Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (6)

Саутхемптън

Проверката на пасажерите за „Кралица Гуинивър“ ставаше в просторната чакалня, разположена между влака, с който те пристигнаха, и кея. Кеймърън Хардуик разбра, че корабът е пълен почти до краен предел и се чудеше дали не е пропуснал старата лейди в тълпата от 1200 души, които търсеха на кой пункт трябва да се регистрират. Районът, в който ставаше проверката, беше разпределен по класи и преминаването ставаше по азбучен ред. Той бе един от първите пасажери от първа класа, които се явиха за регистрацията. След това седна на една, намираща се наблизо пейка и си даде вид, че вниманието му е погълнато от сутрешния вестник, докато другите пасажери се разхождаха наоколо, разговаряха, оплакваха се, или се представяха един на друг, докато чакаха съобщението за качване на борда. Всички носеха калъфи, сакове, пазарски чанти, на които със златни букви бе изписано името „Херодс“^[1].

Първата покана за качване на борда бе отправена и тълпата се насочи към кея. Опашките на пропускателните пунктове намаляха. Дали старата лейди нямаше да изпусне кораба. Отправена беше поканата до всички пътници да се качат незабавно на борда.

И чак тогава той я видя. Човек не можеше да не я забележи. Тя изглеждаше като облечена в моряшка униформа. Бели панталони, тъмносиня връхна дреха, изпъстрена с медни копчета и емблеми във вид на котви и шапка на сини и бели ивици. Движеше се бързо за възрастта си. Втурна се към гишето за първа класа като бегач, пресичащ финалната лента.

— Изумително! Изумително! — извика тя. — Успяхме. Колата на три пъти се разваля по шосе М-5 и стана причина за ужасни задръствания. И всички тези грубияни, непрекъснато натискащи клаксоните. Гласът й ехтеше из опразнената зала почти заглушавайки групата шотландски гайдари, които посрещаха с много дандания пътниците.

— Спътничката ми, г-ца Пенелоп Атуотър, е в окаяно състояние. — Тя посочи някъде към средата на залата. — Има проблеми със стомаха.

Хардуик видя как всички наоколо, включително и служителят, който обслужваше лейди Екснър, стояха като втрещени.

— С мен ще пътува г-ца Ригън Рейли. Всичко е наред, както и паспорта й. Тя ще дойде всеки момент. Имам доста багаж. Нося подаръци за малките ми племеннички, които никога не съм виждала.

Най-после служителят успя да я прекъсне.

— Вашето име, госпожо?

— О, Господи. Ама, разбира се. Екснър, лейди Екснър, Вероника. Може да сте чували за мъжа ми. Сър Джилбърт Екснър. Почина преди 40 години. Беше поет, чиито стихове никога не бяха публикувани.

Последните закъснели пътници бързаха да се качат на кораба. На Хардуик не му се искаше да го видят, че наблюдава лейди Екснър. И все пак той искаше да изчака, за да види придружителката й. Тъкмо когато се обръщаше чу енергичното подканване на лейди Екснър.

— А, ето те и теб Ригън. Побързай. Не трябва да изпуснем кораба.

Той погледна назад, за да огледа по-добре новата придружителка на лейди Екснър иззад купищата пакети. Увери се, че тя е млада и хубава. Посягайки към бордната си карта усети просто инстинктивно, че е много съобразителна.

„Нямаше да бъде лесно.“

Зад себе си още чуваше лейди Екснър. Тя благодареше на някой, който я беше докарал с кола.

— Надявам се, че ще се прибереш без премеждия Едуин. Има останал малко чай в термоса на задната седалка… О, Господи, Ригън ми каза, че съм го изпила.

Пред него имаше само една двойка за първа класа. Висок, слаб мъж с посребрена коса и дребна руса жена. Корабният фотограф се канеше да ги снима. Хардуик изпсува наум. Той не искаше да го снимат, но ако откажеше можеше да изглежда подозрително. Нямаше да сваля обаче черните си очила. Фотографът тракна с апарата, но той бе извърнал лицето си настрана. Опита се да бъде любезен, когато фотографът каза:

— Нека да направим още една.

— Не, наистина една е достатъчна.

Изкачи се по корабната стълба и стъпи на палубата. Екипажът бе строен за посрещане на пасажерите. В дъното се чуваха звуци от пиано. Той се повъртя около края на стълбата. Видя лейди Екснър да позира пред фотографа, прегърнала компаньонката си. В краката им имаше огромна купчина пакети. Двойката, която вървеше пред него стоеше наблизо. Жената се смееше.

— Ще бъде интересно пътуване, Люк.

„Обзалагам се, че ще бъде точно такова“ — помисли си мрачно Хардуик.