Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (25)

В океана

В два часа сутринта оркестърът изсвири „Когато балът свърши“ и оркестрантите прибраха инструментите си. Гейвин и Силви бяха седнали на бара.

— Голям бал — измърмори Гейвин.

Силви погледна съчувствено към стария си приятел.

— Изглеждаш така, като че ли са ти потънали гемиите. Какво се е случило?

— Нещо, което може да се излекува само с един милион долара — каза Гейвин и отпи от четвъртата си водка „Колинс“. — Ти изглеждаш напълно щастлива.

Силви се поколеба, после сви рамене, наведе се и прошепна в ухото му:

— Милтън ме помоли да се срещнем у дома му в Аспен идната седмица, след като остави Вайълет в Майами. Не би я изоставил така, както на мен би ми се искало.

— Мислиш ли, че това е той — имам предвид човека, при когото да се приземиш?

— Не бъди циничен. Аз наистина страшно го харесвам.

— Недей да поемаш някакви предбрачни ангажименти.

В два и петнадесет часа сутринта Хардуик беше готов. Беше се отбил в казиното, после изпи едно питие в „Кралския бар“ и се беше сбогувал приятелски с бармана. Багажът му беше изнесен в коридора.

Навлече сива вълнена риза с качулка и долнище на анцуг със същия цвят. Трябваше да се изкачи по стълбите, вместо да вземе асансьора. Сега те бяха пусти. Ако срещнеше някой, щяха да го вземат за един от онези маниаци на тема здраве, който отива на палубата, за да направи последното си бягане за деня на открито.

Това му отне по-малко от минута. Стигна най-горния етаж и се ослуша. Стаичката на стюарда, от която беше откраднал ключа, беше тъкмо на завоя на коридора. Нямаше жива душа. Най-рискованите моменти за него бяха десетте секунди, необходими му да влезе в апартамента на Екснър и другите десет, за да измине разстоянието, след като излезе от него обратно до началото на стълбите. Без да вдига никакъв шум притича по коридора и пъхна ключа в ключалката на апартамента „Камелот“.

Нора Ригън Рейли не можеше да си намери място. Въртеше се ту на едната, ту на другата страна, оправяше възглавницата, въздишаше, отпиваше вода от чашата на нощната масичка. До нея Люк спеше дълбоко.

Защо се чувстваше така изнервена? Смешно. Спомни си, че винаги става неспокойна в последната нощ на ваканцията. Щеше наистина да е хубаво, ако беше с Ригън. След 12 часа щяха да закусват заедно в „Зеленият кът“. Само след още 12 часа…