Джой Филдинг
Смъртно наказание (35)

Глава трийсет и пета

На следващия ден Гейл взе кола под наем и отиде до „Мадърс“. Остави колата на паркинга зад магазина и влезе през задния вход.

На пръв поглед той не се различаваше от познатите й големи железарски магазини. Просто бе по-огромен. Всичко бе на широка основа. Изборът изглеждаше неограничен. Гейл премина през редиците с различни видове екипировки, между рафтовете с палатки и фенерчета, рибарски принадлежности и кутии с инструменти, които се простираха чак до предната част на магазина. Тук нещата се променяха. Принадлежностите за къмпинг отстъпваха място на не толкова безметежния свят на ловуването. По стените и витрините бяха изложени всевъзможни пушки и пистолети. Гейл зяпна с широко отворени очи.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — обади се провлечено иззад гишето един дълбок и разбиращ глас. — Мили боже, само да се видите — продължи мъжът, когато Гейл извърна глава и срещна погледа му. — Някои хора направо се опичат на слънце — подсвирна той.

— Заспах — обясни тя.

— Сигурно се чувствате доста зле — добави продавачът с лек италиански акцент.

— Не чак толкова — излъга тя. Половината нощ прекара в повръщане и имаше усещането, че всеки сантиметър от кожата й е рендосан.

Мъжът, който според табелката, забодена на хавайската му риза, се казваше Ърв, потръпна при тази въображаема болка.

— Какво мога да направя за вас? — попита той.

— Искам да купя пистолет — заяви Гейл, като се опита да прозвучи спокойно.

— Някакъв определен вид ли? — небрежно попита Ърв, без да забелязва притеснението й.

— Ами, не разбирам нищо от пистолети — започна Гейл, — но от това, което чета по вестниците, смятам, че имам нужда от нещо, с което да се защитя. Съпругът ми пътува често и се притеснявам…

— И с основание — съгласи се той. — Напоследък положението е тревожно. Значи искате нещо за себе си?

Гейл кимна.

— Не разбирам много — повтори тя, когато той отключи един шкаф и извади от него малък черен пистолет, приличащ на играчка. — Прилича на играчка — изрече гласно тя.

— Не е играчка — увери я той. — Ето, почувствайте тежестта му.

Сложи пистолета в протегнатата й ръка. Гейл се учуди на тежестта му.

— Тежък е — заяви тя, като вдигна поглед от пистолета.

— Не е играчка — повтори той.

— Каква марка е?

— H & R двайсет и втори калибър, с девет патрона — обясни й той. — Мисля, че е най-доброто за някой като вас, за целта, за която го искате.

— Може ли да убива? — тихо попита Гейл.

— По дяволите, може — възкликна мъжът. — Извинете за израза. О, да, проклятие — замени думата той, — това нещо убива. Насочете го към главата или сърцето на някого, стреляйте и ще се сдобиете с убит крадец. Мога да ви дам магнум, който е много по-мощен, но няма да се справите така лесно с него. Защо не го опитате? — предложи й.

Гейл зае позиция, все още непривикнала към тежестта на оръжието. Ърв заобиколи гишето и дойде до нея.

— Точно така — засмя се той. — Виждам, че сте гледали по телевизията. Куршумите се поставят ето тук. Девет на брой.

— Девет ли? Винаги съм мислила, че са шест.

— Зависи от оръжието. Този е с девет. Имате девет шанса — усмихна се Ърв. — Сложете пръст на спусъка. Точно така. Нямате нужда от ударника, просто натискате.

Гейл опита, но спусъкът не помръдна.

— Не помръдва — опита тя отново.

— Ще трябва да натиснете по-силно, скъпа — инструктира я Ърв. — Не са конструирани да стрелят само при докосване с пръст. Трябва да се натисне здраво.

Гейл натисна спусъка с всички сили. Нещо изщрака.

— О! — ахна тя.

— Право в целта — гордо изрече Ърв.

— Колко? — попита Гейл, когато той се върна зад щанда.

— Ами, по начало вървят по сто двайсет и девет долара, но от няколко седмици има разпродажба. Сега струва деветдесет и девет. Куршумите отделно.

— Ще го взема — бързо каза Гейл.

Той плъзна към нея лист жълта хартия и заяви:

— Трябва да го попълните.

— Какво е това? — попита Гейл и вдигна формуляра.

— Протокол за огнестрелно оръжие — обясни продавачът, думите прозвучаха странно и официално в устата му. — Имате ли деца? — попита изненадващо.

— Да — отговори тя. — Две.

— На колко години?

— На седемнайсет — каза Гейл, сетне се запъна. — Малкото — тихо продължи тя, — ще стане на седем след три дни.

Ърв се засмя.

— Още е малък — реши той. — Бих почакал една година, докато стане на осем и бих го научил да стреля.

— Дете да използва пистолет? — учуди се Гейл.

— Този модел е чудесен за деца — сериозно й отвърна мъжът. — Човек не знае какво може да се случи. Някой може да нахлуе вкъщи, когато ви няма, детегледачките не знаят какво трябва да се направи, а ако детето е наясно как да използва правилно пистолета, наистина може да предотврати трагедия.

— Или да я причини — възрази Гейл.

— Само ако не сте научили малкия разбойник както трябва. Ала на седем са все още малки. Не са достатъчно силни, но след година може.

— Момиче е — рече Гейл и моментално се зачуди защо го каза.

— Дайте й още една година — каза Ърв. — Междувременно, можете да обезопасите спусъка. Ето как. — Той й показа. — Така няма да има инциденти.

Гейл започна да търси в чантата си химикалка, но не успя да намери. Ърв бутна една към нея и се зае да опакова пистолета. Гейл зачете формуляра.

„Протокол за огнестрелно оръжие. Част първа, междущатски регистър.“ Трябваше да попълни името и адреса си. Гейл Уолтън, написа тя и даде адреса на родителите си. Искаха да посочи колко е висока и колко тежи, от каква раса е, както и датата и мястото на раждането. Останалите въпроси, на които трябваше да се отговори с да и не, бяха далеч по-интересни. Обвинявана ли е била в престъпление? Била ли е осъждана за престъпление и лежала ли е в затвора повече от година? Укрива ли се от правосъдието? Използва ли наркотици? Призната ли е за психически нестабилна, или пък е лежала в клиника за душевноболни? Била ли е уволнявана от армията заради недостойно поведение? Нелегално пребиваваща чужденка ли е? Дали е американски гражданин, отказал се от поданството си?

Имаше предупреждение, че за лъжливи сведения може да бъде съдена за криминално престъпление. Изпита облекчение и с чувство на дълг отговори на всички въпроси. „Дали някой е отговарял с «да» на даден въпрос?“ — запита се тя с известно любопитство. Оставаше само да сложи датата и да се подпише. Другата част от формуляра трябваше да бъде попълнена от продавача. Гейл бутна листа хартия обратно към него. Щеше да пъхне химикалката в чантата си, но се сети, че не е нейна и виновно я подаде на мъжа.

Той прочете отговорите й.

— Значи сте на четирийсет? — попита Ърв и й хвърли продължителен поглед. Гейл кимна. — Никога не бих предположил — каза той. — Естествено, трудно е да се определи с тази яркочервена кожа. — Отново се зачете във формуляра. — Ще ми трябва шофьорската ви книжка.

Гейл затърси портфейла си из чантата, намери го и извади книжката.

— Какво е това? — попита продавачът, след като му я подаде.

— Моята шофьорска книжка — объркано отвърна Гейл.

— От Ню Джърси е — съобщи той, като че ли тя не знаеше.

— Точно така — съгласи се Гейл. — Аз съм от Ню Джърси. Преместихме се преди няколко месеца.

— Трябва ми книжка, издадена във Флорида.

Гейл мълчеше. Не знаеше какво да каже. Мъжът усети смущението й.

— Няма защо да се тревожите — опита се да я успокои той и погледна часовника си. — Сега е късно. Надали ще успеете да стигнете дотам преди да са затворили, а пък е и петък, но вижте, няма никакъв проблем. Ще ви запазя пистолета и формуляра до понеделник. Ще отидете в общината в Лейк Уърт — продължи, след като провери информацията във формуляра. — Те са най-близо до мястото, където живеете. Там ще си извадите нова шофьорска книжка, като издържите един малък шофьорски изпит.

— Трябва ли да се явявам на изпит?

— Чиста формалност. Вече знаем, че можете да шофирате. Просто ще преминете писмен тест и след десет минути ще имате нова книжка. Ще я донесете тук и ще си получите пистолета.

— Трябва да чакам до понеделник? — повтори тя.

— Съпругът ви заминал ли е? — попита той. Гейл кимна. — Много ми се иска да можех да ви помогна — искрено отвърна Ърв и вдигна ръце в безпомощен жест.

Гейл прибра книжката си в портфейла.

— Ще се върна в понеделник — каза тя и се сети, че в понеделник е рожденият ден на Синди. Стори й се някак логично.

 

 

Прекара почивните дни в апартамента. Майка й се обади от Ню Йорк. Било прекрасно, но студено. Каръл изглеждала чудесно. Стивън бил направо мечта. Купили си билети за две представления на Бродуей. Вечеряли в „Четирите сезона“, където в менюто не били посочени цените и където видели Дейвид Съскинд с красива блондинка. Сметката за четиримата — Стив настоял да я плати — била над триста долара. Лайла попита как е Джек, как е времето и дали се забавляват добре. Гейл отвърна, че Джек е добре, че времето е чудесно и че никога не се е забавлявала така.

Бащата на Гейл също се обади по телефона и повтори същите неща по по-различен начин. Времето в Ню Йорк било отвратително; Каръл изглеждала уморена; Стив бил надут пуяк; постановките били безвкусни и скучни — едва си държал очите отворени. А вечерята, заключи той, била прекалено скъпа.

Накрая се обади Каръл. Родителите направо я вбесявали и нямала представа още колко ще издържи. Какво им ставало? Стив не знаел какво да очаква от държанието им. Опитали се да направят пребиваването им приятно, призна тя сломено в края на разговора, но, изглежда, нищо не можело да ги задоволи. За съжаление щяла да изпита огромно облекчение, когато си заминели.

Единствените други хора, които се обадиха, бяха Снайдърови. Джек им звъннал от летището и им обяснил, че му се налага да замине спешно, защото момичето, което бил наел, не можело да се справи със задълженията си. Гейл, обяснил той, щяла да остане още няколко дни. Попитаха я как се чувства, дали би иска да вечеря с тях навън преди да замине? Тя отклони предложението и им каза, че заминава в понеделник. Не е ли отвратително, човек да не може да разчита на никого тези дни? Гейл дори забрави да се сбогува с тях преди да затвори телефона. Прекара останалата част от почивните дни в леглото.

 

 

Ърв излезе прав — беше фасулска работа.

Гейл бе свела поглед към листа пред нея. Трябваше да отговори на двайсетина елементарни въпроса. След всеки въпрос в теста имаше по няколко отговора, така че тя само подчертаваше верния. Ако не знаеше отговора, можеше просто да погледне в брошурата, която носеше със себе си. Освен това, когато дойде за теста по шофиране, я информираха, че има право да доведе със себе си някой, който да й помага. Гейл огледа стаята. Имаше още няколко души, които попълваха теста, наклонили се напред и погълнати напълно от изпита. Един млад кубинец очевидно срещаше проблеми с езика. А някакво младо момиче бе довело баща си за съветник.

Гейл взе химикалката и бързо отметна верните отговори: осмоъгълен червен знак означава — предимство (а), стоп (б), опасност (в), завой отпред (г). Стрелка надясно означава — прав път (а), завой наляво (б), завой надясно (в), сляпа улица (г). Още осемнайсет от този сорт. Гейл ги попълни и подаде листа на жената, която отговаряше за изпита. На нея й трябваше повече време за проверката на листовката, отколкото на Гейл за попълването й. Сигурно е вземала уроци как да действа по-бавно, помисли си Гейл, докато я чакаше да приключи.

— Всичко е наред — усмихна се жената. — Занесете това на госпожа Хартли в другата стая. Тя ще ви даде новата книжка.

Гейл й благодари, взе листа и напусна стаята. И точно както бе предсказал Ърв, десет минути по-късно имаше нова шофьорска книжка.

 

 

— Ето я, чисто нова — каза Гейл и подаде новата си книжка на Ърв през тезгяха. Той носеше друга хавайска риза, щампосана с жени по бикини и сламени полички. — Получих отлични оценки — добави тя с известна гордост и се засмя.

— Много добре — отвърна той, извади жълтия формуляр от шкафа, където го бе оставил и преписа номера на книжката й на определеното за това място. — Изглеждате по-добре. Не толкова червена.

— Беля се като луда — информира го тя. — Краката ми са като на змийски люспи.

— Винаги съм обичал змиите — подхвърли мъжът и намигна към краката й. Носеше панталони, за да ги скрие.

— Аз пък се страхувам от змии — потръпна Гейл. — Винаги съм се страхувала.

— Според мен единствените змии, от които трябва да се страхуваме, са тези на два крака. — Той извади пистолета от кутията и отбеляза необходимите отговори и останалата информация на съответните места във формуляра. Постави датата и го подписа.

— Както виждам, оцелели сте през почивните дни. — Прибра пистолета в кутията.

— Едва — каза му тя. — Бях доста изнервена заради този глупав тест. — Беше истина. Винаги се притесняваше преди изпит. През няколкото години в колежа често губеше по четири килограма на изпит и дори семестриалните изпити в гимназията я хвърляха в паника. Винаги бе подготвена и винаги се справяше добре, но от година на година страхът й нарастваше. Когато напусна училището, за да се омъжи за Марк, изпита нещо като облекчение. — Да не забравите патроните — напомни Гейл.

Ърв затвори кутията, избра съответните патрони, постави всичко в найлонов плик и й го подаде.

— Не стреляйте преди да видите бялото на очите на крадеца — усмихна се той.