Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (16)

Оксфорд

Беше малко след 2 ч. следобед, когато Ливингстън се върна в кабинета си. На бюрото му имаше няколко съобщения, най-важното от които беше от гръцките власти. Бързо им се обади по телефона и научи, че Кеймърън Хардуик наистина е бил разпитван след смъртта на Елена Карвелос. Работил като келнер в местен хотел. Седмица преди убийството бил нает да помага при голямо парти в къщата на Карвелос. Нямаха повече данни за него.

Оставяйки телефонната слушалка Ливингстън започна да разсъждава върху факта, че по всяка вероятност Туилър и Хардуик са се познавали в Гърция. Сега Хардуик пътуваше с „Кралица Гуинивър“. Пет минути по-късно той говореше с агента на параходната компания в Лондон. Представи се и попита:

— Имате ли адреса на Кеймърън Хардуик, който сега пътува за Ню Йорк на „Кралица Гуинивър“?

— Сигурно го имаме. Една минута, сър.

В гласа на жената се чувстваше известна надутост, но не беше враждебен.

Докато чакаше, Ливингстън си помисли кога ли ще може да хапне един сандвич. Не беше ял нищо от ранно утро.

Важният глас се обади отново.

— В списъка Кеймърън Хардуик е дал само номера на пощенската си кутия в Ню Йорк.

— Така ли?

— Да, сър, съжалявам.

Ливингстън беше на път да приключи разговора, когато му мина една мисъл.

— Дали, преди да се качи на кораба, е оставил някакъв телефон, на който да бъде потърсен?

— Да оставил е. Ние винаги искаме телефонен номер, на който можем да се свържем с пасажерите преди началото на пътуването, в случай че то по някаква причина се забави.

Ливингстън записа номера, който беше в Хайгейт, а това беше само на 30 мили от Оксфорд.

— Благодаря ви.

Бързо набра номера и изчака напрегнато, докато телефонът иззвъня шест или седем пъти. Накрая отговори някакъв възрастен човек.

— „Барлинек-Ин“ при пансиона „Хикс“ на вашите услуги. Да, да. Мога ли да направя нещо за вас? О, почакайте.

Ливингстън погледна озадачен слушалката.

— Да, ще почакам. — Чу как гласът в другия край на линията се извинява пред някого, който очевидно се оплакваше от нещо.

— О, Господи, чаят ви не е горещ ли? Много съжалявам. Седнете. Веднага ще ви донесем друг. Да, да. Седнете. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

Ливингстън барабанеше с пръсти по бюрото си.

— С какво мога да ви бъда полезен — повтори гласът.

Ливингстън се изправи в стола и се представи.

— Искам да знам дали при вас е бил някой си Кеймърън Хардуик.

— Кеймърън Хардуик? Да.

— Да? — попита изненадано Ливингстън.

— Да. Напуснал е в началото на седмицата. Един момент моля. Здравейте, радвам се да ви видя отново. Запишете се в книгата, моля. Здравейте, да. Толкова съжалявам. Кеймърън Хардуик е напуснал в понеделник сутринта. Тих младеж. Много спретнат. Често ползваше дъската за гладене. — Смях, подобен на хъркане премина по телефонния кабел.

— Отсядал ли е при вас и друг път?

— О, да, да. О-о-о, почакайте за момент.

Ливингстън чакаше с нетърпение, докато администраторът звънеше със звънеца и извика един носач. Когато отново се обади, Ливингстън го попита за адреса на странноприемницата и как се стига до там. „Ще отиде цял ден, докато получа информацията, която ми трябва — помисли си той.“ След като му даде указанията, администраторът попита:

— Да ви запазя ли стая? Имаме една много хубава с изглед към потока.

— Не, но ще се отбия днес следобед, ако вие сте там.

— Да, разбира се. Сервираме чай с кифли в 4 ч. Жена ми прави чудесен домашен конфитюр. О-о, почакайте за минутка.

— Разбрахме се — викна Ливингстън в слушалката преди гласът да се отдалечи. — Ще се видим по-късно.

Примигна, оставяйки слушалката. „Започвам да ставам нервен — каза си Ливингстън, — а трябва да се обадя на Валери Туилър.“ В дома й никой не отговаряше и той реши да я потърси в Лиуилин Хол. Отговори му прислужницата.

— Тя и Филип отидоха за един ден в Бат с някои от учениците, дошли за лятната програма. Няма да се върнат до 11ч. довечера. Сама съм на разположение на Пенелоп.

— Как се чувства тя — попита Ливингстън.

— Апетитът й се възвърна — каза рязко прислужницата.

— Разбирам.

— Вече съм стара за тези непрекъснати разкарвания нагоре-надолу. Още чай, моля. Донеси ми малко курабии. Ще ми направиш ли супа? Човек ще си помисли, че изведнъж е станала господарка в тази къща. Когато лейди Екснър се завърне, ще поискам повишение на заплатата.

— Имате право. — Ливингстън се опита да покаже съчувствие. — Ще се обадя на г-жа Туилър довечера.

— Както обичате. Тогава вече ще бъда вкъщи пред телевизора, натопила горките си крака в леген с гореща вода. Дочуване.

Ливингстън с облекчение чу как телефонът изключи. Погледна часовника си — 2.45. Време е за бърз обяд и чаша чай в заведението отсреща, а след това ще се отправя към „Барлинек Ин“, каза си той. Имаше чувството, че собственикът на хотела щеше с удоволствие да разговаря с него за Кеймърън Хардуик.

На излизане от участъка имаше само едно желание — да не чака до вечерта, за да разпита Валери Туилър. Жена му бе изразила надежда, че ще се върне вкъщи за вечеря, но нещо му подсказваше, че не бива да отлага нещата до сутринта.

„Е, добре — каза си той, когато влезе в полутъмната кръчма. — Винаги мога да взема решение след посещението си в «Барлинек». Може би след срещата ми с онзи изкуфял старец всичко за този ден ще е приключило.“

„Барлинек Ин“ се намираше в края на ливадите на едно селце. Когато Ливингстън навлезе в селото, трябваше да спре, за да даде възможност на няколко овце да пресекат улицата. Те го зяпаха с отегчение, без да бързат и единствената им реакция беше едно продължително — бе-е-е-е. „Побързайте — каза си Ливингстън, — преди да сте се намерили във фурната ми.“

Спря на паркинга пред малка селска странноприемница, очарователна във викторианския си стил, сгушена под големи дъбови дървета. Вътре цареше приятна атмосфера. Цветните пердета и тапетите в гостната подчертаваха тъмната дъбова ламперия. Възрастният човек, с когото Ливингстън предположи, че беше разговарял седеше до огромно старо бюро, убеждавайки млада двойка да дойдат отново. Беше със сбръчкана от годините кожа на лицето и оредяваща сива коса. Очила с тесни рамки висяха на носа му. „Има такъв вид като че ли не е мърдал оттук от времето на Реформацията“ — помисли си Ливингстън.

— Надявам се, че сте доволни.

— Беше чудесно — отговори младата жена, като потропваше нервно с крак.

— Да, да. Тръгнали сте на обиколка, нали?

— След два дни се връщаме в Австралия — отговори мъжът на около 30 години, като слагаше кредитната си карта обратно в портфейла. — Е, благодаря ви.

— Винаги съм искал да отида в Австралия, но не успях. От кой град сте?

— Мелбърн.

— Да, да. Може би някой ден ще отида там, но…

— Извинете — прекъсна го Ливингстън, забелязвайки как младите го погледнаха с благодарност и си грабнаха куфарите. — Бих искал да поговоря с вас, ако нямате нищо против.

— Да, разбира се. Довиждане — каза съдържателят на двойката, която вече беше изминала половината път до вратата.

— Аз съм инспектор Ливингстън и разговарях с вас тази сутрин.

— Наистина. Вие сте този, който иска да узнае нещо за Кеймърън Хардуик. Все си мисля за него, откакто се обадихте. Предполагам, че е добро момче, американец.

— Можем ли да разговаряме насаме? — попита Ливингстън, въпреки че наоколо нямаше никой. Ако се съдеше по глъчката, която бе чул по телефона тази сутрин, човек би помислил, че става дума за хотел „Риц“.

— Разбира се, между другото, казвам се Мейън Хикс. — Любопитството му беше чистосърдечно. — Почакайте да извикам моя помощник, за да стои на рецепцията, докато сме в кабинета ми. — Той удари кръглия гонг на бюрото три пъти. — Трябваше да го извикам да им изнесе багажа. — След това с явно нетърпение удари гонга още два пъти.

Плах, възрастен човечец се появи зад ъгъла. „Дворцовата стража“ — помисли си Ливингстън.

— Родни, можеш ли да ме заместиш на рецепцията? Имаме неотложен разговор — каза Хикс.

Родни сви рамене и пое командването.

— Ще искате ли първо по един чай, — попита любезно той.

— Не, благодаря ви — отговори Ливингстън.

Хикс го въведе в малък, миришещ на мухъл кабинет, чиито стени изобилстваха със снимки на хрътки, прескачащи препятствия.

— Не искам да ви губя времето — започна Ливингстън, сядайки в тапицираното в червена кожа кресло, сложено между една скулптура на куче — далматинец и пердетата.

— Моля ви се, не се притеснявайте. Хм, да, — каза Хикс и като скръсти ръце, се отдаде на чувството си на очакване, което обикновено предизвиква присъствието на представител на полицията. — И така, вие се интересувате от Кеймърън Хардуик, нали?

— Това са само рутинни въпроси — отговори Ливингстън. Той прочисти гърлото си. — От разговора ни по телефона разбрах, че Кеймърън Хардуик е ваш чест гост.

— Ние обичаме посетители като него. — Хикс премигна и усмихвайки се наведе напред в очакване.

— Така — каза Ливингстън. — Колко пъти е отсядал при вас?

— Може би два пъти годишно. Красив, сериозен млад човек. Има приятелка, която често го посещава и остава при него. — Хикс намигна многозначително.

Ливингстън погледна в бележника си, който винаги беше на разположение.

— Можете ли да я опишете как изглежда?

— Ами, предполагам, че е прехвърлила 30-те. Кафява коса. Привлекателна, но семпла. Малко превзета. Не е от типа, който е по любовните афери, но знаете ли какво, мисля, че е омъжена. — Очите на Хикс светнаха. Намигна няколко пъти и поклати глава.

— Случайно да знаете името й?

— Мисля, че винаги я наричаше Мери. Никога не е давала фамилното си име. Винаги той правеше резервациите. Имаме десет много хубави стаи, но винаги обичаше да наема една и съща. В нея има самостоятелна баня. Веднъж не можахме да му я дадем и се поразсърди.

— Разбирам, разбирам — прекъсна го Ливингстън. — Кога за последен път видяхте приятелката му?

— Един или два дни преди да си замине. Беше през миналия уикенд. Дойде в събота сутринта и пиха чай в стаята. Той много държи да не бъде обезпокояван и всичко трябва да бъде точно според изискванията му. Яйцата да му се приготвят по специален начин. Беконът да бъде хрускав… Бяга всеки ден. Каза ми, че ако не го прави, ще полудее.

— Явно вие помните много неща за него — каза Ливингстън.

— Ами той идва тук през последните десет години — възкликна Хикс.

— Десет години — зачуди се Ливингстън.

— Да, да. Беше първият гост, настанен в стаята, която гледа към потока, след като беше ремонтирана. Момичето спа при него онази нощ. И двамата бяха много доволни от стаята и оттогава идват редовно. С жена ми ни напомнят на филма „Догодина по същото време“. Гледал ли сте го?

— Да, приятен филм — отговори Ливингстън.

— Да, да. Човек се чуди какво ли толкова крият.

— Да, наистина — отговори Ливингстън, като се изправяше, давайки си сметка, че ще трябва да изкара дълга нощ, докато му се отдаде възможност да разпита Туилър — известна също под името Мери Кук.