Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (2)

В океана

Петък, 19 юни 1992 г.

Гейвин Грей бързаше по коридора като залиташе ту към едната, ту към другата страна, мъчейки се да пази равновесие.

„Ако не бях на кораб, щях да си помисля, че съм пиян“ — каза си той. Не го беше много грижа. Адреналинът му се беше покачил и той се чувстваше малко не на себе си. Още една причина да залита към стените.

Океанският лайнер — един приказен плаващ град — продължаваше пътя си през бурното, тази нощ, море. След ден и половина щяха да хвърлят котва в пристанището на Саутхемптън, Англия. „Има още време“ — помисли си той, като се придвижваше с мъка към каютата си. Вече нямаше търпение да види сушата и лошото време, което ги съпровождаше при това прекосяване на океана, нямаше нищо общо с това негово желание.

Беше прекарал достатъчно време на този гигантски кораб, играейки ролята на кавалер пред група бабета: „Да си намерят друг да се прави на идиот и да танцува ча-ча. Стига вече черни точки“ — заричаше се той.

На тези продължителни презокеански пътувания винаги имаше изобилие от жени без кавалери. В стремежа си да направи дори невъзможното, параходната компания го нае на 62-годишна възраст за кавалер — неуморим компаньон, винаги готов да ги покани на танц и да изтърпи непохватните им, болезнени настъпвания и ритници.

Тази сутрин той беше учил да танцува полка една 80-годишна ентусиазирана бабичка, обута в огромни черни чепици. Те стояха като канонерки на дебелите й глезени, винаги насочени към беззащитните му крака. Гейвин премигна, като си спомни това. Да настъпиш някого по крака е форма на самозащита, а не доброжелателен жест.

Достигайки вратата на каютата си, той пъхна ключа в лъскавата месингова ключалка и изпусна въздишка на облекчение. Седна на леглото, после се изтегна по гръб и загледан в тавана се опита да успокои дишането си. „Тези каюти са много по-малки, отколкото изглеждат в рекламните брошури — помисли се Гейвин.“ Наистина глупаво е от страна на еснафите, които хвърляха хилядарки, за да положат задниците си на корабните кревати в продължение на седмица по време на мечтаното презокеанско пътуване. Те бяха жертви на фотографски трикове.

Обърна се и погледна електронния часовник до леглото. Беше 11.30 вечерта. Дали да не отиде до казиното и да му пийне едно преди лягане. И да го видят! Ами, ако някоя от самотни те дами е все още будна? Едно бренди би му дошло добре за успокояване на нервите. Не, реши той накрая, по-добре да не излиза. Повечето пасажери се прибраха рано тази вечер и причината беше бурното море, а не мистър Сънчо.

„Не, аз ще си остана тук — си каза той.“ Беше имал достатъчно вълнения за тази вечер. Не можеше да повярва на късмета си. Тъкмо излизаше от бар „Ланселот“, когато налетя на старата госпожа Уоткинс. Миловидната, непретенциозна Беатрис Уоткинс с нейните изумителни бижута и дъх на алкохол.

Дни наред тя се стараеше всички да разберат, че се чувства много самотна в царствения апартамент „Камелот“. Тук наистина нямаше нужда от фотографски трикове, за да се убеди човек, че може да живее като у дома си. В него имаше хол, спалня, две бани и собствена тераса, която предлагаше изключителна гледка към морето и небето, на която човек можеше да се наслаждава по всяко време на деня или през нощта. Господи, всеки можеше да разчита, че ще си намери с кого да преспи в такава обстановка. Гейвин се чудеше дали на г-жа Уогкинс вече й е излязъл късмета. Тя флиртуваше най-безсрамно с всеки, пускаше незабелязано в джобовете на момчетата от прислугата номера на апартамента си, увит в стодоларова банкнота. Поеше стюардите с шампанско така, като че ли беше вода. Дори капитанът не можа да се отърве.

Тази вечер на капитанския прием тя имаше нахалството да се снима четири пъти с него. Беше нагиздена с най-скъпите си бижута. Антична тиара от диаманти и рубини стоеше килната нескопосано на измършавялата й глава, на пръстите имаше шест пръстена, всеки с по-голям скъпоценен камък от този до него, допълвани от гривна, украсена с диаманти и смарагди и гривни за глезените, който обгръщаха пилешките й крака.

Капитанът както винаги беше очарователен. Той накланяше побелялата си глава към нейната и се усмихваше весело пред камерата. Благодари й и я отмести грациозно, докато поздравяваше следващата щастлива двойка пътешественици. Дори се направи, че не забелязва, когато тя се пресегна и грабна чаша шампанско от подноса на минаващия наблизо келнер, изпи я на един дъх и, клатушкайки се, се нареди за нова снимка.

„Как успяваше да го прави капитанът? — чудеше се Гейвин.“ Да изважда в продължение на две вечери една след друга, по време на петдневното пътуване, професионалната си усмивка като замръзнала на лицето му, за стотици пози пред камерата. На капитанските вечери се събираха по 200 пасажери. Двеста чифта зъби, по-голямата част от които изкуствени, трябваше да заемат положението „усмивка“, преди горкият капитан да успее да се спаси. „Той сигурно се събужда с тази усмивка — помисли си Гейвин.“

След вечеря и след няколко чаши, г-жа Уоткинс реши, че старите й кокали са заслужили така необходимата им почивка, от едно от най-популярните занимания по време на презокеанските пътешествия — пиенето до забрава, или усъвършенстването на опиянението.

Тя минаваше наблизо, клатушкайки се, когато Гейвин я видя и й предложи да я заведе до апартамента й. Хлъцна в знак на съгласие и с готовност го сграбчи за ръката? В този момент закопчалката на гривната й се закачи в сакото му.

— О, трябва да дам това нещо на поправка, или ще го загубя — разтревожи се тя.

Гейвин само се усмихна, помисляйки си за подобна възможност. Очите на г-жа Уоткинс започваха да се затварят за сън, когато Гейвин я помъкна към апартамента. „Ама и аз имам една работа, самосъжалявайки се си помисли той — да развеждам като товарно магаре разни хора из кораба.“ Като истински джентълмен обаче той й помогна да си отключи и я въведе вътре. Тя се строполи на леглото и моментално заспа. Преди това обаче гривната се изхлузи от ръката й. Той остана там, загледан в нея. Не можеше да се помръдне. Не знаеше какво да направи. Внезапно го връхлетяха видения за финансова независимост.

Кой не би повярвал, че е паднала по някое време вечерта? Тя сама говореше, че закопчалката на гривната й не е в ред. Хората виждаха колко е разпиляна. Може да я е изтървала на което и да е място.

Би ли могъл да рискува и да я вземе сега? Ами ако започнат да претърсват? Параходната компания държеше на тази жена. Тя винаги плащаше сума ги пари за този апартамент, а и често го ангажираше. Ако от нещо беше недоволна, те веднага правеха всичко възможно да задоволят прищевките й. По-добре ще бъде да го скрие тук, в нейния апартамент, и после, след като вълнението от загубата премине, да се върне и да го прибере по някакъв начин.

Замаян от вълнение, потящ се под мишниците, с разтуптяно сърце, той се опита да реши какво да прави. Нейно Величество лежеше изпъната на голямото двойно легло. На три крачки вдясно се намираше обширната като галерия гостна, изпълнена с канапета в пастелни тонове, с огромен телевизор, стереоуредба и бар. В една от стените имаше плъзгаща се стъклена врата, която водеше към терасата. И тогава той го видя — килера със спасителните жилетки. Лъжливата тревога за проверка на спасителната готовност на кораба вече бе отминала при това пътуване. Така че нямаше причина някой да влезе отново в килера…

Той пристъпи на пръсти към леглото. Наведе се, не смеейки да диша, за да вземе изумителната колекция от смарагди и диаманти. „Това нещо можеше да струва милион долара — помисли си той, без да е много сигурен.“ Мина му изкушителна мисъл. Може би просто трябваше да вземе и другите скъпоценности. Позабавлява се за момент с тази идея, галейки гривната. Както обикновено, чувството му за вина, присъщо на ирландеца-католик, го завладя и му попречи да извърши истински смъртен грях. За него кражбата на една гривна от толкова богат човек беше простим грях.

Госпожа Уоткинс се раздвижи и промърмори нещо, свързано с капитана. По-добре беше да вземе само гривната и да не се изкушава с други помисли. В края на краищата веднъж осигурил си някаква платежоспособност, той можеше да срещне някоя красива млада жена с много бижута, която би го пожелала. Гейвин знаеше, че това би могло да стане скоро, ако имаше възможност да пръсне малко пари. Неговият съвършен вид започваше бързо да избледнява. За някои той просто, беше започнал да остарява. С всеки изминат ден косата му ставаше по-прошарена, а мустаците му увисваха и не можеха да се засукват както по-рано. Големият шок в живота му беше, когато неотдавна в едно кино му предложиха отстъпка за възрастни, а той като глупак отказа.

Откъсвайки се от тези неприятни мисли, Гейвин стисна гривната в добре поддържаните си ръце и се отправи към килера. Бавно махна резето на вратата и се сви от страх, когато тя със скърцане се отвори и той влезе при боядисаните в оранжево спасителни жилетки. Те го гледаха от полицата, на която бяха поставени, присмивайки му се, и като че ли искаха да му кажат: „Ти никога няма да се справиш с това.“ С опънати до скъсване нерви той застана на пръсти като някоя застаряваща балерина и подхвърли гривната зад тях в най-отдалечения край на рафта.

— Ще се върна — прошепна той.

Като котка пъргаво прекоси стаята, изпрати въздушна целувка на Беатрис Уоткинс и притвори вратата след себе си.

Екипажът ще преобърне наопаки кораба, за да търси гривната. Но когато пристигнат в неделя в пристанището, ще престанат да я търсят. Те ще са сигурни, че някой я е намерил и като всеки крадец — е я задържал за себе си. Той ще се опита да се промъкне тук и да я вземе по време на престоя. Ако не успее, по обратния път към Ню Йорк ще намери някакъв начин да влезе в апартамента, за да я прибере. Нищо не би го спряло да стори това.