Джой Филдинг
Смъртно наказание (27)

Глава двайсет и седма

Джек я очакваше. Не каза нищо, докато колата на лейтенант Коул не потегли и Гейл не затвори входната врата. Изгледа я как бавно отиде в дневната и се отпусна на канапето, без да съблече палтото си.

Гейл чу как Джек я последва, знаеше, че я наблюдава. Очакваше въпросите му. Дължеше му обяснение, но бе неспособна да намери точните думи.

„Всичко приключи“, помисли си тя. Издирването й приключи. Провали се за втори път. Беше нарушила още едно обещание.

— Гейл… — започна Джек, гласът му заглъхна.

— Един полицай ще върне колата ми — безжизнено изрече тя.

— Не ме е грижа за проклетата кола! — нетърпеливо отвърна Джек и незабавно се извини. — Съжалявам. Обещах си да не губя самообладание.

— Имаш право да реагираш остро — облекчено се съгласи тя. Явно той също не можеше да спазва обещанията си.

— Каква полза от това да се нервирам? — уморено отрони Джек и се отпусна до нея. — Ще ми кажеш ли какво става?

— Мислех, че лейтенант Коул вече ти е разказал всичко.

— Каза ми, че си наела стая в Нюарк и че е много вероятно да прибавиш още няколко счупени ребра към списъка си, че ще те доведе у дома и ме моли да съм тук, когато пристигнеш.

— Къде е Дженифър? — неочаквано попита Гейл.

— Изпратих я при Марк и Джули.

— Добре.

— Кажи ми какво става, по дяволите — притисна я Джек.

Гейл погледна право в очите на съпруга си, видя изписаната по лицето му болка и отмести поглед.

— Исках да ти кажа — започна тя.

— Защо не го направи?

— Защото… защото се страхувах, че ще се опиташ да ме спреш.

— Да те спра от какво? Кажи ми, Гейл. Ще се опитам да те разбера.

Историята започна да се излива от устата на Гейл. Видя как изражението на Джек се променя от любопитство през тревога до пълен ужас, когато стигна до подробностите.

— Знаех, че трябва да го направя, Джек — започна тя. — Знаех го от първия ден в болницата, когато задаваха въпроси за Марк и Еди. Знаех, че Марк и Еди не биха убили Синди и бях сигурна, че полицията никога няма да открие убиеца; реших, че трябва да им дам възможност и го направих — шейсет дни, Джек, дадох им шейсет дни да открият убиеца. Но, естествено, те не успяха и детето ми мина за тях един вид на заден план. То не е тяхно дете. А си имат толкова други убийства за разкриване. Междувременно те мислеха все по-малко за убиеца на Синди и някой друг трябваше да се опита да го открие. И тъй, започнах да чета за сексуални убийци и да търся във вестниците подробности за убийства в нашия район. Установих къде около Ливингстън се извършват най-много престъпления и започнах да ходя там. Най-вече в Нюарк и Ийст Ориндж. Карах по магистралата след онези убийства, защото описанието на заподозрения до известна степен съвпадаше с описанието на убиеца на Синди. Мислех, че ще успея да го предизвикам някак си. Но полицаите ме спряха, накараха ме да се върна.

Гейл пренебрегна внезапния изблик на страх в очите на съпруга си и продължи, надявайки се Джек да не се опита да я прекъсне:

— След като намериха убита онази жена Макинес, разбрах, че трябва да направя повече, да се хвърля във водовъртежа на събитията. Започнах да наемам стаи, да следя мъже, които ми се струваха подозрителни. Заподозрях един младеж с късо подстригана коса, под леглото му бяха скрити купчина порнографски списания. — Гейл забеляза въпросителния поглед на Джек. — Зная за тези списания, защото претърсих стаята му. Отворих ключалката с кредитната си карта. Но той явно е разбрал, защото, когато се върнах на следващия ден, беше изчезнал. Не го видях повече, може да е бил той… — Тя млъкна.

— Гейл…

— Както и да е, продължавах да търся. Един ден колата не искаше да запали — каза тя, припомняйки си — и тръгнах на автостоп, помислих си, че може би убиецът на Синди ще спре да ме вземе, но не стана така. Попаднах на едно хлапе, добро момче, което наистина се притесняваше за мен, а после на онзи отвратителен мъж, който искаше… Както и да е, нищо не се случи.

— Гейл…

— Отидох в парка на празника на Вси светии. Помислих, че може би той ще се крие там. Е, знаеш какво стана. Може да е бил той; никога няма да разберем. Не успях да видя лицето му. — Почувства нетърпението на Джек, разбра, че ще я прекъсне и заговори задъхано: — Продължавах да се навъртам там. Усетих, че някакъв мъж ме следи. Не смятах, че е убиецът на Синди. Не отговаряше на описанието, но после реших, че описанието може и да не е вярно. Искам да кажа, защо ще ме следи? И тогава го видях, онова момче, което отговаряше на описанието. Дори носеше жълто яке. Наех стая в същата къща. Даже се обадих в полицията, но нищо не се случи. И тогава неочаквано той дойде в стаята ми, попитах го дали е убил Синди и той отвърна, че не помни, бил убил толкова много, в следващия момент го нападнах и се сбихме, а после той хвърли нещо по мен и каза, че е подслушвател, че съм от полицията и че няма да успея да му припиша убийство. Опитах се да избягам и когато отворих вратата, там стоеше другият мъж, който ме следеше — оказа се от полицията. Те сложили подслушвателните устройства. Казаха, че надали този младеж е убил Синди, отпечатъкът от подметката му бил по-малък…

— Гейл, престани…

— Не знаем много за убиеца на Синди, но все пак има някои неща. Знаем, че е млад, с тъмноруса коса, слаб, среден на ръст и носи обувки номер десет и половина…

— Гейл… за бога — избухна Джек, който не можеше да мълчи повече, — какво, по дяволите, ми разказваш? — Стана и започна да крачи из стаята.

— Че се опитвах да открия убиеца на Синди! — викна тя. Не можеше ли да разбере?

— Гейл, изслушай ме. Искам да отидеш на психиатър.

— Защо? — подигра се Гейл. — Той ще може ли да ми каже кой е убил Синди?

— Не те моля да отидеш на психиатър, Гейл. Настоявам.

— Не е необходимо. Точно затова не ти казах какво правя. Не ми е нужен психиатър. Не съм луда!

— Не смяташ, че да шофираш сама по магистралата, където някакъв смахнат убива хора, да преследваш мъже, да влизаш по стаите… и какво още?… Да, да стопираш коли, да се разхождаш в парковете след полунощ и да направиш да те оберат…

— Не съм планирала да ме оберат!

— Така е, права си — викна Джек. — Мисля, че не си планирала да те оберат. Планирала си да те убият!

— Какви ги говориш?

— Чуй се само, Гейл. Не чу ли нещата, които току-що ми разказа? Какви ги говоря ли? Говоря за една жена, която многократно се излага на риск, която се мести от една опърпана стая в друга, от една опасна ситуация в друга и чака да я открият, умолява да я открият. Говоря за това, че ти не търсиш убиеца. По дяволите, Гейл! Ти търсиш някой да убие теб!

Гейл се облегна на канапето, чувстваше се съвсем изтощена. Нямаше смисъл да спори повече. Нямаше какво друго да каже.

Джек имаше право.