Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (3)

Оксфорд

Събота, 20 юни 1992 г.

Оксфорд, Англия

Ригън Рейли постепенно се разбуди, примигна, за да отвори слепените си от съня мигли и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере къде, по дяволите, се намира. Когато се разсъни съвсем, разпозна спалнята на пансиона, а после осъзна, че светлата руса коса, която се подаваше изпод тънките завивки върху тясното легло отсреща, е на най-добрата й приятелка Кит.

С въздишка Ригън отново отпусна глава върху възглавницата, обърна се на една страна и започна да наблюдава слабата светлина, процеждаща се като през филтър от малкия прозорец в ъгъла. Тя и Кит бяха пристигнали предишната вечер за десетото поредно събиране на класа им в „Свети Поликарпс“, Оксфорд, Беше тъкмо момента да поздравят един нов навъсен ден в Англия. „Надявам се до следобед времето да се поразведри — помисли си Ригън, като придърпа по-плътно към себе си тънкото като вестник одеяло.“ Много неща се бяха променили, но не и времето. Тук то беше най-омразното нещо за Атина.

Атина. Мисълта за нея я разтърси. „Не мога да си представя, че съм живяла точно в тази стая с нея — помисли си Ригън.“ От момента, когато се отправи за уикенда към Лондон в края на април, преди десет години, тя никога не се върна. И когато през юни училищният срок изтече, никой не чу нищо повече за нея.

Атина не беше от най-лесните за съжителство. Винаги се оплакваше и искаше да бъде отново в Гърция. След часовете по английски в 10 ч. сутринта в понеделник, сряда и петък тя навличаше хавлията си и оставаше по цял ден в стаята. Непрекъснато си духаше носа и никога не позволяваше на Ригън да отвори малкия прозорец, за да влезе свеж въздух. Отказваше поканите на Ригън да отиде сред хора на халба бира в местната кръчма. Тъкмо затова Ригън не се изненада, когато, след като навърши 21 години и наследи пари от баба си, тя никога не се върна от онова пътуване през уикенда. „Научих достатъчно… енглейски — казваше тя на Ригън — каквото и да говорят моите родители.“

„Нищо чудно, че не би искала да дойде на това събиране дори да е чула за него — помисли си Ригън. — И аз самата бях на път да се откажа.“ Кит я накара да направят пътуването. „Виж какво, зная, че си свободна. За Бога, ти се появи в броя на «Личности» от миналата седмица по повод разкритието на твоя голям случай. Мисля, че трябва да отидем в Европа и да го отпразнуваме. Вземи си две седмици отпуск. Сигурно ще е забавно да видим отново старата тайфа.“

Първоначално Ригън възнамеряваше да учи право, но по някое време през годината в колежа окончателно се спря на следователската работа. След като завърши, се залови на работа при един по-опитен детектив от Лос Анжелос, който я взе под своя опека. Преди две години започна да работи самостоятелно. Избраната от нея кариера безпокоеше родителите й — Люк и Нора Рейли.

Баща й — директор на погребално бюро протестираше, че с привлекателния си външен вид, без да иска, ще привлича „неподходящи“ хора. Майка й, известна със своите трилъри, пое върху себе си цялата отговорност:

— Виновни са всички онези съдебни процеси, на които те мъкнех. Не трябваше да го правя.

Ригън спореше с тях:

— Баща ми има три погребални бюра, а майка ми разказва истории за убийци и искате да започна „нормална“ работа?

Те продължаваха да се изненадват, че Ригън си обича работата.

При последния й случай трябваше да открие един баща, изчезнал с двете си малки деца. Както бе казала на родителите си, да бъдеш свидетел на събирането на майката с малките момченца си струваше безкрайните часове, прекарани в разплитане на загадката.

Тя и Кит започнаха ваканцията си от Венеция и после се срещнаха в Париж с родителите на Ригън. Нора тъкмо приключваше една обиколка, свързана с публикуването на последния й роман.

— Ако някой отново ме попита откъде вземам идеи за книгите си, ще се убия — въздъхна тя. След това обаче започна да задава проницателни въпроси на Ригън във връзка с отвличането на децата. В понеделник Нора и Люк трябваше да отплават с „Кралица Гуинивър“ за Ню Йорк. Нора можеше да се излежава няколко дни в шезлонг на палубата, но Ригън я познаваше и знаеше, че в главата й щеше да се зароди нов сюжет за роман, в който, по всяка вероятност, щеше да има и битки за родителски права.

Сега, когато разглеждаше стаята, в съзнанието й бавно започнаха да изплуват откъслечни спомени. „Да, очевидно през изминалите години не са харчили пари за специалист по вътрешно оформление.“ Избелелият сивкавозелен килим, старите безлични тапети, „временните“ вградени шкафове, които придават ново значение на това понятие, малкият бял напукан умивалник с висящото над него потъмняло огледало, изпъкналите ъгли на капандурите, в които човек трябваше да внимава да не си удари главата при ставане от сън. И накрая двата неугледни предмета на колела, които минаваха за легла. „Ох, каква цена трябва да плати човек, за да стане част от историята — помисли си Ригън. Да е учил в Оксфорд…“ Въпреки че „Свети Поликарпс“ всъщност не беше част от Оксфордския университет. Тези стаи си струваше да се видят.

Завивките на другото легло се размърдаха. Ригън погледна към отсрещния край на стаята и се разсмя. Кит беше дръпнала одеялото върху главата си. Единственото нещо, което можеше да се види от нея, бяха дългите й нокти, впити в него.

— Добра имитация, но трябва да са черни — каза, смеейки се тя.

Положението, в което спеше Атина, беше добре известно в пансиона. Обичаха да я дразнят, че с дългите си черни нокти, който се подаваха над завивките, когато спеше, прилича или на човек, готов да нападне някого, или на мъртвец след отдавна отминал предсмъртен гърч. Тази гледка неведнъж бе стряскала Ригън, когато се връщаше късно от някое парти.

Кит отпусна ръце и отвори очи.

— Ох, това легло ми изкриви гърба — проплака тя.

— Какво, не ти харесва жилището ли? — попита я Ригън, след като се протегна и стана от леглото. — Ако искаш съвсем да се скапеш, помисли си за храната, която ядяхме тук — помия а ла „Свети Поликарпс“.

Тя си взе сапуна, пулверизатора, шампоана, тоалетното мляко, гъбата и пешкира и се отправи към вратата на банята.

— Другото нещо, което не ми липсва, е кофата, с която носех тези неща до банята. Имаше нещо прекалено трудово в това. Чувствах се като чистачка, а тялото ми като първата стая на потънала в мръсотия къща. Довиждане.

Скоро Ригън се върна, загърната в хавлията си и предупреди Кит, че банята е свободна.

— Няма никой друг наоколо, но, ако имате портиер, можете да го поканите да вземе един душ с вас.

Кит изохка:

— Ох, не може да бъде толкова лошо, колкото беше.

— По-лошо е — изсмя се Ригън. — Водата се оттича толкова бавно в канала, че пяната се събира в краката ти. Можем да направим кабинет за педикюристи и пред банята да поставим ваничка за киснене на крака.

Ригън се облече бързо. Сложи джинси, еспадрили, жълта памучна фланела, която й беше подарил един бивш приятел, и то след като се беше свила при прането.

Приближавайки до изпъстреното с тъмни петна огледало, тя включи пътническия си сешоар и се наведе. Докато сушеше тъмната си къса коса, си спомни часовете, които беше прекарвала пред този умивалник да суши дългата си до кръста коса, разделена по средата на плитки. Помоли се никоя от нейните бивши съученички да не е донесла снимки от онова време.

Когато обаче се изправи и се погледна в огледалото, оттам я гледаха същите сини очи. Единствено, когато беше използвала за работата си цветни контактни лещи, за да не я познаят, очите й изглеждаха различно. Тя си помисли със задоволство, че все още й стават джинси 8-и номер. Посегна към чантичката с тоалетните си принадлежности. Като я отвори, из стаята се разнесе силна миризма на „Чисто бельо“. Едно шише от парфюма се беше разляло върху всичко вътре, включително и върху джобния й бележник и смачканите английски банкноти. Тя ги нареди да съхнат върху бюфета. Малко поостарялата Кралица Елизабет я гледаше от тях е укор.

— Извинявайте Ваше Величество, но затова пък парфюмът е добър.

Вратата на банята се отвори и с трясък се затвори.

— Подхлъзнах се под душа — каза яростно Кит. — Ожулих си бедрото на дренажната тръба. Чудя се дали „Джакоби и Меърс“ имат представителство в Лондон.

„Джакоби и Меърс“ беше адвокатска къща в Ню Йорк, чиято телевизионна реклама ви призоваваше да осъдите дори баба си, ако се подхлъзнете на нейното ръчно изплетено килимче. Косата на Кит беше още мокра от душа и водата се стичаше от кичурите й. Хавлията прикриваше стройната й фигура.

— Ако си водопроводчик, ще умреш от глад по тези места — продължи тя — а като си помисля само, че Томас Грепър е бил англичанин. Трябва да се отнасят с по-голямо уважение към паметта му.

— Чувствам се виновна — каза смирено Ригън. — Трябваше да те предупредя да носиш обувки с грайфери. Я по-добре да се махаме оттук и да отидем в града.

Дори за Англия времето беше доста студено за средата на юни. Слънцето напразно се опитваше да пробие облаците. Ригън и Кит умираха за чаша горещ английски чай и ускориха ход, отправяйки се към „Конската торба“. Ригън сръга Кит, когато минаваха край „Кебъл колидж“, известен с грозноватия си външен вид сред толкова много архитектурни красоти.

— Помниш ли когато обядвахме там? Беше невероятно. Имаше нещо царствено във всички тези мъже, облечени в черни тоги, когато целия факултет се събра в древната банкетна зала с дълги дървени маси.

— Спомням си само Саймън, който ми посочваше коя лъжица да използвам.

— О, да.

В „Конската торба“, уютен ресторант, известен не само заради декора си в стил Лаура Ешли и добрата си храна, но и заради приятната си класическа музика, която се чуваше ненатрапчиво като фон, но достатъчно силно, за да създава атмосфера, те забелязаха съученичките си, дошли за сбирката. Всички веднага се настаниха на по-голяма маса от борово дърво и направиха поръчките си. Над пълен комплект английска закуска започнаха с неизменното:

— Помниш ли?

След него преминаваха на:

— Чули за?…

Най-пресните новини идваха от Кристин Либи, която беше пристигнала три дни по-рано и бе имала възможност да чуе последните клюки. Говореше се, че професор Филип Уиткомб най-накрая бе решил да се ожени.

Ригън първа сложи началото на недоверието с думите:

— Ти се майтапиш!

— В края на краищата — каза замислено Кит — той е едва в началото на 40-те и не изглежда зле.

— Какво — прекъсна я Ригън. — Та той прилича на монахиня.

Кит не й обърна внимание.

— Той е добър преподавател.

Всички закимаха в знак на съгласие.

— Винаги е изглеждал като типичен заклет ерген — възкликна Ригън. — Цялото си свободно време прекарваше в градината на леля си. За кого се жени все пак?

— За една преподавателка, която дошла, след като ние сме завършили — каза й Кристин.

— Дали са се влюбили от пръв поглед, или в продължение на десет години са садили заедно маргаритки? Как се казва? — попита Ригън.

— Вал Туилър. Говори се, че го преследвала през последните две години. Преподавала английска литература, няколко години по-млада е от него, много начетена и много оправна.

— Би трябвало да е, щом се омъжва за Филип — добави Ригън. — Той никога не носеше подходящи чорапи и не си напъхваше както трябва ризата в панталоните. О, Господи, виж кой идва!

Всички се обърнаха, за да видят Клер Джеймс да си пробива път през редицата, чакащи за свободни маси. Очевидно беше ги забелязала. Десетте изминали години не бяха променили предпочитанията й към спортните облекла на Л. Л. Бийнс с подходящите към тях ластични панделки.

— Здравейте — каза тя с типичното си южняшко произношение. — Как така никой не се сети да се обади тази сутрин? Аз вече не спя толкова до късно.

„Очевидно — помисли си Ригън — Клер не се е отказала да играе ролята на Красавицата от Юг.“

Клер се огледа.

— Всички изглеждате великолепно. Ригън, много ми харесва новата ти прическа. Изглеждаш много по-добре с къса коса.

Кит многозначително настъпи Ригън под масата, а тя си наля нова чаша чай. Клер очевидно сметна, че всички изгарят от любопитство да чуят как тя се е омъжила, след това се е развела и сега отново е сгодена.

— И през всичкото това време пътувах — завърши тя с подчертано безгрижие. — Ригън, винаги нося със себе си една от книгите на майка ти, за да си я чета в самолета. Откъде й идват тези щури идеи? Тази последната направо ми изкара акъла от страх. Знаете ли, че миналата година се срещнах в Гърция със семейството на Атина?

— Върнала ли се е отново при тях? — попита Ригън.

— Не, не е. Нищо не са чували за нея. Не мислите ли, че би могла да им изпрати поне една картичка?

— Никога не се е появявала! — възкликна Ригън. — И те не са направили опит да я открият?

— След като минало известно време, се опитали, но тя просто изчезнала вдън земя.

— Бих искала да съм сигурна, че е станало точно така — каза Ригън — никой не изчезва просто така.

Клер изостави темата, като махна с ръка.

— Видя ли някой от вас каква ще бъде програмата на сбирката — продължи тя. — Преди вечерята тази вечер, лелята на Филип, една много симпатична стара дама, ни е поканила на коктейл у дома си. Помните ли, че преди десет години ни даде прощално парти?

Ригън си спомняше. Спомняше си студената стара къща с разкаляното място около нея, което още тогава Филип като по чудо превръщаше в английска градина, позасъхналите сандвичи със сирене и най-доброто или най-лошото от всичко — лелята на Филип — лейди Вероника Уиткомб Екснър.

На 40 години тя бе хвърлила в смут роднините и приятелите си и се бе омъжила за сър Джилбърт Екснър — тогава 68-годишен. Две седмици по-късно той почина твърде внезапно от сърдечен удар, оставяйки на хората повод да гадаят дали неопитното либидо на Вероника най-сетне е било освободено в господарската спалня на Лиуилин Хол.

Ригън харесваше лейди Екснър, но тогава рядко я виждаше. Преди десет години цялата обществена дейност на Вероника Екснър се изчерпваше с поканата до учениците на племенника й да дойдат на чашка шери. По едно време Ригън се усети, че Клер още говори.

— Мисля, че гази вечер ще обявят годежа на Филип — съобщи тя.

„Не съм го виждала, след като напуснахме този град“ — помисли си Кит.

Ригън си даде сметка, че не е виждала Филип след онази последна вечер, когато спориха за Атина. Спомни си, че преценката на Филип за ситуацията не я задоволи напълно, но въпреки това й подейства като своеобразно утешение.

— Това са рисковете да бъдеш наследница — каза той. — За една-две години тя ще прахоса наследството и ще се върне при татко си. Почакай и ще видиш.

Ригън си зададе въпроса дали Филип знае, че Атина не се е завърнала вкъщи при баща си.

След закуска те тръгнаха из Житния пазар, където прословутите задръствания на движението, тълпите от хора и заведенията от трите вериги за бързи закуски потвърждаваха факта, че зад стените на колежа, които очертаваха централната част на Оксфорд можете да се пренесете в друг свят, в който очарованието на Средновековието си остава напълно непокътнато. Традицията и прогресът непрекъснато си съперничеха в този живописен град с островърхи кули, изящни градини, пълноводни реки и открити пространства. Известен като град на велосипедиста, той бе и голям производител на автомобили.

След като се разходи повече от половин час, групата реши да се разпръсне. Всеки си имаше своя програма, а и беше трудно да вървят заедно сред тълпата от съботни купувачи.

— Хайде да наемем велосипеди и да се разходим из околността — предложи Ригън.

— Малко физическо усилие ще ни се отрази добре. Хайде, вероятно още имат същите колела, които наемахме преди десет години — каза Кит.

— О, Господи, надявам се, че не са същите. Не ми се иска да прекарам следобеда в опити да поставям веригата на моя велосипед — каза Ригън, спомняйки си навика на колелото й да се разпада на чаркове по безлюдни пътища на около 3 мили от града.

Те въртяха педалите около Оксфорд, споделяйки с възмущение впечатлението си от новите строежи. Завиха към южната част на града, после минаха край моравата около църквата „Исус Христос“ и в 1 ч. спряха да обядват в една кръчма на брега на р. Чъруел. Избраха маса край прозореца и вдъхнаха свежия въздух с мирис на влажна земя, която започваше едва-едва да се затопля от колебливите слънчеви лъчи, примесен със застоял дъх на дъбово дърво, идващ от кръчмата. Това им напомни за братята Кибъл, с които обикаляха кръчмите.

— Един Бог знае какво стана с тези момчета — каза замислено Ригън, отпивайки от бирата си с цвят на ръжда. — Би било забавно да ги видим отново, нали?

— О, сигурно работят в Лондон и правят купища пари — отговори й Кит, наблюдавайки група спортуващи за здраве да гребат бавно надолу по реката.

— Трудно е да повярва човек, че сме били с бъдещи лидери на тази страна. Помниш ли, когато почука на вратата на Иън?

— Ако е момче, обличам се, ако е момиче нека влезе — каза Кит, имитирайки напевния уелски акцент на Иън. — Много ми е интересно какво би казал сега, ако те види да измъкваш пищова си или да слагаш белезници на някого.

— Сигурно ще ми го поиска назаем.

По време на обяда, състоящ се от овчарски пай, те не можаха да се начудят на способността на Клеър да излъже нов годеник.

— Но Кит, ние не сме срещали никой от тях. Мога да си представя как изглеждат.

— Като твоето безразсъдно гадже, което носеше голяма рунтава шапка и не я сваляше, когато влизаше в заведенията.

— Точно така. И като си помисли човек, че в някакво списание се споменаваше за него като един от най-желаните ергени в страната.

— Никога не си ми го казвала. В кое списание? — попита нетърпеливо Кит.

— Не си спомням — отговори Ригън — но мисля, че се издаваше от майка му.

В четири часа те се върнаха в пансиона и видяха изпратената за тях покана да посетят Лиуилин Хол. Решиха, че могат да дремнат за един час в техния гълъбарник на тесните легла с влажните зелени завивки.

Двата училищни микробуса, които са били нови някъде в края на 60-те години, очакваха в 6 ч. следобед 15-те бивши колежанки, дошли за сбирката, за да ги отведат до намиращата се на 2 мили къща на лейди Екснър. В подскачащия микробус Ригън можа да разговаря и със съучениците си, които още не беше успяла да види. Докато слушаше какво бяха правили през изминалото десетилетие, тя същевременно установяваше, че някои от тях изглеждаха по-различно, а други почти не се бяха променили. В друга част на мозъка й от сутринта се беше загнездило някакво чувство на безпокойство, след като научи, че Атина не се беше появявала.

Шофьорът на микробуса, един от новите преподаватели, почти подмина Лиуилин Хол, натисна рязко спирачките и веднага даде заден ход, разлюлявайки ги насам-натам, като че ли печеше пуканки.

— Много съжалявам — викна бодро той, повече на себе си, отколкото на останалите, насочвайки микробуса по оградената с дъбови дървета алея. Най-сетне спря със скърцане и дрънчене колата пред къщата.

— Добре си прекарахме — каза Кит на Ригън.

От слизащите от колата колежанки се чуха слаби стонове, когато измъкваха от нея измъчените си крайници.

— Имам нужда от едно питие — чу Ригън някой да казва. „Имам нужда от две питиета“ — помисли си тя.

Лейди Екснър очевидно бе наблюдавала пристигането им. Голямата входна врата на Лиуилин Хол се разтвори и тя с възторжени възклицания заподскача весело насам-натам, назовавайки ги по име като че ли се бяха виждали вчера.

— О, Господи, погледни я, — прошепна изумена Кит.

Последния път, когато бяха видели лейди Екснър, нейната метално сива коса беше сресана назад в жесток кок. Носеше дебела вълнена пола, блуза с дълги ръкави и висока яка, със сребърна брошка, на която бе инкрустиран ликът на свекърва й. Шотландски вълнен пуловер допълваше нейния тогавашен стил. Сега се беше облякла в искрящ златисто копринен костюм с подобаваща блуза с широка яка и дълбоко деколте.

Точно зад себе си Ригън чу Клер да казва:

— Кълна се, че трябва да отиде при твоя фризьор.

Ригън потисна желанието да я заведе, въпреки че трябваше да признае, че строгият кок на лейди Екснър бе превърнат във фризура от къдрици в същия златист цвят, какъвто беше костюмът й.

Лейди Екснър не се стесняваше да говори за метаморфозата, която беше претърпяла, въвеждайки ги в гостната с изглед към градината.

— Преди четири години имах сърдечен пристъп — каза тя почти весело. — Докторът ме предупреди, че сърцето се уморява и трябва да внимавам. Знаете ли какво му отговорих? Казах му, че съм внимавала през целия си живот, с изключение на двуседмичната одисея със сър Джилбърт. Отидох си право вкъщи и направих списък на нещата, които бих желала да извърша в живота си, но съм се бояла. Сега върша всички тези неща!

Тя размаха кокалестите си, изпъстрени със сини вени ръце.

— Виждате ли тези пръстени и гривни? Винаги съм харесвала бижутата на моята приятелка Меви. Никога не съм имала никакви бижута, с изключение на иглата с инкрустацията на лика на майката на сър Джилбърт и нейния годежен пръстен. Когато Меви се помина миналата година, реших — защо пък не! Нейните бижута трябваше да бъдат продадени, за да се платят данъците й и сега всички са мои. Нали са хубави? Купих си нови дрехи, смених си прическата и, което е най-хубавото от всичко — започнах да пътувам. Филип настояваше да имам придружител. Ето я и нея.

Те бяха на входа на гостната. Тук лейди Екснър си беше останала същата. Канапетата във викториански стил, облечени в избеляла дамаска, ориенталски килим, чиито цветове направо не си личаха, столовете край камината с облегалки в стил конска грива, портретите на отдавна забравени членове на рода Екснър — всички с вид на болни от различни болести, като се започне от сърце и се стигне до псориазис, и масата за чай, на която бяха наредени нещата, които лейди Екснър обикновено предлагаше на коктейли — парченца аншоа върху мизерни хапки, купа с натрошени пържени картофи и голяма купчина рибен пастет, който подозрително напомняше на купчина птичи тор.

Една закръглена жена, която според Ригън беше около 60-те, късо подстригана, с очила в големи кръгли рамки и някакъв нетърпелив израз на лицето, проверяваше масата.

Кокалеста 50-годишна върлина, облечена като прислужница, стоеше до нея.

— Всичко е наред — обяви жената. Напрегнатото изражение на лицето й изчезна. Тя се обърна, усмихвайки се: — О, лейди Екснър, вече сме готови за гостите ви!

Миг по-късно ръката на Ригън бе смачкана в мечешкото ръкостискане на Пенелоп Атуотър.

— Книгите на майка ви правят така приятни нашите пътувания. Лейди Екснър винаги купува по два екземпляра с твърда подвързия. Четем ги по едно и също време и който познае кой е убиецът, купува на другия първото шери за деня. И двете бихме искали да се срещнем с Нора Ригън Рейли и да разговаряме за нейните сюжети и за това откъде взема идеите си за тях, и…

— Преди десет години казах на Ригън, че майка й трябва да напише историята на моя живот. Сега тя е много по-интересна. Аз си водя и дневник — каза весело Вероника.

Ригън, която знаеше, че лейди Екснър беше писала два пъти на майка й, предлагайки й идеи как да напише роман за живота й, реши да се направи, че не е чула намека.

— Разкажете ми нещо за вашите пътувания — каза тя.

Двете жени с радост се спогледаха.

— Ами ние започнахме от Италия — каза лейди Екснър. — Това стана преди четири години. Беше чудесно. Срещнах се с толкова много приятни хора. Казват, че англичаните били студени, но това не се отнася до мен. — Широката й усмивка показа, че е харчила пари и за нови зъби.

— Единственото неприятно нещо беше, че имах много киселини от пикантната храна — въздъхна Пенелоп.

— Миналият септември бяхме във Венеция за освещаването на флота. През целия си живот съм искала да видя Венеция и не се разочаровах.

— Скъндилито, което сервираха на площад „Сан Марко“, наистина възпламени стомаха ми — уведоми ги Пенелоп.

— Възпламени какво? — попита Кит, включвайки се в разговора.

— Моят гастрит — отговори енергично Пенелоп.

Ригън остана с впечатлението, че стомахът на Пенелоп Атуотър беше постоянна тема за разговор при техните пътувания.

— Да се надяваме, че стомахът ти ще издържи на борда на „Кралица Гуинивър“ — каза лейди Екснър. — Когато корабът напусне пристанището на Саутхемптън, ще трябва да останем на него в продължение на пет дни.

— „Кралица Гуинивър“? — Ригън се опита да прикрие изненадата в гласа си. — Вие ще отплавате идната седмица?

— В понеделник. Винаги съм искала да посетя Ню Йорк, а и дъщерята на братовчедка ми пише толкова често през последните години. Никога не съм я виждала, но изглежда, че е много симпатично момиче. Само на 40 години е, но се е омъжвала три пъти за мъже, които са се възползвали от нейния благ характер и сега се мъчи сама да отглежда двете си дъщери. Тя ме покани на гости, за да се запознаем. Мисля си, че тогава ще мога да я убедя да дойде тук за венчавката на Филип през септември и може би да остане за през цялата година. Дъщерите й могат да ходят на училище в „Свети Поликарпс“ и всички ще живеят с мен. Кой знае? Може да поискат да останат завинаги. Нашето семейство е толкова малко.

Плановете на Вероника за нейните новооткрити братовчеди не интересуваха Ригън. Това, което я ужаси, беше, че Люк и Нора щяха да бъдат на същия презокеански рейс.

Очевидно Кит си беше помислила същото.

— Ригън, не беше ли това корабът, с който майка…

Ригън я ощипа предупредително и я прекъсна с думите:

— Всички с нетърпение очакваме да видим Филип и неговата годеница.

— Вал ме изнервя — каза Пенелоп. — Тя ме кара да получавам киселини.

— О, тя е окей, — каза Вероника. — Може би е малко склонна да командва, но Филип има нужда от някой, който да се грижи за него, а и аз няма да бъда тук вечно. А сега трябва де се видя и с другите гости.

Прислужницата с израз на пълно покорство разнасяше таблата с шери. Ригън и Кит си взеха по една чаша и побързаха да се спасят при прозореца.

— Съжалявам, че почти се изпуснах — каза й Кит. — Сигурна съм обаче, че нямаше да има голямо значение, защото тя щеше да чуе, че майка ти е на кораба, а веднъж узнала това, няма да я остави нито за миг на спокойствие.

— Не е необходимо. Освен в случаите, когато е на обиколка във връзка с публикуването на някоя от книгите й, майка ми пътува под името г-жа Люк Дж. Рейли. Когато е с баща ми на почивка, тя се опитва да се скрие като знаменитост.

— Това е добре. Майка ти е толкова деликатна и ще й бъде трудно да каже на Вероника да се маха — каза Кит.

— Градината е хубава, нали?

Докъдето стига поглед, имението бе превърнато в изящна английска градина със спретнати лехи от различни видове цветя, между които розови карамфили, невени, незабравки, градинарчета, теменужки и брамтонски шибой — всички разделени с пътеки, посипани с чакъл. Откъм далечния край на къщата голямо парче земя беше превърнато в зеленчукова градина.

— Чудя се как Филип е могъл да направи всичко това. Унищожила съм толкова много цветя с прекалено или пък с недостатъчно поливане, малко слънце, много слънце, липса на торове или употреба на неподходящи торове. Не мога да отгледам дори и един бурен в апартамента си.

— О, Ригън, сигурна съм, че се подценяваш — чу тя гласа на Клер в ухото си.

Внезапно й мина мисълта, че Клер има всички данни за частен детектив. Способност да се появява там, където не е желана и да чува това, което не е предназначено за нейните уши.

— Клер, сигурна съм, че говориш на растенията си — каза й приветливо Ригън.

— Ами да, говоря им да пораснат, съгласи се Клер. — Не мислите ли, че така, както Филип е разкрасил тези земи, старата лейди би могла да попромени интериора на къщата си. Мисля, че всичко е прекалено остаряло. Може би, когато Филип се ожени, жена му ще се заеме с това място.

— Ами то не е нейно, че да се заема с него — отбеляза Ригън.

— Е, знаете какво имам предвид. Сега Филип фактически живее тук, а един ден това ще бъде негов дом. От друга страна, това направо си е един оазис сред всичките тези нови строежи в града. Чудя се дали той възнамерява да превърне в градина всичките 500 акра. О, ето го и него, а това трябва да е бъдещата му съпруга.

Всички се втурнаха да поздравяват новодошлите. Вероника твърдо се провикна:

— Ах, ето те и тебе мое мило момче. Чакаме те да направиш съобщение.

Филип се изчерви чак до корена на пясъчно светлата си коса, която бе започнала да оредява.

— По начина, по който го казваш, вече като че ли си го направила, скъпа лельо.

Ригън си спомни, че когато беше развълнуван, Филип леко заекваше. Жената до него обаче беше спокойна. Първото впечатление на Ригън от Вал Туилър бе, че тя е с безизразен поглед, пясъчно светла коса с почти същия цвят, като тази на Филип, блед, нездрав вид на лицето и светлокафяви очи. Имаше остри черти, тялото й беше стегнато, но кокалесто. Носеше тъмнокафява габардинена пола, бяла блуза с дълги ръкави и кафяви обувки с ниски токове. Когато се усмихна, в отговор на поздрава на Вероника, се откриха големи здрави зъби, които й придаваха конски израз. Но когато я запознаха с Ригън, Вал Туилър я приветства сърдечно.

— Благодарение на Филип и Вероника се запознах с всички книги на майка ви и аз също ги харесвам.

Филип прегърна Ригън и Кит.

— След като вие завършихте, „Свети Поликарпс“ вече не е същият.

Те го поздравиха с годежа.

— Не зная що за съпруг ще излезе от мен — каза той, усмихвайки се нервно — но Вал е чудесна.

Прислужницата започна да снове из стаята с подноса със сандвичите. Техен най-голям почитател беше Пенелоп Атуотър.

— Нищо чудно, че има киселини — отбеляза Кит. — Тя се тъпче непрекъснато с тези неща, намазани с онзи грозен пастет. Е, ако ги изяде всичките, може би пък няма да забележи, че никой друг не посяга да си вземе втори път.

Микробусите трябваше да ги вземат в 8 ч., за да ги отведат обратно за вечерята в „Свети Поликарпс“. В 8 без десет започнаха да се сбогуват с домакините. Телефонът иззвъня, когато Ригън пожелаваше приятен път на морските пътешественички, молейки се да не научат, че майка й е на борда.

Прислужницата извика Филип.

— Попитах ги дали не може да им се обадите след няколко минути, но казаха, че било много важно.

Миг по-късно, когато Филип се завърна в гостната, лицето му беше бяло като платно.

— Страхувам се, че се появи п-п-проблем — каза той. — Полицейският инспектор е тръгнал насам. Иска да говори с вас.

Сред последвалия хор от въпроси Филип каза по-спокойно:

— Причината е, че всички сте били в един клас с нея. — По челото му избиха капчици пот. Ригън видя как Вал леко го хвана за ръката и го потупа успокояващо.

— Изглежда, че са намерили тялото й, или по-скоро това, което е останало от него. — Той посочи неопределено към задната част на имението на Вероника. — В онази постройка до североизточния край на имението. Взривили я преди няколко часа. Пазачът забелязал нещо и извикал полицията.

— Забелязал какво? — попита настойчиво Ригън.

— Останки от униформа на колежа „Свети Поликарпс“… Тяло под някакви листа — една ра-ра-раница с колежанска карта в нея…

— Атина? — попита Ригън, усещайки как остра болка пронизва гърдите й.

— Да, да. Това е. — Заекването му престана. — Изглежда, че тялото наистина е на Атина Популос.