Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (7)

В океана

„Камелот“^[1] беше един от двата суперлуксозни апартамента, разположени в най-високата част на кораба.

Лейди Екснър сновеше насам-натам, възхищавайки се на боядисаните в бледосиньо стени, докато Ригън разопаковаше багажа. Тя остави настрана двата си куфара, предпочитайки да се заеме с трудната задача да сложи в ред отчайващо разнообразния багаж на Вероника. Мина й през ума, че тя беше изпразнила в многобройните си сакове и куфари всички гардероби на Лиуилин Хол. Отвори един огромен куфар и веднага го затвори. От него я лъхна миризма на яйца от молци и беше натъпкан с тежки вълнени дрехи, костюми за разходка от туид, обшити с козина боти, вълнени ръкавици и черна кадифена пелерина.

— Вероника, да не би да мислиш, че си на околосветско пътешествие?

Вероника проучваше един от килерите.

— Ако се блъснем в айсберг като „Титаник“ трябва да бягаме право тук за спасителните жилетки. Дали още сега да не ги опитаме? Какво ме питаше? О, това е куфарът, който дадох на Пенелоп. Филип го е сложил погрешно при останалите.

Ригън въздъхна с облекчение.

— Моите вълнени дрехи са в друг куфар. Помислих си, че мога да оставя някои зимни дрехи у племенничките ми за бъдещи посещения, а освен това винаги се пазя да не се простудя. Остави сега багажа. Още не си излязла на нашата собствена палуба. Ще отплаваме всеки момент. Хайде да излезем и да помахаме на горките изпращачи, които няма да ни придружат.

В този момент Ригън си помисли дали нямаше да е по-добре да бъде една от тях. Въпреки лукса в апартамента тя с изненада откри, че той всъщност представлява една голяма открита стая на две нива. А имаше и само едно двойно легло. Непосредствено до вратата беше малкото преддверие с баня в ляво. Право отсреща беше спалнята с друга баня до нея. Три стъпала по-нагоре в дясно беше гостната с плъзгащата се врата, която се отваряше към терасата. Огромните прозорци предлагаха изумителна гледка към Атлантическия океан.

„Искам да имам мое легло — помисли си Ригън. — Трябва да мога да се обръщам по десетина пъти на нощ, без да се безпокоя, че ще бъда взета за сър Джилбърт.“ Мисълта да спи без да мърда през следващите пет дни й се стори непоносима. Вероника беше симпатяга, но да спи в едно легло с нея беше прекалено. Ригън се молеше канапето да е от разтягащите се — тип „Бернадет Кастро“.

Тя откри Вероника на терасата, която се намираше на най-високото място на кораба и се простираше почти до носа. Предния й край беше над корабния мостик. Вероника посочи към него.

— Оттам капитанът и всички тези хубави офицери ни водят през синята безбрежност.

Плътното изсвирване на корабната сирена даде знак, че пътуването започва. Вероника се втурна на терасата и замаха енергично с морската си шапка към кея. Шотландските гайдари се напънаха за последен път и изкараха в съкратен вариант „Плавай, плавай по широкото бурно море“.

Вероника вдишваше доволно.

— Колко свеж е морският бриз!

— Има нещо празнично при отплаването — каза Ригън, вдишвайки морския въздух. — А сега искам да приключа с разопаковането на останалия багаж.

— Аз ще остана тук и ще наблюдавам какво става долу.

През перилата на тяхната тераса, два етажа по-надолу можеше да се види голямата палуба за разходки, от която развълнувани пасажери махаха и викаха към приятели и роднини на кея.

— Не се навеждай толкова — предупреди я Ригън, преди да слезе отново в каютата.

— Я отвори онази чудесна бутилка шампанско, която ни изпрати капитанът — нареди й Вероника. — Трябва да вдигнем наздравица за нашето пътуване.

Ригън си помисли, че това може би беше най-добрата идея на Вероника, след като се беше решила да се омъжи за богатия рицар, с който бе прекарала само две седмици.

Вероника гаврътна газираната течност в чашата преди Ригън да успее да напълни своята. Протегна ръка за още една чаша.

— А сега за наздравицата.

Ригън си спомни за предупреждението на Филип, че Вероника не може да издържа на по-големи количества алкохол обаче не би могла да й откаже сега, а и тук беше безопасно. Напълни и двете чаши и галантно се чукна с Вероника, която запя:

— Бон воаяж, бон воаяж, скъпа Ригън, бон воаяж.

Мехурчетата от първата глъчка погъделичкаха Ригън по носа.

— Добре е, Вероника.

— Стича се по гърлото като вода.

Ригън благоразумно внесе вътре бутилката. Не смееше да рискува да я остави при Вероника, а искаше да продължи да се занимава с нещо. Като гледаше всички тези щастливи хора да се сбогуват с близките си внезапно я обзе тъга. Какво ли правят сега родителите на Атина като знаят, че дъщеря им никога няма да се върне вкъщи. Тя се опита да пропъди тези мисли, като пълнеше чекмеджетата на гардероба. „Трябва да прекарам колкото е възможно по-добре — каза си тя. — Това е почивката на Вероника. Идната седмица ще препрочета всеки ред от дневника ми. Може би ще намеря нещо, което ще помогне на Ливингстън.“

Това я накара да се запита дали Джеф се е завърнал в Лос Анжелос. Когато замина той се намираше в Канада да се снима в късометражен сериал. Първоначално Ригън го наемаше да й помага в офиса и да ходи с нея по задачи, когато беше свободен.

— Ставаш прекалено известен за мен — му беше казала неотдавна тя. — Не мога да те вземам със себе си, защото хората те познават.

Той обаче винаги бе на разположение с идеите си и много й бе помагал при разплитането на няколко случая.

— Работата на детектива прилича на тази на актьора — бе казал той. — Трябва да си представиш, че си човекът, чиято роля играеш.

Тъкмо беше напъхала последния куфар в шкафа, когато чу крясъците на Вероника:

— Моника, Моника, ти ли си?

Ригън рязко се обърна и видя тялото на Вероника, сгънато като подкова над перилата. Тя изскочи навън с викове:

— Внимавайте, идващи от долната палуба.

Прегърна кокалестите бедра на Вероника и я дръпна назад.

— Боже Господи, Вероника, какво правиш?

Вероника нехаеше за опасността.

— Тази жена с розовата шапчица като че ли не е Моника. Каква поразителна прилика.

— Всичко наред ли е горе при вас? — извика някой.

— Прекрасно, прекрасно — викна Вероника към десетината души, които наблюдаваха отдолу. Тя погледна към Ригън с най-лъчезарната си усмивка. — Надявам се, че останалото в бутилката шампанско е все още достатъчно студено.

 

 

Кеймърън Хардуик беше проверил в коя зала за хранене си бяха избрали и остана много доволен като научи, че ще бъдат на една маса за десет души в „Крал Артур“ — най-големият от ресторантите при първа класа. Това решаваше проблема как да бъде близо до тях без да се натрапва. Той беше сложен на маса за непушачи и бе помолил да го преместят в сектора за пушачи. Заедно с метр д’отела бяха разгледали картата с масите. Опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-непринудено, той посочи към общата маса точно при прозореца откъм десния борд. Имаше записани осем имена в това число и на лейди Екснър.

— От масата очевидно се открива добра гледка. Дали има някаква възможност да ме настаните там?

Метр д’отелът, учтив, строен мъж с неизменна усмивка на лицето бе радостен, че може да му помогне.

„Вече си изкара бакшиша“ — помисли си Кеймърън. Винаги му правеше удоволствие да възнаграждава оказаната му помощ. Сега вече беше негова работа да влезе в ресторанта веднага след старата лейди и Ригън Рейли и да седне до тях.

 

 

След време лейди Екснър се отправи към леглото си за следобедна дрямка, което даде на Ригън възможност да си отдъхне. Тя се надяваше да се промъкне до следващата палуба, където Люк и Нора имаха каюта в първа класа, но след случая с почти лебедовото гмуркане на Вероника през перилата реши да не я оставя сама. Вместо това се изтегна на шезлонга на терасата и прехвърли през ума си невероятния развой на събитията през последните 48 часа.

Осъзнаването на факта, че по всяка вероятност в петък вечерта Атина не се е качила на влака за Лондон, а е била убита в Оксфорд, започна да я изпълва с чувство за вина. Атина я беше помолила да я придружи до кръчмата „Бикът и мечката“ близо до гарата и да изпият по едно питие преди тръгването на влака. „Но аз не исках да си губя времето. Толкова се радвах, че няма да я има в продължение на два дни и няма да слушам нейните непрекъснати оплаквания от «Свети Поликарпс» и английското време.“

Корабът се носеше плавно. Бризът беше студен. Ригън потръпна и си навлече вълнена фланела. Ливингстън я беше помолил да се опита да си припомни всичко, което би помогнало на следствието. Люк и Нора обичаха да се шегуват, че помни всичко от момента, в който се е родила. Ригън се протегна, затвори очи и започна да си припомня от гледна точка на следствието учебната година, която бе прекарала в историческия Оксфорд в една стая с Атина.

Атина рядко ходеше на партита. Не проявяваше интерес към никой от съучениците си. „Не помня някога да е имала среща — помисли си Ригън. — Кой ли беше поискал да я убие?“

 

 

Люк и Нора прекараха един приятен следобед. След като разопаковаха багажа си в каютата, отидоха да изпият по едно питие на спортната палуба и да закусят, а след това се изтегнаха в шезлонгите с книги в ръце.

— Това е един рай — каза Нора, загледана като хипнотизирана към откритото море. — Колко хубаво е да четеш книга, написана от някой друг, вместо да говориш за собствения си роман.

Тя беше главният докладчик на една среща на писатели-криминалисти в Испания, а след това имаше доста сгъстена програма от интервюта за вестници, списания и телевизионни компании във Франция и Италия.

Люк кимна в знак на съгласие.

— Аз пък ще си почина малко от погребалните зали, боядисани в зелено. — После се намръщи. — Като говорихме за боядисани в зелено зали, помислих си дали г-жа Шиа е доволна от разрешението, което предложих за Денис. Може би ще трябва да се обадя по телефона и да разбера.

— Люк, мисля, че въпросът не е на живот и смърт.

Люк се разсмя и прибегна до една от най-старите и най-двусмислените им шеги:

— Виждам Вашата гледна точка — каза той.

Те се зачетоха в книгите си. Люк поръча още по една пиня колада. Останаха така, удобно изтегнали се в шезлонгите си до четири и половина, когато бризът внезапно стана студен. Настъпи общо раздвижване, тъй като хората разпръснати в шезлонгите около басейна започнаха да си събират нещата, оставяйки палубата на разположение на обслужващия персонал и на играчите на пинг-понг.

Лъкатушейки по пътя към каютата, те минаха покрай група деца, разхождани от две млади гувернантки.

— Струва ми се нелепо, като си помисля, че Ригън е на този кораб и трябва да я избягваме — каза замислено Нора.

— Ами може би трябва да вземем маса за четирима и ти да прекараш останалата част от времето, водейки си бележки за романизираната биография на лейди Екснър — предложи Люк.

— Опазил ме Бог — възкликна Нора. — Това ми напомня, че Ригън ни предупреди да внимаваме да не седнем много близо до тях в ресторанта. Дамата с орловия поглед може да ме разпознае по портретите ми на кориците на моите книги.

Картата с разпределението на масите показа, че имат места в сектора за непушачи, който не се виждаше от масата на лейди Екснър.

— Ригън е в сектора за пушачи — отбеляза с голяма изненада в гласа Нора. — Чудя се дали лейди Екснър вече е споделила тази чудесна подробност с нея?

— Тя ще се справи — каза Люк. — Познавам Ригън. След вечеря ще помъкне лейди Екснър на разходка из палубата да дишат чист въздух.

— Разходка на лунно осветление с 80-годишна жена — проплака Нора. — Онова момче Уолкър, с когото излизаше, беше толкова симпатично. Ако му беше дала шанс поне наполовина. Така ми се иска да имам внучета.

— Зная, зная — прекъсна я Люк. — Хайде да тръгваме.

 

 

Гейвин Грей се облече много внимателно за вечеря. С огромно облекчение видя как тази сутрин г-жа Уоткинс слезе от кораба, протестирайки неистово за загубата на струващата 1 милион долара гривна. Тя беше обещала награда от 50 000 долара, която караше всеки стюард, келнер или прислужник да ходи из кораба с облещени очи като някой играч на лотария, очакващ да излезе номерът му.

„Не си губете времето — помисли си той. — Аз ще грабна печалбата от 1 милион долара, но няма да давам пресконференция за това.“ Той съжаляваше онези идиоти, които показваха по телевизията като печеливши на лотария, заобиколени с угоднически хилещи се отдавна забравени роднини. Е, трябваше по някакъв начин да вземе гривната от апартамента „Камелот“. Вече беше разбрал, че някоя си лейди Вероника Екснър и нейната компаньонка са настанени в него. Това, че щеше да се обитава от две жени беше добра новина. Безпокоеше се да не би да бъде зает от някоя новобрачна двойка, която щеше да излезе да подиша чист въздух, едва когато на хоризонта се покажеха очертанията на Ню Йорк. Но две жени… Сигурно щеше да танцува с тях.

Първата вечер от пътуването изискваше не толкова официално облекло. Гейвин си сложи бледожълто памучно сако и бели панталони. Избра подходяща връзка. Оправи сакото и се погледна в огледалото с размери в цял човешки ръст. „Не е зле“ — убеждаваше се той. Пластичната операция за обтягане на кожата, която си беше направил преди две години, все още имаше ефект. Дори изглеждаше по-добре. Хирургът, който не беше от най-скъпоплатените, беше опънал кожата около очите толкова, че зъбите му бяха почти винаги оголени. Сакото прикриваше започналата да се закръгля талия. След това се намръщи. Лимоненият цвят на сакото подчертаваше оранжевия оттенък на новобоядисаната му коса. Момичето във фризьорския салон се бе заприказвало за загубената гривна и не забеляза, че времето, определено за изсушаване, беше изтекло. По това време Гейвин беше задрямал и когато се събуди, бяха изминали 20 минути повече.

„Изглеждам като зряла тиква — помисли си ядосано той. — Майната му. Идната седмица ще отида при моя фризьор в Ню Йорк.“ С тази мисъл той отново се ободри. Не беше поел ангажимент до септември. Ако следващите няколко дни не вземе гривната, няма да му се отдаде друга възможност.

Когато се отправи към вратата на каютата почувства, че клатенето на кораба се усили. Дали това няма да бъде едно пресичане на океана в бурно море? После Гейвин се усмихна. Ако е така, може би лейди Вероника Екснър или придружителката й ще се нуждаят от крепка ръка, за да се върнат в апартамента „Камелот“.

 

 

В 7 часа вечерта, облечена в копринено имприме в бледолилаво и бяло по модел на Мери Бет Дауни — новата й любима моделиерка — Ригън чакаше, седнала на канапето, което за нейна голяма радост се оказа разтегателно. „Благодаря ти, «Бернадет Кастро» — си помисли тя, наблюдавайки как Вероника се развява наоколо като ту слагаше, ту отхвърляше разни труфила.“ Ригън бе убедила лейди Екснър, че никой не се облича официално за първата вечер. Вероника с нежелание изостави балната си рокля от сребристо ламе, с която възнамеряваше да се появи. Вместо нея избра един семпъл креп в синьо — една от малкото дрехи в гардероба й, които не бяха плод на наркокултурата. Разсеяно Вероника отново напръска със спрей вече втвърдилата се руса коса. Ригън ги броеше. За последните 15 минути това беше дванадесетият път. Тъкмо се канеше да предупреди Вероника, че става късно, когато тя взе чантичката си. Ригън се изправи и в този момент Вероника възкликна:

— Почти щях да забравя!

— Какво, Вероника? — попита нетърпеливо Ригън — лекарството ти ли?

— Не, не. Цигарето ми. — Вероника отвори най-горната част на най-горното чекмедже на бюрото и извади оттам кожен калъф, дръпна ципа и размаха лъскаво сребърно цигаре и отворена кутия „Бенсън енд хеджис“.

— Вероника, никога не съм те виждала да пушиш.

— Ами че аз не пуша. Само се преструвам — отговори весело Вероника, като напъха една цигара в цигарето.

— Невероятно — каза Ригън. — Защо го правиш?

— При нашите пътувания с Пенелоп сядах на обща маса, когато това беше възможно. Масата за непушачи винаги е пълна с досадни, отказали се пушачи, които са много скучни. В хората на масата за пушачи има нещо безразсъдно, което намирам за вълнуващо.

„Не е голям комплимент за американското общество, борещо се против рака, си помисли Ригън и пъхна още едно хапче против алергия в устата си.“

Когато се отправиха по коридора към малкия асансьор, обслужващ само двата апартамента, ги приближи главният стюард. Висок, строен като бастун с кръгли очила на грейналия нос и сресана назад лъскава кафява коса, той заприлича на Ригън на колежанин от първи курс. В произношението му имаше оттенъци от кокни, когато ги попита дали всичко е наред. След като го увери, че е, Вероника попита кои са обитателите на другия апартамент.

— Толкова искам да се запозная с тях — бърбореше тя. — Знаете ли кои са?

В това време асансьорът пристигна и стюардът им отвори вратата.

— Апартаментът ще остане празен през това пътуване. Вие ще бъдете тук съвсем сами. Той пусна вратата на асансьора. — Приятна вечер!

 

 

В 7 без пет Кеймърън Хардуик беше готов да се отправи към бара непосредствено до ресторанта „Крал Артур“. Той знаеше, че много от пътниците обичат да вземат аперитив преди вечеря и при всички случаи тези, които се хранеха в „Крал Артур“ трябваше да минат през бара. Искаше да заеме такава позиция, която би му позволила да последва лейди Екснър в ресторанта и да седне, ако не до нея, то колкото е възможно по-близо. Придружителката й изглеждаше на около 25 години или малко повече. „Дали щеше да бъде разумно да пофлиртува с нея? Може би — помисли си Кеймърън.“

Огледа се внимателно в огледалото и се намръщи, когато забеляза малка гънка на яката на ризата си. „Днес вече никой не знае как се пере риза — помисли си той. — Добре, че камериерът се беше справил добре с гладенето на сакото и панталоните.“ Обичаше да носи вечната комбинация от сив блейзър, бледосиня риза, раирана връзка и панталони в цвят каки. Официалните му обувки лъщяха като току-що купени. Не бяха нови, но той се грижеше много за всеки детайл от гардероба си.

Беше готов да върви. Хвърли доволен поглед към загорелия, добре изглеждащ млад мъж от огледалото. Както винаги фразите на възхищение, които бе чувал за себе си от жени звучаха внушително. Блондинката на игралната маса в Монако, която му пъхна в ръката бележка с телефонния си номер, докато нейният приятел загуби още веднъж, залагайки на черно:

— Никога не спирай да се мръщиш — беше му прошепнала тя.

Богатата колежанка в Лондон му казваше:

— Момчетата на моята възраст са толкова неопитни. Не са като теб.

Вдовицата на около 50 години, която беше свалил в Португалия:

— Не е забавно човек да обикаля сам казината. Моят съпруг беше също висок, строен и красив…

Той жадно се вслушваше в казаните на глас или прошепнати му от тях изрази на възхищение, когато ги придружаваше до масите за високите облози, а по-късно вземаше своя дял от техните загуби.

През последните няколко години обаче беше усетил, че щастието му се изплъзва. Много отдавна не беше правил голям удар. Жените нямаха нищо против да платят вечерята или апартамента, но не бяха склонни да пръскат пари, както по-рано. А на него му трябваха големи пари, които да му върнат самочувствието на печеливш, когато цепеше картите. Ето защо, когато тази възможност се появи, той се вкопчи в нея. „Трябва да е в картите — беше си помислил той. — Свързано е с моя първи голям удар.“

Трофеят от този първи голям удар се намираше в сейфа в нюйоркския му апартамент. Само веднъж го беше носил на публично място — блестящият джобен часовник с не по-малко красивия ланец към него: и двата инкрустирани със скъпоценни камъни. Стар, безценен, направен специално за дожа на Венеция през XVI век. Убеждаваше се, че ще бъде твърде опасно да го продаде, където и да било, че е на едно от първите места в списъците на крадените скъпоценности в света, че беше опасно да не бъде разкрит. Това, разбира се, не беше вярно. Просто искаше да го задържи за себе си. Искаше да може да го слага, когато беше сам, да го носи с брокатовия халат, който много напомняше чудесните роби на дожите и да си представя, че е господар на Венеция, че е построил катедралата „Сан Марко“ за своя лична църква.

Обръщайки гръб на огледалото, Кеймърън отиде до шкафа, сложи си „Ролекса“, който беше жалък заместител на скритото съкровище и посегна към калъфа с картите.

„Не — помисли си той. — Няма да показвам картите си пред никой на този кораб.“ На неговите карти, изработени изящно от фина хартия с релефни букви беше изписан домашният му адрес: Гремърси парк 18, Ню Йорк. Никой не биваше да знае, че е на пътуване с цел да увеличи доходите си. Беше се изхитрил да живее при баща си и никога не беше имал собствено жилище. Онези кучи синове, собствениците, не успяха да си върнат апартамента обратно, когато старият пияница почина. Официално се беше регистрирал като консултант по частни инвестиции, което винаги звучеше впечатляващо и което можеше да обясни липсата на точно определена работа.

Кеймърн се почувства по-добре. Започна да придобива чувството, че е на път да спечели. До края на пътуването две тела ще се подмятат във вълните на океана. Когато се отправи към бара, си представяше момента, когато 200 хиляди долара в брой щяха да бъдат в ръцете му.

Гейвин Грей влезе в бара и се огледа наоколо с поглед на познавач. „Групата не е много интересна — помисли си той.“ Можеха да се видят двойки, които обикновено се събират на тези пътувания, на някои явно им беше за първи път, бяха се облекли официално за първата вечер, радостни, че ги е сполетяло голямото щастие да бъдат сред онзи половин процент от хората на планетата, които могат да си позволят презокеанско пътуване. Вероятно не бяха се качвали на нищо по-голямо от ферибота до Стейтън Айлънд. Лесно беше да се избягват този тип пасажери. Те без съмнение ще прекарат по-голямата част от времето в писане на пощенски картички, които неизменно започваха: „Бих искал и ти да беше тук“.

Не му стана приятно, когато видя няколко маси, подредени една до друга. Те бяха заети от петнадесетина души, които вече се смееха на висок глас. Гейвин не одобряваше тенденцията компаниите да награждават най-добрите си продавачи с първокласни морски пътувания. Имаше нещо твърде вулгарно да се смесва с хора, които бяха на борда, само защото бяха успели да пробутат на наивни купувачи своята калпава стока. В края на краищата, когато през 1920 г. бе сложено началото на редовните презокеански рейсове, то е било предназначено само за елита, който е пътувал с прислугата си и към тези хора са се отнасяли като към височайши особи.

Беше изразил това си мнение пред един пасажер при последното пресичане на океана и неговия слушател — дългокрака, русокоса млада дама около 20-те му бе казала:

— Е, поне си плащат. Един от корабните офицери ми каза, че се возите гратис, за да танцувате и да играете бинго със синекоси стари дами.

Твърде късно Гейвин разбра, че дългокраката блондинка беше дъщеря на шефа на клуба на наградените продавачи „А-1“.

Поръча си джин с тоник и застана при бара. Имаше три-четири харпии, които се наливаха с водка. Разпозна сред тях Силви Арден, която беше разведена и правеше безброй пътувания, надявайки се да хване богат съпруг. Преди два курса тя му беше признала, че парите й бързо намаляват. Трябваше да хвърли примката си върху някого, колкото е възможно по-скоро.

— Много си припряна мила — предупреждаваше я Гейвин.

Те си споделяха заговорнически впечатленията за старите чанти, които той забавляваше, и дъртаците, чието внимание тя се опитваше да привлече.

Гейвин въздъхна. „Хайде на работа — каза си той.“ Беше забелязал маса, където две жени около 60-те гледаха тълпата с жадни очи. „Ред Бътлър няма да дойде, мили ми госпожи — помисли си той, запътвайки се към тях. Спря като закован, когато видя двойката, застанала на входа на бара. — Ами да, разбира се, че това беше Нора Ригън Рейли.“ Не можеше да я сбърка с никоя друга. Дребната стройна фигура, красивото лице, пепеляворусата къса къдрава коса. Тя беше участвала няколко пъти в неговото радиопредаване и бе една от последните събеседници, които бе поканил преди то да бъде отменено преди една година. А това беше съпругът й, директорът на погребалната къща. Да си поговорим за гадната работа! Гейвин се втурна да ги поздрави, като на секундата възприе професионалното си изражение на шоумен.

— Нора Ригън Рейли — провикна се възторжено той.

— Ш-ш-шът.

Обхванати от паника Нора и Люк рязко се обърнаха. Те забелязаха Ригън и лейди Екснър да излизат от асансьора и побързаха да се отдалечат.

„Какъв лош късмет да ме срещне тъкмо Гиби Гейвин — помисли си Нора. — Никога няма да мога да запазя анонимността си при това пътуване. О, Господи, ето ги, че идват.“

Ригън и лейди Екснър бяха на по-малко от 3–4 метра. Ригън срещна погледа на Нора и започна отчаяно да й дава знаци с ръка да изчезне. За щастие лейди Екснър се беше спряла да запали цигара и цялото й внимание беше съсредоточено в запалката, която не искаше да запали.

Люк хвана Гейвин за ръка и го замъкна до една самотна маса.

— Трябва да те посветим в една тайна — му обясни тихо той и му каза за всичко. Тяхната дъщеря изпълнява ролята на придружител на лейди Вероника, чиято цел в живота е Нора да се съгласи да напише романизираната й биография. Тъкмо това беше причината, която ги караше да крият, че г-жа Люк Рейли е писателката на криминални романи Нора Ригън Рейли.

— Сигурна съм, че е симпатична — каза Нора — но ние предприехме това пътуване, за да бъдем заедно и да си починем.

Гейвин се чувстваше на седмото небе. Дъщерята на Нора Ригън Рейли беше компаньонка на лейди Екснър! И те са в апартамента „Камелот“! Да се сприятели с тях вече не беше никак трудно. Мисълта му течеше с бързината на светкавица.

— О, напълно разбирам дилемата ви. Моите знаменити приятели винаги предпочитат да пътуват инкогнито.

„Знаменити приятели — помисли си Нора. — Единствените хора, от които се интересува. Ще си помисли човек, че е бил водещ на «Вечерно шоу», вместо на невзрачно радиопредаване, което имаше най-много трима слушатели. Половината от определеното време отиваше в покани до слушателите да задават въпроси.“ Люк и Нора бяха загубили напразно половин час да търсят телефонния номер на предаването в указателя, а що се отнася до анонимността трябваше да се простят с нея. Той не можеше да надскочи себе си. Обичаше да клюкарства.

Гейвин се наведе през масата и кимна заговорнически.

— Това ще бъде нашата малка тайна — увери ги той. — Аз всъщност ще бъда на тяхната маса. Кажи на дъщеря си, че за мен ще бъде удоволствие да придружавам понякога лейди Екснър. На борда има екстрасенс, която винаги събира по-възрастни пасажери за сеансите си. Не знам защо. — Гейвин пресуши чашата си и даде воля на професионалния си смях. — Нейната специалност е да привлича бъдещето и тъй като много от тях изглеждат така, като че ли никога вече няма да видят отново сушата, предсказанията й се ограничават до това кое от ястията в менюто е по-лесно за предъвкване. — Той се изправи. — Тя трябва да предсказва кога ще се нуждаят от услугите на човек като теб, Люк.

„Не — помисли си Люк — единственият, който се нуждае от подобна услуга тук си ти.“

— Не искам никакви спешни обаждания по телефона, казваше си Ригън — и не искам да съм наблизо, когато метр д’отелът открие, че цигарата на Вероника е пробила сакото му като се навежда да погледне номера на масата ни.

— Красиви госпожи, последвайте ме — каза усмихнато той.

Трима души вече бяха заели местата си край широката кръгла маса: една двойка на средна възраст, която ги приветства радушно и слаба, но стройна, модерно облечена блондинка със замръзнала физиономия, за която с еднакъв успех можеше да се предположи, че е някъде между 50-те и 60-те години. „Добра позиция — помисли си Ригън. — Без съмнение самотната жена беше оставила достатъчно празни места около себе си, надявайки се, че ще бъдат заети от стока, която беше рядкост на пътническите кораби — самотните мъже.“

Метр д’отелът настани Вероника и изтегли стола от лявата й страна за Ригън. Последваха обикновените представяния. Марио и Имакулата Бутакавола прекосяваха океана за първи път и бяха решили да отидат до край, купувайки си билети за първа класа.

— Помислих си — обясни Марио — аз работя за тузарски хотел в Атлантик Сити — че е крайно време с госпожата да опитаме от сладкия живот. Освен това се занимавам с организирането на банкетите и може би корабната кухня и предлаганите напитки ще ми подскажат някои нови идеи, с които мога да изкарам повишение. Всички ми казват, че по време на пътуването само се яде. — Той се потупа по шкембето. — Аз съм готов.

Имакулата го гледаше с такова възхищение, че в сравнение с нея унесът, с който Нанси Рейгън гледаше към Рон приличаше на мусене.

— Като че ли за втори път сме на меден месец — разнежи се тя.

Силви Арден беше от Палм Спрингс.

— Обичам да пътувам — въздъхна тя, — но мразя разопаковането и събирането на багажа. За това морските пътувания са идеалното разрешение за мен. Един път разопаковам и след това само се забавлявам.

— Добър вечер.

Ригън и другите се обърнаха и видяха тъмнокос мъж с изтънчен вид в края на 30-те. Очите на Силви блеснаха, когато той избра място между нея и Вероника.

— Може ли — попита той.

— Ама, разбира се — викнаха и двете в един глас.

Миг по-късно мястото от лявата страна на Ригън беше заето. Мъж на възраст колкото баща й, облечен в сако с лимонен цвят се представи като Гейвин Грей и поздрави блондинката със замръзналата физиономия като стара позната.

— Радвам се да те видя Силви — каза той.

— Вие двамата се познавате? — възкликна Вероника, размахвайки цигарето си покрай носа на Ригън.

— О, да — отговори Гейвин. — Били сме заедно на много от тези морски приключения. Аз съм от Манхатън и в продължение на много години бях водещ на предаването „Гостите на Гейвин“ по радио Ню Йорк. Интервюирал съм хиляди знаменитости. Сега съм в пенсия и моят интерес към хората ме накара да се свържа с параходната компания. Аз съм един от вашите домакини.

„Гейвин Грей, Гейвин Грей — помисли си Ригън. — Чувала съм това име. Разбира се. Тя беше в Ню Йорк, когато Нора участваше като гост в предаването. Нора го наричаше Геби Гейвин и казваше, че се съмнява той да чете книгите, преди да интервюира техните автори.“ Ригън изтръпна. Ако видеше Нора и каже на Вероника, това ще бъде краят.

Чернокосият мъж от дясната страна на Вероника се представи:

— Кеймърън Хардуик от Ню Йорк. — Имаше приятна усмивка.

Вероника представи и двете.

— Аз съм лейди Вероника Екснър от Оксфорд, вдовица на покойния сър Джилбърт Екснър, а това е моята приятелка Ригън Рейли.

Кафявите очи на Имакулата Бутакавола бяха пълни със съчувствие.

— Скоро ли загубихте съпруга си? — попита любезно тя.

— Преди 40 години — каза малко рязко Вероника, но после добави. — Понякога имам чувството, че беше вчера.

„О, Господи, да се надяваме, че Имакулата не знам коя си няма да попита колко време е била омъжена“ — си помисли Ригън.

„Ригън Рейли — каза си замислено Гейвин Грей. — Какво очарователно име.“ Хвърли й многозначителен поглед и й намигна.

Главният келнер ги приближи с менюто в ръка.

— Ще поръчате ли нещо за пиене?

— Чудесно. — Очевидно Вероника се беше самоназначила зя говорител на групата. — Кажете ми ще бъдат ли заети тези две места? — попита с надежда тя.

Ригън забеляза, че Силви Арден също с нетърпение очаква отговора.

— Да, ще бъдат — каза един от двамата мъже, които заобиколиха масата и се насочиха към празните места. Той беше висок около метър и шестдесет и пет със започваща леко да опадва кафява коса, тук-там изпъстрена със сребърни нишки. Носеше подходящи за прическата мустаци.

През очилата в рогови рамки гледаха закачливи, умни очи. Неговият приятел беше малко по-висок и по-набит. Лъскавата му черна коса беше сресана назад и стегната в къса опашка с диамантен клип. И двамата бяха в началото на 40-те.

Ригън видя как надеждите на Силви се изпариха по-бързо от капка вода върху нагорещен тротоар, като разбра, че новодошлите са двойка.

— О, съвсем навреме — възкликна Вероника. — Тъкмо щяхме да си поръчаме шерито.

— Не искам шери — запротестира Марио.

— От него го боли глава — побърза да обясни Имакулата. — Обикновено пием коктейли преди вечеря. Например, текила-изгрев, ръжено уиски с малко джинджифил, а може и коктейл-старомоден, а в някои специални случаи вземам шейкъра и го приготвям сама…

— Можем ли все пак да поръчаме? — прекъсна я Кеймърън Хардуик с лека нотка на раздразнение в гласа.

Първият от новопристигналите стоеше до Имакулата. Той бързо се обърна към нея с широка усмивка.

— Вашето предложение за един старомоден е великолепно. Ще пиеш ли и ти един? Как мислиш, Кенет?

Моментното напрежение отмина, след като си направиха поръчките.

„Ти си готин — помисли си Ригън, усмихвайки се на новодошлия. — А какво да кажа за теб, Кеймърън Хардуик — запита се тя. — Добре изглеждаш, добре си облечен и си на възраст, когато след теб трябва да тичат много жени, а пътуваш сам? Защо? Сигурно си жиголо.“

Запознанството продължи. Ригън с облекчение забеляза, че сега то се изчерпваше само с казване на имената. Дойде ред на новодошлите.

— Дейл Кохун — каза оня с очилата, който говореше и за двамата, — а това е приятелят ми Кенет Минард.

— Приятно ми е да се запозная с всички. — Кенет ги дари с нервна усмивка, като оправяше ръкавелите си и приглаждаше косата зад ушите си. — Всичкото това бързане. С Дейл бяхме на палубата, за да подсилим тенът си и бяхме толкова изтощени, че спахме като заклани. Нямахме време да се облечем подходящо за вечеря.

— Бедният Кенет — в тона на Дейл се чувстваше симпатия и любов. — Влачих го из цяла Европа, за да търся антики за магазина си. Живеем в Сан Франциско.

— Антики. — Очите на Вероника блеснаха. — Обичам да обикалям антикварните магазини.

„Май че само обикаляш — каза си Ригън. — Като погледне човек Лиуилин Хол, единствената антика там е водопроводната система.“

— Каква е вашата професия, Кенет? — попита Вероника.

„Би могла да замести Барбара Уолтърс“ — помисли си Ригън.

— Аз съм стилист-фризьор — каза гордо Кенет.

Напитките пристигнаха. Кеймърън Хардуик започна разговор с лейди Екснър. Гейвин Грейв слушаше въпросите на Марио и Имакулата за корабния живот. Ригън се оглеждаше наоколо, наслаждавайки се на лекото поклащане на кораба, който се носеше в нощта. Залата беше боядисана в синьо и зелено, за да напомня на океана. Огромните прозорци се издигаха от пода до тавана и от двете страни. Имаше луна, която осветяваше черното море. Масите бяха отрупани. Келнерите сновяха насам-натам. Вземаха поръчки и донасяха ястия, покрити със сребърни капаци. Виночерпецът с огромен тирбушон, окачен на врата, отваряше бутилка „Дом Перинон“ с театрален жест. На масите за двама някои двойки се усмихваха, други изглеждаха така като че ли си бяха казали всичко още преди 20 години. Из залата се разхождаше цигулар с плътно подпряна на цигулката брадичка. „Какво ли правят цигуларите с остри брадички — помисли си Ригън. — Цял живот ли трябва да страдат от болки във врата?“ Тя погледна през рамо. От мястото си не можеше да забележи Люк и Нора.

— Те са на масата в ъгъла зад колоната — прошепна Гейвин Грей.

Ригън го зяпна изненадано.

— Извинете?

Той й намигна още веднъж.

— Аз съм близък приятел на майка ви и баща ви — прошепна той. — Пихме по едно питие в бара и положението ми е ясно. Това ще бъде нашата малка тайна. — Стисна заговорнически ръката й. Повторното му намигане накара Ригън да си помисли дали няма да прерасне в нервен тик. Успя да издърпа ръката си. Опита се и тя да намигне, но не го направи много сполучливо и се почувства в глупаво положение.

— Ригън, да не би нещо да ти влезе в окото? — попита я Вероника.

— Не, нищо ми няма. — Ригън бързо посегна към чашата с вино. „Дано да мога да му се доверя“, помисли си тя.

Оберкелнерът взе поръчките. Ригън, лейди Екснър и Геби решиха да се спрат на петел във вино за основно ястие. Кенет и Дейл си поръчаха агнешки врат. Кеймърън и Силви поискаха пържола с чер пипер. Марио и Имакулата се измъчих ужасно докато решат дали да бъде агнешко или пържола. Накрая решиха да вземат по една порция от едното и от другото и да си ги поделят. Поръчаха си и лучена супа. Келнерът тъкмо се канеше да се измъкне, когато Марио го дръпна за ръкава с думите:

— Можете да ни донесете и от онези предястия с месо от раци.

По време на вечерята разговорът ту се водеше групово, ту по двойки. Силви Арден вече беше преодоляла първоначалното си разочарование от липсата на избор на подходящи мъже и говореше с вид на познавач за мебели с Дейл Кохун. С изключение на доволното грухтене Марио не каза нито дума през цялата вечеря. Старателно попи и последната капчица сос от чинията си с парче хляб.

Кенет слушаше с достойно за възхищение внимание как Имакулата му разказваше за любимите си внуци… — Консепсионе, който бил донякъде кръстен на нея и Марио трети, който бил одрал кожата на баща си. Нареди на Марио старши да извади снимки от портфейла си и да ги покаже на присъстващите. Ригън се усмихна и каза няколко комплимента по адрес на двете червенобузести дечица.

Вероника, която се мъчеше да запали още една от изветрелите си цигари едва успя да хвърли поглед към младото поколение Бутакавола. Тя ги подаде на Кеймърън Хардуик, който побърза да се отърве от тях, прехвърляйки ги светкавично на Силви. Един келнер се втурна да предложи огънче на Вероника, която пуфтя още дълго, докато най-накрая усилията й бяха възнаградени от появилата се мъждукаща светлинка в края на цигарата й. След тази работа тя се впусна в продължителна тирада за това как покойният сър Джилбърт много обичал петел във вино. Описа целия му живот с най-големи подробности, обявявайки го за човек на Ренесанса, писал много добри стихове. Когато най-после започна да се задъхва, Силви бързо смени темата и попита Гейвин дали изгубената гривна по време на последното плаване е била намерена.

— Не ми е известно — каза някак набързо Гейвин.

— Един от стюардите ми разказа всичко, — каза поверително Силви. — Няколко пъти съм пресичала океана с г-жа Уоткинс. Тя носи толкова много бижута и прилича на кралица за един ден. Загубената гривна обаче наистина беше много скъпа. Дават награда от 50 000 долара на този, който я намери.

— Какво се е случило? — попита развълнувано Вероника.

— Гейвин, вие сте бил тук. Разкажете — каза Силви.

— Ами да, бях на кораба — каза някак си плахо Гейвин. Но след това бързо възприе ролята си на любезен домакин. — Очевидно е паднала от китката й. Беше по време на капитанската вечер. Кой знае, всеки може да я е прибрал.

— От това, което ми разказа стюардът разбрах, че корабът е бил претърсен сантиметър по сантиметър — настояваше Силви. — Г-жа Уоткинс често пътува с корабите на тази компания, обясни тя на присъстващите. — Виждала съм я поне десетина пъти. Пръска пари като луда и винаги ангажира апартамента „Камелот“.

— Ами и ние сме там — извика Вероника. — Ригън и аз сме съвсем сами. Надявах се, че ще имаме съседи, но другият апартамент отсреща е празен. Тя пафна от цигарата. — Трябва да си отварям очите за скритото съкровище.

— Стюардът е убеден, че гривната е напуснала кораба в нечий багаж — продължи Силви. — Сигурни са, че който я е намерил я е задържал за себе си. Знам, че струва цяло състояние, но тя беше ужасно натруфена.

— Старинните бижута са единствените, които си заслужава да притежава човек — отбеляза Кеймърън Хардуик. — Последните истински майстори са починали преди около 200 години.

— Имам приятел, който се занимава със старинни бижута. Той е на същото мнение — каза Дейл. — Колекционирате ли?

— Имам едно-две интересни неща — каза Хардуик с многозначителна усмивка.

Едва когато Марио и Имакулата стигнаха до дъното на рога на изобилието — десерта, описан в менюто като симфония от пресни плодове в леко тесто, залято с малинов сироп и засърбаха капучиното си, Имакулата отново се включи в разговора оттам, откъдето го беше завършила Силви.

— Няма нищо по-лошо от това да бъдеш ограбен. Какво посегателство. Миналата година, когато бяхме на гости у Марио младши, Роза и децата им /те живеят на около 20 минути път с кола от нас/, трябваше да останем да спим у тях. Божа работа беше, че колата не можа да запали. Марио младши ни предложи своята кола, но тя е със скоростен лост, а Марио старши не е карал такава от 30 години. Така че трябваше да останем в стаята за гости. На другата сутрин щяха да поправят колата и да си заминем. Децата много се зарадваха, когато разбраха, че ще останем. Същата нощ обраха домът ни. Съседът забелязал една кола спряла пред нас около 11 ч. вечерта. Точно по това време трябваше да се завърнем, ако колата ни беше запалила. Щяхме да се натъкнем на крадците и да бъдем убити. В мига, в който спряхме на паркинга разбрах, че нещо не е наред. На изтривалката бяха старите изкуствени зъби на Марио — новите не му прилягат много добре и той пази старите за вкъщи. Те бяха в кутийката със скъпоценностите заедно с чифт хубави копчета за ръкавели и масивния му златен часовник. Знаете ли какво ще ви кажа? Сигурно крадците са имали здрави зъби и не са им потрябвали тези на Марио. — Тя се засмя от все сърце на собственото си остроумие.

— Бяха взели всичките ми бижута, пръстена, който Марио старши ми подари, когато се роди Марио младши, бяха откраднали пари и сребърни прибори. — Тя поклати глава. — Но аз пак казвам, ако Роза не беше ни накарала да останем… Колата беше почти запалила и после отказа. Марио искаше да опита отново, но Роза каза: — Ако угасне по пътя в този дъжд, можете да катастрофирате. Тя не искаше да ни пусне. И с това спаси живота ни. Ужас, ужас. Знаете ли, че един на всеки четири души в Съединените щати става жертва на престъпление поне веднъж в живота си?

Ригън беше на път да посочи по-точни статистически данни, за да сложи край на безкрайния разказ на Имакулата, но се усети навреме. Помисли си, че при това пътуване най-добре ще е да не говори за професията си.

Виночерпецът беше отново при тях.

— Ще желае ли някой коняк или ликьор?

В един глас Кенет, Дейл, Силви, Кеймърън, и Гейвин казаха не и, скачайки от местата си, за малко не събориха столовете. Вероника се съгласи да изпие една ментовка със семейство Бутакавола. Ригън се чудеше колко ли мили остават още до река Хъдзън.

След вечеря Кеймърън Хардуик изскочи на палубата. Беше му дошло до гуша от ахканията и охканията на Марио и Имакулата при всяка хапка или ново изпълнение на цигуларя. Беше търпял достатъчно и онази дъртофелница, размахваща проклетото си цигаре пред лицето му. Пепел от цигарата й попадна и в салатата, и в супата му преди тя най-после да го остави и да се заеме с вечерята си.

Той се надяваше, че когато настъпеше моментът да се избави от нея, ще носи цигарите и цигарето в джоба си, за да изчезнат заедно с нея.

Нощният бриз беше силен. По палубата се разхождаха няколко двойки, хванати за ръка, но Кеймърън забеляза, че повечето жени се върнаха веднага обратно, като усетиха студения вятър. „Не искат да си развалят прическите — помисли си той с презрение.“ Спря и се облегна на парапета, загледан в тъмните води, които се разбиваха, пенейки се в борда на кораба. В този миг чу от лявата си страна познат глас.

— Скъпа Ригън, колкото и да е студен вятърът, и на сушата и в морето, никога не пропускам обичайната си разходка. Вдишвай дълбоко този чудесен остър аромат. Той идва от хиляди приливи и отливи. Винаги съм обичала тази поема: „Трябва отново да сляза при морето.“

— Вероника, аз също обичам да се разхождам, но нека първо да изтичам горе и да ти взема една жилетка.

— Я гледай. Ето го скъпият Кеймърън Хардуик. Ригън, ако много настояваш, иди да ми донесеш жилетката. Аз ще почакам и ще си побъбря с Кеймърън.

Хардуик почувства една ръка, която сграбчи неговата. Вложи всичкия си чар, погалвайки изпъстрените й с петънца пръсти.

— Каква приятна изненада. — Запита се дали Ригън би могла да отгатне какво мисли. Дори в тъмното усещаше, че тя го изучава.

— Не ми се иска да оставям тук лейди Екснър сама — каза му тя. — Вероника, бих искала…

— Не се безпокойте, — опита се да я успокои Хардуик. — Мисля, че трябва да се движим. Ще отидем до носа и обратно. Ще бъдем от тази страна на палубата.

Вероника вече го държеше здраво за ръката.

— Какъв силен мъж — каза закачливо тя.

— Ласкаете ме, лейди Екснър, — скромничеше той.

— Истина е. Скъпият Джилбърт беше твърде изнежен. Огромен интелект, но отчайващо болнав организъм. Тичай Ригън — заповяда й властно тя. — Аз съм под сигурната закрила на уважаемия г-н Хардуик.

„Той изглежда няма нищо против — каза си Ригън. — Ще отсъствам само пет минути и все някак си ще я изтърпи за толкова време. Ако не й донеса жилетката, ще трябва да я сложа на респиратор в болничното отделение.“

— Щом нямате нищо против — каза тя — и се втурна обратно вътре.

— Такова добро и грижовно момиче — каза Вероника, когато се отправиха към носа. — Интересна компания имаме на масата. Господин Гейвин ми предложи да ме заведе утре сутринта на упражнения по фитинг, а г-н Кохун ще ми даде някои идеи за подновяване на Лиуилин Хол. Предложи да се отбие при следващото си пътуване в Лондон през септември. Ще се посъветвам с г-н Кенет за прическата си. С тази съм вече четири години и може би е дошло време да я сменя. Мисля, че съпружеската двойка малко дотяга с разказите си за внучетата, но може би на връщане и аз ще разправям куп неща за моите племеннички. С нетърпение очаквам да ги видя и да ги направя част от семейството. Моят племенник Филип е мил наивник, но една жена предпочита дъщеря, нали? И въпреки че годеницата на Филип е чудесна — толкова практична, толкова разумна — имам чувството, че й лазя по нервите. Но кръвта вода не става, нали така?

Междувременно те бяха останали сами в тази част на палубата. Беше тъмно. Лейди Екснър не можеше да тежи повече от 45 килограма. С един удар щеше да я зашемети, за да не вика и щеше да я хвърли през борда. Когато Ригън Рейли се върнеше, би могъл да й каже, че Екснър е отишла до тоалетната и да се отърве от нея по същия начин. Кой би могъл да го заподозре. Току-що се бяха срещнали. Беше излязъл сам навън. Рейли и Екснър също бяха излезли навън сами.

„Да го направя ли? Да!“

Идеалната възможност няма да се повтори. Бяха в най-тъмната част на палубата. Кеймърън дръпна назад свободната си ръка.

В това време чу стъпки.

Откъм носа, от дясната страна на кораба приближаваше двойка. Чу гласовете им, преди да ги различи.

— Нора, не си достатъчно топло облечена. Нека влезем вътре.

Когато наближиха, Хардуик видя, че са същата двойка, след която се беше качил на кораба тази сутрин. Като го видяха да стои при перилата с лейди Екснър, те се върнаха обратно, без да кажат нито дума.

Моментът беше отминал. Той беше показал на Кеймърън, че не би трябвало да рискува да се отърве от лейди Екснър и Ригън Рейли на общата палуба. Трябваше да търси друго решение.

Вероника и Ригън се отбиха в малкия бар с пианото да пийнат по едно питие преди лягане по пътя към каютата.

— Трябва ми нещо загряващо да си стопля кокалите, скъпа Ригън, и мисля, че това може да бъде само глътка шотландско уиски. — Вероника се настани близо до пианото и очите й веднага овлажняха, когато се загледа в облечения в смокинг музикант, който изпълняваше потпури от „Фантомът на операта“. — Това би допаднало много на сър Джилбърт — прошепна Вероника в ухото на Ригън.

Половин час по-късно, след като Вероника бе поискала да й изпълнят „Аз наистина те обичам“, и „Спомен“, те се прибраха в апартамента, където стюардът вече беше оправил леглата.

— В прегръдките на Морфей ще има много място за нас тази нощ, — изкудкудяка Вероника, — и тъй като нямам никакви други предложения, г-н М. оставям се на ваше разположение.

Тъкмо в този момент Ригън разбра, че Вероника е успяла да сгрее старите си кокали. Докато се събличаше и се изкъпа в банята, Вероника продължаваше монолога си, без да се смущава от течащата вода:

— Нека кажем една молитва за скъпия Джилбърт. Трябва да призная, че си падаше малко агностик, но всяка година даваше своята лепта за Англиканската църква и винаги правеше коледно дарение на местния пастор.

Ригън изкачи трите стъпала до гостната и с облекчение се мушна под чаршафа, чудейки се как Вероника беше успяла да научи толкова много за сър Джилбърт през двуседмичния им съпружески живот.

Молитвите на Вероника за сър Джилбърт бяха казани тъкмо навреме. Около тридесетина секунди след това главата й захлупи възглавницата и хъркането започна, а то, според Ригън, беше направо неподражаемо. Кратко излайване бе последвано от нещо като гаргара, което й напомни, че трябва да си измие зъбите.

Ригън се обръщаше ту на една, ту на друга страна, опитвайки се да намери най-удобното положение. „Тези възглавници са прекалено издути — помисли си тя и се опита да ги посплеска с юмрук. — Идеални са за клиентите на баща ми“ — мърмореше тя, лягайки отново, но пак й бяха високи. Издърпа ги под главата си и ги сложи от двете страни, опитвайки се да се скрие в нещо като малка крепост, за да заглуши какофонията, идваща от голямото легло.

Обикновено заспиваше бързо, но тази нощ главата й беше напълно ясна. Първият ден беше изминал и сега тя разбираше защо Филип беше настоявал Вероника да не пътува сама. Ако Ригън не беше тук, Вероника щеше да се преметне през парапета. За следващите четири дни и половина, докато я предадеше на нейната племенница, или тя, или някой, на който имаше доверие, трябваше винаги да бъде близо до нея.

Странното беше, че мислите й не бяха свързани с изпълнения със събития ден, а непрекъснато й се натрапваха спомени от уикенда в Оксфорд. Как тя и Кит се шегуваха за Атина. Убеждението й, че преди десет години тя бе решила да не се връща в училището. Като че ли чувстваше присъствието на Атина, нейния емоционален и със силно изразен акцент бърз маниер на говорене. „Искам да се обадя на Ливингстън и да разбера дали има нещо ново — помисли си тя. — Но сега е много късно за обаждане по телефона.“

Свита на две в ембрионална поза, Вероника спа през цялата нощ. Часове наред Ригън лежеше с широко отворени очи и гледаше към променящите се в зависимост от плавното движение на кораба през океана сенки на терасата. Тя затвори за малко очи и когато отново ги отвори, видя сянка, подобна на човешки силует в очертанията на вратата, водеща към терасата. Скочи и почувства как пулсът й биеше чак в гърлото. За част от секундата луната изплува зад облаците и силуетът изчезна. Ригън потрепери. Почти никога не проявяваше нервност, но сега беше обхваната от ужас. Бързо преглътна. Така ли се е почувствала Атина в последните мигове от живота си? Сълзи припариха в очите й.

„Кой може да я е убил? Местните гръцки вестници без съмнение са отразили широко новината за смъртта й, особено като се има предвид, че това се беше случило само осем месеца след убийството на леля й. Двама души от богата, известна фамилия умират от насилствена смърт. Тъкмо такива новини продаваха вестниците. Може би, ако разполагаше с препис на това, което пишеше в гръцките средства за информация, щеше да се подсети, че е пропуснала нещо — помисли си внезапно Ригън. Реши, когато сутринта се обади по телефона на Ливингстън, да го помоли да се сдобие с превод на материалите по случая и да й ги изпрати по факса на кораба. Тази възможност я успокои. Поне с нещо можеше да се започне.“

Най-после се унесе в неспокоен сън, през който скърцането на кораба й се счуваше като преследващи я стъпки. Вероника я събуди в 8 ч. сутринта.

— Събуди се, поспаланке. Ох, как бих желала да мога да спя като младежта. Почти не съм мигнала през цялата нощ.

Ригън отвори очи и видя Вероника, облечена в спортен костюм на бели и оранжеви раета с ластична панделка на главата. Веднага след закуска трябваше да вървят на фитинг занятията.

— С нетърпение очаквам да се срещна с хората там. Бързо се приготвяй. Ще отидем на палубата „Лидо“ и ще закусим с кафе и кифли. Не искам да пропусна нито минута от това приключение.

Ригън бързо взе душ. В главата й още се въртяха откъслечни спомени от сънищата и разни мисли за Атина. Почувства се така, като че ли се намираше в дълъг коридор с много врати, без да знае коя да отвори. Искаше й се да поговори с Джеф. Понякога го използваше за слушател, от което мислите й се проясняваха. Когато отвори вратата на банята за малко да се сблъска с Вероника, която тъкмо се готвеше да почука.

— Недей да стоиш толкова дълго под душа. Ще направи много суха чудесната ти млада кожа. Хайде да изчезваме. Публиката ни очаква.

 

 

Вторник, 23 юни

Гейвин Грей не спа добре тази нощ. В сънищата му се мяркаше гривната, украсена с диаманти и смарагди. Когато я прибере и й вземе парите, ще разполага най-малко с 1 милион долара и то без да плаща данъци. Ако бъдат инвестирани сполучливо, това ще означава някъде около 90 хиляди долара годишно. С тези пари можеше да си наеме замък и да живее като крал в Коста дел Сол в Испания, далеч от такива като Вероника Екснър и дъртата г-жа Уогкинс, да не говорим за семейство Бутинкис или как им беше фамилията. Никога нямаше да погледне карта за игра на бинго.

В шест и тридесет сутринта, когато слънцето започна да пробива мъглата, Гейвин стана, взе душ и облече фланелен костюм. Реши да отиде да закуси на бюфета до басейна. Там щеше да се нахрани най-бързо. Трябваха му няколко чаши силно кафе, преди да започне да се гърчи като маймуна пред Вероника Екснър и нейната компаньонка на фитинг заниманията.

Решението беше добро. Внимателно постави на подноса кафе, прясно изцеден портокалов сок и топъл, хрускав кроасан и ги отнесе на масата близо до парапета. Бризът беше освежаващ и лекият дъх на сол разруши зараждащото се главоболие. Като гледаше към синьо-зеления океан и пръските пяна по гребените на вълните, Гейвин изведнъж с учудване усети колко самотен изглеждаше корабът. Огромната водна шир, от двете му страни, се простираше на много мили, без да бъде смущавана от други признаци на живот. Гейвин отпи от сока. Трудно е да се повярва, че в този момент на много места баржи изсипваха тонове боклуци в океана.

Ободрен от втората чаша кафе, той погледна часовника си. Време беше да се отправи към фитинг залата. Беше самата точност. Ригън Рейли и лейди Екснър тъкмо влизаха през отсрещната врата. Гейвин забеляза, че очите на лейди Екснър блестяха, докато г-ца Рейли имаше вид на човек, на който малко сън би се отразил твърде добре. След като сърдечно им пожела добро утро, той решително пое ръката на лейди Екснър и, намигвайки, даде на Ригън да разбере, че е свободна и всичко ще бъде наред. Когато инструкторът плесна с ръце и призова всички да заемат местата си, Ригън се измъкна от залата. Още в банята се беше обадила на Люк и Нора от телефона в нея и знаеше, че те я очакват в каютата.

 

 

Нора и Люк се наслаждаваха на закуската в гостната. Имаше прибори и стол за още един човек. Ригън седна на него с въздишка на облекчение, докато Нора й наливаше чаша кафе. Тя беше облечена в розов копринен халат. Ригън си помисли с възхищение колко добре изглежда без грим. Люк вече беше облечен в син фланелен костюм, който му стоеше някак официално.

Стените на каютата бяха с цвят на праскова и слонова кост. Слънчевата светлина нахлуваше през големите илюминатори. Ригън се почувства по-спокойна. „Разполагам точно с 45 минути преди да прибера Вероника“ — каза си тя.

— Как върви работата, скъпа — попита я Нора.

— Прилича ми на първа среща с някой, десет минути след което разбираш, че си направил голяма грешка и те очаква безкрайна вечер.

— Проблемът обаче е, че тази първа среща ще продължи пет дни — обади се Люк.

— Благодаря ти, татко. Мислех, че професията ти беше да успокояваш хората — каза прозявайки се Ригън. — Вероника е много палава. През уикенда ни покани на парти, на което се случи нещо неочаквано. Помните ли моята съученичка Атина от „Свети Поликарпс“?

— Онази с черните нокти ли? — попита Нора. — Тя като че ли избяга с любовника си или нещо подобно.

— Това нещо подобно е, че е била убита — каза Ригън.

Те изслушаха с изумление разказа й за подробностите по откриването на останките от Атина.

— Старши инспектор Ливингстън ме помоли да се опитам да си припомня всичко, което Атина може да ми е казала за намерението си да се срещне с някого. Нищо такова не си спомням, но ще си взема дневника от тавана вкъщи и ще видя дали няма да излезе нещо, а освен това имам и друга идея…

Ригън им каза за намерението си да се обади по телефона на Ливингстън и да го помоли да й изпрати по факса информациите на гръцките вестници за смъртта на Атина.

— Това е добър ход — каза замислено Нора. — Приличаш на някой следовател, който след години разглежда неприключено дело и открива нещо, което от начало не му е направило впечатление.

Ригън поръча разговора със сушата от техния телефон. Докато чакаше, седеше на канапето.

— Ще ми кажете колко струва. Не искам да бъде за сметка на Вероника.

Нора и Люк се засмяха.

— Не бой се, ще ти вземем парите. Между другото трябва да ти припомня, че си изпила и две чаши кафе, един портокалов сок и си изяла половин кифла — каза Люк.

Ригън погледна нервно към часовника, когато телефонистът звънна, за да я уведоми, че насреща е старши инспектор Ливингстън. Бързо му каза коя е и му разправи за предложението си относно гръцките вестници.

— Направо ще ви ги изпратя — уведоми я инспекторът. — Ще ги преведат бързо, а може би там има и някой вестник на английски език. От наша страна не можем да се похвалим с нищо, което да е от полза. Но има нещо друго, което може би трябва да знаете. Госпожица Атуотър едва отърва кожата. Ще се оправи, но в кръвта й бяха намерени следи от отрова.

— Пенелоп е била отровена? — Ригън стисна слушалката не вярвайки на ушите си. — Но как?

Тонът на Ливингстън стана предпазлив.

— Замесила е тестото за сандвичите, които бяха поднесени на даденото от лейди Екснър парти. От това, което ми разказа разбираме, че последните е изяла в стаята си в неделя вечерта. Прислужницата намери парченце от тях между завивките на леглото. Прилича на лафа: „Можеш да ядеш курабии по всяко време в леглото ми, о скъпа“. Когато отровата бе открита в организма й, веднага започнахме разследване и имахме късмет, че тя се оказа твърде немарлива дама, затова намерихме останките от сандвичите.

— Възможно ли е да е сбъркала и сама да е сложила нещо в тестото?

— Хората не държат ей така арсеник на лавицата в килера си — отбеляза Ливингстън. — Много странна е тази работа. Ще ви изпратя по факса изрезките от вестниците. Дано ви помогнат да си спомните нещо.

Ригън остави слушалката. Бързо разказа на Люк и Нора какво се е случило с Пенелоп и след това каза:

— Трябва да се връщам. Геби Гейвин ще върне Вероника в апартамента и след 15 минути започва пробната тревога.

На излизане Нора викна след нея:

— Ригън, безпокоя се. Тялото на Атина е било намерено до имението на Екснър и тази Пенелоп е била отровена там. За Бога, бъди предпазлива!

 

 

— Стегнете плътно хълбоците и задръжте така. И-едно, и-две, и-три. Сега отпуснете и-две, и-три. А сега стиснете и-две и силно, по-силно и отпуснете.

Гейвин се огледа наоколо. Тези хора можеха да стоят и да си стискат кълките до второ пришествие, но никога нямаше да имат стегнати задници. Седиш си и си във форма. Каква глупост! Все едно да каже на някой телевизионен маниак да прави мускули, като с една ръка държи устройството за дистанционно управление, а с другата непрекъснато пъха блокчета шоколад в устата си. Но, ако се съди по лицата на дъртофелниците около Гейвин, те си мислеха, че си струва да продължават. Може би заради самото стискане.

След 45 минути младият мускулест треньор извика:

— Благодаря ви-и-и — и плесна енергично с ръце. — Ще се видим отново утре и внимавайте да не напълнеете от ястията, които непрекъснато ви предлагат от сутрин до вечер. Забавлявайте се. Излезте навън да подишате морския въздух.

— Отивам, отивам — развика се Вероника. — Но първо трябва да се приготвим за пробната тревога.

Призивът й бе чут от нейните съекипници, които поклащаха глави в знак на съгласие:

— Ама, разбира се.

Вероника скочи на крака.

— Гейвин ще ви надбягам по пътя към каютата. — И хукна напред.

Гейвин стана от стола. Не беше дебел, но нямаше тренинг. Втурна се след нея. Вероника бягаше на зигзаг през плетеницата от коридори и стълби в унисон с поклащането на кораба. Хвана я за ръката едва, когато тя беше пред вратата на каютата.

— Лейди Екснър, едвам ви настигнах — каза той с пресилена усмивка и същевременно си помисли, че тази жена ще го изпрати в гроба или ще го подлуди.

— От физическите упражнения в организма се отделя ендорфин, който дава чувството за добро здраве и прилив на сили. Също както неповторимото чувство, че си влюбен, което поражда шоколадът. Това ми напомня, че имам едно парче „Марс“, което ще разделя с вас. — Тя му се усмихна.

„Може би в края на краищата бившата ми съпруга Кловис не беше чак толкова лоша — помисли си Гейвин.“

При влизането в апартамента сърцето му започна да бие още по-силно. „Може би ще ми се отдаде възможност да прибера гривната — помисли си той.“ Беше едва вторник, но ако благоприятният момент настъпи…

— Извинете ме, но както казват в морето, трябва да отида до чинията. — Вероника се изчерви. Хилейки се тя затвори вратата на банята след себе си.

Гейвин остана на мястото си, не вярвайки на късмета си. Огледа се и забеляза малката табуретка пред тоалетната масичка в спалнята. Това беше неговият шанс. Гащеризонът, с който беше облечена лейди Екснър, ще й отнеме няколко минути да го разкопчее и още поне две, за да го намъкне отново.

Обърна се и сграбчи табуретката с две ръце, втурвайки се по стъпалата към килера. Да! Съвсем естествено беше да извади спасителните жилетки за нея. Те можеха да се достигнат лесно, но той знаеше, че беше мушнал гривната в най-отдалечения край на най-горния рафт и трябваше да стъпи на нещо, за да я достигне. Това, разбира се, можеше да се стори подозрително дори и на такова куку като лейди Екснър.

Отваряйки вратата на килера, той отново срещна подигравателно зяпналите го оранжеви спасителни жилетки. „Не трябваше да запраща гривната на горната лавица — помисли си ядосано Гейвин.“ Постави още по-близо табуретката и като балансираше внимателно стъпи с два крака на възглавницата върху нея. Хващайки се за рамката на вратата, той се повдигна, но в този момент водата в тоалетната изкъркори, обявявайки предстоящото завръщане на лейди Екснър. Протегна ръка и започна да опипва полицата, търсейки гривната, когато в тоалетната водата отново изкъркори и той чу гласа на Ригън Рейли пред външната врата, която разговаряше със стюарда, докато пъхаше ключа в ключалката.

Все още недостигнал скритото съкровище, скочи на земята и припряно затвори вратата, притича по кушетката с табуретката в ръка, постави я на земята и протегна левия си крак отгоре й.

— Ригън, идваш тъкмо навреме. Г-н Грей е дошъл лично да ни инструктира за учебната тревога. Толкова е любезен. — Излизайки от банята Вероника добави: — О, Господи, какво ви е на крака?

— Мисля, че е от всичкото това стискане. Изглежда съм раздразнил едно старо разтегнато сухожилие, което получих при каране на водни ски по време на едно парти с големи знаменитости в Хемптънс. Ще се оправя.

Ригън си помисли дали това не беше прецедент. Не можеше да си представи, че има много хора, освен Геби Гейвин, които могат да изпитват болка от упражненията „седиш си и си здрав“.

— Може би ще трябва да навлечем жилетките, каза весело тя. — Хайде да ги извадим от килера.

 

 

Кеймърън Хардуик не беше много очарован като видя, че е в един и същ пункт за спускане в спасителните лодки с Гейвин Грей. Хардуик нарочно стоеше в края на групата, отегчен от невротичното хилене на другите пасажери. Те си помагаха при затягането на ремъците на спасителните жилетки и си разказваха истории за техни познати, които били на кораб, който трябвало да бъде напуснат поради истинска опасност. Някакъв идиот започна дори да пее „Идвам по-близо до теб Господи“ в чест на „Титаник“, но накрая млъкна под смразяващия поглед на офицера, отговарящ за операцията, който обясняваше с равен глас как трябва да се действа в случай на внезапна опасност.

Грей стоеше по-близо до офицера и Хардуик можа добре да го разгледа. Очите му се присвиха, когато видя, че Грей се е зачервил от напрежение и под окото му играеше нервен тик. Нещо го бе изкарало от релсите. Хардуик се замисли какво би могло да бъде то. Тази сутрин забеляза лейди Екснър и Ригън Рейли в закусвалнята на палубата и ги последва на разстояние до гимнастическия салон. Когато стана ясно, че Гейвин Грей щеше да остане с Екснър за занятието, той си отиде. Сега, продължавайки да изучава напрегнатото изражение на лицето на Грей, любопитството му премина в досада. Знаеше какво представлява Грей. Беше един от онези професионални кавалери, наети да танцуват със старите квачки. Това обаче не изискваше Грей да си стиска кълките заедно с лейди Екснър на тренировката. Какъв беше този голям интерес към лейди Екснър и можеше ли това да се превърне в допълнителен проблем? Кеймърън реши, че е време да се снабди с ключ от апартамента на лейди Екснър, а също и от отсрещния празен апартамент. Незабелязано се измъкна от групата и влезе в салона. Както се беше надявал, той беше пуст. Внимавайки да не бъде забелязан, се изкачи по стълбите до най-горната палуба. Когато стигна, тишината там го убеди, че дежурният стюард също е на занятието. Хардуик се отправи безшумно към малката стаичка на стюардите, която се намираше надолу по коридора точно до извивката, водеща към апартамента на лейди Екснър. Вратата беше отключена. Вмъкна се вътре. Очите му шареха от бюрото до стола, оттам до шкафа с чекмеджетата и до светлинното табло на стената, на което бяха лампите за повикване от страна на пасажерите.

Кеймърън прерови чекмеджетата на бюрото. В тях имаше неподредени листи с менюта, правилници, изрезки от вестници, химикалки, трохи и бонбони. В най-долното чекмедже имаше половинлитрова бутилка уиски „Джек Даниълс“. Кеймърън повдигна вежди. Стюардът, който си пийва по време на работа, вероятно е доста немарлив. Дано точно той да бъде нощна смяна. Отиде при шкафа. Както и предполагаше, беше отключен. В него имаше дузини чекмеджета, но едва в последното намери онова, което търсеше — халка с по три резервни ключа за всеки от апартаментите. Взе по един от тях.

На излизане от стаичката на стюардите чу бръмченето на асансьора. Стълбището беше в най-отдалечения край на коридора. Нямаше да има време да стигне до него, без да бъде видян. С огромни скокове стигна до вратата на празния апартамент и влезе вътре. Тъкмо я затваряше, когато чу пискливия глас на лейди Екснър да обяснява на Ригън Рейли колко вълнуваща е била пробната тревога.

Хардуик се облегна на вратата и облекчено въздъхна. Ако Рейли го беше видяла, присъствието му щеше да й се стори подозрително. Беше рискувал, но ключовете в ръката му си заслужаваха това.

Завесите бяха спуснати, но все пак можеше да разгледа наредбата на апартамента. Започна внимателно да я изучава. Без съмнение беше точно копие на апартамента, в който бяха Екснър и Рейли. Нямаше къде да се скрие човек. Единствената надежда да се добере до тях беше да влезе изненадващо посред нощ. Нямаше да е трудно да се оправи със старата лейди. Проблемът може би щеше да бъде Рейли.

Огледа канапето. Очевидно беше от разтегателните. Сигурно точно на него спеше Рейли в другия апартамент. Дори и да беше будна и да го чуе да влиза, все пак изненадата щеше да му позволи да я обезвреди, преди да успее да извика или да стигне до телефона. От канапето пребяга до преддверието. Осем секунди. Точно толкова време му беше нужно.

Имаше един проблем. Ако на едно от леглата имаше кръв, нямаше да повярват, че двете жени са паднали в морето, когато Ригън се е опитала да задържи падащата през перилата на терасата лейди Екснър. Възглавница върху лицата. Така нямаше да има следи. Хардуик се усмихна в полутъмната каюта. Бавно действащите капки, от които се губеше съзнание и които му бяха вършили толкова добра работа в казината, щяха пак да му послужат. Действаха след два часа. Нямаше да бъде трудно да ги пусне в питието на Екснър по време на вечерята, а може би щеше да успее да изпие по едно питие с тях преди лягане в някой от баровете. Нямаше смисъл да упоява и двете. Рейли щеше да заподозре нещо, ако и двете започнеха едновременно да губят съзнание.

Имаше четири нощи на разположение, за да го направи, и най-безопасно щеше да бъде в петък. В бъркотията по пристигането на пристанището в събота сутринта отсъствието им нямаше да бъде забелязано веднага.

Планът щеше да успее. Той щеше да се погрижи за това. А идната седмица ще си прибере 200-те хиляди долара, които го очакваха в депозитната кутия. Хардуик прилепи ухо до външната врата на апартамента и се ослуша. Чу слабо иззвъняване на звънец и след това гласа на стюарда:

— Цветя за вас, лейди Екснър.

Хардуик леко открехна вратата. Когато гърбът на стюарда се скри в отсрещния апартамент, бързо изтича по коридора, а оттам по стълбите обратно към анонимността на многолюдните фоайета.