Джой Филдинг
Смъртно наказание (5)

Глава пета

Гейл бе израснала в изпълнен с музика дом. Баща й постоянно пееше и всичките й ранни спомени бяха изградени върху трептящия му баритон. Дейв Харингтън обичаше страстно операта. Колекцията му от плочи будеше завист у всичките му познати и съдържаше поне по три изпълнения на най-великите класически произведения. Докато повечето дечица бяха заети с песнички като „Мери има агънце“, Гейл и Каръл си проправяха път през сложните арии на „Аида“ и „Бохеми“. Докато другите деца бяха приспивани с приказките на братя Грим, малките сестри отиваха в леглата си с „Хофманови приказки“ и „Травиата“.

Домочадието на Харингтън само поставяше малки опери. Бащата на Гейл винаги си присвояваше водещата партия на неуморния ухажор, а Каръл обикновено бе трагическата му любима. Лайла Харингтън пък си въобразяваше, че е добра танцьорка и играеше множество роли, повечето с дълги шарфове и воали, които сякаш нямаха чет. Гейл акомпанираше на пиано.

Гейл никога не разказваше в училище за тези домашни постановки. Срамуваше се от начина, по който децата реагират на странностите на родителите си. Искаше да се обръщат към нея както към останалите деца, чиито родители никога не отговаряха на въпросите за домашно като избухваха в арии. За разлика от нея Каръл разкриваше домашните театрални склонности; печелеше главните роли в училищните музикални постановки и реши да стане професионална актриса. През последното десетилетие се бореше да си създаде име на Бродуей.

Едва преди да завърши училище Гейл разбра, че баща й не е оперен певец, както винаги бе смятала (и както го бе вписала в училищните формуляри в графата за професията му), а всъщност е търговец на едро с кожи. Новината бе нещо като шок за нея и за известно време я караше да се замисля по-дълго преди да отговори на каквито и да било въпроси, дори за неща, в които бе съвсем сигурна. Напрегнато и притеснително по природа дете, Гейл израсна в срамежливо момиче, вероятно като реакция към всички открити личности вкъщи, но най-вероятно защото по характер бе тиха.

Каръл бе другата крайност. Отракана там, където Гейл бе самовглъбена; палава там, където Гейл бе предпазлива; готова да спори там, където Гейл бе нерешителна. Каръл като малък танк преминаваше през всичко и всеки, който застанеше на пътя й. Правеше го по възможно най-милия начин и, както изглежда, никой нямаше нищо против, особено Гейл, която обожаваше по-малката си сестра и й се възхищаваше. Чувствата бяха взаимни и въпреки че Каръл бе почти с четири години по-малка, тя защитаваше Гейл, а не обратното. Каръл се грижеше за нея и следеше да не остане пренебрегната в шумотевицата от останалите членове на семейството.

Освен пеенето, Дейв Харингтън бе плодовит художник и изобретател. Всекидневната на техния дом бе изпълнена с неговите екзотични, експресионистични творби. Гейл се смущаваше да покани когото и да било от приятелите си в тази стая, за да не се уплашат и избягат от зелените и пурпурните лица, които щяха да ги посрещнат. Веднъж Гейл трябваше да заведе в мазето огняря да провери нещо. Той се спъна в огромна картина в розово и оранжево на гола жена с пищни бедра, седнала с гръб към зрителя; десният й крак бе в кофа вода. Огнярят премести поглед от яркорозовото тяло към розовото лице на тийнейджърката до него и я попита похотливо: „Това ти ли си?“. По-късно майката на Гейл си призна, че тя е била модела за картината. Бе позирала и за друга картина на полегнала гола червенокоса жена на яркозелен фон и малко пурпурно кученце, дискретно поставено в основата на бедрата й, едно от големите му уши сочеше право към небето.

Картините обаче бледнееха в сравнение с изобретенията на Дейв Харингтън. Между множеството идеи бяха колани за целомъдрие на кучета, чадъри, които можеха да се прикачат към шапки, оставяйки ръцете свободни и слънчеви очила с вградени в тях мигли. Той заклеваше домочадието си да пазят в тайна откритията му, но Гейл и без това по-скоро би умряла, отколкото да разкрие тайната на приятелите си, които, изглежда, имаха напълно нормални бащи.

Чак когато се разведе с Марк и й се наложи да остави дъщеричката си Дженифър при родителите си, за да започне работа като банков касиер, Гейл осъзна колко специални са наистина майка й и баща й. По това време, разбира се, този период от живота й бе приключил. А всичко започна с едно запознанство.

 

 

— Аз съм Марк Галахър — обяви уверено той, очевидно мъж, който знае какво представлява, а Гейл бе вдигнала очи от книгата, която четеше, за да види привлекателния, ако не и малко мрачен студент по изкуство от Бостънския университет, който я разглеждаше също толкова съсредоточено.

— Зная — срамежливо изрече тя. Инстинктът й подсказваше да стане и да побегне, любопитството й диктуваше да остане.

— Ти знаеш? — Той седна на пейката до нея. Бе прекрасен октомврийски ден, околните дървета хвърляха червени и оранжеви сенки върху двамата. — Какво точно знаеш?

Тя не каза нищо.

— На колко си години? — запита той. — Не може да си много голяма.

— На деветнайсет — отвърна тя, някак отбранително.

— Как се казваш?

— Гейл. Гейл Харингтън. — Положи усилие, за да го погледне право в очите, не успя и сведе поглед към скута си.

— От какво се страхуваш толкова, Гейл? — попита той, очите му се смееха. — Не се страхуваш от мен, нали?

— Не — ужасена отвърна Гейл.

— Искаш ли да дойдеш да видиш творбите ми? — запита той и бързо избухна в смях.

— Видяла съм достатъчно произведения у дома, благодаря — отвърна тя, напълно сериозна.

— О?

— Баща ми е художник — обяви тя и отново сведе поглед в скута си, чудейки се защо му го каза. Никога преди не го бе признавала.

— Рисувал ли те е някога? — Гейл поклати глава. — Аз бих искал да те нарисувам.

— Защо?

— Защото има нещо привлекателно в теб, спокойствието, с което си заобиколена, него бих искал да уловя на платно.

— Не ми се вярва.

— Защо?

— Защото…

— Защото какво?

— Защо искаш да ме рисуваш?

— Вече ти казах. А интересното е защо ти не ми позволяваш?

— Не те познавам.

— А ти не харесваш това, което ти е непознато?

— Просто не смятам, че си мой тип, това е всичко.

— Кой е споменал нещо за тип? Не искам да се любя с теб. Просто искам да те нарисувам. — Той замълча за по-голям ефект от думите си. — За такова срамежливо дете си доста самонадеяна.

Тя поклати глава, засрамена повече от всякога, искаше й се той да се махне, ужасена, че може и да го направи.

— Добре — изрече накрая Гейл, когато стана ясно, че той няма да каже нищо повече. — Добре — повтори тя, кимайки.

Марк Галахър бе поразил и ужасил Гейл. Изпитваше страх от този мъж дори когато вървеше до него по улицата. Той излъчваше определена статичност, която се набиваше на очи най-вече в картините му — големи спирали от ярки цветове. За разлика от рисунките на баща й — примитивни, почти детски, но с вродено равновесие, в тези на Марк нямаше композиция, структура или ограничения. Един цвят се преливаше в друг. Комбинацията на нюанси бе не по-малко смущаваща, дори обезпокоителна, сякаш умишлено подравяща това, което с малко повече мисъл би било добра картина. Но Марк Галахър не бе човек, надарен с мисъл и се интересуваше единствено от себе си. Портретът му на Гейл бе странен, плашещ елипсата на граници, кожата й преливаше във фона на стената зад нея.

Когато повикаха Марк пред военната комисия, той шумно заплаши да отлети в Канада, ако го вземат на служба, но се оказа, че е безнадеждно и опасно сляп към цветовете. Когато Марк осъзна, че не може да пресъздаде за другите това, което умът му създаваше и че неговият ексцентричен гений бе резултат на физически недъг, а не продукт на своенравния му артистичен дух, той се отказа от рисуването. Вместо това се обърна към фотографията. Портрети и пейзажи. Само черно-бели.

Много рано в брака им Марк започна да отделя дълго време на някои от обектите си и след пет години на благородни жестове и временни изневери (бе й купил салонен роял с парите, изкарани от няколкото модела, с които имаше афери), Гейл го напусна. Тя никога не му се противопостави за никое от неговите неблагоразумия. Щеше да е твърде болезнено. Вместо това се грижеше за Дженифър и свиреше на пианото. Когато се изнесе, взе единствено тези две неща и дълго време животът й се делеше между бебето и пианото.

Марк издържаше дъщеря си, когато имаше възможност, но печеленето на пари винаги бе, в най-добрия случай, непостоянно, а и имаше склонност да харчи парите си веднага щом се сдобиеше с тях, ако не и предварително. Когато Гейл напусна брачното гнездо, изпита само облекчение, а не разкаяние. И докато първите няколко години след развода бяха изпълнени с обичайното напрежение към бившия брачен партньор, то следващите им донесоха спокойствие и взаимна привързаност. Когато Гейл се омъжи за Джек Уолтън, тя и Марк можеха законно да се обръщат един към друг като приятели.

Първата й среща с Джек бе напълно различна.

 

 

— Тук има един с проблем.

Гейл вдигна поглед от бюрото си към изнервената банкова касиерка пред себе си.

— Какво е станало?

— Върнахме му чек заради непокритие, а той твърди, че в сметката му има достатъчно пари, за да се осребри.

Гейл, която отскоро бе повишена и изпълняваше ролята на началник, взе книжката от ръката на касиерката и я разгледа.

— Има право — каза тя и погледна към навъсения мъж, търпеливо чакащ от другата страна на гишето. — Ще поговоря с него. — Приближи го с усмивка, ужасно изнервена, хареса го дори преди да се представят, въпреки че не можеше да си обясни защо.

Джек Уолтън бе по-нисък и по-широкоплещест от Марк, но по някакъв начин й се струваше по-едър, сякаш заемаше повече място. Напомняше й за викинг, макар че косата му бе кестенява и нямаше брада. Просто изглеждаше… способен, реши тя, като че ли нямаше такова нещо, с което да не може да се справи.

— Какъв вид медицина практикувате, д-р Уолтън? — запита го тя, след като недоразумението беше изгладено.

— Ветеринар съм — усмихна се той. — Да имате болна котка, за която да се погрижа?

Сега бе ред на Гейл да се усмихне.

— Ще намеря някоя — отвърна тя.

Година и половина по-късно те се ожениха и Гейл никога, дори за миг не съжали за решението си. Както от пръв поглед бе разбрала, че Марк Галахър не й подхожда, така знаеше, че Джек Уолтън е точно за нея. Въпреки грубите си черти, той имаше благи сини очи и усмивка, от която се появяваха бръчки на челото му.

Гейл изненада всичките си приятели, когато незабавно напусна работа и остана у дома. Отдаде се на грижи за дъщеря си Дженифър, която, като самата нея, бе нервно, напрегнато момиченце. Тя, изглежда, процъфтя под търпеливото, тихо напътствие на Гейл, която нито за миг не съжали, че си остана у дома, както не бе съжалила нито за миг за втория си брак. Джек направи всичко възможно да се сприятели с първоначално непокорното момиче и накрая неговата упоритост бе възнаградена. Двамата станаха близки приятели, което бе от полза, когато малко след година Гейл откри, че отново е бременна. Този път със Синди.

Всичко около Синди от първия миг на раждането й бе различно от това, което бе преживяла с Дженифър, по същия начин както Гейл се различаваше от сестра си. Докато раждането на Дженифър бе продължило двайсет и четири часа, изпълнени с болка, с Марк някъде навън, пиян в някой бар, раждането на Синди, асистирано от Джек, бе сравнително лесно, а бебето излезе от тези, които винаги вършат всичко правилно в точно определено време и това направи нещата много по-лесни за Гейл и много по-трудни за Дженифър, която моментално намрази новодошлия член на семейството. Макар разликата между двете момичета да бе почти десет години, проблемите не бяха чак такива, каквито бе очаквала Гейл, за което винаги бе благодарна. Нещата ставаха все по-лесни, всяка следваща година като че ли изминаваше по-бързо от предишната, сякаш времето се бе променило и хората се местеха другаде в други животи.

Родителите й накрая се отказаха от студените зими в Ню Джърси и улеснени от пенсионирането на баща й, се преместиха на юг, където живееха през последните четири години в апартамент в Палм Бийч. Майка й постоянно пренареждаше мебелите (Гейл никога не бе сигурна къде ще се намират различни неща при следващото й посещение) и се задоволяваше с дълги разходки по морския бряг. Баща й, който все още обичаше да пее и рисува — въпреки че се бе отказал от изобретенията си — бе смятан за нещо като ексцентрик от другите наематели в сградата. Беше открил блаженството на уокмена и сега предпочиташе да слуша любимите си касети на него, носейки го като апарат за намален слух, когато решеше да се изтегне край басейна. Отначало високото му пеене едновременно с музиката, която слушаше, смущаваше другите почитатели на слънцето, но онези, които не се наслаждаваха на импровизираните концерти на Дейв Харингтън, скоро се научиха да отиват в другия край на басейна; тези, които го харесваха, а техният брой се увеличаваше с годините, формираха свой собствен кръг около него. „Неговата група“, би се изсмяла Лайла Харингтън, имайки предвид богатите вдовици — най-страстните обожателки на съпруга й.

Каръл се бе установила в Ню Йорк след като завърши театрално училище в Колумбия и бе постигнала някакъв успех в театралния свят на и извън Бродуей. Името й често се появяваше с малки букви на афишите. Тя никога не се омъжи и сменяше приятелите си приблизително на всеки две години.

Дори Марк Галахър се бе променил с годините след брака си с Джули — сериозен, успешен и без изневери. Или поне така мислеше Гейл, докато лейтенант Коул не се бе обадил да й каже, че бившият й съпруг вече не е между заподозрените, че е дал адреса и името на жената, с която твърдеше, че е прекарал времето си и тя е потвърдила алибито му. Гейл се чудеше дали Джули знае за тази жена и изпита остро разочарование, когато си припомни старите си рани от предишния си брак.

Гейл наблюдаваше прехода на времето и промените през годините бяха й донесли спокойствие, дори в отделни моменти — забавление. Бе видяла приятели да сменят партньорите и идеалите си, да заменят една кауза с друга и да се оплакват горчиво от децата си, които бяха абсолютно тяхно копие.

По някакъв начин, въпреки ежедневните ужаси, за които четеше във вестниците, тя бе израснала с идеята за справедливост и смяташе, че всеки получава това, което е заслужил.

В дните веднага след смъртта на Синди за първи път илюзиите й започнаха да се изпаряват.