Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (18)

Оксфорд

Не му оставаше нищо друго, освен да чака завръщането на Вал и Филип. Ливингстън реши да се върне вкъщи и да вечеря като хората със семейството си. Жена му, Мод, която винаги отгатваше настроенията му, тихо каза:

— Доколкото виждам, нещо се мъти. Бях сигурна, че ще трябва да сложа агнешкото обратно в хладилника.

Той се нахвърли яростно върху него.

— Срамота е, ако не хапне човек, докато е топло и прясно. Ще излизам по-късно.

— О, татко — проплака Дейвина. — Мислех, че ще ни заведеш с Елизабет Кортли и Лаура на кино.

— Боя се, че няма да стане тази вечер.

— Но ние всички се канехме да ходим. — Дейвина беше в паника. — Важно е.

— Мисля, че ангажиментът ми е също важен — каза сухо Ливингстън. — Къде са бащите на Елизабет, Кортли и Лаура тази вечер.

— Всички са много заети. Може би, ти…

— Дейвина, остави баща си да вечеря спокойно — скара й се Мод.

Спокойствие. Ливингстън погледна раздразнено към Дейвина. Откакто я бяха върнали вкъщи от болницата, спокойствието бе станало нещо рядко в тази къща.

Това някак си го върна към Атина Популос. От сведенията, които имаше, знаеше, че не се е разбирала с родителите си. Не че Дейвина не се разбираше с тях, но Атина е била само пет години по-голяма от това крехко дете, което го гледаше с възмущение. Атина е била удушена и оставена да се разлага под купчина листа и клони.

Набързо приключи с вечерята, изгълта чаша горещ чай и се оттегли от масата.

— Ако някой може да мине да ви прибере, аз ще ви закарам, но трябва да стане бързо.

Дейвина скочи и го прегърна.

— Благодаря ти, татко.

— Добре — каза Ливингстън, наблюдавайки я как изкачва стълбите, за да се обади от своята стая по телефона.

Имаше вероятност Вал и Филип да се приберат по-рано. Междувременно щеше да поговори с Пенелоп. Не се знаеше какво може да излезе от това.

„Хихикането трябва да бъде забранено със закон“ — си каза Ливингстън, един час по-късно, когато остави Дейвина и приятелките й пред киното. Беше 8 без десет минути, когато се обади в Лиуилин Хол. Ема Хорн му беше обещала да го дочака, за да му отвори „Но не закъснявайте много след 8 ч., моля ви, сър. Има предаване, което искам да гледам тази вечер и не мога да пропусна началото. Ако закъснея една-две минути, после нищо не може да се разбере.“

Когато пристигна, Ема беше пред вратата с голяма торба в ръце.

— Нали знаете къде се намира спалнята й? Тя ви очаква с нетърпение, защото никой не я посещава.

Изкара светкавично лендровера си от паркинга и рязко подаде газ. Изпод гумите изхвърчаха камъчета към цветните лехи на Филип.

Ливингстън се спря за миг във фоайето и се огледа наоколо. „Ако можеха да говорят портретите на предшествениците на сър Джилбърт Екснър — помисли си той. — Тази къща е най-малко на 300 години. Първите 290 не го интересуваха, а само последните 10. Да не говорим пък за горите наоколо, където беше намерено тялото на Атина.“

Отгоре той чу някой да го вика.

— Тук съм — измуча Пенелоп.

„Мислех, че е полумъртва“ — промърмори си Ливингстън и започна да се изкачва по стълбите.

Пенелоп изглеждаше несравнимо по-добре, откакто я беше посетил в болницата. Но това все още не означаваше нищо. Ливингстън махна плюшеното мече с тъжната физиономия от люлеещия се стол, който беше единственото място за сядане в стаята и седна. Трябваше веднага да използва крака си като спирачка, за да го спре да се клати напред-назад. „Колко години ми остават до пенсия?“ — помисли си той.

— Изглеждате добре тази вечер, г-це Атуотър — излъга Ливингстън.

— О, така ли? — Тя се усмихна и му напомни за онази смешна американска програма по телевизията — „Мистър Ед“.

Със съзнанието, че навлиза в дълбоки води, той каза:

— Надявам се, че сте по-добре.

След 10 минути, когато вече имаше чувството, че е изкарал съкратен курс по проблемите на стомашно-чревните заболявания, успя да насочи разговора в посоката, която му беше нужна.

— Толкова съжалявам, че пропуснахте пътуването. Ще отидете ли при лейди Екснър в САЩ?

Тя стисна зъби.

— Още не е решено.

„Явно има предвид, че лейди Екснър няма да й плати билета за самолета“ — каза си Ливингстън. Той се направи на много загрижен.

— Разбирам ви. Вие едва се спасихте и може би една дълга почивка ще ви се отрази по-добре. Лейди Екснър ще се върне след месец и сигурно ще прекарате добре в организирането на сватбата на Филип и Вал. — Той повдигна вежди. — Не изглеждате много ентусиазирана, госпожице Атуотър. — Наведе се към нея поверително с риск столът да го захлупи. — Нали?

Ако беше отворил шлюзовете на язовир, ефектът нямаше да бъде по-задоволителен. Пенелоп Атуотър направо подскочи като катапултирана от възглавницата.

— Ентусиазирана? Когато младоженецът покаже някакъв ентусиазъм, аз ще го последвам. Лейди Екснър и аз бяхме шокирани, когато обявиха годежа си миналата седмица. Както казва лейди Екснър, само две неща на този свят интересуват Филип — преподавателското му място и цветята.

— Доколкото ми е известно той се познава с Вал от десет години — каза небрежно Ливингстън.

— Ами точно в това е въпросът. — Тя зашепна заговорнически. — Вал винаги вземаше инициативата. Лейди Екснър и аз сме на мнение, че този годеж е само нейна работа.

Ливингстън се наведе още повече и внимателно попита.

— Да не би да искате да кажете…

— Да е бременна? Не, не е това. Но че с нещо го държи — да.

„Пенелоп Атуотър му беше дала много материал за размисъл“ — помисли си Ливингстън, когато се настани в най-удобното кресло в гостната. Реакцията й по повод предстоящата сватба на Вал и Филип най-после затихна. Всъщност, в нея имаше много логика. Ливингстън си помисли, че в края на краищата Филип очевидно се харесваше по някакъв начин на жените, особено на младите ученички с пламъчета в очите, ако можеше да се вярва на слуховете. От наблюденията на Пенелоп през последните четири години можеше да се заключи, че ако Филип е решил, че е време да се ожени, агресивната натура на Вал по-скоро би го отблъснала, отколкото да го привлече. Както каза Пенелоп: „Вал умее да се представя за много грижовна, ако схващате какво искам да кажа, но някои мъже са си родени да бъдат ергени и Филип е един от тях“.

Ливингстън осъзна, че би искал да разисква по-нашироко този аспект с Пенелоп, но тя изведнъж се почувства много уморена и той настоя да я остави сама, за да си почине. Той също си мислеше с копнеж за леглото и за момент се запита дали да не отложи разпита на Вал Туилър за сутринта. Не. Инстинктът му на детектив, който някои наричаха надушване на дирята от хрътката, му казваше да продължи да чака.

През ума му мина мисълта за Ригън Рейли. Днес не й се беше обадил. Нямаше нищо определено, което би могъл да й съобщи. Бързо пресметна наум. Беше 9 и половина. Колко беше часът на „Кралица Гуинивър“? Знаеше, че връщат всяка нощ часовника с един час назад по пътя към Ню Йорк, което означаваше, че сега там е около 5 и половина.

Г-ца Рейли вероятно беше на някой коктейл. Ще й се обади утре на номера, който му бе оставила в Ню Джърси. Може би, след като говори с Филип и Вал, щеше да й съобщи нещо по-съществено.