Амели Нотомб
Живак (6)

Старецът седеше до леглото й.

— Да не би да сте болна, госпожице?

— Възползвам се от това, че съм затворена, за да се наспя.

— Ето обядът ви. След два часа ще дойда да ви отведа при храненицата ми. Бъдете готова.

Още полусънена, тя започна да яде. После пак падна в леглото и почувства наново прегръдката на Морфей. Все пак се довлече до банята и взе леден душ, който я събуди. Облече демодираната рокля, която бе пробвала. После оправи косите си, доколкото това беше възможно без огледало.

Когато Лонкур отново влезе, се вцепени.

— Колко сте хубава! — каза с възхитен поглед.

— Очарована съм да го науча. Ако имаше огледало, можеше и аз да се зарадвам.

— Прав бях. Имате същата слаба фигура. Но не приличате на нея.

— Не ставам за ваша жертва, искате да кажете.

Той се усмихна и я отведе в другия край на къщата. Остави я да влезе в стаята на Хазел, която нададе вик:

— Франсоаз, вие ли сте това? Къде е бялата ви престилка?

— Липсва ли ви?

— Вие сте прекрасна. Завъртете се. О, чудесно! Какво се е случило с вас?

— Помислих, че мога да ви масажирам и без да съм с престилка. Имам тази рокля от майка си; би било абсурдно никога да не я сложа.

— Приветствам решението ви: излъчвате несравнима царственост.

— Сигурна съм, че и вие имате хубави дрехи.

— Отказах се да ги нося. Прекарвам времето си в леглото и нямам случай да ги сложа.

— Капитана би бил щастлив да ви види добре облечена.

— Не знам дали чак толкова искам да го направя щастлив.

— Що за неблагодарност? — каза масажистката, която тържествуваше при мисълта, че старецът чува това.

— Без съмнение съм лоша — въздъхна храненицата. — Снощи ме ядоса, стори ми се напрегнат, по-странен от всякога. Непрестанно имам чувството, че крие нещо от мене — по-точно, че крие нещо от целия свят. Вие не мислите ли така?

— Не.

— Не е ли странно — моряк, който мрази морето и въпреки това живее на остров, откъснат от целия свят?

— Не — каза пак медицинската сестра, като си помисли, че морето си връща на Капитана за омразата му.

— Тогава как си обяснявате това?

— Никак. Не ме засяга.

— Щом и вие не можете да ме разберете…

Усещайки, че се движи по минно поле, Франсоаз побърза да смени темата.

— След нашия разговор вчера намерих „Пармският манастир“, който не бях чела.

— Каква хубава идея! — възкликна Хазел. — Докъде стигнахте?

— До не много далече. Честно казано, скучно ми е.

— Как е възможно!

— Тази история с миланската армия и френските войници…

— Не ви ли харесва?

— Не.

— А е толкова хубава. Както и да е — този епизод не е много дълъг. После ще попаднете на друго нещо. Ако искате любов, ще има.

— Не само това ме интересува в книгите.

— Какво обичате да четете?

— Истории за затвори — отговори медицинската сестра със странна усмивка.

— Значи Стендал е много подходящ — неговите герои често попадат в затвора. Например Фабрис дел Донго. И аз обожавам историите за затвори.

— Може би защото самата вие имате чувството, че сте в затвор — каза по-възрастната, играейки си с огъня.

— Не мисля. Ето, вие нямате такова чувство, а също имате страст към подобни разкази. Всъщност изолирането на един човек от света крие прекрасна мистерия: как, когато не разполага с нищо друго, освен със самия себе си, може да продължи да живее.

— Според мен това, което прави затворите интересни, са усилията на затворниците да се измъкнат.

— Но това невинаги е възможно.

— Напротив, винаги е възможно!

— А и може да се случи човек да свикне с килията си. Така става с героя от „Пармският манастир“, който вече не иска да е свободен. Франсоаз, закълнете се, че ще продължите да четете книгата.

— Добре.

— Доставете ми още едно удоволствие: срешете косите ми.

— Моля?

— Трябва ли непрекъснато да ме масажирате? Моля за почивка — срешете ме, обожавам това.

— Да сплета ли косите ви, или да ги вдигна?

— Няма значение. Важното е да се занимавате с тях. От години никой не го е правил.

— Трябваше да помолите Капитана.

— Мъжете са неспособни да докосват косите с нежност. За това трябват женски ръце и то не на коя да е жена. Обичащи, фини, ласкави и ловки ръце — вашите.

— Седнете на този стол.

Медицинската сестра взе четката и я прокара през дългите коси на Хазел, която сладостно притвори очи.

— Колко е приятно!

Франсоаз смръщи вежди.

— Моля ви, Хазел, представете си, че някой ни чува, какво ли би си помислил…

Младото момиче избухна в смях.

— Никой не ни чува. Пък и какво лошо има в това да срешеш приятелката си. Продължавайте, моля ви.

Франсоаз наново прокара четката по косите с цвят на лешник.

— Каква наслада. Винаги съм обичала това. Когато бях малка, момичетата от училище си играеха с косата ми. Мисля, че затова я носех винаги дълга. Беше страшно приятно, но предпочитах да умра, отколкото да си го призная, и заемах позата на отегчена и притеснена. Това ги предизвикваше: колкото повече въздишах с досада, толкова повече те си играеха с косите ми. Таях удоволствието си. Веднъж и едно момче поиска да опита; той така силно дръпна четката, че се развиках от болка. Поуката е, че това не е мъжка работа.

Двете млади жени се разсмяха.

— Имате разкошна грива, Хазел. Никога не съм виждала толкова хубави коси.

— Нали и аз трябва да имам нещо хубаво. Във „Вуйчо Ваньо“ на Чехов има една ощетена от природата героиня, която се оплаква: „На грозните момичета винаги им казват, че имат хубави коси или хубави очи“. На мене даже за очите не може да се каже такова нещо.

— Пак ли започвате!

— Не се безпокойте. Чувствам се прекрасно. Сега продължете с гребена. Той изисква повече умение. Поздравявам ви, правите го чудесно. Колко сте деликатна, ръцете ви са вълшебни.

— Този гребен е прекрасен.

— Разбира се, направен е от дърво на камелия. Капитана го е донесъл от Япония преди 40 години.

Медицинската сестра си помисли, че преди това с него си е служила Адел.

— Това му е хубавото на живота с мъж, който е обиколил света: подарява ми редки предмети, които идват отдалече, разказва ми екзотични истории. Знаете ли как са миели косите на японките в миналото?

— Не.

— Говоря за принцесите, разбира се. Колкото по-високопоставена била една японка, толкова по-дълги били косите й. Жените от народа носели къси коси, защото било по-практично за работа. Когато косите на една принцеса започвали да изглеждат мръсни, при първия слънчев ден придворните дами я придружавали до реката. Знатната госпожица лягала на брега, така че косите й да се потопят във водата. Придружителките й влизали в реката, всяка взимала по един безкрайно дълъг кичур, намокряла го до корените, натривала го с прах от ценната дървесина на камфорово или абаносово дърво, после го изплаквала. Накрая всички молели принцесата да се отдръпне от брега, така че косите й да се разстелят по тревата. Всяка дама отново подхващала кичура, който й бил отреден, и започвала да вее с ветрилото си сякаш сто пеперуди потрепвали с крилца. Така били изсушавани косите на принцесата.

— Очарователно!

— Но трудоемко. Представяте ли си колко часа е траело това? Поради тази причина някои японки миели косите си само четири пъти в годината. Човек трудно може да си представи как при тази изискана цивилизация, подвластна на естетиката, красивите принцеси са се разхождали с лъщящи от мазнина коси.

— Обожавам умението ви да разказвате красиви истории и после с един замах да унищожите поезията в тях.

— Бих искала да съм японска принцеса, а вие — моя придворна дама и двете да отидем на реката, за да измиете косите ми.

— Бихме могли да го направим в морето! — рече Франсоаз, внезапно споходена от надеждата, че може да й се отдаде случай да разкрие пред Хазел това, което тя не знаеше.

— Морската вода не е добра за косата.

— Какво значение има това? След това ще я изплакнете под душа. О, хайде, веднага да вървим.

— Казвам ви, не. Как искате на нормандския бряг да повярвам, че съм в Япония?

— В океана се събират всички води.

— Вие сте луда, Франсоаз. През март водата е ледена.

— Аз съм издръжлива. Хайде, елате! — умоляваше я Франсоаз, като дърпаше ръката й.

— Не! Вече ви казах, че не искам да излизам.

— А аз искам.

— Тогава излезте без мен.

„Де да можех!“, помисли си Франсоаз, теглейки Хазел към вратата.

Малката се отскубна и гневно извика:

— Какво ви става?

— Така бих искала да останем насаме!

— Но ние сме насаме!

Отчаяна от непредпазливо и напразно поетите рискове, Франсоаз нареди на храненицата да легне в леглото и примирено започна да я масажира.

 

 

Двама гавази я отведоха във вишневата стая. След малко се появи и Капитана.

— Внимавайте, госпожице, прекрачвате границите.

— Накажете ме тогава.

— Може и да го направя.

— Не ви изнася да ме убиете. Хазел би се побъркала.

— Има и други начини да ви накажа.

— За какво намеквате?

— Потърсете отговора във въображението си. При следващото провинение ще бъдете наказана.

 

 

Франсоаз Шавен прекара нощта в четене на „Пармският манастир“. За голяма нейна изненада това й достави удоволствие. В шест часа сутринта я беше прочела.

В ранния следобед хората на Лонкур я придружиха до стаята на храненицата. Хазел имаше измъчен вид.

— Би трябвало аз да правя такава физиономия. Вчера се отнесохте с мене като със слугиня.

— Простете ми, Франсоаз. Знам, че невинаги съм приятна компания. Но разберете, днес е 29 март. След два дни е рожденият ми ден и умирам от страх.

— Няма нищо страшно в това човек да стане на 23 години.

— Не е там работата. Капитана смята, че това е голямо събитие, тъй като сборът от годините ни прави век. Старите хора се прехласват по символиката на цифрите. Страх ме е от начина, по който ще иска да отпразнува деня, ако разбирате за какво говоря.

Медицинската сестра прецени, че е по-добре да смени темата.

— Няма да ми повярвате, но свърших „Пармският манастир“. Цяла нощ четох.

— И хареса ли ви?

— Това е слабо казано.

Последва дълго разпитване: „А хареса ли ви, когато…“, „А моментът, в който…“. И тъй като „Пармският манастир“ е велика книга, двете даже се скараха.

— Разбира се, че Фабрис и Клелия са глупаци. Истинските герои на тази история са Сансеверина и граф Моска, по този въпрос всички са на едно мнение. Но сцената в затвора е толкова прекрасна, че сме готови да простим на младоците — коментираше Хазел.

— Когато Фабрис я гледа през процепите на килията си ли?

— Не. Когато е затворен повторно и тя идва да му подари девствеността си.

— Какви ги говорите?

— Вие прочетохте ли книгата, или не?

— Разбирам за коя сцена говорите, но там не е казано, че те правят любов.

— Не е написано черно на бяло, но не може да има никакво съмнение, че е така.

— Тогава как си обяснявате, че аз не съм останала с това впечатление?

— Разсеяли сте се нещо.

— Нали говорим за сцената, в която Клелия отива в килията му, за да го възпре да яде от отровното ядене?

— Да. В текста се казва: „… Фабрис не можа да устои на един почти неволен жест. Не му оказаха никаква съпротива“. Колко изискано е това изречение.

— Наизуст ли знаете книгата?

— Нормално, след 64 прочита. А този пасаж е най-хубавият, защото в него нещата само се подразбират.

— Мисля, че само вашата перверзност може да подразбере нещо тук.

— Моята перверзност! — възкликна храненицата.

— А как иначе можете да видите в тази сцена отнемане на девственост?

— По-нормално ли е вие да се правите на света вода ненапита?

— Аз съм медицинска сестра и знам, че девствеността на едно момиче не се отнема така.

— Да не би да сте експерт по въпроса? — саркастично се засмя Хазел.

— Просто съм реалистка.

— Не става дума за реализъм, а за литература.

— Именно. Казано е: „… почти неволен жест…“. Тази работа не става неволно.

— Защо не?

— Първо, не бих употребила думата „жест“.

— Това е стилистичен похват.

— Добре, но чак да виждате зад него отнемане на девственост!

— Да, и намирам това за прекрасно.

— Хайде, нека да е жест, но тогава не може да е неволен.

— Че защо?

— Защото той от сто страници я желае горещо. Значи осъзнава това.

— Ами да, обладан е от такава страст, че не може да се владее.

— Най-шокиращо е това „почти“.

— А точно то би трябвало да ви успокоява, защото смекчава термина „неволно“, с който не сте съгласна.

— Напротив. Ако наистина става дума за дефлориране, думата „почти“ не издържа, в нея има нещо небрежно, така че вашата интерпретация изглежда неправдоподобна.

— И какво пречи тук небрежното?

— Ами нали е лудо влюбен?

— Не ви смятах за толкова романтична, Франсоаз — каза подигравателно младото момиче. — Чувала съм от устата ви извънредно прагматични разсъждения за секса.

— Именно. Как искате да отнеме девствеността й в килията? На ръба на някоя маса?

— Технически е възможно.

— Не и с една уплашена девственица.

— Не ми се вижда толкова уплашена. Ако искате да знаете моето мнение, тя е била готова за това, когато е отишла в килията.

— Не се връзва с предвзетия й характер. Но да се върнем на техниката: разсъждавали ли сте над женското бельо от онази епоха? То е толкова трудно за сваляне, че за да се осъществи подобен акт, жената трябва да помогне. Вие можете ли да си представите, че Клелия е съучастник в дефлорирането си?

— Понякога младите момичета са учудващо смели.

— От опит ли го казвате?

— Оставете ме мене. Фабрис е пламенен млад италианец, герой на един велик роман от миналия век. Той е лудо влюбен в Клелия и след безкрайно чакане най-после остава насаме с нея. Да не се възползва от момента, би означавало, че е някой мухльо.

— Аз не казвам, че не я докосва. За мене думата „жест“ значи тъкмо погалване.

— Къде? Бъдете по-конкретна.

— Не знам… по гърдите.

— Вашето конте се задоволява с много малко. Трябва да не изпитва никаква страст, за да не иска повече.

— „Моето конте“! Говорите така, като че ли съм авторът. Аз само коментирам написаното.

— Дрън-дрън. Най-характерното за големите романи е, че всеки читател е и автор. Героят казва това, което читателят желае той да каже. А вие искате прекалено малко.

— Нищо не искам. Ако Стендал беше пожелал Клелия да загуби девствеността си при такива обстоятелства, той щеше да каже нещо повече, а нямаше да претупа сцената с две мъгляви фрази.

— Точно в това се състои елегантността. Вие подробности ли искате?

— Да.

— Това е Стендал, Франсоаз, а не Брам Стокър. Би трябвало да четете истории за вампири, кървавите сцени ще ви харесат повече.

— Не говорете против Брам Стокър — много го харесвам.

— И аз! Обичам круши, обичам нарове. И не упреквам крушите, че нямат вкуса на наровете. Крушите ми харесват заради изтънчения си вкус, а наровете — заради кървавия сок, който се стича от тях.

— Много убедителен пример.

— Впрочем, ако обичате вампирите, трябва да прочетете „Кармила“ на Шеридан льо Фалю.

— Да се върнем на „Пармският манастир“ — не можем ли да приемем, че и двете сме прави? След като Стендал се е задоволил с две изречения, може би е искал да остане неясен. Или пък самият той не е успял да реши въпроса.

— Да допуснем. Но защо толкова държите на вашата версия?

— Не знам. Струва ми се, че две същества могат да се чувстват дълбоко свързани, без да са се познали в библейския смисъл на думата.

— Съгласна съм с вас.

Масажът продължи в мълчание.