Джой Филдинг
Смъртно наказание (29)

Глава двайсет и девета

Гейл се надяваше Коледа да премине без много шум. „Коледа е за децата“, възрази тя плахо, но Джек настояваше да имат елха и Гейл нямаше сърце и сили да спори с него.

— Би ли отворила това сега? — попита Джек, поднасяйки й голяма кутия в спалнята, където Гейл по нощница разресваше косата си, седнала на леглото.

— Коледа е утре — напомни му тя.

— Много семейства отварят подаръците си на Бъдни вечер — настоя той и постави кутията в скута й.

— Добре — съгласи се Гейл и дръпна червената панделка. Развърза я и след секунда кутията бе отворена. — О, Джек, прекрасно е — възкликна тя, като извади черното палто от норки.

— Помислих си, че може би имаш нужда от ново палто — усмихна се срамежливо той.

— Не съм ти купила нищо подобно…

— Не съм и очаквал.

— Не мога да го приема. Много е скъпо. Не заслужавам…

— Обичам те, Гейл — каза той и седна до нея. — Облечи го.

— Сега? По нощница?

— Винаги съм харесвал норки с трико — засмя се той и Гейл осъзна, че се смее заедно с него. Скочи и се загърна в скъпата тъмна кожа.

— Как изглеждам? — попита тя, въртейки се наоколо все така засмяна.

— Прекрасно — заяви Дженифър от прага. — Мога ли да вляза или това е частно тържество?

Гейл протегна ръце към дъщеря си.

— Аз също имам нещо за теб — рече Дженифър и внимателно й поднесе малко пакетче.

— Искаш да го отворя сега? — Дженифър кимна. — Добре. — Гейл седна на леглото, а черното палто от норки се разстла около нея по бялата покривка. Разтвори сребристата опаковка и извади златно синджирче, на което висеше една перла, обградена с диаманти. Гейл се обърна към дъщеря си, неспособна да проговори. — Не мога да го приема — успя да изрече накрая.

— Не ти ли харесва?

— Как бих могла да не го харесам? Прекрасно е. Но не мога да ти позволя да харчиш парите си за мен. Толкова е скъпо…

— Няма нищо. Татко ми помогна — бързо заяви Дженифър.

— Татко ли? — попита изненадано Гейл, като си припомни, че Марк проявяваше щедрост единствено когато се чувстваше виновен.

— Исках да ти подаря нещо специално и татко се съгласи. Реши, че трябва да го имаш. — Дженифър погледна към Джек. — Харесва ли ти?

— Мисля, че е прекрасно. На майка ти сигурно ще изглежда още по-красиво. Ето, нека ти помогна.

Той плъзна колието по врата на Гейл и го закопча.

Гейл отиде до огледалото и се вгледа в жената с бяла трикотажна нощница, черно палто от норки и златно колие. Чувстваше се не по-малко нереална, отколкото изглеждаше.

— И какво сега, облечена съм като принцеса, а няма къде да отида — усмихна се тя, а Джек и Дженифър я прегърнаха.

— Честита Коледа — каза някой.

— Ще правите ли нещо по Нова година? — попита Дженифър след известна пауза и несъзнателно наруши очарованието на мига.

— Нямам намерение — отвърна Гейл.

— Ще вечеряме с Каръл в Ню Йорк — каза едновременно с нея Джек.

— Така ли?

— Говорих с нея вчера. Има нов приятел и иска да ни запознае с него. Помислих си, че може да вечеряме с тях и да преспим в „Плаца“.

— Ами Дженифър?

— Всичко е наред. С Еди ще ходим на парти. Мога да спя при татко.

— Не зная — поколеба се Гейл. — Може Марк и Джули да си имат други планове. Може да излизат…

— Няма — бързо отвърна Дженифър. — Джули напоследък не се чувства много добре.

— Така ли? Но ако е болна, то последното, което би искала, е…

— Не е болна. Бременна е — заяви Дженифър.

— Какво? — възкликна Гейл, въпреки че чу добре.

— Джули е бременна — повтори Дженифър.

— Кога ще ражда? — попита Гейл и докосна колието на врата си.

— Най-рано през август. Тя току-що е разбрала, че е бременна.

Гейл остави палтото от норки да се свлече от раменете й.

— Нямах представа, че са искали дете.

— Не смятам, че са искали — съгласи се Дженифър. — Поне доскоро.

Гейл затърси закопчалката на колието.

— Добре, не забравяй да им предадеш поздравленията ми — каза тя. — И благодари на татко си от мен… за помощта да купиш колието. Много благородно от негова страна.

— Искаше да го носиш — обясни Дженифър.

— Честита Коледа — обади се някой.

 

 

— Е, какво мислиш за него? — попита Каръл.

— Смятам, че прилича на татко — заяви Гейл.

Стояха в кухнята на мъничкия й апартамент. Бяха завършили с основното ястие и приготвяха кафето.

— Шегуваш ли се? Татко! Сериозно ли говориш?

— Не смяташ ли?

— Смятам, че прилича на Джек Никълсън.

— Джек Никълсън прилича малко на татко.

— Не съм забелязала.

— Татко си изглежда много добре — подсмивайки се напомни Гейл на сестра си. Кикотеше се през по-голямата част от вечерта, искрено се забавляваше, изненадана, че е успяла да потисне неприятните спомени.

— Видя ли каква стана тя? — попита я Каръл. — Сега преобразяването е пълно. С всеки изминал ден все повече заприличвам на мама. Знаеш ли, дори започнах да размествам мебелите, нали разбираш, както тя прави постоянно? А сега ти ми разправяш, че мъжът, с когото излизам, прилича на баща ни! Това вече е твърде много!

— Какво пък толкова — пошегува се Гейл, — нали става дума само за две години.

Настъпи миг мълчание, през който двете сестри си размениха сърдечни погледи.

— Изглеждаш много по-добре — отбеляза Каръл.

— Наистина ли? — попита Гейл, пообъркана, без да разбира защо.

В полунощ вдигнаха тост. Гейл рязко остави чашата си и стана, преди Джек да успее да я целуне.

— Какво има? — попита той.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме.

— Да тръгвате ли? — възкликна Каръл. — Още е рано. Добре ли си?

— Искам да тръгваме — повтори Гейл, без да даде някакви обяснения.

— Уморена е — каза Джек вместо нея. — Ще се върнем в хотела.

— Не искам да се връщам в хотела — отсече Гейл непреклонно. — Искам да си вървим у дома. В Ливингстън.

— Тази вечер? Гейл, можем да си тръгнем рано сутринта.

— Сега е рано сутринта — напомни му тя.

— Но какво се е случило? — попита Каръл объркана. Приятелят й тихо седеше на канапето и наблюдаваше държанието им едновременно с интерес и смущение. — Преди минута се смеехме и забавлявахме.

— Точно така — извика Гейл, като се обърна с болка към празната стая. — Нямам право да се радвам, да се веселя. Не можеш ли да разбереш? Да забравя, да се веселя, изведнъж да започна да се наслаждавам на живота, дори дребните неща са предателство към Синди! Как си позволих да се наслаждавам на каквото и да било, след като шестгодишната ми дъщеря бе убита? Как?

Въпросът увисна без отговор, а Джек помогна на Гейл да облече новото си кожено палто. Въпросът продължаваше да се носи във въздуха, когато се връщаха с колата към къщи.

 

 

След по-малко от час спряха пред Тарлтън Драйв 1042.

— Това не е ли колата на Еди? — попита Гейл, сочейки към паркирания пред тях син „Транс Ам“.

— Може би Дженифър се е върнала да си вземе някои неща — неубедително предположи Джек.

— Тогава защо къщата е тъмна? — Постепенно Гейл започна да се вълнува.

— Успокой се, Гейл — смъмри я Джек. — Може и да не е колата на Еди.

— Неговата е — каза уверено Гейл. — И искам да зная какво прави тук.

Гейл изскочи от колата преди Джек да успее да я спре.

— Гейл, почакай, чуваш ли? Не прави нищо, за което можеш да съжалиш. Успокой се. Господи, ще ме почакаш ли!

Но Гейл стигна до вратата преди Джек да излезе от колата и влезе в къщата преди Джек да успее да я настигне.

 

 

Двамата бяха седнали на канапето и отначало Гейл не ги забеляза. Несъмнено не чуваха и не виждаха нищо, напълно погълнати един от друг. Гейл бе минала по коридора, без да светне лампите и без да затвори вратата. Насочи се право към всекидневната, дочула тихите стонове, носещи се оттам. И тогава ги видя.

Ръцете му я прегръщаха в тъмнината. Ръцете на дъщеря й прегръщаха врата му, а устните им се бяха слели в истинска младежка страст.

Гейл отиде до ъгъла и светна настолната лампа.

Моментално се разделиха. Ръката на Дженифър се спусна надолу към полата. Еди също прибра ръцете си. Лицата им изглеждаха натъртени и почервенели.

— Мамо — извика Дженифър, като скочи на крака и си приглади дрехите. — Какво правиш тук?

— Колко смешно, точно се канех да те попитам същото. — Очите на Гейл бяха насочени към Еди, който се опитваше да скрие с ръце ерекцията си.

— Честита Нова година — каза саркастично Гейл.

— Мамо, моля те… Не правехме нищо лошо — заплака Дженифър.

— Видях точно какво правехте!

— Аз съм виновен, госпожо Уолтън — намеси се Еди. — Убедих Дженифър да си тръгнем от партито по-рано.

— Ти ли я убеди да ме излъже? — подхвърли Гейл.

— Не съм лъгала. Наистина отидохме на партито. Щях да отида да спя при Марк — каза умоляващо Дженифър.

— След като свършиш със спането тук, нали?

— Гейл, успокой се — обади се предупредително Джек от прага.

— Не правехме нищо! — изплака Дженифър и се доближи до втория си баща. — Не смятахме да отидем толкова далеч! Кълна се!

— По-добре си тръгвай, Еди — каза Гейл на нещастното момче.

— Не! — запротестира Дженифър.

— Няма нищо — рече Еди. — Майка ти е права. Ще говорим сутринта. — Той тръгна към коридора.

— Не смятам, че това е добра идея — заяви Гейл натъртено. — Не искам да говориш с дъщеря ми утре. Или когато и да било.

— Гейл…

— Мамо! Какво правиш?

Гейл се обърна към дъщеря си с такава ярост, че разтърси стаята.

— Как можа? Нямаш ли мозък? Толкова ли е далече април, че да забравиш? Трябва ли да ти напомням?

— Мамо, моля те, престани.

— Ти имаше сестричка. Помниш ли я?

— Гейл… спри!

— Госпожо Уолтън — намеси се Еди, — моля ви, недейте…

— Млъкни! — викна Гейл и отново насочи вниманието си към дъщеря си.

— Името й бе Синди и беше само на шест годинки. Някакъв мъж я изнасили и удуши. А ти позволяваш да те опипват.

— Госпожо Уолтън…

— Кой знае? — продължи Гейл, припомнила си, че Еди не бе успял да докаже алибито си пред полицията. — Може би дори е същият този мъж. — Моментално съжали за думите си. Видя болката по лицето на Еди, ужаса в очите на дъщеря си, видя как посърна Джек и разбра, че е отишла твърде далеч. Какво направи? Разбира се, че Еди няма нищо общо със смъртта на дъщеря й. Знаеше го. Сведе поглед от лицето на момчето към треперещите му ръце.

— Върви си, Еди — чу тихия глас на Джек.

Секунди по-късно вратата се затвори.

Никой в стаята не помръдна, енергията им бе изцедена. Бяха като три безжизнени статуи, помисли си Гейл, вдигайки поглед към дъщеря си.

— Сигурно ме мразиш — каза Гейл, отвратена от избухването си.

— Не — отвърна й Дженифър. — Никога не бих те намразила.

— Не исках да кажа всички тези неща. Просто сами изскочиха от устата ми. Като те видях с Еди по този начин… Загубих контрол.

— Зная, разбирам.

Гейл нетърпеливо търсеше погледа на дъщеря си.

— Наистина ли?

Дженифър кимна безмълвно.

— Сега искам да си легна.

— Разбира се.

— Ще се обадя на татко и ще му кажа, че няма да отида у тях.

Гейл кимна.

— Обичам те — прошепна тя, но Дженифър вече бе излязла от стаята.