Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (20)

Оксфорд

Незабравимият звук от спирачките на минибуса на „Свети Поликарпс“ събуди Ливингстън. Беше задрямал някъде след 11 ч. и се изненада като видя, че минава полунощ.

Крайниците му се бяха схванали. Беше станало по-хладно и стаята беше някак си влажна.

Външната врата се отвори и някой я затръшна след себе си.

Напълно се разсъни.

— Уверявам те, Филип, че от всичките абсолютно противни дни, които съм прекарала, този беше най-ужасният.

— Вал, чакай да ти обясня… Аз-аз съжалявам.

Ливингстън се зачуди дали изобщо бяха забелязали колата му на паркинга. Може би не. Тя беше в края. Той се прокашля.

Те не го чуха.

— Първо, как можа да забравиш да направиш заявка за новия минибус, след като вчера изрично ти напомних.

— Н-н-но — отговори Филип. — Касиерът трябваше да отведе децата си в една зъболечебница в южната част на Лондон. Не му се искаше да ги кара в стария минибус заради спирачките, нали знаеш.

— И аз трябваше да се возя в тази кофа за боклук, за да могат те да спестят пари от няколко глупави пломби — изкрещя Вал. — За Бога, ние водихме с нас ученици на урок навън. Защо нямахме резервна гума?

— Небрежност от моя страна, скъпа — проплака Филип. — Съжалявам, съжалявам… Наистина се забавихме малко.

„Ама че любовници — помисли си Ливингстън“. Този път той се прокашля така, че горе сигурно го беше чула и Пенелоп. Тяхната изненада, когато го видяха в гостната беше очевидна. Филип пребледня.

— Да не би състоянието на Пенелоп да се е влошило? Как е тя?

Вал искаше да каже нещо, но прехапа устни, потискайки реакцията си.

— О, не — каза сърдечно Ливингстън. — Имах приятен разговор с г-жа Атуотър.

— Тогава… — Филип млъкна.

„Твърде деликатен е, за да ме попита какво, по дяволите, правя тук“ — помисли си Ливингстън.

— Имам няколко въпроса към г-ца Туилър.

— Те сигурно могат да почакат до сутринта — каза рязко Вал. — Не можете да си представите какъв тежък ден съм имала.

Хладнокръвна е, помисли си не за първи път Ливингстън. Ако е нервна, не го показва. Филип обаче изглеждаше обезпокоен.

Вал продължаваше да стои в преддверието.

— Моля, задайте въпросите си и ме оставете да се оттегля.

— Госпожице Туилър, вие сте известна също като Мери В. Кук. Не бяхте ли гувернантка в къщата на лелята на Атина Популос, г-жа Елена Карвелос по времето, когато тя бе убита?

Филип зяпна от изумление.

— Вал, когато ти казвах за Атина…

— Затваряй си устата — нареди му Вал.

— Когато й казахте какво? — попита спокойно Ливингстън.

— Н-н-нищо — започна да заеква Филип.

— Ще ме придружите ли до участъка — каза тихо Ливингстън. — Ще продължим с въпросите там.

И двамата разбраха, че това не е молба.