Джой Филдинг
Смъртно наказание (13)

Глава тринайсета

През последните няколко седмици редът в домакинството на Уолтънови незабелязано се измени. Гейл продължаваше да става рано, преди всички останали. Все така приготвяше закуска за съпруга и дъщеря си, чистеше, когато излезеха — Джек към своята служба, Дженифър за новата си работа като помощник на баща си. Гейл прибираше масата, качваше се на горния етаж да оправи леглата и вадеше месо от фризера за вечеря. Тогава прочиташе сутрешния вестник, а картите й на Ню Джърси бяха разстлани пред нея.

Помнеше съвета на Коул; за целта на разследването й трябваше да приеме, че убиецът на Синди бе останал в техния щат. Нямаше надежда да го открие, ако се бе изместил. Гейл реши, че младият мъж с мръсноруса коса, изнасилил и убил шестгодишното й дете, е все още някъде наблизо. Вероятно живееше незабелязан някъде из района на Ливингстън. Въпросът беше само да го издири.

Реши да се насочи към същите райони като полицията — Ийст Ориндж, вероятно Нюарк, където се настаняваха анонимни хора, улици, където думите „без фиксиран адрес“ бяха просто удобен израз за вестниците. За разлика от полицията, тя нямаше да се провали. Въпреки решителността си, бе изнервена. Все пак беше аматьор. В полицията работеха професионалисти, а не бяха стигнали доникъде.

Бе прекарала по-голямата част от последните две седмици в подготовка. Картите нямаше какво повече да й кажат, само можеше да научи още нещо от списанията и вестниците. Лейтенант Коул нямаше нови факти за докладване. Бе отлагала твърде дълго.

На сутринта на осемнайсети юли Гейл разбра, че е време да прибере картите и да излезе по улиците. Нали бащата на Шерън Тейт си пуснал брада и се облякъл като хипи, заживял в комуна на Сънсет Стрип, където се опитвал да открие убийците на дъщеря си? Гейл можеше да направи същото.

Джек бе необичайно приказлив на закуска, вероятно усещаше колко е самовглъбена.

— Вчера в кабинета доведоха немска овчарка — започна той. — Много смешно същество. Било е дресирано за пазач, но бе едно от най-кротките кучета, което съм виждал. Не мога да си представя, че би наранило някого.

— Тогава какво му е смешното? — запита Дженифър, готова да се засмее.

Гейл погледна към него през масата и се опита да покаже интерес, но мислено вече бе зад волана на колата си.

— Ами, всъщност къщата им била обрана. Всички били заспали. Кучето било на долния етаж в антрето, където винаги си почивало. Всичко било тихо. Когато сутринта госпожа и господин Симсън слезли, половината от вещите в къщата липсвали. А проклетото куче си седяло на мястото и размахвало опашка. Не издало нито звук през нощта. Не излаяло нито веднъж. Междувременно, къщата им била опразнена. Повикали полиция. Отзовали се веднага и би ли познала какво се случило? Кучето захапало полицая.

Дженифър изписка от удоволствие.

Гейл продължи да гледа към Джек мило, но не реагира по друг начин.

— Мамо — запита Дженифър, — не смяташ ли, че е смешно?

— Какво? — откликна Гейл, върнала се рязко към реалността. — Не чух за какво говорехте.

Джек поклати глава.

— Не беше нещо важно.

— Напоследък много блуждаеш — нацупи се Дженифър.

— Съжалявам — изрече искрено Гейл. — Смятах, че слушам, но се разсеях. Кажи ми отново Джек. Наистина бих искала да чуя.

Джек послушно повтори историята и Гейл се концентрира с всички сили да го изслуша, но спонтанността бе изчезнала и когато разказът завърши, никой не се засмя.

— Предполагам, че трябваше да го видиш — заключи Джек, с явно разочарование в гласа.

— Не — едва възрази Гейл, — разказът ти е много интересен. Кучето ухапало полицая. Много смешно.

— Трябва да вървя — заяви Дженифър леко разтревожена. Изправи се и се наведе да целуне майка си. — Доскоро.

— Довиждане, момичето ми — каза Гейл. — И внимателно.

Дженифър спря на половината път към вратата на кухнята.

— Да не съм бебе, мамо — изрече тя бавно и отмерено.

— Не, разбира се, че не си — съгласи се Гейл. — Защо бе всичко това? — запита тя Джек, след като чу външната врата да се затваря.

— Дженифър твърди, че напоследък се държиш с нея като с малко дете.

— Като с дете? Защо? Само защото я нарекох „момичето ми“? Та това е просто израз на любов. Тя го знае. Винаги съм я наричала така, както и „кукличка“, и…

— Това бе преди. Нямаше нищо против да я наричаш както искаш, докато се отнасяше с нея като с възрастна.

— Тя не е възрастна. Тя е на шестнайсет.

Джек сви рамене.

— Не искам да споря с теб. Ти ме попита какво й става на Дженифър.

— Какво още? Очевидно говореше за нещо с теб надълго и нашироко.

— Това е всичко.

— Джек…

— Малко е обидена, че не се интересуваш от работата й с баща й. Каза, че се е опитала да сподели с теб няколко пъти за работата си с Марк, но ти сякаш си преставала да я чуваш някъде по средата на разговора. Страхува се, че може би си сърдита за нещо.

— Защо да съм?

— Смята, че идеята да работи за Марк не ти харесва.

— Та това е глупаво. Знае, че нямам възражения.

— Мисли, че си й сърдита заради онова, което ти е казала за Синди, че тя не е била добра с нея…

Нетърпението на Гейл нарастваше.

— Това е абсурдно. Знае какво изпитвам. Вече разговаряхме. Казах й…

— Кажи й го отново. Тя изпитва нужда от любовта ти и одобрението ти.

— Та тя има любовта ми!

— Има нужда от внимание — усмихна се кротко той. — Аз също имам нужда от твоето внимание.

Гейл наклони глава.

— Съжалявам, напоследък бях напълно погълната от себе си. И потисната. Ще се опитам да не го допусна отново.

— Дженифър наистина бе развълнувана за работата си с Марк — изсмя се Джек. — Трябваше да я чуеш как говори за триножници и фотоапарати, всъщност, това наистина е доста вълнуващо. Гейл…

— Какво?

— Какво казах току-що?

Гейл съзря раздразнението в очите на Джек.

— Съжалявам, нямах представа, че си казал нещо…

Джек стана.

— По-добре да тръгвам — наведе се и я целуна по челото, както Дженифър преди малко. — Ще ти се обадя по-късно.

— Може да изляза — бързо изрече тя.

— О? Къде ще ходиш?

— Помислих си да се разходя с колата.

— Вероятно няма да е зле да откараш колата на преглед — каза Джек на път към вратата. — Пропуснахме последния път.

След като той излезе, Гейл си сипа втора чаша кафе, чувствайки се напрегната и неловко.

Не бе осъзнала, че е толкова разсеяна напоследък, че Дженифър го е усетила и е обидена. Джек също. Остави чашата си. Трябваше да покаже подходящ интерес към дейността им. Важно е, каза си тя и взе сутрешния вестник.

На втора страница имаше интересна история. Осемнайсетгодишен наркоман брутално бе пребил с чук до смърт майката на свой приятел. Изпълнен със съчувствие съдия му бе дал само три години условно, защото момчето вече било правило опит за самоубийство.

— Условна присъда — повтори на глас Гейл.

Преди бе чувала тази дума стотици пъти, но едва напоследък й се бе изяснило пълното й значение. Жената бе мъртва — убиецът й отново ходеше свободен по улиците. Условно. Обществото щеше да излежи присъдата му.

Малка статия на пета страница привлече вниманието й. Прочете я бързо, после стана и затърси до телефона червен молив. Намери го, прочете отново статията и подчерта информацията. Пишеше за три обира на улица в Нюарк през почивните дни. Подчерта улицата — Уошингтън стрийт. Заложна къща, магазин за мъжка конфекция и спестовна каса бяха обрани от човек с пистолет. Мъжът, стрелял и ранил клиент, опитал се да блокира изхода, бе описан като бял, около двайсет и пет годишен, с мръсноруса коса. Висок около метър седемдесет и пет, слаб. Отговаряше на описанието на мъжа, който момчетата бяха видели да бяга от парка, след като Синди бе убита.

Гейл остави вестника. Това описание можеше да бъде на стотици млади мъже в околността на Ливингстън.

Телефонът иззвъня.

— Не ме интересува какво ще кажеш — започна Лаура жизнерадостно, щом Гейл се обади, — но ще те заведа днес на обяд. Само кажи къде искаш да отидем.

Гейл се опита да възрази.

— Лаура, не мога…

— Ако имаш час при зъболекаря, отмени го. Ако имаш назначен час при гинеколога, забрави го. Ако вече имаш среща за обяд, тогава наруши я. Ще те заведа на обяд и не приемам не за отговор. Сега, къде би искала да ядем?

Гейл нервно запрелиства вестника.

— Нямам апетит напоследък… — Тя млъкна неочаквано, когато видя ярките букви на обявлението: „“Маестро’с"! Най-добрата италианска кухня". Намираше се на Уошингтън стрийт.

— Гейл, не се ли храниш напоследък? — чу тя Лаура да пита.

— „Маестро’с“ — каза й Гейл.

— Какво?

— Казах ти къде да се срещнем. Искам да отидем там.

— Никога не съм го чувала.

— Би трябвало, италианската им кухня да е превъзходна.

— Добре, обичам италианската храна. Къде се намира? Нов ресторант ли е?

— На Уошингтън стрийт.

Настъпи миг мълчание.

— Уошингтън стрийт ли? В Нюарк?

— Да — уверено потвърди Гейл. — Чух, че било прекрасно.

— Господи, Гейл, не може ли да е някъде по-наблизо? И на по-хубаво място? Мислех си по-скоро за Мейфеър Фармс.

— Маестро’с — твърдо отвърна Гейл.

— Добре — съгласи се Лаура, без да задава никакви въпроси. Гейл затвори телефона.

 

 

— Гейл, какво правим тук? — попита Лаура; говореше тихо, наклонила се заговорнически над масата.

— Обядваме — усмихна се Гейл.

— Може би ти обядваш. Аз съм твърде нервна за това.

— Салатата е много вкусна — засмя се отново Гейл.

— Огледа ли се наоколо? Това е свърталище на безделници, за бога.

— Лаура, смятам, че преувеличаваш…

— Не. Добре се огледай. Хайде. Само не го прави очебийно.

Гейл остави вилицата си и бавно обиколи с поглед голямото, зле осветено място, въпреки че нямаше нужда. Беше го сторила още с влизането, точно както бе отбелязала всяка подробност по западналата Уошингтън стрийт, всяка пукнатина, всеки смях или стъпки, и жената, която бъркаше по кофите за смет. В ресторанта очите на Гейл само за секунди привикнаха към промяната на светлината, за да определи, че клиентелата е най-вече от добре облечени работещи хора. Моментално схвана, че убиецът на Синди не може да бъде тук, но поне бе сложила началото.

Двете жени си поръчаха салати, а Гейл с изненада откри, че е гладна, хранейки се, докато Лаура нервно ровеше в чинията си.

— Отпусни се, Лаура — каза й Гейл, най-после обърна внимание и на приятелката си. — Никой няма да ни застреля тук.

— Нима? Спомняш ли си онзи ресторант в Ню Йорк, където четири момчета пиели по едно на бара, когато се появил някакъв с автомат. После се оказало, че те не били тези четирима, които търсел?

— Невинни хора умират всеки ден — заяви Гейл прозаично и видя как Лаура замръзна на мястото си, с вилица в ръка. — Извинявай, не исках да прозвучи така.

— Какво правим тук, Гейл? — попита отново Лаура.

— Обядваме — повтори Гейл. — Кажи ми, виждала ли си напоследък Нанси?

— Успя да ме смести в графика си за обяд миналата седмица. Но никак не беше лесно. Някъде между фризьора и масажа си и следващото модно ревю. Това бе всичко, което успя да направи, да не говорим за обяда с мен.

— Мисля, че бе много наранена, когато Лари я заряза — размишляваше Гейл на глас. — Ние също не проявихме кой знае какво разбиране.

— Може би — кимна Лаура. — Но тя ме загуби като приятелка, когато стана толкова отмъстителна и караше Лари да я придружава до химическото чистене.

— Лари можеше да си го позволи. Кой може да каже чия е вината? — Мислите на Гейл се върнаха към онази вечер във всекидневната на Лойд Михнер. — Не съди, ако не искаш и теб да съдят — изрече на глас тя, припомняйки си мотото на групата.

— Вероятно си права — тихо се съгласи Лаура. — Както и да е, можеш да очакваш покана по пощата някъде през септември.

— Покана?

— За модно ревю. Тази година го организира Нанси. На петнайсети октомври.

— Смятам да го пропусна.

— Няма да го направиш. Хайде, няколко часа в студения следобед в компанията на глупави преструвани е точно това, от което се нуждаеш. Винаги съм се чудела как такива празни глави могат да вдигат такъв шум.

— Лаура…

— Да, зная, отново започнах да раздавам правосъдие, но това е смисълът на клубовете като тези на Нанси. Те съществуват, за да ни дадат повод да злобеем. Не бих пропуснала модното ревю за нищо на света. Нито пък ти. Хайде, направи ми услуга и ела с мен. Няма да се забавлявам, ако няма с кого да позлорадствам. Моля те. Заради мен!

Гейл кимна в знак на съгласие. Петнайсети октомври й се струваше далеч.

Лаура отряза парче домат и го поднесе към устните си.

— Мислила ли си да си намериш работа? — подхвърли тя и изненада Гейл.

— Работа? Каква работа бих могла да намеря?

Лаура сви рамене и преглътна домата.

— Можеш да се върнеш обратно в училище. Да завършиш образованието си.

— Това е една възможност.

— Междувременно, какво ще кажеш за уроците по пиано? Замисляла ли си се да ги подновиш?

— Не мога — отвърна Гейл бързо, когато сервитьорът се приближи и отнесе чиниите им, а след минута се върна със специалитета на деня. — Опитах се да посвиря няколко пъти, дори и това не мога да направя. Ръцете ми започват да треперят. Виждам Синди…

— Вероятно така е по-добре — прекъсна я внимателно Лаура. — Мисля, че ти трябва нещо, което да те накара да излезеш от къщи.

— И аз мислех същото — каза й Гейл, докато ровеше в чинията си, разбирайки много добре, че в намеренията им няма нищо общо.