Джой Филдинг
Смъртно наказание (24)

Глава двайсет и четвърта

Веднага щом се повъзстанови, Гейл отново заскита по улиците на Нюарк.

След като не бе платила наема си на следващата сутрин, някой друг бе наел стаята й на Бартън стрийт 26. Не се изненада и изпита облекчение. Питаше се какво ли е правил мъжът с тъмната къдрава коса, докато я е нямало.

Отиде право на Амелия стрийт 44. Дали полицията изобщо си бе дала труда да проучи телефонното й обаждане?

— Имате ли стая? — попита тя съдържателката, чиято посивяла коса бе с ролки. „Дали изобщо ги сваля?“ — зачуди се Гейл. Възрастната жена очевидно не я помнеше и въпреки че забеляза насиненото око на Гейл, не каза нищо.

— Дванайсет и петдесет на вечер — заяви безцеремонно тя. — Предварително.

— Да, зная — каза й Гейл и зарови в чантата си за пари. — Ник Роджърс още ли живее тук? — попита тя, когато хазайката я поведе към стаята й на първия етаж.

— Не познавам никакъв Ник Роджърс — отсече жената.

 

 

Видя го отдалеч. Вървеше на около една пряка пред нея и се канеше или да завие, или да пресече улицата. Явно я бе забелязал, защото тръгна към нея. Гейл се загърна в палтото си. („За бога, Гейл, не смяташ ли, че е време да си купиш ново палто?“ — беше я попитал Джек на път за вкъщи преди три нощи. Не бе казал нищо повече.)

— Гейл — каза той и докосна ръката й. — За бога, помислих, че си ти, но какво, по дяволите, правиш в тази част на Нюарк? — Огледа я. — Да не отиваш на костюмирано парти? — пошегува се, сетне отново стана сериозен. — И какво се е случило с окото ти?

— Здравей, Майк — поздрави го Гейл, без да отговори на въпросите му. — Как е Лаура?

— Добре е — отвърна той. — Липсваш й, естествено. Много е горда, за да продължава да ти се обажда. Ти не отговори на въпроса ми. Какво се е случило с лицето ти?

Гейл автоматично вдигна ръка към подпухналото място под лявото си око.

— Обраха ме. Някой открадна чантата ми.

— Мили боже! Заловиха ли…?

— Не — отвърна бързо и поклати глава, забравила, че това все още й причинява болка. — Но имат няколко следи. — Чудеше се дали Майк долавя сарказма й.

— А какво правиш тук? — отново попита той.

— Трябва да се погрижа за няколко неща.

— В Нюарк?

— Защо, нали ти също си тук?

— Аз съм адвокат, имам среща с клиент. Виж, ужасно е студено. Дали да не пийнем по едно кафе?

— Ела с мен — каза Гейл, нямаше смисъл да спори. Поведе го по улицата, после по друга. — Ето тук — спря тя внезапно пред „Хари“, любимата й от местните долни закусвални. — Правят добро кафе — заяви, докато прекрачваха прага.

Майк погледна назад, сякаш се страхуваше някой познат да не го види, че влиза в такова място, сетне я последва.

— Здравей — викна Хари от бара, щом видя Гейл. Тя му се усмихна и поведе Майк към любимата си маса в дъното на заведението.

Хари незабавно се появи с чаши вода. Почисти бързо масата.

— На какво приличаш? — попита и със свободната си ръка извърна лицето й към себе си. — Хубаво са те наредили — заяви той. — Какво да бъде?

— Само кафе — поръча Гейл.

— Същото — съгласи се Майк.

— Имам от пресните пастички — ония с черешите — дето толкова ги обичаш — намигна й Хари заговорнически.

— Не днес — каза Гейл.

Хари кимна и се отдалечи. Това бе едно от нещата, които Гейл харесваше в него. Питаше, но никога не вадеше душата. И бе много полезен, докато бъбреше с нея за постоянните си клиенти. Усмихна се и съобрази, че Майк се е втренчил в нея и объркването му бе почти осезаемо.

— Често ли идваш тук? — изсмя се той, сериозен въпрос, зададен на шега.

— Понякога — сви рамене тя.

Майк се огледа. Ресторантчето бе малко и тясно, с една редица градински маси от едната страна и традиционния бар с метални столчета от другата. Цветовете бяха неопределено зелено и сиво. В заведението нямаше много хора, обедната навалица се бе разотишла. Гейл наблюдаваше втренчено Майк, докато той полагаше усилия да изглежда спокоен.

— Така — отново опита Майк, — освен нападението, как се чувстваш?

— Добре — кимна Гейл.

— Разбрах, че сте прекарали с Джек няколко дни в Кейп Код. — Гейл кимна. — Как беше там?

— Студено.

— Точно това си казала и на Лаура. — Гейл отново кимна.

— Как е Дженифър?

— Добре.

— Справя ли се в училище?

— Да. Добре е.

— Хубаво.

Хари донесе горещото кафе. В чинийката на Майк бяха поставени няколко опаковки със сметана.

— Забравил си нейната сметана — обърна му внимание Майк.

— Тя го пие черно — отговори Хари и се оттегли.

— Изглежда, те познава по-добре от мен — забеляза Майк, без да прикрива объркването си.

— Ходехме заедно на училище — каза Гейл.

Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че Гейл го подиграва.

— Гейл, какво става? Какво правиш тук?

— Пия кафе с приятел — отсече тя, а погледът й му подсказа, че няма да чуе нищо повече.

— Добре, нека бъде, както ти искаш. — Той отпи от кафето, изгори си езика и бързо добави още сметана. — Виж — опита отново, — защо не се обадиш на Лаура? Поболя се от случилото се между вас двете. Знаеш, че никога не би те наранила умишлено. Тя те обича. Не можеш ли да й се обадиш, да й кажеш, че няма значение…

— Не мога.

— Защо, за бога?

— Защото има значение.

— Тя само се опитва да ти помогне — продължи Майк, красноречиво пледирайки в полза на жена си. — След случилото се опитва единствено да ти помогне. Да направи нещата по-леки за теб. Обичаше Синди. Обича и теб. Би си отрязала дясната ръка преди да стори нещо, с което да ти навреди умишлено. — Гласът му пресекна.

— Мислех, че адвокатите не се вълнуват — подхвърли Гейл. Протегна ръка и стисна неговата.

— Не ти говоря като адвокат, а като приятел.

— Поговори с мен няколко минути като адвокат — помоли го тя. — Трябва да разбера някои неща.

— Ще помислиш ли върху това, което ти казах?

Гейл кимна.

— Ще отговориш ли на въпросите ми?

— Казвай.

— Какво точно става, когато арестуват някого за убийство?

— Зависи от този някой — последва бърз отговор.

— Съществуват ли различни процедури?

— Ами, зависи от много фактори. Ако е някоя клечка от мафията, например, има шанс да излезе под гаранция след няколко часа…

— Дори за убийство?

— Ако съдията определи гаранция от един милион долара и ти ги имаш, излизаш от затвора. Дори за убийство.

— Мислех, че не пускат под гаранция за убийство.

— Както ти казах, зависи. Ако жената на губернатора застреля някое вестникарче, шансовете да излезе под гаранция са много по-големи, отколкото ако вестникарчето застреля жената на губернатора. Има и едно нещо, наречено смекчаващи вината обстоятелства. Трудно е да се обобщи.

— Добре. Ами за обикновените хора, за човек без връзки, пари или смекчаващи обстоятелства?

— Затварят го, за да чака процеса. Освен ако, разбира се, не е невменяем, за да бъде съден, тогава го затварят в държавна болница, докато не сметнат, че е станал вменяем.

— А ако не стане?

— Стои си там.

— Завинаги?

— Понякога. По-вероятно е, ако наистина не е безнадеждно луд, по някое време да бъде признат за вменяем и да влезе в съда.

Гейл се облегна на стола си.

— И тогава какво?

— Тогава ще си има адвокат, избран от него или назначен от съда, и двамата заедно ще решат как да отговорят на обвинението.

— Виновен или невинен — заяви Гейл.

Майк се засмя.

— Е, не е чак толкова просто. Има убийство първа степен, втора степен, предумишлено и непредумишлено убийство, невинен поради умопомрачение, поради временно умопомрачение. После идва самозащитата. Това продължава до безкрайност. Дните на „виновен или невинен“ отдавна са отминали.

— Добре, значи съдът разглежда делото?

— Понякога. В повечето случаи, освен ако клиентът не е напълно невинен, човек иска да си спести времето и разходите по един съдебен процес, така че се предлага сделка.

— Което означава…?

— Понякога разменят едно за сметка на друго. Компромис. Нещо, на което са съгласни и двете страни. Да кажем, имаш клиент, хванал в измама приятелчето си, с което играел покер и го застрелял. И двамата са пили здравата. Има възможност да пледираш, че не е съзнавал напълно какво върши и да се опиташ да намалиш обвинението до непредумишлено убийство. Е, та да предположим, че човекът притежава информация за друго престъпление, готов е да сътрудничи на полицията и в замяна иска по-лека присъда, така че се пазариш. Обвинението може да бъде сведено до непредумишлено убийство и клиентът се измъква с няколко години зад решетките. Няма процес. С добро държание и малко късмет човекът излиза на свобода след година.

— Това ли е правосъдието? — изсмя се изумено Гейл.

— Най-доброто, с което разполагаме.

— Не ми прилича на такова.

— Виж, ако тръгнем по другия път, ако човекът застане пред съда с обвинение в непредумишлено убийство втора степен, тогава първо започваш с всички процедури на безкрайни и скъпи отлагания и когато накрая се стигне до присъдата, има голяма вероятност тя да бъде същата. И човекът ще лежи в затвора същото време.

— И е отново на свобода след по-малко от година.

— Не можем да държим хората затворени завинаги.

— Какво ще стане, ако някой бъде признат за виновен в убийство първа степен?

— Ами, смъртното наказание бе възстановено, но в нашия щат не сме екзекутирали човек от доста време. Най-вероятно е да бъде осъден на доживотен затвор.

— Което означава?

— Двайсет години. Максимум. Най-вероятно е да излежи половината.

— А човекът, който уби момиченцето ми? — тихо попита Гейл.

— Добре — внимателно произнесе Майк, — всеки, който изнасили и убие шестгодишно дете очевидно е ненормален, но това е много несигурен довод за защита, защото правното доказване на нормалност се основава на това дали подсъдимият е можел да различи кое е правилно и кое не по време на извършване на престъплението. Много е трудно да се докаже. — Той поклати глава. — Предполагам, че съдебните заседатели ще го признаят за виновен и най-вероятно ще бъде затворен в изолирана килия, за да го предпазят от другите затворници.

— Да го предпазят?

— Всеки човек има известни законни права — сведе глава Майк. — Виж, разбирам, че ти звучи отвратително и предполагам, че в много отношения наистина е така, отвратително е, но не трябва да забравяш, че първата цел на тези закони е да защитават невинните хора.

— А виновните?

Майк сви безпомощно рамене.

— Какво бих могъл да кажа? Ще ми се да можех да направя нещо. Бих застрелял този човек, стига да можех.

— Първо трябва да го открием — напомни Гейл.

— Ще го открият — каза Майк, несъзнателно променяйки местоимението и се изправи. — По-добре да тръгвам. Клиентът ми ще се чуди какво ли ми се е случило. — Остави един долар под празната си чаша. — Искаш ли да предам нещо на Лаура?

Гейл почувства невидимото присъствие на бившата си приятелка, в главата й зазвучаха думите на една стара песен от ученическите й години: „Кажи на Лаура, че я обичам — пееше тъжният глас в съзнанието й. — Кажи на Лаура, че ми липсва“.

Гейл заекна.

— Кажи на Лаура… — започна тя и спря. Поклати глава, после се втренчи в кафето си.

Майк изчака, но когато тя не вдигна поглед, бързо излезе навън. Гейл чу отварянето и затварянето на вратата, но не погледна в каква посока тръгна Майк.

След няколко минути усети, че някой я наблюдава. Огледа се.

Човекът стоеше на бара и щом Гейл вдигна поглед, той извърна очи и се втренчи в кафето си. Позна го веднага. Носеше обикновени дрехи, имаше мускулеста фигура и тъмни къдри, спускащи се над челото.

Повече не можеше да има съмнение — който и да бе този мъж, той явно я следеше. Единственият въпрос без отговор бе: поради каква причина.