Джой Филдинг
Смъртно наказание (3)

Глава трета

Гейл наблюдаваше преминаването на следващите няколко дни със замаяния си от лекарства ум като сцени от пиеса — първи репетиции, в които актьорите не се движат както трябва и трудно си спомнят репликите си.

Постановката се разиграваше в малка единична стая в болницата Сейнт Барнабас. На подходящи места по белите стени бяха поставени картини. Големи букети бяха наредени по перваза на прозореца. В центъра на сцената бе разположено болнично легло, с бели чаршафи и привлекателно бухнати възглавници. Различни хора, облечени като лекари и сестри, периодично се суетяха около нея, триеха челото й, мереха й температурата, даваха й лекарства и инжекции, с лекота произнасяха репликите си на съчувствие и утеха, понякога неспособни да скрият сълзите си, принудени да се оттеглят временно и после отново да повторят сцената отначало.

Тя бе в центъра на вниманието им, дубльорите заемаха с неохота главните роли, напълно неподготвени, ужасени от новото й положение, изумени, въпреки факта, че най-добрите реплики се предполагаше да са нейни.

— Какво е това? — успя да изрече тя, гледайки в протегнатата длан, появила се неочаквано.

— Валиум. Вземете го. Ще ви успокои.

Гейл преглътна хапчетата. Актрисата в бяла униформа отдръпна ръката си, очевидно доволна, и излезе. Сблъска се с изискан на външен вид актьор, облечен с бяла престилка, който идваше да премери пулса на Гейл.

Тя затвори очи, а когато отново ги отвори, Джек седеше до нея, ръката му бе протегната през решетките и държеше пръстите й. Усещаше как се опитва да контролира чувствата си, но напрежението бе изписано на лицето му — подпухнало и с празни очи на удавник, кожата му бе бледа и дори побеляла, с червени петна като размазан руж. В почти непоносимата неподвижност можеше да чуе неравномерното му дишане — нищо за няколко секунди, а после няколко последователни бързи въздишки, сякаш си напомняше да диша. Прочистваше гърлото си често и автоматично, и когато най-после очите на Гейл успяха да се насочат към него без да се затворят, откри, че той гледа някъде право пред себе си в нещо, което само той можеше да види и тя отново отвърна очи, обратно към възглавниците, уплашена, че може да се сблъска с видението му и да се наложи да го сподели с него.

— Дженифър…? — колебливо произнесе Гейл.

— Тя е добре. Отиде при баща си и Джули.

— Ти говори ли с нея?

— Миналата вечер. И отново тази сутрин. Беше малко по-добре. Каза, че е спала в едно легло с Джули.

— Това е много мило от нейна страна — произнесе Гейл, чувайки как думите й се замазват. — Джули е добра жена. — Джек кимна. — Ами ти?

— Взех едно от тези хапчета, предписани ми от докторите. Не ми помогнаха особено. Бях буден през по-голямата част от нощта. Постоянно чувах Синди да ме вика.

— О, Джак…

— Изглежда, съм заспал за няколко минути. Мога да се закълна, че я чух да ме моли за чаша вода, нали знаеш, че винаги го прави, станах, отидох в банята и започнах да я пълня, после осъзнах…

— Трябваше да съм до теб — каза Гейл. — Нямам работа тук в болницата. Ти се нуждаеш от мен, Дженифър има нужда от мен. Трябва да се махна оттук. — Гейл се опита да седне в леглото. Незабавно усети върху раменете си силните ръце на Джек, които я поставиха внимателно на възглавниците.

— Скоро ще се върнеш у дома. Може би след ден. Трябва да си възвърнеш силите.

— Силите — повтори Гейл, като се опитваше да придаде смисъл на думите си. — Всеки път, когато главата ми започне да се прояснява, следват ту инжекция, ту хапче. Постоянно ми повтарят, че ще ме отпусне, че ще се почувствам по-добре. Но не е така. Лекарствата не променят нищо. Просто го отлагат. Не ме карат да се чувствам добре; карат лекарите и сестрите да се чувстват спокойни. Вероятно си вярват, че ми помагат. — Спря за малко. Когато заговори отново, гласът й бе много тих. — Знаеш ли какво искам?

— Какво?

— Всеки път, когато докторите идват с нова спринцовка, аз се надявам да е имало объркване в лабораторията, объркана дозировка или нещо подобно. Случва се понякога, техните грешки… продължавам да се надявам, че тази инжекция ще бъде последната…

— Гейл…

— Извинявай — побърза да се извини Гейл, забелязвайки страх да проблясва в очите на Джек. — Не трябваше да ти казвам. Не беше честно.

— Обичам те, Гейл.

— Знаеш ли какво ме попита Синди? — неочаквано промени темата Гейл. — Може би преди месеци. Тя каза: „Мамо, когато умрем, ще бъдем ли заедно?“. Съвсем неочаквано. Просто така. „Мамо, когато умрем, ще бъдем ли заедно?“ Какво бих могла да й кажа? Отвърнах й с „да“. Тогава тя попита: „Може ли да се държим за ръце?“ и аз отвърнах „да“. А тя запита: „Обещаваш ли?“. — Гейл потъна в мълчание за няколко секунди. — И аз обещах. О, боже, Джек!

Тялото й започна несъзнателно да се люшка.

Чу в далечината да вият сирени, усети как тялото й започва да се клати с все по-неудържимо отчаяние при този звук; видя Джек да отстъпва назад, замениха го неясни очертания на бели престилки и осъзна, че воят на сирените е единствено в нейното съзнание и скоро още една игла ще се появи, за да спаси всички тях от ужасния писък, за да могат всички останали, които всъщност не страдат, да се почувстват временно успокоени.

— Някой повикал ли е родителите ми? — запита Гейл Джек по някое време доста по-късно. Не бе сигурна дали е все още същия ден или някой друг.

— Аз ги повиках — отвърна той. — Ще пристигнат този следобед. Каръл вече е в къщата. Лекарите решиха, че за теб ще е най-добре да нямаш много посетители в болницата.

— Тя ми е сестра.

— Ако желаеш, ще я доведа по-късно — предложи той.

— Кой изпрати цветята? — попита Гейл, затрудняваше се да се съсредоточи в мислите си.

— Нанси.

— Много мило.

— Всички се обаждат, питат какво биха могли да направят. Лаура бе чудесна. Тя организира всичко, погрижи се да има храна…

— Ами майка ти?

— Не успях да се свържа с нея. Тя е на кораб някъде из Карибско море. Лаура се опитва да я открие.

— Би трябвало да се прибера у дома — повтори вцепенено Гейл.

Колко пъти го бе казвала напоследък? Откога беше тук?

— Къде са репортерите? — запита тя, припомняйки си стената от бележници и нетърпеливи лица.

— Бяха около къщата, когато те отвеждахме в болницата — обясни й Джек. — Все още са там, поне неколцина от тях.

— Какво искат?

— Отговори. Както всички ние.

Гейл затвори очи.

— Полицаите са отвън — каза Джек и Гейл се зачуди дали бе заспала, докато той говореше. — Искат да разговарят с нас. Смяташ ли, че ще можеш?

— Да — отвърна му Гейл, надигна се от възглавниците, загледа как привлекателен млад мъж със светлокестенява коса и тъжна усмивка приближава към леглото.

— Аз съм лейтенант Коул — каза й той, докато придръпваше стол. — Вчера бях в къщата ви.

„Било е само вчера?“, изненада се Гейл. Толкова много сънища за толкова кратко време.

— Намерихте ли мъжа? — запита тя, гласът й едва се чуваше.

— Не — отвърна лейтенантът. — Но имаме описанието му от момчетата, открили тялото на Синди. — Последните няколко думи изрече, колкото е възможно по-внимателно. — Страхувам се, че това не е достатъчно. Дори повикахме лекар, който да хипнотизира момчетата, но всички те повториха, че е мъж с мръсноруса коса, слаб, среден на ръст и явно с младежки вид.

— Това ли е всичко? — попита Джек.

— Видели са го в гръб. Носел е сини дънки и жълто тънко яке. Доста неопределено описание. Има хиляди хора с подобен външен вид, като включите и мен. — Той замълча. — Вашият бивш съпруг, Марк Галахър, също.

— Марк? — Гейл бе скептична.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса за бившия ви съпруг, госпожо Уолтън?

— Можете — изрече ясно Гейл, потресена от летаргията, причинена от успокоителните, — но си губите времето. Марк никога не би причинил зло на малкото ми момиченце.

— От колко време сте разведени?

Гейл трябваше да помисли няколко секунди, мозъкът й се отправи назад във времето.

— Хм, почти тринайсет години.

— Имате ли нещо против, ако ви запитам защо се разведохте?

— Имаше доста причини, предполагам. Бяхме много млади, много различни. Марк всъщност не бе готов да улегне. Той имаше… други жени. — Лейтенант Коул вдигна поглед от бележника си. — Жени — повтори Гейл. — Не деца. Повярвайте ми, вкусът му към жени не е момчешки.

— Какво бе отношението му, когато се омъжихте отново?

Гейл сви рамене.

— Желаеше ми доброто. Какво искате да ви кажа?

Ръката на Джек здраво стисна нейната.

— Как се държи с дъщеря ви?

— Обича Дженифър. Прекрасен баща е.

— Как се чувства от факта, че Джек е заел мястото му?

Гейл се вгледа в очите на съпруга си.

— Мисля, че първоначално изпитваше неудобство — започна тя, — но след като се увери, че Джек няма намерение да го измести, както казахте, той се успокои. Джек и Дженифър се разбират прекрасно. Тя го обича и той я обича, но Марк е нейният баща и тя го знае.

— Как се почувства Марк, когато родихте дете от друг мъж?

Гейл се опита да си припомни реакцията на Марк.

— Не помня — накрая отвърна тя. — Не смятам, че е изпитал нещо.

— Не е ревнувал?

— Поне не съм го забелязала. Защо да ревнува?

— Не мислите, че е таил някакви мисли за отмъщение?

— Отмъщение? За какво? Не разбирам какво се опитвате да намекнете.

— Успокой се, Гейл — предпазливо се обади Джек.

— Какво се опитва да каже? — запита Гейл съпруга си, сякаш полицейският инспектор не съществуваше.

— Бившият ви съпруг няма установено алиби за времето, когато е умряла дъщеря ви — отвърна полицаят.

— Не се нуждае от такова — запротестира Гейл слабо, докато се опитваше да осъзнае новата информация.

Лейтенант Коул провери нещо в бележника си.

— Фотографирал е някаква жена в Уест Ориндж от два до три часа. Следващият му ангажимент е бил близнаци в четири часа, недалеч от вашата къща. — Той замълча, за да остави информацията да достигне до нея. — Не отнема цял час да се отиде от Уест Ориндж до Ливингстън.

— Губите си времето, лейтенант — каза му Гейл, усещайки клепачите й да натежават като олово.

— Ами приятеля на Дженифър?

— Еди? — запита Гейл, удивлението я накара отново да се пробуди.

— Еди Фрейзър — изрече полицаят, четейки от бележките си. — Възраст шестнайсет, ученик в единайсети клас, отличник.

— Еди и Дженифър учат в един клас — обади се Джек. — Ходят сериозно от почти година.

— За бога, не го е извършил Еди — изхленчи Гейл. В гърдите й се натрупваше паника. — Губите ценно време. Еди е добро момче. Сериозен ученик. Иска да стане адвокат или лекар. Луд е по Дженифър, както и по Синди.

— Забелязали ли сте нещо в държанието му към Синди?

— Какво точно?

— Да сте забелязали да я наблюдава по начин, който да ви разтревожи? Ако играят заедно или се боричкат, дали сте забелязали ръката му да докосва краката й? Може би потупване по задните части, малко по-дълго от нормалното…

— Престанете! — извика Гейл. — Това е лудост. Еди не е причинил зло на Синди. Той е мило момче, винаги любезен, готов да помогне. — Гейл погледна към Джек за потвърждение. — Нали е такъв? — Джек кимна безмълвно. — Ние харесваме Еди. Той също ни харесва. Искам да кажа, първоначално не бяхме във възторг от дружбата им. Смятахме, че Дженифър е твърде млада, за да се свърже само с едно момче, но той бе толкова мил, пък и решихме, че можеше да е много по-зле, все пак те са само на шестнайсет. Не искахме да насърчаваме тяхната… страст — тя заекна, — като се опитваме да им забраним. Поставихме им известни условия. Никакви срещи през седмицата, да се прибират до един часа в петък и събота вечерта. Еди се съгласи. Никога не сме имали неприятности. Не разбирате ли? — запита тя, гледайки към младия полицай. — Не може да е Еди. Той обичаше Синди като своя сестричка. Зная какво изпитваше към нея.

— Той няма алиби за дадения период от време — заяви лейтенант Коул, както по-рано в разговора за Марк. — Твърди, че се е върнал направо от училище да учи за изпит.

— Ако е казал така — възрази Гейл, — значи така е направил.

— За нещастие, по онова време не е имало никой у дома му, който да го потвърди.

— Това е нелепо — каза Гейл, като затвори очи. Не искаше да слуша повече въпросите му, след като той не се опитваше да чуе отговорите й. Еди не бе убиец на деца. Определено не бе убиец. Нито Марк Галахър. Полицията си губеше времето, вместо да открие истинския престъпник. — Какво правите, за да откриете убиеца? — запита тя и моментално разбра, че е следващата сутрин и нищо не се е променило. Слънцето огряваше букетите върху перваза на прозореца; сестрите изглеждаха решителни и по-енергични, действията им бяха по-целенасочени. Те отиваха от точка А до точка Б сякаш наистина имаше смисъл да го правят. Никой не си бе направил труда да им каже, че няма никакъв смисъл.

Гейл прекара по-голямата част от нощта в парка, изправяше се срещу безликия убиец на малкото си дете, искаше да го убие, но беше неспособна да го направи, пропускаше възможността да отмъсти за смъртта на детето си, да облекчи до известна степен вината си. Знаеше, че сега е следващата сутрин, защото — ако изобщо бе възможно — тя беше още по-уморена от предишната вечер.

— Какво правите, за да откриете убиеца? — повтори тя, без да е сигурна дали лейтенантът я е чул първия път, всъщност, зададе въпроса на глас.

Уверенията му бяха незабавни и автоматични.

— Правим каквото можем — заяви той, почти като папагал. — Работим усилено по случая. Подбрахме всички известни ни сексманиаци от района. Съпругът ви вече прегледа картотеката със снимки да провери дали няма да открие нещо. Бихме искали да направите същото, когато се почувствате по-добре.

— Ще ги разгледам сега — каза му тя и той незабавно извади няколко фотографии. Гейл бавно разглеждаше всяко лице, някои млади, някои не чак толкова, някои неприятни, други привлекателни на вид. Никой не й бе познат. Подаде снимките обратно. — Те са толкова… обикновени — отбеляза тя накрая, изненадана от думите си. Бе очаквала злото да бъде по-шокиращо на вид.

— Ще направим и някои проби — продължи лейтенант Коул.

— Проби ли? Какви?

— Убиецът е оставил много ясни следи от стъпки в калта. После имаме проби от слюнката, кръвта, спермата.

Силата на тези думи я удари направо в стомаха като боксьорски юмрук. Усети горчивината от гърлото й да се надига в устата й и в следващия миг започна неудържимо да повръща. За секунди сестрата бе до нея и държеше главата й, а полицаят бе изчезнал.

По някое време по-късно, с глава на възглавницата и ръката на Джек върху нейната, стаята тиха, освен приглушеното им дишане, тя се чудеше как е възможно все още да е жива, когато се чувства напълно мъртва отвътре.

Репортерите я очакваха, когато излезе от болницата, запратиха въпросите си към нея като камъни, заобиколиха я с телата и камерите си.

— Имате ли представа кой е виновен?

— Полицията каза ли в каква посока са се насочили?

— Имат ли улики?

„Точно като по телевизията“ — помисли си тя, без да им отвръща.

— Какво изпитвате към смъртната присъда?

Някой бе отговорил и Гейл бе учудена, когато видя в новините по телевизията, че е била тя: не иска кръв или отмъщение, иска само убиецът да бъде заловен и е абсолютно уверена, че това ще стане. Откъде бе намерила сили да го каже?

Джек бе втренчил поглед в шосето, ръцете му стискаха нейните, докато седяха на задната седалка в полицейската кола на път към къщи. Лейтенант Коул беше отпред до шофьора. Вероятно пред тях ги очакват още репортери, бе ги предупредил той. Гейл бе кимнала, без да каже нищо, умът й бе зает с резултата от аутопсията.

Полицията я бе информирала, докато тя се бореше с представата за красивото си дете, разрязано в името на повече доказателства, че Синди Уолтън е била сексуално атакувана и сетне удушена от непознат нападател на 30 април, приблизително в три и половина следобед, същата информация й бяха дали и преди, когато не знаеха нищо. За два дни, въпреки постоянните уверения, те не бяха помръднали нито стъпка напред към арестуването на виновника. Бяха потвърдили само това, което знаеха досега. Но тялото на момиченцето й бе подложено на по-нататъшни унижения от скалпелите на съдебните лекари. Следата, оставена от убиеца бе от два дни и въпреки изявленията си пред репортерите, че полицията сигурно ще залови престъпника, Гейл не бе сигурна в това. Фактът, че двамата заподозрени са мъже, които познаваше и знаеше, че са абсолютно неспособни на подобно деяние, не помогна увереността й да се засили. Полицията никога нямаше да открие убиеца, призна тя безмълвно, загледана в лейтенант Коул.

Той бе приятен човек; имаше добри намерения; очевидно се опитваше да помогне. Но Синди бе просто случай за него, както всички останали, тъжно, дори трагично произшествие, но не и рядкост в днешно време. Нейната смърт ги бе потресла, вероятно, но не бе променила живота им. Полицията щеше да направи всичко по силите си, но всъщност какво можеха да сторят? Бе чела достатъчно, за да знае, че след няколко дни следата на убиеца избледняваше. Имаше причини да вярва, че ако полицията не намереше убиеца сега, може би никога нямаше да го направи.

Мисълта за убиеца на дъщеря й, който се разхождаше на свобода из улиците на града, разрушаваше ефекта на всички успокоителни, погълнати напоследък. „Последната гадост“ — помисли си тя, умът й се въртеше в спирала около един план, нещо, което тя никога нямаше да допусне. Ако полицията не можеше да открие убиеца на дъщеря й, то тя трябваше да го стори сама.

Осъзнаването на този факт не я изненада, сякаш подсъзнанието й го бе знаело през цялото време. Всъщност, беше съвсем просто. Тя щеше да отмъсти за смъртта на дъщеря си, като предаде престъпника на правосъдието. Нямаше да остане безпомощната фигура от своите сънища.

Гейл се облегна на Джек и позволи на тялото си да събере сили. Реши, че първо трябва да даде шанс на полицаите. Погледна навън през страничния прозорец.

Ще им даде шейсет дни.