Джой Филдинг
Смъртно наказание (10)

Глава десета

Последната сутрин на шейсетдневния срок, който сама си бе дала, Гейл се обади в полицията.

— Аз съм — каза тя почти виновно, когато лейтенант Коул отговори на телефона.

Той веднага позна гласа й.

— Винаги можеш да ми се обаждаш, Гейл, нали знаеш. Как премина срещата?

— Добре — отвърна рязко тя, защото не желаеше да я обсъждат. Вече бе преминала през подобни разговори с Джек, Каръл и Лаура, които настояваха да отиде на следващата среща. Гейл бе категорична, че няма да го направи.

— Смятам, че групи като тази на Михнер са от голяма помощ за много хора — продължи Ричард Коул.

— Сигурна съм. Кажи ми — прекъсна го тя, — има ли нещо ново днес?

— Разработихме психологически портрет на убиеца — отговори той.

— Какво означава това „психологически портрет“?

— Съставихме мислен образ въз основа на мнението на няколко психиатри. Момент, сега ще го намеря. — Гейл чу как прелиства. — Ето! — Той замълча драматично. — В общи линии всички са единодушни, че убиецът е самотник, вероятно с досие за дребни провинения. Сигурно е рожба на разведени родители, въпреки че днес това е нещо обикновено. Майка му е била или твърде властна, или твърде слаба.

И в двата случая, отбеляза наум Гейл, всичко е по вина на майката.

— Имал е малко или никакви приятели — продължи Коул, — бил е слаб ученик и вероятно е проявявал жестокост към животните. Баща му най-вероятно е бил или грубиянин, или не съществува.

— В основни линии искаш да кажеш, че убиецът може да бъде всеки — заключи Гейл, като осмисли информацията.

— Смятам, че сме стеснили кръга.

— Обясни ми.

— Ами, въпреки всичките или-или, ние търсим млад мъж, който не общува нормално с хората, тих, самотен, продукт на разпаднал се дом. Собствената ми теория е, че е скитник, живее в стаи под наем някъде из района на Ню Джърси и рано или късно ще каже или направи нещо, с което да се издаде.

— Ами ако вече не е в Ню Джърси?

Лейтенант Коул обмисли въпроса на Гейл. Накрая й отвърна с въпрос.

— Играеш ли бридж?

— Бридж? Не.

— Със съпругата ми играем веднъж седмично. Това е игра на стратегия, както и на късмет. Когато имаш ръка в бриджа и единственият начин да победиш с тази ръка зависи от определен играч с определена карта, тогава трябва да обмислиш кога да направиш хода си така, че картата да е там, където искаш да бъде. Същото е, когато търсиш убиец. Ако предположим, че е заминал за друг щат, можем направо да се откажем от всичко. Единствената ни надежда да заловим този мъж е, ако той все още е тук, така че трябва да изиграем тази ръка така, сякаш той е точно тук. Разбираш ли ме?

— И какво точно смяташ да правиш? — предпочете да игнорира метафората му тя и изстреля въпроса, който бе задавала поне сто пъти през последните два месеца.

— Държим очите и ушите си отворени. Имаме хора из целия окръг Есекс, в различни домове, в които дават стаи под наем. Наблюдаваме подозрителни елементи. Смятаме да обявим парична награда за информация, която да ни помогне да заловим убиеца.

— Има ли нещо, което аз бих могла да направя? — запита Гейл.

— Можеш да си починеш — отвърна лейтенантът с явна загриженост. — Възвърни си силите. Продължавай да посещаваш групата и се постарай да уредиш живота си.

— Всичко това ми е известно. — Гейл се опита да не издаде нетърпението си. Знаеше, че той наистина желае да помогне. — Искам да кажа, има ли нещо, което мога да направя?

— Разбирам те. Но няма нищо.

— Чувствам се толкова безпомощна.

— Зная.

— Не, не знаеш!

Настъпи напрегната пауза.

— Опитай се да бъдеш търпелива, Гейл. Вършим всичко по силите си. — Гейл кимна, без да продума. — Ще ти се обадя скоро.

Гейл затвори телефона и отиде в кабинета, при албумите със снимки, които бе разглеждала миналата вечер. Все още лежаха разтворени на тъмнозеленото канапе. Седна и ги взе в скута си. Разлисти един, сепната както винаги, от усмихнатите спомени за едновремешното й щастливо семейство. Имаше снимки на малката весела група на празника на Вси светии, от рождени дни, във Флорида; Синди на две години, седнала несигурно на голяма скала до океана, притеснената й майка беше извън обектива; Синди, излегнала се на стол до гордия си дядо; Синди, на три години, плува с пояс в басейн; Синди, година след това, плува без чужда помощ; Синди, на пет години, скача от трамплин в басейна.

Наред с всеки щастлив спомен тя си припомняше и миговете, когато бе говорила твърде грубо, реагирала прибързано.

Снимката на Синди до пианото бе най-трудната за Гейл. Въпреки търпението й за редица неща и най-вече към другите й ученици, Гейл се бе превърнала в тиранин зад клавиатурата, що се отнасяше до малката й дъщеря. Когато Синди отказваше да се упражнява или да прекарва дълго време пред пианото, гласът на Гейл бе саркастичен и пронизителен. От досада, до края на урока Гейл не можеше да понася собствения си глас нито миг повече, а Синди се разплакваше.

Сега, когато Гейл зърнеше пианото, виждаше единствено светлите очи на Синди, изпълнени със сълзи, така че престана да гледа в него. Бе информирала родителите на учениците си, че уроците са временно прекратени. Те изглеждаха по-скоро облекчени, отколкото разочаровани.

— Гейл — долетя тих глас откъм вратата, — не смяташ ли, че е време да сложиш албумите настрана?

Гейл вдигна поглед и видя сестра си, все още по нощница, да влиза в стаята и да сяда до нея.

— Аз й крещях — изхлипа Гейл. — Без повод. — Поклати с отвращение глава.

— Е, викнала си й няколко пъти — изрече Каръл с искрено учудване. — Значи невинаги си била идеалната майка. Кой е? Ти си човешко същество. Всеки прави грешки. Случва се да креснем без причина. Всеки го прави. — Каръл замълча, огледа се безпомощно. — Зная, че ще прозвуча като майка ни. — Накара Гейл да я погледне. — Важното е, че си направила всичко по силите си, че бе възможно най-добрата майка. Господи, звуча точно като теб! Не помниш ли какво каза на Дженифър? Важното е, че е обичала Синди и тя го е знаела. Че е най-добрата голяма сестра, която човек би си пожелал. Защо не можеш да кажеш същото и на себе си? Защо не осъзнаеш, че ти бе най-добрата майка, която всяка дъщеричка би си пожелала? Гейл, за бога, колко деца са имали щастието майките им да са с тях у дома? Синди бе късметлийка. — Тя занемя, когато улови погледа на Гейл. — Добре де, не се хващай за думите ми. Знаеш точно какво имам предвид.

Гейл седеше на канапето, албумите, все още на коленете й, бяха отворени на последната страница. Вгледа се в деликатното лице на сестра си, очите й подпухнали от недоспиване. Бавно, много внимателно затвори албумите и ги остави на кожената възглавница до себе си.

— Какво да правя? Трябва ли да я забравя? Да прибера албумите и всичките си спомени и да се преструвам, че никога не е съществувала?

Каръл поклати глава.

— Не, Гейл, не — прошепна тя. — Никой не те моли да забравиш Синди. Просто не забравяй и себе си. Трябва да продължиш да живееш. Имаш семейство, което те обича, прекрасен съпруг, който те обича. Ние всички трябва някак да продължим…

Гейл тъжно се усмихна.

— Ти наистина звучиш като мама — тихо изрече тя.

— Знаех си — усмихна й се през сълзи Каръл. — Знаех си, че ще се случи.

— Няма нищо — изплака Гейл. — Тя не е чак толкова лоша, колкото се опитва да се покаже. — Прегърна сестра си, после се пресегна и взе албумите. — Права си. — Остави ги на лавица в другия край на кабинета. Върна се при сестра си, сякаш бе добила нова сила и цел. — Щастлива съм, че те има — каза тя. — Но мисля, че е време да приема съвета ти и да се заема с живота си. Отлагаш толкова неща заради мен.

Каръл кимна.

— Трябва да призная, че си мислех същото през последните дни — погледна към албумите.

— Сега изглеждаш много по-силна. Имаш Джек и Дженифър. Зная, че ще се справиш. — Гласът й секна. — Още повече, винаги можеш да ми се обадиш, ако се нуждаеш от мен…

— Ще ти се обадя, не се притеснявай. Кога смяташ да заминеш?

— Какво ще кажеш веднага след четвърти юли?

Гейл кимна одобрително.

— Смятам да се поразходя.

— Искаш ли да дойда с теб? Веднага ще се преоблека.

— Не — отвърна й Гейл. — Няма да се бавя.

Гейл тайно се радваше, че Каръл иска да се върне в Ню Йорк. Не че бе уморена от присъствието й, в никакъв случай. Просто беше по-добре някои неща да ги свърши сама.

Гейл огледа храсталака, поддържаната трева около зелената пейка и разбра, че Каръл бе права. Време бе да заживее отново, да се залови с много неща. Настъпил бе моментът, както многократно й бе повтарял Коул, да започне да подрежда живота си наново.

 

 

Имаше само един начин да го направи — да открие мъжа, разбил го на хиляди парчета.

Скитник, бе предположил лейтенантът. Гейл реши, че определението е доста подходящо и за нея самата. Съдържаше ирония, реши тя, докато обикаляше зад пейката и около храстите, вече не скърбящата майка, която търси спомени, а истински детектив, тършуващ за улики. Приклекна до земята и положи ръка върху нея, опипваше мястото, където бе паднала дъщеря й, усещаше тежестта на непознатия върху нея. Гейл погледна към храстите, остави пръстите си да се плъзгат по клоните им. Не знаеше какво точно търси, но бе твърдо решена да търси, докато го намери.

Очите й оглеждаха земята и храстите. Полицията, въпреки доблестните си усилия, не бе открила нищо. Всичките следи не ги бяха довели доникъде. Беше им дала толкова време, а те се оказаха способни единствено да се извинят и да я посъветват да бъде търпелива. Никога нямаше да намерят убиеца. Трябва да го открие сама, както си знаеше от самото начало.

Беше краят на юни. Убийството бе станало на трийсети април. След няколко дни бе Четвърти юли. Тя се изправи и огледа за последен път малкия парк. Достатъчно време бе изгубено.

Шейсетте дни бяха изтекли.