Джой Филдинг
Смъртно наказание (25)

Глава двайсет и пета

Четирийсетия си рожден ден Гейл прекара в чистене на къщата.

Беше събота, Джек планираше да прекара деня с нея, но секретарката му се обади, че имат спешен случай, той целуна Гейл за довиждане, докато тя бе още в леглото и замина. Гейл се замисли дали да не отиде с колата до Нюарк, но пътищата бяха лоши от падналия наскоро сняг, а и не знаеше със сигурност кога ще се прибере Джек. Накрая реши да си остане вкъщи.

Взе душ, облече се и дълго време се взира през прозореца на спалнята към снега, който не преставаше да вали от вчера. Това я бе затруднило, когато се връщаше у дома. На няколко пъти едва не се блъсна. Хората изглежда забравяха как да шофират при най-малкото затруднение. „Шофирайте внимателно — предупреждаваха по радиото. — Бъдете нащрек.“

„Синди щеше да се зарадва на този сняг“, помисли си Гейл и се отдръпна от прозореца. След седем седмици бе Коледа — първата Коледа без Синди.

Неочаквано в съзнанието й изплува един спомен от детството и тя откри, че се усмихва на образа на баща си в пижама на райета, който е излязъл от търпение в опитите си да закрепи елхата в изправено положение. Тя е отрупана с украшения и купената от баща й стойка очевидно не е подходяща. Той се мъчи с всички средства, пее й и я проклина, но все не успява да накара упоритата елха да застане права. След около час, изподран и огорчен, с лъснало от пот лице, с боси крака, нарязани от валящите се по пода изпочупени стъклени играчки, заповядва на своята почти изпаднала в истерия съпруга да държи проклетото дърво и отива да търси чук и пирони, за да го закове за пода. „Да видим как ще падне сега“, заявява той ликуващо, а жена му и децата го гледат като втрещени.

На колко ли години беше тогава? Десет? Дванайсет? Споменът бе все още толкова ясен. Сега бе на четирийсет. Изминали бяха трийсет години.

През това време израсна и роди своите дъщери, точно както майка й преди.

„А сега ми остана само една“, помисли си тя. Изведнъж през тялото й премина хлад. През съзнанието й прелетяха образите на двамата мъже. Единият не много висок, с гъсти сплъстени къдрици; другият — светлокестеняв и с жълто яке.

Не бе виждала тъмнокосия от началото на седмицата в закусвалнята, въпреки че на няколко пъти усети присъствието му. Изобщо не бе виждала Ник Роджърс.

(„Сигурна ли сте, че не познавате мъж на име Ник Роджърс? — бе попитала отново хазайката, описвайки го на предпазливата жена. — Може би живее на третия етаж. Може би това не е истинското му име.“ И отново го бе описала, но без никаква полза. „Кой е, Айрин?“, бе изревал дебелият мъж от стаята им, а Айрин безцеремонно бе тръшнала вратата пред лицето й.)

Предния следобед Гейл отиде на третия етаж и зачака на площадката, но от стаите не влезе и не излезе никой. Когато напусна къщата в онзи следобед, за да се върне у дома си в Тарлтън Драйв, хазайката я чакаше в подножието на стълбата и я изгледа подозрително.

Дълго време Гейл стоя неподвижно посред спалнята си. Къщата беше тиха; Дженифър бе отишла за почивните дни при Марк и Джули. Снощи й бе дала подаръка си — черни кожени ръкавици.

Гейл реши, че четирийсетият й рожден ден е не по-малко подходящ от всеки друг ден за оправяне на къщата. Напоследък Джек се оплакваше, че не може да открие зимните си дрехи. Най-малкото, което можеше да направи за него, бе да подреди гардероба му.

Започна от своята спалня. Измъкна всичките си дрехи от чекмеджетата, почисти дървенията и отново ги върна на местата им. После се зае с гардеробите, подреди леките памучни дрехи встрани и извади отпред мрачните зимни. След това коленичи и зарови из обувките. Размени местата на белите сандали и черните кожени обувки, еспадрилите и ботушите. Неочаквано забеляза в далечния ъгъл някакъв плик, точно зад последния чифт обувки. Усети как пулсът й се ускорява, протегна ръка натам.

Големият плик й се стори познат. Гейл не го бе виждала от онзи следобед на трийсети април, когато зави по улицата и зърна полицаите пред дома си. Тогава бе изпуснала плика на тротоара, заедно с още няколко, които сега забеляза зад него. „Покупките ми“, спомни си тя и ги отнесе на леглото. Започна да разтваря пакетите, купени по времето, когато са изнасилвали и удушвали дъщеричката й зад храстите в съседния парк.

Някой трябва да ги бе донесъл вкъщи. Името и адресът й бяха изписани на касовата бележка. Започна да вади нещата от пакетите, едно по едно — някакви шорти и горнища за Дженифър, красива памучна рокля; два прекрасни малки тоалета за Синди.

А какви бяха покупките за нея самата? От какви дрехи се бе нуждаела толкова отчаяно? Какво не е можело да изчака до някой друг ден или по-подходящ час? Извади памучна рокля на сини и бели шарки. Бе лятна и ярка и я изпълни с отвращение. Набута я в скъсания плик заедно с банския костюм във весели червени и бели райета.

Гейл наблъска покупките в големия зелен найлонов плик за боклук, заедно с някога любимата си блуза, която гневно дръпна от закачалката.

Атакува стаята на Дженифър по същия начин. Подмени летните памучни дрехи с тежки вълнени за зимата.

„Как ли се облича семейството ми през последните няколко месеца?“ — запита се тя, осъзнавайки, че не е забелязала.

Спря пред стаята на Синди.

Никой не бе влизал там от април. Дори крадците не бяха посмели да престъпят прага й. Гейл стоеше пред затворената врата. Задушаваше се. Протегна бавно ръка към дръжката. Задържа я, без да помръдне, като едва преглъщаше и се оглеждаше в двете посоки, за да провери дали някой я наблюдава. След няколко минути ръката й сякаш залепна за дръжката и натисна бравата. Гейл отстъпи назад, когато вратата се отвори.

За миг очакваше да види Синди, коленичила до леглото си с кукла Барби в ръце. Но пространството пред леглото бе празно, а пликът с барбита — поне десетина — бе сложен в кутията за играчки, лилавият килим бе чист и недокоснат.

Гейл остави зелената торба за боклук, която здраво стискаше и се приближи до бялото легло с балдахин. Стаята на Синди бе в лилаво-бели тонове. Първоначално стените бяха бели, с големи пурпурни цветя и приказни птици и пеперуди. Преди две години залепиха тапети с нежни малки виолетки, които Синди избра сама. Смениха и детското креватче с легло с балдахин като за принцеса. Само че принцесата вече я нямаше.

Гейл пристъпи в стаята и затвори вратата.

— Мамо, ще поиграеш ли с мен на барби?

— О, миличко, не сега.

— Моля те, само за малко.

— Е, добре. Само за няколко минути.

— Хайде, седни.

Гейл седна на пода до леглото и прокара ръка по мекия килим.

— Ти можеш да бъдеш Барби Западнячката.

— Ами ти коя ще бъдеш?

— Барбито с ангелско лице.

Гейл придърпа кутията с барбита. Вътре бе това, което наричаха торбата с барбита. Там спяха куклите, когато не се играеше с тях. Гейл започна да ги вади една по една.

Всички бяха добре облечени и с идеално сресани коси. Извади първата, известна като „Моята първа Барби“ и наречена така, защото бе подходяща за детските ръчички и можеше лесно да бъде обличана. „Разбира се“, помисли си Гейл, като заопипва жълтия костюм с панталони и безмълвно запресмята часовете, прекарани в обличане на тази добре развита миниатюрна фигура. Следващата бе една от двете Барбита Западнячки. (Майката на Джек бе купила втора, въпреки че Синди вече имаше една. „Тази бе единствената, с която разполагаха в магазина“, бе обяснила тя, можели да я подменят, ако пожелаят.) Но Синди обичаше втората си Западнячка не по-малко от първата и от всички останали, които Гейл разпръсна по пода. Втората Западнячка бе загубила единия си ботуш и Гейл порови в плика, докато не го откри и сложи на малкото пластмасово краче. Погледът й започна бавно да се мести по сините очи на барбитата, усмихна се на барбито с ангелско лице, идеалните му скули блестяха от розовия руж, който Синди бе нанесла по тях. Гейл не можеше да си припомни имената на другите; Синди ги знаеше всичките. За нея те бяха личности, както децата за майката. Дори двете Западнячки, които бяха като близначки; Синди винаги ги разпознаваше.

— Хайде, играй.

— Добре. „Здравей, аз съм Барби от Запада“.

— Не.

— Не?

— Не това. Трябва да кажеш: „Имам по-хубава рокля от теб“.

— О, добре. „Имам по-хубава рокля от теб.“

— Не, нямаааш.

— Да, имааам.

— Не, нямаааш.

— Да… Синди, докога ще повтаряме това?

— Мамо!

— О, добре. Да, имааам.

— Ти си грозна.

— Не е хубаво да говориш така.

— Мамо, сгреши! — Когато Синди се разсърдеше, това се отразяваше най-вече върху долната част на лицето й. — Трябва да кажеш: „Ти си грозна“.

— Не желая.

— Точно това трябва да кажеш.

— Кой го казва?

— Аз.

— Защо трябва да повтарям това, което ми наредиш? Защо да не мога да казвам това, което искам?

— Защото не може.

— Синди, ако трябва да играя с тези глупави барбита, то поне ме остави да говоря каквото искам.

Гейл осъзнаваше колко смешно звучи, но Синди се цупеше и по страните й се стичаха сълзи.

— Не са глупави.

— Не са, права си. Разбира се, че си права. Не са глупави. — След това Синди се наместваше в скута й, а Гейл целуваше детето по челото. — Аз съм глупава. Хайде, нека поиграем. — Бяха нужни няколко минути, за да придума Синди да възобновят играта. — А сега какво трябва да кажа?

Гейл изучаваше лицата на различните кукли, взимаше ги в ръце и ги оставяше в найлоновия плик от Блумингдейл. Стана и отиде до гардероба. Роклите на Синди висяха в спретната редица. Някои от тях трябваше да бъдат отпускани, други, купени наскоро, трябваше да бъдат поскъсявани, а трети просто бяха твърде малки. Синди растеше бързо. Твърде бързо, често си бе мислила Гейл, спомен, от който я полазиха тръпки.

Ръцете й се стрелнаха по малките рокли, търсейки пурпурното кадифе, макар да осъзнаваше, че то не е тук, че е още в полицията като веществено доказателство. Грабна роклите й бързо и ги натрупа в зелената найлонова торба за боклук. За минути изпразни гардероба и чекмеджетата на скрина. Натрупа плюшените и други играчки върху роклите, нахвърля разни игри и мозайки, накрая сложи торбата с барбитата отгоре върху всичко останало. Завърза торбата и я остави по средата на стаята.

Втурна се в спалнята си, вдигна слушалката и набра номера на Армията на спасението. Съобщи им, че има няколко торби с дрехи, да, заекна тя, усещайки, че те не я разбират, защото плаче. Кога могат да дойдат да ги вземат? Не, следващата седмица е много късно… да, вдругиден е добре. Не, няма нищо. Ще се видят след два дни.

Гейл седна на леглото си и се затресе от мъка и гняв, ръцете й трепереха. Усети тежестта на слушалката в ръката си и осъзна, че трябва да поговори с някого. Обади се в кабинета на Джек, но секретарката каза, че все още е в операционната. Иска ли да остави съобщение? Гейл отказа и се готвеше да остави слушалката, но без да се замисли набра друг номер и зачака.

— Ало? — дойде познатият глас.

— Нанси? — прошепна Гейл.

— Кой е?

— Гейл е — тихо промълви тя.

— Кой? Извинете, може ли да говорите по-високо?

— Обажда се Гейл — изрече тя по-високо, като прочисти гърлото си.

Настъпи миг тишина.

— Мили боже! Не ти познах гласа.

— Плаках — призна безпомощно Гейл и усети неудобството на Нанси.

— О, горкичката — възкликна Нанси. — Бих искала да ти помогна, но това проклето време… Снегът. Адски потиска всички. Само си представи — Сали Филд и Том Селек са в града да снимат филм и виж какво време им се падна. Искам да кажа, можеш ли да си представиш какви кадри ще отнесат от Ню Джърси в Калифорния? Толкова се разстройвам, когато трябва да посрещнем знаменитости, а времето е лошо.

— Днес е рожденият ми ден — намеси се Гейл. — Ставам на четирийсет.

— О, боже, нищо чудно, че си депресирана, горката. Спомням си колко депресирана бях аз! Прекарах целия ден в леглото. Знаеш ли какво? — попита Нанси и Гейл осъзна, че Нанси по никакъв начин няма да я остави да стигне до същността на въпроса, който я тормозеше. Нанси бе егоистка и повърхностна, но не и глупава. Беше взела обмислено решение с какво може да се справя и с какво не. Гейл и истинската причина, поради която бе депресирана, бяха между нещата, с които не можеше да се справи. — Трябва да излезеш и да отидеш на фризьор. Това винаги ми оправя настроението. Открих прекрасен човек в салона на Тейлър. Казва се Малкъм. Прави чудеса. Защо не се обадиш? Кажи му, че днес е рожденият ти ден. Може би ще успее да те вмъкне за този следобед…

— Чистя къщата — започна Гейл, която вече гореше от нетърпение по-скоро да се отърве от този разговор.

— Чистиш? Сериозно ли? Гейл, кога ще се вразумиш и ще си вземеш домашна помощничка, за бога? Искаш ли да ти дам имената на няколко свестни момичета? Веднъж, когато Розалин се разболя и бях абсолютно отчаяна, някой ми даде името на едно прекрасно девойче. Чакай, ето го. Дафни. Не зная фамилното й име. Няма значение. Беше чудесна. Ето телефонния й номер. Имаш ли молив?

Гейл отвори чекмеджето на нощното шкафче, намери химикалка и прилежно записа номера, който й продиктува Нанси.

— Обади й се веднага. Чуваш ли? Не трябва да чистиш сама. Особено на рождения си ден. Слушай какво ще те посъветвам. Излез и си направи косата. Последния път, когато те видях, ми се стори, че имаш нужда от добро подстригване. Отиди на масаж. Знаеш ли колко е освежаващо? Господи, не мога да си представя в какво състояние щях да бъда без седмичния си масаж. Особено както напоследък ме боли гърбът. Виж, скъпа, сега наистина трябва да вървя. Има ли нещо друго? — плахо попита тя.

— Не. Не, благодаря ти. — Гейл върна химикалката и листа в чекмеджето и го затвори.

Линията прекъсна.

Гейл притискаше слушалката към гърдите си, докато не чу странен звук, показващ, че е държала слушалката твърде дълго. Подскочи уплашено и тя падна в краката й. Наведе се внимателно и я вдигна. Шумът престана.

Помисли да се обади на Лаура, но се отказа. Лаура щеше да й прости за всичко наговорено, щеше да се извини за собствените си грешки, щеше да се опита да повдигне духа й, а после щеше да започне да настоява, че има нужда от професионална помощ. Не искаше да й повдигат настроението.

Гейл бавно излезе от стаята и слезе по стълбите в кухнята. Следващият час прекара в почистване на кухненските шкафове.

Чиниите, купени от нея и Джек за сватбата им, все още заемаха по-голямата част от рафтовете. През последвалите години бяха счупили само една чиния, а две чинийки се бяха пукнали в миялната машина. Сега наблюдаваше как първо една голяма чиния падна на пода, сетне втора се разби на парчета в твърдите плочки. Докато изпразни шкафовете и ги почисти, изхвърли цяла купчина парчета в кофата за боклук, може би повече от шест чинии. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Винаги бе харесвала тези чинии със зелен кант и червени и жълти цветя по средата, чела бе, че тези шарки вече не се произвеждат, значи бе невъзможно да бъдат възстановени. И Синди бе обичала тези чинии, „с веселите им цветове“, както ги наричаше.

Гейл коленичи и започна да събира счупения порцелан. Как щеше да обясни постъпката си? Когато се наведе да вземе едно парче, китката й се притисна към друго, по-малко. То се заби в кожата й. Потече кръв и Гейл с любопитство наблюдаваше как по ръката й се стичаха капки кръв като малки кървави сълзи и капеха по дънките й. Раната бе малка и кървенето скоро престана.

Гейл вдигна парчето порцелан във формата на полумесец. Приближи го до китката си и го прокара напряко. „Не, това няма да свърши работа“, помисли си тя и смени посоката. Насочи го надълго по ръката си. Ако искаш да отидеш в болницата, трябва да срежеш напряко; ако искаш да умреш, режеш по дължина на самата вена. Тогава никой не може да спре кървенето.

Натисна парчето от счупената чиния върху ръката си, но откри, че не е достатъчно остро. Трябваше й нож. В чекмеджето имаше няколко. Изправи се и хвърли последните парчета счупен порцелан в кофата за боклук. Сетне отвори чекмеджето. Здраво стисна дървената дръжка на един от ножовете. Вдигна го и го задържа над ръката си, преценявайки дължината на вената.

Пресметна, че ще го направи бързо. За минути щеше да е мъртва, потънала в локва кръв. Натисна ножа към кожата си.

Телефонът иззвъня.

Смешна работа, помисли си Гейл и за малко да се разсмее.

Остави го да иззвъни три-четири пъти и накрая реши да отговори. Ако е Джек и не вдигне, той ще заподозре нещо лошо, ще се върне бързо у дома и ще я открие навреме, за да я откара в болницата. А може би е Коул, за да й съобщи, че са заловили убиеца. Не може да позволи на убиеца на дъщеря си тази последна горчива ирония.

— Ало, скъпа, честит рожден ден — чу гласа на майка си.

Гейл се усмихна. Майка й бдеше над нея, предпазваше я дори без да има представа за това, нещо, което Гейл се бе оказала неспособна да направи за собствената си дъщеричка.

Гейл изслуша пожеланията на майка си за дълги години живот, без да споменава, че целият й живот е едно очакване на смъртта.

Когато разговорът свърши, постави ножа обратно в чекмеджето. Не му беше сега времето. Не и преди да приключи със започнатото, не и преди убиецът на Синди да си е получил възмездието.

Всичко по реда си, реши тя.