Дори и най-нищожната нова информация можеше да му бъде от полза, а освен това трябваше да признае, че Клер Джеймс изглеждаше много добре в ластичния си колоездачен костюм.

Тя даде знак на келнера. Обясни му, че е останала в Оксфорд още два-три дни след сбирката.

— Малко е тягостно, след като всички си отидоха, но годеникът ми ще пристигне утре и след това ще заминем за Шотландия. Много обичам да пътувам.

Келнерът пристигна.

— Искам от същото, което си е поръчал този красив мъж — каза тя, поглеждайки закачливо към Ливингстън.

След като направи поръчката си, Клер се наведе заговорнически напред и гласът й премина почти в шепот:

— Открихте ли вече кой е удушил бедната Атина?

Ливингстън се помъчи да не показва раздразнението си.

— Разследването продължава.

— Е, обзалагам се, че след десет години уликите са твърде малко. Кой знае, досега убиецът й може и да е умрял. — Клер широко ококори очи, представяйки си подобна възможност.

Ливингстън захапа яростно сандвича, на който беше искал дълго да се наслаждава.

— Чух за бедната Пенелоп. Когато я видях да слага тези сандвичи в салфетката, си помислих, че може да й прилошее.

Ливингстън присви очи:

— Вие я видяхте?

— Кой не би я забелязал. Остави след себе си такава пътека от трохи, на която биха завидели Хензел и Гретел.

Ливингстън си спомни, че Хензел и Гретел се бяха загубили в гората, защото птиците изкълвали трохите, които оставали по пътя си. Каква птичка или лешояд беше тръгнал след трохите, оставени от Пенелоп?

Подбираше внимателно думите си при следващия въпрос. Като че ли между другото каза:

— Г-це Джеймс, онзи ден вие споменахте, че според вас Атина Популос е изпитвала някакъв романтичен интерес към професор Филип Уиткомб. Разбира се, той категорично отрече и аз забелязах, че останалите млади госпожици не бяха съгласни с вас. Какви са основанията ви за подобно подозрение?

— Не е просто подозрение. Когато днес се разхождах с колелото, си спомних, че съм правила това с Атина. В неделята преди тя да изчезне, Атина и аз, бяхме на разходка с колела и минахме покрай Лиуилин Хол. Както обикновено Филип беше в градината при цветята си. Въпреки че в училището има свой апартамент, всеки знаеше, че през уикендите може винаги да бъде намерен там. Атина спря да го поздрави. Когато по-късно я подкачих, че нарочно е минала по този път, тя стана тъмночервена. Просто имах чувството, че между тези двамата има нещо и като си помисля, той не беше изненадан да я види.

— Не ви ли дойде на ума да кажете това преди десет години?

— Бога ми, не. Всеки мислеше, че Атина просто е заминала нанякъде, а Филип си беше тук и си работеше в градината. Но сега, когато откриха тялото й в съседство с Лиуилин Хол, човек започва да се чуди, нали?

„Да, наистина“ — помисли си Ливингстън и поиска сметката. Въпреки слабия й протест, той плати и нейния обяд. Реши, че си е изкарала сандвича със сирене и домат.

Ливингстън караше бавно, наближавайки Лиуилин Хол и си представяше как Атина Популос е карала велосипеда си по този безлюден извънградски път с надеждата да зърне за малко Филип Уиткомб. Никак не можеше да разбере предпочитанията на младежта. И в най-дръзките си мисли не би могъл да си представи 15-годишната си дъщеря Дейвина да си пада по такива като Филип. „Без мене“, щеше да каже нацупено тя. Той обаче трябваше да признае, че дори Филип би бил далеч за предпочитане пред онези първобитни същества, наричани рокзвезди, с чиито портрети бе облепен всеки сантиметър от стените в стаята на Дейвина.

Атина Популос е била видяна за последен път в „Бикът и мечката“ близо до гарата. Нямаше свидетел, който би могъл да каже дали се е качила във влака, което обаче не означаваше, че тя наистина не е била в него. В петък вечер десетки оксфордски студенти пътуват за Лондон. Сега се знаеше, че дори и да е имала намерение да вземе влака, по всяка вероятност, нещо се беше случило по пътя между заведението и гарата.

Вратата на имението на Екснърови беше отворена. Ливингстън зави по алеята за автомобили и спря пред голямата къща. Беше нащрек, когато натисна звънеца. Преди близо 48 часа беше идвал тук да разпитва съученичките на убитата Атина Популос. Компаньонката на лейди Екснър Пенелоп Атуотър не е виждала Атина Популос, но някъде около времето на посещението му е бил направен опит да бъде отровена. Защо? Имаше ли някаква връзка между двете престъпления и ако имаше, каква би могла да бъде тя?

Прислужницата му отвори вратата. Ливингстън си спомни името й, когато влезе във фоайето. Ема Хорн. Бързо си припомни информацията, която беше получил от нея в събота. Тя идваше на работа в Лиуилин Хол следобед през последните 12 години. Леля й е била икономка на сър Джилбърт и след смъртта му беше останала с лейди Екснър до пенсионирането си. Тогава работата беше поела Ема Хорн. Вглеждайки се внимателно в слабото мършаво лице на жената, Ливингстън забеляза леко иронично изражение. Реши да се отбие в кухнята и да поговори с нея, преди да си тръгне.

На въпроса му Ема отговори, че професор Уиткомб и г-ца Туилър са във фоайето в задната част на къщата и го очакват. То, както всичко останало в тази къща, се нуждаеше от пребоядисване. Мебелировката се състоеше от един фотьойл на колела, няколко не по-малко стари шезлонга и паянтова, покрита със стъкло кръгла маса, отрупана с вестници. Вал Туилър се беше излегнала във фотьойла, поклащайки го с подпрения си на пода крак. Беше облечена с пола в цвят каки и подходяща блуза, които караха Ливингстън да си спомни за „Девическия пътеводител“ — още една организация, в която дъщеря му беше отказала да членува. Усмивката на Вал показваше по-скоро любезност, отколкото сърдечност.

Филип обаче явно беше притеснен. Неговата пясъчноруса коса имаше такъв вид, като че ли беше забравил да я среши сутринта. Колената на светлосините му памучни панталони бяха зацапани, от което можеше да се съди, че беше работил в градината. Непрекъснато облизваше с език устните си.

— Инспекторе, аз наистина съм изумен.

Ливингстън изчака.

— Пенелоп ми се обади от болницата, след като сте бил при нея. В лабораторията сигурно са допуснали грешка. Не можете сериозно да мислите, че някой се е опитал да отрови тази жена. Тя непрекъснато страда от болки в стомаха.

— Не и с такава сила — каза спокойно Ливингстън.

— Но какви могат да бъдат мотивите? — В гласа на Туилър се чувстваше пренебрежение. — Просто не виждам какъв е смисълът.

— Очевидно изглежда така — съгласи се Ливингстън — и ако все пак този въпрос има прост отговор, бих искал да го знам. Тъй като никой друг не се е почувствал зле от… — той се поколеба.

— От вкуснотиите — помогна му Филип.

— Точно така. Съгласен съм, че мис Атуотър може, без да е искала, да е сложила погрешно тази съставка, когато е замесвала тестото, но след като никой друг не е пострадал тогава би могло да се предположи, че отровата е била сложена, след като е занесла шест-седем парчета в стаята си, за да си похапне през нощта. Мога ли да хвърля един поглед на стаята й?

На Ливингстън му се стори, че безпокойството по лицето на Филип се смени с израз на досада.

— Мисля, че миналата вечер вашите хора щателно претърсиха навсякъде.

— Професор Уиткомб, когато от болницата ни се съобщава, че в организма на пациент е открита отрова, ние трябва да извършим най-щателно разследване. Тази сутрин от лабораторията потвърдиха, че във вкуснотиите, намерени в леглото й, има следи от арсеник. Ако нямате нищо против, бих желал сам да хвърля един поглед.

— Р-р-разбира се. — Филип отвори вратата и извика Ема.

Ливингстън счете за свой късмет обстоятелството, че нито Уиткомб, нито Туилър пожелаха да го придружат. Изкачи се по витата стълба до втория етаж, задъхвайки се леко от направеното усилие. Забеляза, че овехтелият килим е доста протрит и по стените на просторния хол тапетите на много места изобщо липсват.

— В тази къща цари истински безпорядък — каза неодобрително Ема Хорн. — Тя иска да я запази в онзи вид, който имаше, когато беше жив сър Джилбърт, а и Филип е като нея — не забелязва, че всичко наоколо се руши.

След като изкачиха стълбата тя го поведе надясно.

— Всички спални са в това крило — каза Хорн. — Първата е на лейди Екснър, след нея — тази на Филип, после идва стаята за гости и в края е стаята на Пенелоп, а вратата до нея е за тоалетната.

— Тоалетната! — възкликна Ливингстън. — Лейди Екснър няма ли своя баня?

— Не — каза Ема, като го водеше към стаята на Пенелоп. — Всеки друг би превърнал един от тези огромни килери или може би дори стаята за гости в баня, но това, което е било добро за сър Джилбърт е достатъчно и за нея. В края на краищата няма значение. Тя и Пенелоп ползват заедно банята. Има две тоалетни в другото крило и още две на първия етаж, но сега само тази е използваема. Нейно благородие най-после направи постъпки за ремонт на водопроводната система, но ще изминат няколко месеца, докато пристигнат първите съоръжения.

Бяха пред вратата на Пенелопината стая. Леглото беше оправено. Багажът, който Пенелоп трябваше да носи по време на пътуването беше струпан в един ъгъл. Върху шкафа за дрехи имаше най-различни ненужни дреболии, които създаваха у Ливингстън впечатлението, че се намира в изоставен магазин за сувенири. Из стаята бяха разпръснати плюшени мечета от всякакви размери и видове. Леглото и нощната масичка до него се виждаха ясно през отворената врата. Ливингстън излезе от стаята.

— Да не би да искате да кажете, че всеки, който би искал да използва тоалетната в неделя следобед, е трябвало да дойде тук? — Той посочи към тоалетната вдясно от стаята на Пенелоп.

— Да, сър. Смешно нали? Може би знаете колко скъпо е това имение. Хотелската верига се мъчеше да накара лейди Екснър да продаде поне половината. Тя би могла да има цяло състояние и като промени това място да му се наслаждава. Филип е същият. Той и неговата градина! Все пак трябва да отбележа, че с възрастта започва да става по-възприемчив към човешките удобства.

— Точно така — Ливингстън се обърна и понечи да тръгне към тоалетната. Даде си сметка, че отворената врата би накарала повечето хора инстинктивно да погледнат в стаята. Това означаваше, че всеки от присъстващите в неделя, който е поискал да ползва тоалетната може да е забелязал вкуснотиите до леглото на Пенелоп. Огледа внимателно стаята и се върна на първия етаж, давайки си сметка, че е установил как е могло да бъде извършено престъплението, но не и какъв е мотивът.

Когато Ливингстън се върна при Туилър и Уиткомб във фоайето забеляза, че те се карат. Обикновено бледо лицето на Филип Уиткомб сега беше зачервено. Челото му беше сбърчено, подчертавайки постоянното му изражение на объркан учен. Сега обаче беше един много ядосан, объркан учен, или пък великолепно успява да се прави на такъв, помисли си Ливингстън. Не можа да си обясни как, някак си подсъзнателно, му дойде тази мисъл.

Валери Туилър изглеждаше по-скоро непреклонна, отколкото ядосана. Беше се навела напред в креслото, пръстите на ръцете й бяха преплетени, очите й гледаха без да мигнат лицето на Уиткомб. Изглежда не забеляза връщането на Ливингстън и каза:

— Филип, скъпи, знам колко нелепо и ужасно е това за теб, но ти просто трябва да се съгласиш, че е напълно възможно и вместо да караш Ливингстън да търси евентуалния убиец, трябва да сложим край на тази глупост още от самото начало.

— Но, Вал, та това е толкова нелогично!

„Възможно ли е и двамата да не са чули стъпките ми?“ — помисли си Ливингстън. Той се запита дали чутите реплики биха му били от полза. „Може би — не. Трябва да стъпвам по-тежко“ — каза си той.

В този момент и двамата го видяха и се стреснаха.

— Без да искам, чух какво казахте току-що и най-настоятелно ви моля, ако знаете нещо, което би могло да хвърли светлина върху следствието, да ми го кажете, защото това е ваш дълг.

— Филип — Туилър протегна ръка и го потупа по рамото.

— О, кажи му ти, ако смяташ, че така е правилно. Но инспекторе — Филип се изправи и мушна ръце в джобовете си — това т-т-трябва да бъде поверително. Искам да кажа, че вие сигурно няма да отправите обвинение срещу една о-о-осемдесетгодишна старица, нали?

— Осемдесетгодишна старица? — Ливингстън не можеше да прикрие изумлението си.

— Ами. — Филип разтърси глава. — Разбира се, това е било една шега от нейна страна, а-а-аз не знам.

— Филип, остави на мен. — Вал се обърна към Ливингстън.

— Инспекторе, какво количество арсеник е било намерено във вкуснотиите и какво в тялото на Пенелоп?

— Незначително — каза Ливингстън.

— Сигурно недостатъчно да я убие.

— Преднамерено? Трудно е да се каже. Вие си спомняте, че госпожица Атуотър е пълна жена, която не се грижи много за здравето си. Има проблеми с храносмилането, високо кръвно налягане и преуморено сърце, а също и високо съдържание на холестерол в кръвта. Би могла лесно да получи сърдечен пристъп в тежкото състояние, в което се е намирала, а в такъв случай всеки, който е сложил арсеник във вкуснотиите, може да се счита за извършител на убийство. За негов късмет тя ще се оправи. А сега какво имате да ми кажете?

— Вероника, лейди Екснър, много искаше да пътува без Пенелоп. Честно казано, напоследък тя й лази по нервите. В последно време пътуваха доста заедно и въпреки че в някои отношения това компаньонство да имаше известни предимства, в други започна да става трудно поносимо. С напредването на възрастта Пенелоп яде все повече. За последните 10 месеца е напълняла почти два пъти. Вероника каза, че трябва да прикрепят една хранилка към нея. Миналата седмица Вероника беше в бараката, в която Филип държи разни торове и препарати. Там има буркан, на който ясно е написано, че съдържа арсеник и Вероника каза, че когато следващия път Пенелоп направи от нейните вкуснотии би трябвало да ги поръси с малко арсеник. Така тя щяла поне да има причина да ходи през цялата нощ до тоалетната.

— Вие не искате да кажете, че…

— Че тя е действала според това нейно хрумване.

— Вал, аз ти казах, че беше шега. Вероника не го каза сериозно.

— Знам, че тогава не го е казала сериозно, но в неделя сутринта, когато Пенелоп отиде на черква, Вероника беше убедена, че на нейната племенница ще се види ужасно да изтърпи Пенелоп за цял месец. Отново повдигна въпроса за изпращането на Пенелоп на почивка, а тя да замине сама за Щатите. Филип не искаше да чуе за това. По-късно, когато откараха по спешност Пенелоп в болницата Вероника спомена колко много съжалява, но нали в живота всяко зло било за добро. Сега нейното желание да пътува без Пенелоп щяло да се изпълни, без да се налага да накърнява чувствата й.

— Вие само трябваше да я замените с Ригън Рейли като придружител — отбеляза Ливингстън.

— Да — каза Филип. — Леля ми нямаше нищо против. Тя смята Ригън за забавна, а когато пристигне в САЩ за нея ще има грижата племенничката й. Предупредих Ригън, че действията на Вероника са непредсказуеми и трябва да се грижи за нея като за дете.

— Но както виждате Вероника постигна своето.

— Да, разбирам. — Ливингстън отиде до перилата на терасата й се загледа към градината. Колко ли работа е трябвало да се хвърли, докато се оформят тези изящно подредени лехи? Честно казано, градинарството му се виждаше ужасно непривлекателна работа.

— Очевидно вие обичате да се трудите — каза той.

— Имаме по три цъфтежа на година — каза Филип, заставайки редом с Ливингстън. — Доставя ми голямо удоволствие да работя със собствените си ръце, да чувствам земята между пръстите си, да виждам как семената покарват.

Ливингстън го погледна, а после проследи погледа му. Той не гледаше към лехите с цветята, а някъде наляво от тях, където започваше гората и откъдето идваше шум от строителни работи. Точно там бяха открили останките на Атина Популос.

Филип изглежда усети, че Ливингстън е проследил погледа му и рязко се обърна.

— Пие ми се чаша чай — каза той. — Инспекторе?

Поканата не беше от най-любезните, но Ливингстън бързо прие и забеляза досадата, изписана на лицето на Филип.

— Ще помоля Ема да го налее. — Вал стана от фотьойла.

Ясно беше, че споделяше раздразнението на Филип от продължаващото присъствие на Ливингстън.

Когато тя напусна терасата, Ливингстън каза.

— Професор Уиткомб, има нещо, което трябва да ви попитам и предпочитам да го направя в отсъствието на г-ца Туилър. Отново ми беше казано, че Атина Популос е изпитвала някакво ученическо увлечение към вас. Искам да бъдете напълно откровен с мен. Преследвала ли ви е по някакъв начин, или може би просто е искала да ви се довери?

Лицето на Филип поруменя.

— Няма нищо такова. Аз н-н-не бих имал нищо общо с нея.

— Но тя е искала да остане с вас насаме — каза бързо Ливингстън.

— Започна да минава с велосипед оттук в неделя следобед, когато бях в предната градина. Беше досадна.

— Колко често беше това и колко пъти се спря при вас?

— Няколко пъти. Опитах се да се о-о-отърва от нея незабавно. Беше ми жал. Съжалявах я. Имаше такъв нещастен вид. Трябваше да бъда по-рязък с нея.

— Професоре, моля да ме разберете. Моите въпроси имат за цел да установят дали Атина Популос ви се е доверила или се е опитала да ви разкаже за друг свой проблем, което би помогнало да открием убиеца.

Филип прехапа нервно устни.

— Когато й се отдаваше да ме срещне насаме, все ми казваше, че не може да се примири със смъртта на леля си. Естествено, беше трудно да не я изслуша човек. Казвах й, че трябва да дружи повече с други ученици… Да си намери приятели, с които да споделя разни неща. Когато й намекнах, че не е у-у-уместно да ме посещава извън „Свети Поликарпс“, тя въпреки това продължи да се появява. Това се случи още пет-шест пъти, когато в неделните следобеди работех в предната градина.

— И кога я видяхте за последен път?

— В неделята преди да изчезне.

— Защо вие просто не ми разказахте това тази събота, когато Клер Джеймс каза, че Атина е била увлечена по вас?

— Защото аз не бях у-у-увлечен по нея и защото това ме притесни.

— Страхувам се, че когато става дума за убийство няма място за притеснение. Професоре, ако се опитате да си спомните съдържанието на поне един от тези разговори с Атина Популос, в които е споменала някакво име или за някакви свои намерения, ще ви бъда много благодарен. О, ето ги и госпожица Туилър, и госпожица Хорн с чая. Все пак страхувам се, че няма да мога да остана.

Ливингстън се извини на Вал с чувството, че изобщо не е необходимо да го прави. В колата се поколеба в края на алеята, докато преценяваше накъде да се отправи. Беше нетърпелив да узнае дали допълнителните лабораторни изследвания на останките на Атина не са дали нови резултати. Искаше също да посети и директора на „Свети Поликарпс“.

Директорът спечели.

Ливингстън винаги беше считал Реджиналд Крейн за човек изключително подготвен за работата си. „Свети Поликарпс“ беше колеж с едногодишен срок. Учениците идваха и си отиваха. За някои потапянето в културната среда на Оксфорд беше голямо преживяване. Други, като Атина Популос, бяха изпращани тук против волята им и никога не вземаха участие в живота около тях. Реджиналд Крейн бе добре запознат с вицовете на учениците за тесните легла, за протритите одеяла и овехтялата мебелировка. С лека ръка отминаваше оплакванията. „Разглезените деца трябва да се държат по-строго — каза веднъж той на Ливингстън. — Средствата са малко и бих предпочел да ги похарча за разнообразяване на изучаваните предмети.“

Друг може би щеше да се подразни от непрекъснатата смяна на училищния състав и невъзможността да се създаде истинска академична атмосфера, както в колежите с четиригодишен срок на обучение. И въпреки това много бивши ученици идваха на десетгодишните сбирки, колкото и неофициални да бяха те. На тях те продължаваха да се шегуват с „удобствата на колежа“, но все пак се чувстваше, че престоят им в „Свети Поликарпс“ е експеримент, разширил мирогледа им. Крейн беше успял да събере добър преподавателски екип въпреки сравнително ниското заплащане.

Ливингстън бе въведен в личния кабинет на Крейн, който представляваше стая, облицована с дървена ламперия и голям брой лавици, отрупани с книги — доказателство за научния мироглед на директора. Започнал 60-те, Крейн приличаше на човек-термометър, с изправената си слаба фигура, зачервената кожа на лицето и величествената глава с посребрена коса.

Ливингстън се извини за нахлуването без предупреждение.

— Не обичам да правя това — обясни той, сядайки в удобното кресло близо до креслото на Крейн.

По време на осемгодишния му престой в Оксфорд той и Крейн бяха станали близки приятели.

— Ти никога не се натрапваш, Найджъл — увери го Крейн. — Идваш без да се обадиш по телефона, защото се занимаваш с неща, които не търпят отлагане. — Той се облегна назад в широкото си кожено кресло и скръсти дългите си кокалести ръце. — Както биха казали моите американски студенти: — Какво се мъти?

Ливингстън реши да премине направо на въпроса.

— Искам вашето откровено, абсолютно поверително мнение за Филип Уиткомб.

Крейн сви рамене.

— Абсолютно поверително?

— Разбира се.

— Тогава ще кажа, че… — Крейн се поколеба — Че е трудно да се изрази такова мнение. Добър, дори много добър преподавател. Познава си предмета и го обича. Просто се преобразява, когато говори за поезия или рецитира стихове. Като че ли нещо се излъчва от него. За мен това някак си е прекалено. В края на краищата поетите са простосмъртни. Съмнявам се, че те се вживяват толкова много, когато четат стиховете си, както Филип. Но аз съм уверен, че той успява да накара студентите, чиито представи за поезия се изчерпват с това, че розите са червени, а теменужките сини, да разберат защо една поема е класическа. Затова съм му благодарен, а и студентите би трябвало да са му признателни. От друга страна, извън класната стая го намирам за твърде скучен. Не може да разговаря, без да се изчерви или да заеква. Изцяло е ангажиран от цветята в градината си… Сигурен съм, че вместо да яде, би предпочел да сади цветя. Никога няма да мога да разбера как е успял да се сгоди. Подозирам, че не той, а Валери е била ухажора.

— Аз имам същото впечатление. — Ливингстън се замисли преди да зададе много предпазливо следващия въпрос. — След като Филип е толкова убедителен в клас, имал ли е някакви неприятности с влюбени в него ученички?

Крейн се намръщи.

— Вече не.

— Вече не? — Ливингстън се хвана за думите. — Какво искате да кажете?

Директорът явно би искал въпросите на Ливингстън да не бяха толкова директни.

— Може би съм несправедлив. В края на краищата беше много отдавна — преди 11 години. Тогава Филип беше все още твърде млад. Едва беше прехвърлил 30-те. Една студентка започна да върви след него като кученце. Мисля, че е бил поласкан и й е отделил време само за нея — нещо абсолютно забранено в „Свети Поликарпс“. Между учители и ученици не трябва да има лични отношения. Очевидно на Филип тази работа му омръзнала и започнал да я отбягва. Можеш да си представиш как се почувствах, когато тя нахлу в кабинета ми, обявявайки, че е бременна от него.

Ливингстън тихо подсвирна.

— А беше ли?

— Не. Беше извънредно чувствителна, дори истерична. За наше щастие беше отправила подобни обвинения срещу учител в предишното й училище. Трудно можеше да се разбере истината от нея. Отношенията й с Филип са се ограничили само до няколко разходки заедно с велосипеди и няколко пикника. Дори и само това можеше да предизвика скандал и даже катастрофа за училището, ако тя беше продължила да поддържа обвиненията си. Бях на косъм от решението да уволня Филип, но той ми се примоли да го оставя на работа. Положението му напълно го задоволява. Преподава предмет, в който е влюбен и има имение от много акри, които да обработва, а очевидно той ще наследи лейди Екснър.

— Предполагам, че съображенията му са основателни — съгласи се Ливингстън.

— Предупредих го най-строго, че ако в бъдеще има дори и намек, че се е забъркал в история с някоя ученичка, ще бъде незабавно уволнен и то с неблагоприятна за него препоръка.

— Разбирам. Сигурен ли сте, че това беше преди 11 години?

— Напълно. Спомням си точно, защото това се случи в годината преди онова момиче Популос да изчезне. При всичките тези публикации, които се появиха тогава за гъркинчето, което никога повече не се беше завърнало в клас, все си мисля как това щеше да бъде краят на „Свети Поликарпс“, ако една година преди това една ученичка беше забременяла от учител или дори само ако продължаваше да твърди, че е било така. Тази седмица на няколко пъти от местните вестници искаха да коментирам откриването на тялото да Атина Популос. — Директорът се вгледа внимателно в очите на Ливингстън. — Разбирам, че не можеш да ми кажеш защо задаваш тези въпроси за Филип, но се надявам, че си даваш сметка, че нося отговорност за 500 ученици. Може би трябва да прецениш, че поради отговорността, която нося, трябва да знам какво става.

Ливингстън не се поколеба. Нямаше съмнение, че директорът Крейн го е още яд и дори презира Филип за скандала, който би могъл да причини в „Свети Поликарпс“. Без доказателства би било несправедливо да изказва предположения, че е могъл да има някакви отношения с Атина Популос.

Жлъчният израз на лицето на директора убеди Ливингстън, че рутинните въпроси, които задаваше, бяха слабо прикритие на целта на разследването. За втори път през този следобед Ливингстън си тръгваше с чувството, че биха предпочели да не беше идвал.

В участъка беше уведомен, че има нови сведения за случая Популос. Джобовете на сакото на Атина са били запечатани с лейкопласт. Един от тях бил продупчен отвътре. В лабораторията открили парче от картонен кибрит от „Бика и мечката“, което било попаднало през дупката и се забило дълбоко в хастара. Било напълно запазено. От вътрешната страна на кибрита били надраскани две букви — С. О. и три цифри — 315.

Той отиде в кабинета си, седна до бюрото и уморено разтърка челото си. Атина Популос е била в „Бика и мечката“ вечерта, в която изчезна. Тя ли е драскала по кибритената кутия онази вечер, или е била в джоба й от месеци? Дали буквите бяха нечии инициали, а цифрите — времето, насрочено за среща? Дали пък не беше част от регистрационния номер на кола?

Ливингстън някак си инстинктивно почувства, че тази информация е свързана с изчезването и смъртта й…