Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (20)

19

Суонинг Парк и Лондон, 1936-39

Седмица след като семейство Престън-Уайлд се завърна от изненадващата си женитба и меден месец в Гърция, Шарлот дойде в Съсекс, за да застане срещу Аманда.

— Как беше? — попита тя невярната си любовница. — Как беше първата брачна нощ? Кучка! Почувства ли с него това, което чувстваш с мен?

Отговорът беше отрицателен, но Аманда нямаше намерение да си признава.

— Шарлот, най-добре да се разберем. — Тя беше лейди Суонинг, имаше право да казва, каквото мисли, и да диктува условията на връзката им. — Ожених се за Емери и няма да позволя никакъв скандал да засегне било мен, било съпруга ми. Ако опиташ нещо такова, ще ти го върна така, че няма да те спаси името Мендоса. Ясно ли е?

Тъмните очи на Шарлот се взряха в Аманда със смесица от копнеж, болка, гняв и молба. Тя отвори уста, но думите не стигаха и тя се обърна. Раменете й леко потреперваха, тя хлипаше, но без сълзи.

— Добре — рече Аманда меко. — Мисля, че вече си наясно с фактите, както би казал Емери.

Бяха в една от оранжериите близо до къщата на главния градинар и уж се наслаждаваха на великолепните лилии. Шарлот си мислеше, че цветята не са и наполовина толкова великолепни, колкото Аманда. За някакви си тридесет дни тя се бе променила изцяло. Наивната малка американка се бе превърнала в Нейна светлост и играеше ролята си до най-малкия детайл с вещината на велика актриса.

Аманда повдигна китка с лек, елегантен жест и погледна златния си часовник. Шарлот с болка забеляза, че това е същият часовник, който й бе подарила в чест на първия им любовен следобед на Гордън Скуеър.

— До обяда има четиридесет минути — рече Аманда с глас, отмалял от копнеж. — Трябва да се върнем в къщата. А ако се закълнеш никога повече да не ме наричаш Манди, можеш да дойдеш в стаята ми. — Тя разтвори устни и прокара език по тях. — Да ти покажа сватбената си рокля — добави шепнешком.

Суонинг Парк изискваше твърде малко от новата си стопанка. Къщата съществуваше от близо четиристотин години, ритуалите й бяха запечатани в самите й каменни основи, а начинът й на живот се диктуваше и поддържаше от отлично обучените прислужници, повечето от които бяха родени зад същите тези стени. Аманда нямаше да прави кой знае какво.

Това обстоятелство не тревожеше Емери. Той се бе оженил за младата американка, защото я намираше очарователна и хубавка, а и беше чул, че американките са особено плодовити.

Надяваше се отчаяно тя да го дари със син. Лорд Суонинг бе последният от рода — единствен син на единствен син. Първата му жена, Филипа Мендоса, бе развила рак на матката, който я остави безплодна и накрая я довърши. В духа на привилегията, учредена за предците му от Елизабет Тюдор, само мъже можеха да наследяват титлата, и то по права линия. Така че нуждата от син бе належаща. От Аманда той очакваше горе-долу само това.

Месеците минаваха, а лейди Суонинг не зачеваше въпреки всички усилия на съпруга й. По някое време и ожесточени борби под копринените юргани и ленените завивки, Емери забеляза, че младоженката не се наслаждава на ласките му. Може би проблемът бе в това. Аманда бе очевидно фригидна и това влияеше на вероятността да забременее. Ако само се размърдаше малко под него, ако покажеше малко повече ентусиазъм и простенеше един-два пъти… Но не би.

Емери се вбеси от този факт и гневът му започна да придобива грозни очертания. Скоро правенето на любов за него съвсем се отдалечи от любовта. То бе по-скоро безмилостно нападение на непристъпна крепост.

— Може да се поопиташ — често мърмореше той.

— Опитвам се — шепнеше Аманда, — а и да съм ти отказвала някога?

Това бе истина, но нейната реакция не се промени. Тя така и не забременя.

Емери не можеше да свърже поведението на Аманда в леглото с приятелството й с шантавата Шарлот Суидъм, нито със странната компания, с която се бе движила преди женитбата.

Неговият тип хора не правеха такива връзки. Той живееше с това си положение през деня, а през нощта изливаше пламтящия си гняв върху непомръдващото тяло на Аманда.

На пръв поглед нищо между тях не се бе променило. Изглеждаха влюбени и се появяваха навсякъде, където трябваше. Семейство Престън-Уайлд ходеше на точните срещи в точното време, гостуваше и приемаше гости, пътуваше из цялата страна за уикенди, посветени на лов, риболов, крикет или, през зимата, бридж. Аманда беше винаги красива и жизнерадостна и Емери не можеше да каже нищо. Трябваше да се задоволи с това.

Що се отнася до самата нея, през повечето време тя обичаше този си живот. В останалата част скърцаше със зъби и търпеше. Появи се, обаче, и един постоянен дразнител, с който дълго време не можеше да се справи. Нямаше пари.

Не плащаше за нищо като лейди Суонинг. Имаше икономка, която се грижеше за къщата, и задоволяваше всичките й капризи от сметките на съпруга й. Емери плащаше, без да протестира, така че тя нямаше основание да го моли за пари, но пък така не можеше да помага на Джейн.

Аманда не бе забравила трудностите на майка си, но не можеше да измисли как да й помогне. Да обясни на Емери беше немислимо, оставаше Шарлот, но пък на нея не можеше да позволи никакво допълнително влияние.

Положението продължи близо година. Докато през 1937 тя получи писмо от майка си и приложена изрезка от „Фийлдинг Поуст Таймс“ от седемнадесети март.

Там беше Айрин, чиито родители бяха загинали в железопътна катастрофа преди няколко месеца — тя продаваше магазина на четвъртия си братовчед. Най-после Айрин бе свободна от отговорности, а сигурно имаше и малко пари. Аманда реши веднага да я покани в Суонинг Парк. Преди да види снимката във вестника, не бе осъзнала колко и липсваше най-старата й и най-добра приятелка. Писмата въобще не заместваха срещите помежду им.

Аманда й писа същия ден и се почувства щастлива още когато пускаше писмото. Скоро проведе и разговор, който разшири възможностите.

С Емери имаха гости за вечеря. Тя водеше дамите в дневната и бе оставила господата с пурите и питиетата им, когато чу една от жените да говори нещо за секретарка.

— Имаш секретарка? — попита Аманда с изумление. — Но за какво?

Беше все още твърде млада и американизирана и можеше да си позволи такива директни въпроси. Дамата със секретарката се ухили.

— Не бъди толкова шокирана. Определено не е за работа, мила. Социална секретарка. Много е важно да се подреждат ангажиментите. Особено ако се занимаваш с благотворителност и други обществени дела.

Още преди края на месеца Аманда се бе записала в две църковни общества годишен музикален фестивал и фонд за моряшки вдовици. Емери одобряваше ангажирането й с делата, присъщи на една светска дама.

През ноември 1937 Айрин Петуърт пристигна в Суонинг Парк.

— О, миличка, не мога да повярвам, че наистина си тук.

Те се прегръщаха, говореха и ходеха на дълги разходки. Аманда показваше на Айрин всички предимства на живота си като лейди Суонинг. Добре де, почти всички. Не споменаваше какво става, когато вратата между спалнята на мъжа й и нейната се отвори, и така и не призна за връзката си с Шарлот.

— Приятелката ти Шарлот ме ужасява — призна Айрин, скоро след като се срещнаха.

— Ужасява те? Глупости. Шарлот просто е ексцентрична. А това е стар английски навик.

— Може би. Но включва ли това да гледаш на кръв някой, с когото току-що си се запознал?

— Айрин, това е абсурдно. Шарлот не го е направила.

— Направи го. Всъщност няма значение. Не съм дошла заради нея, а заради теб.

Айрин бе готова да преодолее враждебността, но не и Шарлот. Може би защото бе все още отчаяно влюбена в Аманда, тя осъзна това, което Айрин не подозираше, а Аманда не искаше да признае дори пред себе си — Аманда бе влюбена в Айрин. Шарлот изгаряше от омраза и гняв, но не виждаше какво може да се направи по въпроса.

Емери, от друга страна, хареса Айрин веднага. Допадна му спокойствието й. Хората я оценяваха като дистанцирана, дори студена, ала той разпозна дълбоките страсти, които бушуваха у нея. Освен това, тя бе цяло щастие след непрестанното весело бъбрене на жена му, което прикриваше безчувствеността й. Когато Аманда предложи Айрин да остане за неопределено време, той бе доволен.

— Мислиш ли, че ще се съгласи? — попита. — Няма ли си свой живот в Америка?

— Не, вече не. Родителите й загинаха неотдавна, какво ти казах. Но… — Аманда се поколеба. — Айрин не е добре финансово — рече тя. — Не мога просто да я помоля да остане. Трябва да й осигуря някакъв доход. Емери, чудех се, бих ли могла да я наема за социална секретарка?

Емери вече мислеше за нещо друго.

— Секретарка, да, защо не? Има смисъл при всичките ти благотворителни дела.

— А мога ли да й плащам по три лири и десет на седмица?

Той повдигна вежди.

— Не е ли малко множко, скъпа?

— Знам, че е. Но Айрин не е прислуга. Тя е дама и е привикнала с този начин на живот. Толкова искам да й помогна, Емери.

Той вдигна рамене.

— Добре. Прави, каквото искаш.

— Твоя секретарка? — учуди се Айрин, когато чу предложението. — За три лири и десет на седмица? — Тя пресметна на лист хартия и вдигна поглед изумена. — Аманда, това са почти седемнадесет долара. Какви ще са ми задълженията?

— Почти никакви. И чуй, миличка, това са пари, доста повече от нормалното. Нарочно помолих Емери да даде толкова. За мама. — Аманда обясни, че иска тайно да праща десет долара от седмичната заплата на Айрин на Джейн във Фийлдинг. Айрин, разбира се, прояви разбиране и се съгласи.

За почти година животът в Суонинг Парк течеше спокойно, но пламъкът на сложните връзки тлееше под повърхността. Шарлот продължи да ги посещава и с Аманда продължаваха да крадат мигове за забранените си удоволствия. Айрин не подозираше нищо, докато един следобед в късното лято на 1938 не налетя на двете жени в къщичката близо до езерцето.

Двете не правеха нищо особено, но блузата на Аманда бе разкопчана. Тя беше зачервена, а косата й — разбъркана. Освен — това, Айрин можеше да се закълне, че секунда преди да се покаже Шарлот целуваше гърдите на Аманда. И щеше да сметне идеята за абсурдна, ако Шарлот не й бе хвърлила поглед, изпълнен с черна омраза.

Айрин мисли с дни какво да предприеме или да каже. Аманда бе женена, имаше титла. Със сигурност това не беше работа на Айрин. Освен това и тя самата бе съзряла много през последните няколко години. Беше все още девствена, но познаваше живота, дори и лесбийството.

Беше пристигнала във втора класа на малък обикновен кораб и се отегчаваше от повечето си спътници, така че прочете доста. Сред книгите в корабната библиотека откри и „Бездната на самотата“ на Радклиф Хол. Прочете я с жив интерес и съчувствие. Даже се зачуди дали самата тя не е лесбийка, ако това бе същността на любовта й към Аманда. Беше решила, че не е, и последните няколко месеца го доказаха, но това не обясняваше връзката между Аманда и Шарлот.

И всичко нямаше да има чак такова значение, ако Айрин не подозираше и чувствата на Емери. Беше все по-убедена, че лорд Суонинг отдавна вече не обича жена си, може би защото не го бе дарила с дългоочаквания наследник. Само да дадеше на Емери повод, Аманда можеше да се намери на улицата. Айрин се разкъсваше и не можеше да реши какво да прави.

Точно Аманда направи така, че тази дилема временно се разреши.

В деня, когато Айрин завари Аманда и Шарлот да се любят в къщичката, Шарлот побесня от гняв. Тя успя да се сдържи, докато Айрин си тръгна, но след това закрещя, замята се и започна да сипе обвинения. Сред тях бе и онова, което си бе обещала никога да не отправя.

— Гадна малка кучка! Ти не можеш да си вярна на никого, нито на мъж, нито на жена. Влюбена си в проклетата Айрин, а нямаш смелост да направиш нищо по въпроса.

Още когато го каза, Шарлот искаше да си отреже езика. Познаваше Аманда твърде добре и знаеше, че в бързия й ум се крие й частица глупост. Аманда не си бе признавала какво чувства. Ала сега, с идеята, загнездена в главата й, щеше да го направи.

След две седмици в една бурна септемврийска нощ, когато вятърът свиреше в безбройните комини на Суонинг Парк, а старите дъски в къщата скърцаха, Аманда се вмъкна в леглото на Айрин.

— Не спиш, нали? Аз не можах, не и в тази буря. Страх ме е. — Тя се сгуши при старата си приятелка. Не бяха били толкова близко физически от детските си години.

— Върни се в леглото си, Аманда. Какво ще каже Емери, ако дойде да те търси?

Аманда се изкикоти.

— Не се тревожи, няма. Емери спи като пън. Особено когато е пил толкова вино, колкото снощи.

Айрин реши да опита.

— Така и така го казваш, не мислиш ли, че Емери прекалява с пиенето напоследък?

— Може би. Не съм забелязала.

— Обърни внимание, Аманда. Мисля, че Емери е нещастен. И че ти трябва да направиш нещо по въпроса.

Аманда леко постави ръка върху бедрото на Айрин.

— Миличко, не искам да говоря за Емери. Искам да говоря за нас двете.

Айрин пое дълбоко дъх.

— Няма за какво да говорим.

— Напротив, има, даже все още да не знаеш.

Айрин отмести ръката на Аманда от крака си — нежно, но твърдо.

— Знам. Знам какво имаш предвид и мисля, че се досещам за теб и Шарлот.

— Шарлот е курва. Тя е само за разнообразие. Обичам теб, миличко. Винаги сме се обичали.

— Да, но не по един и същи начин. — Айрин посегна, светна нощната лампа и седна в леглото. — Аманда, не те обвинявам и не ме интересува какви са ти… вкусовете. Ала аз не ги споделям и ако не можеш да приемеш този факт, ще трябва да си отида.

Аманда бе достатъчно интелигентна, за да не насилва нещата. Познаваше Айрин твърде добре и разбираше, че тя говори истината.

— Добре, ако си сигурна — рече тя небрежно. — Дай ми една цигара и да поговорим.

Говориха за живота и любовта, за мъжете и жените и за съвпаденията, до които ги бе довел съвместният живот. Така че Аманда успя да каже накрая:

— Айрин, осъзнаваш ли, че Емери е влюбен в теб?

— Ти си луда!

— Не съм. В момента събира кураж да ти каже. И ако още не ти се е обяснил, помни ми думата, съвсем скоро ще го направи.

— О, Аманда, това е ужасно. — Айрин почти се разплака. — Ако е истина, значи действително трябва да си отида.

— Да не си посмяла! Нали ми казваше да си изпълнявам задълженията, ако не искам да ме изхвърлят на улицата. Аз не искам. А не мога да живея без моята си любов. Ако ти не ме искаш, ще продължа с Шарлот. Така че трябва да останеш и да отвличаш вниманието на Емери от мен. Нали така би постъпила една истинска приятелка?

Молбата бе абсурдна за което и да е приятелство, но тяхното бе поначало специално. Още повече, Айрин нямаше къде да отиде, а и ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че е поласкана задето лорд Суонинг я превръща в желана жена.

Аманда бе преценила съпруга си прекрасно. Той пристъпи към действие в началото на ноември. Двамата с Айрин бяха сами в дневната и пиеха кафе. Аманда си бе легнала рано под предлог, че я боли глава. Емери застана край табличката с напитките, която икономът бе оставил.

— Да пийнем по едно, скъпа? Да се постоплим в тази студена вечер?

— Хм, може би малко кайсиев ликьор.

Емери наля и й занесе. Пръстите им се докоснаха.

— Пийни малко — прошепна той дрезгаво. — И ме остави да пийна от същата чаша. Като че ли само това мога да получа от теб.

Айрин се втренчи в него за момент, отпи от ликьора и му подаде малката кристална чаша. Емери я допи наведнъж, после се наведе и я целуна.

След един час Айрин Петуърт вече не беше девица.

Скоро след Коледа разбра, че е бременна. Нито тя, нито Аманда бяха споменавали случката с Емери, но Айрин подозираше, че Аманда знае. Струваше й се жизненоважно Аманда да не узнае за детето. Това беше усложнение, с което Айрин не можеше да се справи.

За Айрин нямаше съмнение какво ще направи Емери, ако му каже. Щеше да умре от удоволствие и да я настани в собствено имение, някъде далеч от Суонинг Парк. Ако имаше син, щеше тихомълком да го признае и така да се осигури с това, което отчаяно желаеше — наследник за титлата.

Това не устройваше Айрин. Тя не бе влюбена в Емери. Беше му се отдала, защото ласките му й харесваха, защото имаше чувството, че се оставя по течението — не знаеше как да се справи със страстите в старата внушителна къща. Ала ако признаеше бременността си и родеше това дете, щеше да се обвърже за цял живот като любовница на Емери Престън-Уайлд. Тази мисъл я ужасяваше.

Тя се поколеба около седмица и тогава реши какво да прави. Имаше само един човек, който можеше да й помогне.

В един студен януарски ден Айрин отиде в Лондон. Емери и Аманда бяха в Монте Карло на двуседмична ваканция. Шарлот, знаеше Айрин, си беше на Гордън Скуеър.

Икономът взе името й, отдалечи се, върна се след миг и я въведе в дневната.

— Мис Суидъм ще ви приеме след мъничко — рече той и излезе с поклон.

Шарлот се появи след няколко минути. Запали една от тънките си пури, наля си питие и чак тогава поздрави Айрин, като нарочно не й предложи чаша. Сетне се облегна на един венециански бюфет в стил рококо и я изгледа от глава до пети.

— Добре, защо си дошла? Да ме молиш да оставя Аманда на мира?

— Не, нищо подобно.

— Разбирам. Тогава какво?

— Имам нужда от помощ. А ти си единственият човек, за когото се сещам и който може да ми помогне.

— Защо, за Бога, трябва да ти помагам?

— Защото няма да ти струва нищо. Защото не съм ти съперница за вниманието на Аманда и мисля, че ти вече го знаеш. Защото проблемът ми може да рефлектира върху Аманда, а ти едва ли искаш това.

Шарлот присви очи и помисли за момент.

— Все основателни причини — рече тя тихо. — Какво има и какво мога да направя аз?

— Бременна съм. Решила съм да направя аборт, а не мога да го уредя.

— Боже! — Шарлот запали нова пура от предната. — Мога ли да попитам кой е бащата?

— Не се ли сещаш?

— Мисля, че да. Носиш копеленцето на проклетия Емери, нали?

Шарлот спря за момент. Айрин не каза нищо и тя разбра, че това значи потвърждение.

— Седни — рече тя. — Ще поръчам чай. След това ще звънна на няколко човека и ще поразпитам. Не се тревожи, сигурна съм, че може да се уреди.

Докато Аманда и Емери се върнаха от Монако, Айрин бе направила необходимото и се бе върнала в Суонинг Парк. Изглеждаше, като че нищо не се бе случило, но не така се чувстваше.

Никой не я бе предупредил за емоционалните последствия. Женските списания от онова време не признаваха съществуването на аборта, психолозите не пишеха статии в масовата преса, жените не пращаха писма как са се чувствали преди, след или по време на аборт. Айрин нямаше с какво да сравни собствените си чувства.

Имаше по-голям късмет от повечето жени. Въпреки че абортът бе забранен в Англия, Шарлот й бе намерила вещ специалист, който работеше в добре обзаведена клиника. Упоиха я успешно, оперираха я чисто и не й се наложи да изтърпи нищо зловещо. Ала последствията бяха ужасяващи.

Айрин преживяваше дните и безсънните нощи с чувство на ужасна загуба, като че бе едновременно предателка и предадена. Не знаеше какъв първобитен инстинкт бе събудила, нито какво ирационално табу бе нарушила. Ала плачеше през цялото време, мразеше се и започна да обвинява Емери, въпреки че той нямаше нищо общо с решението й, нещо повече, би се противопоставил, ако знаеше.

Отгоре на целия този емоционален хаос, който отчаяно се опитваше да скрие, лорд Суонинг й даде и конкретен повод да го презира. През февруари 1939 той се присъедини към британския фашистки съюз на сър Осуалд Моузли, „Черноризците“.

Айрин бе аполитично животно. Никога досега не се бе вживявала в какъвто и да било социален въпрос и не съчувстваше особено на евреите. Ала мирогледът на „Черноризците“, философията им и представата им за бъдещето нарушиха всичките й представи за ред, американското й чувство за равенство. Още по-лошо, фашистките уклони на Емери дойдоха, докато Адолф Хитлер вече шестваше по света. „Черноризците“ сякаш желаеха за Англия съдбата на Германия. Айрин бе обидена. По съвсем различни причини, така се чувстваше и Шарлот Мендоса.

— Всички копелета са еднакви — рече тя на Аманда. — Помни, аз произхождам от голям еврейски род, въпреки че през живота си не съм стъпвала в синагога. Когато четеш толкова история, колкото чета аз, научаваш нещичко. Знам какво са ни сторили тези, които са мразили евреите. Сега Моузли и неговата сган искат това да се случи отново. А Емери и останалите антисемити просто следват. Каквото са правили винаги. Нищо ново под слънцето.

Аманда слушаше тази пледоария, но не се интересуваше много-много.

— Не мисля, че Емери планира да те изсели от страната, мила ми Шарлот. Не трябва да се впрягаш толкова.

Шарлот обаче знаеше. Знаеше и Айрин. Всяка по свой собствен път и начин влияеше на Аманда. Планът им да премахнат всякакви нейни чувства към Емери обаче нямаше да успее, ако междувременно не се бяха случили две други неща.

Първо, Аманда разбра, че Емери е направил няколко невероятно лоши вложения и е излязъл силно на червено в банката. Научи го, когато случайно отвори едно писмо, адресирано до съпруга й. Веднага го запечата отново и не каза нищо, но подозираше, че за да си плати дълговете, Емери ще трябва да продаде голяма част от дяловете си в различни предприятия.

Какво значеше това за нея? Бяха ли бижутата й в безопасност? А кожите? Къщата, прислугата, колите? Тя реши да направи малко дискретно проучване, по който повод откри и вторият ужасен факт. Емери се опитваше да покрие загубите си, като стане агент на един германец на име Алфред Круп фон Болени Халбах.

Хер Круп бе оръжейникът на Хитлер, Емери се бе срещнал тайно с него, докато бяха в Монако и очевидно го бе убедил, че цяла Англия ще последва фашистката идея в най-скоро време. И ще бъде добре, ако се набележи място за оръжейна фабрика в Англия и тя се подготви. Емери се грижеше за всичко, така че в момента, в който правителството на Нейно Величество се присъединеше към хер Хитлер, щеше да се започне производство, да се помогне веднага на нацистите и да се натрупат огромни печалби.

Аманда беше аполитична като Айрин, а и нямаше нейното морално чувство. Ала инстинктите й относно човешката природа бяха непогрешими и тя бе почти сигурна, че подготвяният от Емери сценарий никога няма да се осъществи.

Британците нямаше да се поведат по проповедите на омразата от страна на Моузли. И по-важното, поне за нея, бе, че ако участието на Емери в делата на нацистите и сделката му с Круп се разчуят, той щеше да стане за посмешище и да се лиши от уважението на отбраното общество. Още по-лошо, ако Англия наистина влезеше във война с Германия, той можеше да бъде съден за държавна измяна. Да изтърпи перспективата да бъде съпруга на такъв човек беше извън възможностите на Аманда.

Така че когато Шарлот й предложи да убие съпруга си, идеята не изглеждаше чак толкова абсурдна.

Двете жени обмисляха предложението в спалнята на Аманда в един мразовит мартенски следобед.

— Работата е — рече тя прямо, — че дори и да го направя, това няма да ми помогне особено. Разбира се, ще отстраня Емери и това ще те устрои идеално. Но какво печеля аз от цялата работа?

— Свобода — рече Шарлот.

— Свобода за какво? Да направя какво?

Шарлот не отговори пряко. Каза само:

— Можеш да се измъкнеш.

— Как? Имаш предвид да изглежда като нещастен случай? Да изтърпя цялото разследване и да чакам наследството? Като в книга на Агата Кристи? Не мога да преживея това. Както и да е, единственото, което Емери може да ми остави в момента, е тази къща, а тя е ипотекирана и не може да се продава. Другото са куп дългове.

Шарлот поклати глава.

— Не разбираш добре. Не мисля, че имаш нужда от специален план. Просто вземи пистолет от стаята с оръжията и го гръмни. Избери момент, когато наоколо няма никой да дотича. После се измъкваш, аз те посрещам и ти помагам да се измъкнеш от страната.

Аманда се изкикоти леко. Дотук цялата работа бе глупава шега, игра на думи за собствено удоволствие. Не си представяше нито за миг, че може наистина да убие Емери и да се измъкне.

— И къде ще ме заведеш? В Занзибар? Или в страната на сънищата? Шарлот, ти не живееш на този свят.

— Не, определено не в страната на сънищата. Испания. Аманда, имаш ли представа кои всъщност са Мендоса? Осъзнаваш ли властта и богатството на моето семейство?

— Може би, но и от твоя страна е твърде неанглийско да го изтъкваш.

Аманда си лакираше нотите. Шарлот се протегна и бутна сребърния съд от ръцете й, както бе бутнала кифличката преди много време на Гордън Скуеър. Със същите разтърсващи резултати.

— Говоря сериозно, Аманда. И ти трябва да разбереш, иначе ще се намериш в много неблагоприятно положение. Което ще бъде жалко, особено при възможността приказно богатите Мендоса да са ти длъжници.

Така Аманда, Айрин и Шарлот стигнаха до онзи паметен Разпети Петък през април тридесет и девета.