Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (10)

9

Ню Йорк, Мадрид, Каракас, 1980-1981

През ноември, скоро след като Лон се върна от Флорида, Питър успя да я види насаме. Отиде у тях, уж за да я попита за някакво испанско списание, което би могло да му свърши работа. Дали Лон ще бъде така любезна да му преведе няколко реда, за да е сигурен?

Телефонът звънна, докато обсъждаха списанието. Беше Лили.

— В депресия съм — каза тя на Лон. — След два месеца трепане, Ен Би Си се отказа от новото шоу. Си Би Ес и Ей Би Си вече го направиха, така че си оставам при кабела и онези хаховци.

Лон започна съчувствено:

— Чуй, скъпа, Питър е тук. Превеждам му от испански, но свършваме за нула време. Скачай в едно такси и идвай. С Питър ще те развеселим.

Питър се намръщи, но Лон не го видя, или просто се направи, че не забелязва. Лили пристигна и той послушно и с необходимата доза смях се зае да й повдига духа. Не беше лесно. Тя наистина бе депресирана.

— Съжалявам, не съм добра компания — рече Лили. — Но се чувствам толкова зле. И… — Тя се поколеба — … като без корени.

— Националното оплакване — заключи Питър. — Всички американци са без корени.

— А аз не бях — каза Лили с горчивина.

— Имаш предвид онзи твой забутан роден град? — Той й разроши косата, макар че знаеше, че тя не обича.

Лили отмести ръката му.

— Не точно. — Тя отпи голяма глътка от шерито до нея. Също както испанското бренди, на това я бе научила Лон.

— Какво да кажем, за да те развеселим? — попита Питър.

— Нищо. По-добре да тръгвам. Очевидно съм ужасен събеседник. — Лили стана, но гласът на Лон я задържа.

— Седни, моля те. Слушайте и двамата. Мисля, че сега му е времето да ви запозная с идеята си. — Лон спря за по-силен ефект. — Искам вие да работите заедно.

— Лудост — реагира веднага Лили.

— Какво да работим? — допълни Питър. — Да пеем и да играем?

Двамата проговориха едновременно. Лон вдигна ръка.

— Не бъдете толкова зле настроени и ме изслушайте.

Лон основа тезата си на три простички аргумента. Лили бе преуморена, плащаха й малко, а талантът й оставаше до голяма степен неизползван.

— Този човек Кери, какво наистина прави за теб? Все говориш за възможни проекти, върху които работи, но, доколкото виждам, много малко се осъществяват наистина. Имаш телевизионно шоу от четири години и хиляди хора познават лика и името ти, но каква полза се извлича от това?

Питър, от своя страна, според Лон, бе затворен в една малка ниша, която по никакъв начин не може да се разшири. Работеше дълго и упорито, но за дейността му имаше толкова малък пазар, че независимо от квалификацията, растежът бе практически невъзможен.

— И трето — рече тя, — вие двамата се познавате от много време. Добри приятели сте и се грижите един за друг. Ще направите страхотен отбор, въпреки че не го осъзнавате. Още повече, не разбирате, че в полетата ви на дейност на практика съвпадат.

— Къде например? — запита Питър, очевидно все още невярващ.

— Добрият живот — отвърна Лон. Беше приповдигната, въодушевена и много искаше да й повярват. — Скъпият добър живот… в областта на домове, храни и четива.

Точно над последното се замисли и Питър. Лили слушаше аргументите на Лон, кимаше и си отиде вкъщи така депресирана, както бе и дошла. Не след дълго бе забравила за този разговор. Ала Питър го запомни.

Няколко седмици преди Коледа Питър звънна на вратата на Лон малко след осем.

— Извинявай, че пристигам така — извини се той. — Удобно ли е? Да не смущавам нещо?

— Разбира се, че не смущаваш нищо. Ела горе, по-уютно е.

Тя спря, за да поръча на иконома да донесе кафе и коняк, а после поведе госта си към малката дневна до спалнята си. Стаята бе просто очарователна. Имаше малко канапе, стол и бюро. Стените и мебелите бяха покрити с кретон на бледосини птички и лимонови дръвчета. Платът придаваше на стаята своеобразие и топлина.

Питър се бе качвал там и преди, но тогава присъстваше и Лили. Този път посещението бе много лично. Лон носеше същата зелено роба както първия път, когато го прие преди седем месеца. Времето му се струваше повече. Сякаш я бе познавал цял живот. Не, поправка, помисли си той. Сякаш я бе търсил цял живот.

— Изглеждаш чудесно — каза той.

Лон събра книжата върху бюрото.

— Благодаря ти. Само да ми правиш комплименти ли си дошъл?

— Не. Но изведнъж това ми се стори по-важно от истинската цел на посещението ми. — Дрезгавият му глас издаваше обзелите го чувства.

Лон стоеше неподвижно, но не се обърна към него.

— Питър, скъпи мой Питър, нека да говорим за онова, което първо си намислил.

— Защо? — Той пристъпи напред.

Лон сякаш се вкамени, тялото й се стегна почти видимо.

— Защото така е най-добре. Моля те, толкова много те харесвам, ценя изключително приятелството ни, не разваляй нещата.

Той беше на път да изясни нещата, но отстъпи.

— Добре. Спокойно. Дойдох да поприказваме за откачената ти идея, че с Лили трябва да работим заедно.

— Не е откачена.

Той седна върху малкото канапе и си разхлаби връзката.

— Да, точно за това си и мислех. Може и да не е. Преди няколко дни попаднах на нещо, което ме накара да си помисля отново.

— Добре. — Тя седна срещу него на стола. — Какво?

Преди той да отговори, на вратата се почука. Икономът влезе с табличка в ръка. Лон го отпрати и напълни чашите. Нямаше нужда да пита, Питър пиеше черно кафе с малка лъжичка захар. Животът им беше пълен с такива съкровени детайли. Тя му подаде кафето и коняка и повтори въпроса.

— Какво намери?

Питър ценеше бързата реакция на Лон. Започна без всякакви предисловия.

— Дребни издатели на списания, казват се Бейс и Демър. Имат осем списания. Бейс вече го няма, явно е умрял отдавна. Сега издател и изпълнителен директор е тип на име Рандолф Демър. Към седемдесетте е, а очевидно няма наследник.

Питър извади сгънат лист хартия от вътрешния й джоб и й го подаде.

— Ето с какво разполагат.

Лон имаше очила за четене, малки полуелипси с тънка златна рамка, привързани с верижка около врата й. Сложи ги на носа си и зачете листа. Там имаше осем имена. „Нумизматика“, „Журнал за редки книги“, „Къщите“, „Вашата изба“, „Археологията днес“, „Светът на храната“, „Професионален готвач“ и „Ремонти у дома“.

Докато тя четеше, Питър говореше.

— Единствените месечници са двете списания за храна. Археологическото е на четвърт година, както и това за къщите. Останалите са на два месеца. Слаба работа, нисък тираж, освен на едното. Насочени към хаховци с пари за пръскане. Много висок абонамент, който ги държи на линия и привлича достатъчно реклами, за да оцелеят.

Лон все още разглеждаше листа.

— Кое е с висок тираж?

— Познай.

Тя не се поколеба.

— „Светът на храната“.

— Позна от първи път. Сто хиляди според известните цифри. Как позна?

— Защо иначе ще се интересуваш?

Той се засмя.

— Точно това е връзката. Интересуват ме последните три в списъка. „Светът на храната“, „Професионален готвач“ и „Ремонти у дома“. Занимах се с тях по-отблизо. И трите имат огромен капацитет за подобряване. В същото време си имат и кръг от рекламодатели и абонати. Чудя се дали са за продан. Ако е така, с Лили ще имаме над какво да работим заедно. Аз ще ги издавам, а Лили ще ми бъде специален консултант. Междувременно това ще ни осигури трамплин към други дейности, които ще управлява тя.

— Какви например? — запита Лон.

— Още не съм сигурен. Но чувствам, че потенциал има. Някакво производство. Домашни погреби например. Кухненски аксесоари. Нещо такова.

Тя свали очилата и те паднаха в скута й, като прилепнаха меко към дълбокото зелено деколте на роклята.

— Говори ли с Лили?

— Не. Дойдох първо при теб. Не мога да събера достатъчно капитал, за да купя тези списания. Не и сам. А и Лили няма кой знае какво, доколкото знам.

— Сигурен ли си, че са за продан?

— Нямам представа — призна той. — Но мисля, че може и да са. По всичко личи, че предприятието едва крета.

— А този… как се казваше? — Тя си сложи очилата отново и се взря в листа.

— Рандолф Демър — подсказа Питър.

— Да. Този ли господин притежава компанията?

— Не точно. Държи се от много хора и се търгува на борсата. Знаеш ли какво означава това?

Тя се усмихна.

— Разбира се.

— Добре. Очевидно Демър притежава контролния пакет от акции. А е и председател на управителния съвет.

Лон се облегна и помисли за момент.

— Заинтригувана съм — рече тя. — Искам да говоря с Лили и да го обмисля още.

Лили също бе заинтригувана от идеята на Питър. Лон я запозна с нея по време на техния неделен обяд. Питър отсъстваше. Трябваше да замине за Чикаго за бизнес среща.

— Идеята е чудесна — отбеляза Лили, — ала аз също нямам капитал. По-малко даже и от Питър. Как да се включа?

— Да оставим финансовата страна за по-късно — предложи Лон и махна с ръка.

— Това е най-лошият съвет за бизнес, който съм чувала.

Лон се засмя.

— Да, предполагам, че е така. Но това не е само бизнес, нали? Ние сме приятели. А това би трябвало да означава нещо.

— Много — призна Лили. — Слушай, защо въобще повдигна този въпрос? Защо да се включваш в работата на Питър или в моята?

— Мислиш, че се меся? — попита Лон тихичко. — Където не ми е работа?

— Не, не това имах предвид. Не съм сигурна, че мога да обясня. Предполагам, че искам да кажа, че това е необичайно.

— Необичайно за мен?

— Да — потвърди Лили. — Така мисля.

Лон се порови из храната си и не отговори веднага.

— Веднъж ме обвини, че служа само за украса — рече тя накрая. — А аз ти казах, че никога не съм имала шанс да бъда друга.

— Спомням си.

— Не искам да влизам в детайли, Лили, но в момента съм по-свободна от когато и да било. Искам да използвам това, което имам, в служба на нещо, което ме интересува. А ако в същото време мога да направя щастлива теб — а и Питър, разбира се — добави тя припряно, — какво лошо има в това?

— Нищо.

Лон се наведе към нея.

— Лили, има ли още нещо, което искаш, още нещо, с което да мога да ти помогна?

Въпросът бе неочаквано пряк. Лили погледна приятелката си, понечи да каже нещо, но замълча. Тя никога не говореше за това с никого, но напоследък мечтата й се възраждаше в невероятни размери. Лили трябваше да говори, за да я поддържа жива.

— Майка ми продаде къщата, в която съм израснала. Искам да я откупя обратно.

— Ясно — рече Лон меко. — Това е в Нова Англия, нали?

— Да, във Фийлдинг, Масачузетс, където съм отгледана.

— Но нямаш намерение да се връщаш там, нали? — В тъмните очи на Лон светна загриженост. — Животът ти е тук, в Ню Йорк, Лили.

— Знам. Но мога да използвам къщата през уикендите. Ако успея да я откупя, разбира се. Миналата година опитах, но собствениците не искаха да продават. Агентът по недвижими имоти предположи, че ще се съгласят, ако им предложа астрономическа цена. А аз не мога да го направя. Поне докато не се добера до ефирна телевизия.

— Мога да ти заема пари за изплащането.

Лили поклати глава.

— Няма да стане. Ако ставаше, щях да те помоля още преди. Проблемът е, че не печеля достатъчно, за да поддържам второ жилище, камо ли да ти върна заема.

— Мислех, че ще кажеш нещо такова. Така че аз съм права, нали? — Лон се наведе и постави ръката си върху ръката на Лили. — Мисля за теб. Искам да си щастлива. Искам да съм част от нещо вълнуващо, което да се случи на теб и на Питър. Има ли причина да не опитам?

Лили я погледна и се усмихна.

— Няма, никаква.

— Добре. Уредихме това. А колкото до идеята на Питър, не съм сигурна какво ще трябва да се направи и как. Той продължава с проучванията, а аз ще искам правен и финансов съвет. Тримата може да се съберем и да поговорим отново след няколко дни.

В края на седмицата се срещнаха в новия китайски ресторант, който Лили смяташе подходящ за представяне. След като хапнаха, Питър извади куп книжа и списания от куфарчето си.

— Ето за двете ви — каза той, докато раздаваше материалите. — Поразпитах, много дискретно. Няма признаци, че онзи старец Демър иска да продава каквато и да е част от мизерното си царство. А очевидно е и упорит, и навит. — Той направи отчаян жест. — Не изглежда добре. Сигурно губя времето и на трима ни.

— И аз поразпитах — включи се Лон. — Имам финансов съветник, човек, който се занимава с такива неща. Той също казва, че господин Демър не показва признаци, че иска да продава.

— Но това не ни отнема възможността — каза Лили. — Можем да направим оферта. Никога не знаеш, преди да си опитал. — Тя се смръщи. — Мен слушайте за оферта. Ако ликвидирам всичко, което имам, може да се съберат към четиридесет хиляди.

Лон вдигна ръка.

— Още не се занимаваме с това, нали? Сега само се опитваме да разберем дали идеята е… как го казваха бизнесмените…

— Приложима — помогна Питър.

— Да, точно така. Това каза и господин Крендъл.

— Кой е господин Крендъл? — Лили доля още китайски чай в малките чаши без дръжки.

— Финансовият ми съветник. Говорих с него миналия понеделник и отново тази сутрин.

— И? — Питър се наведе. Идеята да издава три списания бе започнала да се загнездва в ума и сърцето му. Искаше му се да бъде внимателен, но не беше лесно. — Какво мисли той?

— Постави нещата на съвсем друга основа. — Лон извади малък кожен бележник от чантата си. — Водих си бележки за по-точно. Той смята, че едната възможност е внезапно нападение.

На масата се възцари тишина. Лили и Питър се съсредоточиха.

— Внезапно нападение — повтори Лон. — Превземане. Питър, ти спомена, че акциите на „Бейс и Демър“ се търгуват на борсата.

Питър започна да пише на хартиената салфетка.

— Настояща цена от 6.25 лири на акция. Дивидент от тринадесет долара на акция, отнесен към миналия декември. Съотношението е под пет. — Той погледна двете жени. — Не съм експерт по борсите, но това ми звучи като че ли компанията е подценена.

Лон кимна.

— Да. Това каза и господин Крендъл. Били уязвими. Можем да купим контролния пакет и да контролираме компанията.

— Ние не искаме цялата компания — рече Лили. — Погледни този боклук. — Тя разлисти списанията. — Монети, къщички и картички от Непал. Още хаховци. Писнало ми е от тях.

— Нищо такова — отбеляза Питър меко. Той гледаше Лон, а очите му блестяха. — Ако се не лъжа, не това предлага Крендъл.

Лон поклати глава.

— Не, не това. Той казва, че ако получим контрол над компанията, можем да продадем всичко, освен трите списания, които искаме.

— Точно — съгласи се Питър. — И да използваме капитала от продажбата, за да обновим останалите списания и да финансираме останалите си дейности. Чудесно. Простичко и чудесно. — Той се наведе и положи ръка под брадичката на Лон. — Мила, ти си най-удивителната жена, която съм срещал.

Лили гледаше другите двама. Лон изглеждаше щастлива, но изобщо, безадресно. Удоволствието на Питър беше различно, повече от вълнението около един бизнес проект. Адреналинът го възбуждаше, заради миризмата на пари, но и заради чувствата му към Лон. Бедният Питър.

В леглото през нощта Лили не можа да заспи и продължи да мисли за реакцията си спрямо Питър и Лон. Този път не проявяваше нито собственическо чувство към Питър, нито ревност към другата жена, защото осъзнаваше, че той бе безумно влюбен. Бе готова да признае, че не изпитва романтични чувства към Питър Фаулър. Ала той бе част от живота й твърде дълго време, важна, ако и не първостепенна.

Питър бе нейният резервен изход, рамото, на което винаги можеше да поплаче. Ако той имаше постоянна връзка с някой друг, нещата щяха да се променят. Така да е. Обезпокоителното бе, че Питър бленуваше по някого, когото, според нея, не можеше да има. А може би и не трябваше. Той отказваше да го разбере, но Лон не даваше знак да е влюбена в него.

Убедена, че няма да заспи, Лили стана и си направи чаша чай „Констант Комент“. Беше чудесен и успокояващ. Тя отпиваше от чая и гледаше в далечината. В съзнанието й израстваше един далечен хоризонт и една каменна къща с веранда и двойна врата.

Никой не знаеше дълбочината на нейната страст, неутолимостта на копнежа й, осъзнаваше тя. Бе приела тази истина.

Обичала бе две неща безгранично и безмерно: един мъж и къщата, в която бе отраснала. Мъжът я бе напуснал. Веднъж годишно тя виждаше нова книга от Анди, купуваше я и я прочиташе, а сетне плачеше дълго, преди да заспи. Ала бе приела факта, че той може би не си спомняше дори името й, а що се отнася до любовта, със сигурност не я обичаше. Истината дойде трудно. Тя я задушаваше и обезсилваше, когато си помислеше за нея, затова и не го правеше през повечето време. С къщата беше различно. Все още съществуваше възможността да си я върне. Щеше да си я върне. Лили се утеши с тази мисъл, върна се в леглото и накрая заспа.

Два дни преди Коледа Питър, Лили и Лон се срещнаха с човека, когото Лон бе представила като свой финансов съветник. Графикът на Питър беше натоварен и щеше да закъснее, така че се заеха двете жени. Те се срещнаха в града и взеха такси до Уолстрийт.

— Никога не съм била вътре в сграда на Уолстрийт — отбеляза Лили.

— Тази няма да ти хареса — предупреди я Лон. — Много мрамор и приглушени гласове. Направено да притеснява. Но пък имам вяра на Джереми Крендъл.

— Още не ми е напълно ясно. Юрист ли е или счетоводител?

— Нито едното, нито другото. Той е служител на финансова компания. Като банка, но за предприятия и правителства, не за граждани.

— Ти не си предприятие, нито правителство.

— Не, но се грижат за делата ми от години.

Нямаше време за повече въпроси. Таксито ги остави пред едно гранитно здание със строга класическа фасада, съчетана с модерни стъклени врати. До вратите имаше медна плочка с две думи: „Групировка Мендоса“.

Лили се спря. Втренчи се в плочката и пребледня.

— Какво стана? Лили, да не ти е зле?

Тя поклати глава.

— Не — успя само да каже. — Не, добре съм. — А не беше. Стомахът й бе свит и й се гадеше.

Лон я наблюдаваше.

— Сигурна ли си? Можем да отложим срещата.

— Не, за Бога — рече Лили през зъби. — Дай да свършваме. — Това беше съвпадение, Божи пръст. Съдбата й даваше знак.

Служител в униформа отвори вратата, преди Лили и Лон да реагират.

Добър ден, сеньора Перес. — Той ги заведе до асансьорите. — Господин Крендъл? — попита той.

Лон кимна усмихната. Служителят посегна и натисна бутона.

— Не иска да се преуморяваш — промърмори Лили, докато вратите се затваряха.

Лон се засмя.

Асансьорът бе цял в махагон и мед. Той ги вдигна безшумно до седмия етаж и вратите се отвориха към малка приемна. Лон отново бе поздравена по име.

— Господин Крендъл ви очаква, сеньора. Влизайте направо.

Лили очакваше мъжът да е по-възрастен. Джереми Крендъл приближаваше тридесет и петте. Младотурчин, предположи тя, генийче от харвардската бизнес школа. С леко добродушен вид.

— Красива както винаги, Лон. А това трябва да е известната Лили Креймър. — Той се обърна към Лили с отработена усмивка. Тя реши, че не го харесва, но после си припомни, че това е обичайната й настройка към всекиго на място, притежавано от фамилията Мендоса.

— Питър ще дойде всеки момент — уточни Лон. — Нещо излезе в последния момент. Беше истинско чудо да събера трима заети хора на едно място по едно и също време.

— Заетите хора си вършат работата — отбеляза Крендъл. Лили се почуди дали речта му се състои само от клишета, но преди неприязънта й да се затвърди, отношението му стана по-естествено и нормално. — Имам за вас някои цифри, които да разгледате. — Той подаде на всяка лист с числа — последният публикуван финансов отчет на Бейс и Демър.

Лили проучи листа. В седмиците, откакто бе разбрала, че това наистина може да стане, тя бе предприела ускорен курс из четива като списание „Форбс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Абсолютно разпилян и твърде закъснял, но все пак по-добре от нищо. Бе решила да не се страхува да задава въпроси, колкото и глупаво да прозвучат.

— Как може една компания да е толкова подценена, господин Крендъл? Ако ние го виждаме, защо не го виждат и останалите борсови играчи?

— Защото — започна Крендъл, — всеки ден се търгуват хиляди компании. Никой не може да ги наблюдава всичките. Преди тринадесет години, малко преди смъртта на Лео Бейс, компанията му излезе на пазара с лимитирана оферта. Дребна работа. Може Бейс да е имал планове, но е умрял, преди да ги реализира. Оттогава компанията тъпче на едно място. Уолстрийт не се интересува от предприятия с единия крак в гроба. Освен това, публично търгуваните акции не са любими на всички. Повечето големи фондове ги отбягват. Ала да намериш нещо такова, както сте направили вие тримата, точно това прави борсата най-предпочитаното място за игра в света.

Лили си помисли, че той сигурно спи с последните стойности на „Дау Джоунс“ под възглавницата.

Интеркомът на бюрото звънна. Един безплътен глас съобщи, че е пристигнал господин Фаулър. Въведоха Питър и двамата мъже бяха представени един на друг. Здрависаха се. Лили видя, че се преценяват. Питър като че ли бе в леко неизгодна позиция. Джереми Крендъл седна зад тежкото бюро от мед и стъкло, а Питър — на стола отляво. Лили бе от другата страна, а Лон — в средата.

Крендъл се изкашля, а Лили почувства, че той е свикал срещата, за да дава заповеди. Това не беше приятелски разговор, а бизнес с главно „Б“. Крендъл потвърди това впечатление със следващите си думи.

— Първо, нека изясня, че съм тук само като съветник на сеньора Перес. Групировката Мендоса не проявява интерес за участие във вашето начинание.

— Защо не? — попита веднага Питър. — Толкова ли зле ви изглежда?

— Не, на този етап е безразлично за нас. Такова е всяко начинание, докато не решим да го проучим. Но, ако е въпросът за политика, ние не се забъркваме, ако не се изискват значителни суми.

— Какво наричате значителни суми? — попита Лили. Тя все се опитваше да стигне до същината, може би защото капиталите й бяха най-ограничени.

Крендъл вдигна рамене.

— Да кажем, че не гледаме сериозно на нищо под двадесет и пет милиона.

Числото потъна в океан от неверие, но той сякаш не забеляза. И продължи:

— С изключение на това, можем да говорим. Пуснах още няколко връзки и научих, че Демър не желае да продава трите списания, които искате. Всъщност, нито едно. Съветът е съставен основно от роднини, негови или на покойния господин Бейс. Правят, каквото им се каже.

— Акционерите може би не са толкова послушни — рече Питър.

— Сигурен съм, че не са. Но вие сте в началото. Акционерите още не влизат в уравнението.

Лон се наведе.

— Моля те, кажи на Питър и Лили онова, което ми каза по телефона, Джереми.

— Да, мисля, че трябва. Имам смесени чувства към това предприятие. На пръв поглед има възможност за печалба, но по дефиниция в това има риск. Доколкото разбирам, сеньора Перес ще бъде източникът на основните средства, а нейните дела обикновено не се управляват така силово. Нямаме нужда да ги излагаме на такава опасност.

Питър понечи да каже нещо, но Крендъл го прекъсна.

— Нека довърша, моля. Казах това на сеньора Перес, защото такава ми е работата. Тя настоя да продължи. Именно затова се и срещаме.

Лон въздъхна.

— Нямах точно това предвид, Джереми. А и ти не спомена, че ти казах, че не съм се забавлявала така от години. Мога да си позволя да се позабавлявам от време на време.

Този път. Питър проговори.

— Искам да се изясним още отначало. Ако продължим, в никакъв случай няма да се съглася Лон да поеме целия риск. Мога да събера няколкостотин хиляди и се включвам още от началото.

— Съгласна съм — каза Лили. — Само мошениците оперират с чужди пари. Може би няма да успея да събера повече от четиридесет хиляди долара, а това е просто смешно. Но ако не бях готова да ги вложа, нямаше да съм тук сега.

Лон се притесни.

— Говорили сме за това. Никога не съм имала намерение да…

— Всички си имаме позиция, Лон — прекъсна я Питър. — Нека приемем това и да продължим, нали?

Тя се облегна назад с вид на човек, изгубил битката, но не и войната.

Питър се обърна към Крендъл.

— Ако приемем, че продължаваме, каква е първата стъпка?

— План. — Крендъл извади още три листа и им ги раздаде. — Това са моите предложения. Нека ги обсъдим. Първо основаваме корпорация с вас тримата като служители. После въз основа на нея създаваме други, а накрая се оказваме с една компания, управлявана от господин Фаулър. Предлагам него, защото е факт, че мъж на ръководен пост привлича по-малко внимание от една жена. А в този ранен етап последното, което ни трябва, е внимание.

— Защо? — попита Лили. — Всеки ден чета как хората купуват едни от други акции.

— Докато прочетете за това, тези хора са на много силни позиции. В това е разликата. Мога ли да продължа? — Той погледна към Лили и тя кимна. — Добре, компанията, оглавявана от господин Фаулър, започва да купува акции на „Бейс и Демър“. Когато стигнете до около двадесет процента, започвате да вдигате шум.

— И какво? — Въпросът бе отново на Лили. Лон мълчеше, а Питър щракаше на джобния си калкулатор.

— Повече от сигурно мълвата ще се разнесе. Много дребни инвеститори ще помислят, че нещо става, че някой знае нещо и затова ще започнат да купуват. Когато хората купуват, цената се покачва. Това правило поне е ненарушимо. И това е добре: когато стане, ще имате някакво прикритие. В този момент може и да се откажете. Но ако сте хитри и си разпределите добре времето, може да се справите добре.

Питър вдигна глава.

— Ако пресмятанията ми са поне близо до истината, сценарият ви означава, че ще ни трябват към милион долара, преди да получим това прикритие.

Крендъл се усмихна.

— Именно. Ето това му е хубавото. Бизнес в миниатюра, мъничка сделчица — играчка.

— Милион долара не ми звучат като играчка — каза Лили.

— Всичко е относително, нали? — Крендъл посегна към книжата на бюрото си. — Ако се върнем пак на плана, рискът започва едва след като сте вдигнали шум. Ако не продавате, а вие няма и да можете, ако преследвате целта си, трябва да продължите да придобивате вече по-скъпите акции. За предпочитане на големи пакети. А Рандолф Демър няма да се предаде лесно, а ще се брани.

— И тогава? — Гласът на Лили бе глух. Изведнъж работата доби истински размери. Залогът изглеждаше невероятно висок, особено като се имаше предвид, че тя притежаваше само престижна работа, кожено палто, няколко ценни книги и тридесет и няколко хиляди във взаимоспомагателна каса.

— Тогава положението става като по учебник — заключи Крендъл. — Вие сте в ситуация на нападение. Враждебно превземане.

Преди да тръгне, Крендъл събра трите екземпляра на плана.

— За по-сигурно — измърмори той. — Изтичането на информация би било фатално.

На война като на война. Лили се зачуди дали се прилагаха женевските конвенции. Едва ли, реши тя. Ако съдеше от собствения си опит, единственото правило, което Мендоса съблюдаваха, е да не вземат пленници.

 

 

На десети февруари 1981 Диего Парилес Мендоса навърши седемдесет години. По-късно фамилията щеше да направи голямо празненство в негова чест, но сега беше сам в мадридския си офис. Предпочиташе така.

Диего бе все още красив мъж. Висок и сух, той приличаше не на скелет, а по-скоро на желязо, наточено, заострено и загладено до блясък. Много жени намираха тази твърдост за неустоима или, както я наричаха, царствена. Мъжете бързо го определяха като човек, който създава правилата, но рядко ги спазва. Някои твърдяха, че Диего наподобява гангстер, но никога не го декларираха прекалено високо. В никакъв случай не приличаше на разбойник. Главата, наведена над някакъв доклад, имаше патрициански профил, знак за поколенията, от които произхождаше.

Докладът впечатли Диего. Тази работа на младата жена със старомодното име го заинтригува. Той го каза високо. „Лили“. Научил се бе, че нищо не е предвидимо, но на инстинктите си се доверяваше. Раздвижване в положение, което бе смятал за стабилно, можеше да означава различни неща. Каквото и да се окажеше, изискваше внимание.

Той погледна часовника, който стоеше под една стъклена камбанка на масата в другия край на стаята. Часовникът имаше три въртящи се медни топки. Те отмерваха секунди и минути, дни и години. Времето беше примамка, инструмент за объркване. В Мадрид бе три следобед, така че в Каракас трябваше да е девет сутринта. Той се наведе и натисна един бутон на бюрото. Появи се секретарката.

— Si, Don Diego?

— Quisieia Ilamar a Caracas. El Senor Cortez.^[1]

Секретарката кимна и изчезна. След две минути телефонът на бюрото на Диего звънна леко, бяха го свързали. Когато той вдигна слушалката, сякаш бе променен и изведнъж се изпълни с енергия.

— Soy Diego, amigo, como estas?

— Don Diego, que sorpresa. Estoy bien, y usted?

— Mas mayor, pero bien. — Формалностите приключиха, беше време да съобщи причината за обаждането си. — Acabo de recibir informacion lo cual es raro. Tienes que ir a Nueva York.^[2]

— Но това е невъзможно — възпротиви се поетът. Не му пукаше каква информация е получил другият и колко странна е тя. — Не мога да отида в Ню Йорк, работя над нещо ново, дълга епическа поема за един кон. Чудесна е, дон Диего, след години мълчание моята муза запя отново. Вдъхновен съм. Това ще бъде моят шедьовър, сигурен съм.

— Сантяго, и да напишеш най-великата поема в човешката или конската история, пак няма да спечелиш достатъчно, за да се издържаш шест месеца.

— В живота няма само пари, приятелю.

— Така ли? Не съм забелязал. Отиваш в Ню Йорк, Сантяго. В следващите няколко дни. Ще уредя билетът да те чака в каракаския ми офис. И да се постараеш добре от мое име, иначе месечните ти чекове ще спрат.

— Писна ми от това. Година след година съм ти момче за всичко, за всякакви мънички и неприятни задачки. — Сантяго повиши тон. — Мислиш, че съм кукла на конци, но аз ще отрежа конците, Диего, и ти…

— Ню Йорк — повтори спокойно мъжът в Мадрид, като прекъсна безсмисленото избухване. Той притежаваше Сантяго, от много години. Без определена причина, освен че хора като него се продаваха извънредно евтино. — Сигурен съм, че любезната сеньора Перес ще се радва да те приеме още веднъж.

 

 

По-късно същия ден поетът обядваше в ресторанта на един от добрите хотели в Каракас. Обикновено не можеше да си позволи да посещава такива места, чекът на дон Диего бе малък. Хубавото му беше, че бе редовен, единственият доход, на който можеше да разчита изцяло. Той трябваше да се жертва заради изкуството и поезията. Така че щеше да си остане момчето за поръчки на Мендоса. Но щеше да си го върне на покровителя си, да го подразни.

Поетът бе гост на човека, комуто бе позвънил след разговора с Мадрид.

— Обажда се Сантяго Кортес — беше казал той. — Срещнахме се снощи, спомняте ли си?

Андрю Мендоса си бе спомнил, така че сега обядваха заедно.

Сърцето на Сантяго биеше толкова учестено, че почти се чуваше. Предателството бе грозно нещо, но пък отмъщението бе толкова сладко. А и този млад човек бе пълен с въпроси. И то откак се бяха срещнали и Сантяго бе признал, че познава семейство Мендоса от Испания.

— Трогнат съм от загрижеността ви — рече Сантяго.

— Аз съм любящ роднина — отвърна Анди сухо. — Винаги се интересувам от делата на чичовците, лелите и братовчедите. Казахте, че сте били с тях към края на тридесетте в Кордова?

— Да.

— Точно този период ме интересува.

— Разбира се. Интересен период за Испания.

Сантяго се забавляваше да си играе с младия англичанин. Мендоса се стараеше да завърти разговора към случилото се в Кордова през тридесет и девета. Сантяго знаеше много, но щеше да каже твърде малко. Пипалата на семейство Мендоса се простираха навсякъде. Издателството му в Каракас беше собственост на групировката Мендоса. Щеше да каже достатъчно, за да посочи на младия мъж следата, да подразни Диего, да накара копелето да се погърчи малко — но не и толкова, че Диего да разбере кой е проговорил.

Сервитьорът пристигна с обяда.

— Казах ви, че храната ни е чудесна — отбеляза Сантяго с ентусиазъм. — Правилно, нали?

По съвет на поета Анди бе поръчал asado Venezolano, задушено говеждо с подправки и бекон в гъст кисело-сладък сос. Сервираше се със забележителен кейк от банани и сирене. Той опита от говеждото.

— О, да, чудесно.

Анди знаеше, че сътрапезникът му изнемогва. И разбираше защо. Един незначителен човек щеше да дръпне за опашката могъщите Мендоса. Кортес искаше да се наслади на момента. Добре, нищо против. Да се занимава с такива циркове бе станало част от живота на Анди. Недоволниците често бяха извор на смайваща информация.

Той отпи от бирата си. Книгата, която го бе довела тук, се занимаваше с шестте най-богати фамилии в Южна Америка. Беше към края и му бе омръзнало до смърт от маримби, гаучоси и хасиенди. Копнееше за Европа. Защо тогава чакаше за информация от един стар треторазреден поет? Защото из съзнанието му се рееше още една история, която чакаше момента да излезе на бял свят. Пийна още от бирата.

Сантяго извика сервитьора и поръча още по едно. Сметката нарастваше застрашително. Достатъчно, да се залавяме за работа.

— Какво имате за мен, сеньор Кортес?

Поетът се засмя едва чуто.

— Нетърпелив сте като американец. Казват, че англичаните не били такива.

— Това доказва, че не трябва да се вярва на всичко, нали?

— Може би. Но понякога можеш да вярваш. — По-възрастният мъж се наведе и започна да говори тихо и бързо.

 

 

На следващия ден Лон се събуди от звъна на телефона.

— Querida, soy Santiago.^[3]

Лон въздъхна, но го поздрави учтиво. Размениха си редовните реплики. Накрая той стигна до същността. Трябва да дойде в Ню Йорк за малко, има вероятност за нов превод на стиховете му, а хотелите са толкова скъпи…

Тя знаеше какво се очаква да отговори.

— Pero por que un hotel, Santiago? Mi casa es tu casa.^[4]

Древната испанска учтивост, моята къща е и твоя, изговори я лесно, но без убеденост. Сантяго сякаш не забеляза. Той я обсипа с благодарности и каза, че пристига към края на седмицата. Ясно бе, че посещението няма определена дължина. Когато затвори, Лон проклинаше.

Телефонът звънна отново почти веднага. Този път беше Джереми Крендъл.

— Виж, Лон, проучих цифрите. Ако продължите, ще трябва да превземете основите на тръста. Можете да направите това само веднъж годишно и то до определена граница.

— Знам това, Джереми. — Беше по-остра от друг път заради онова обаждане от Каракас. — Направи, каквото е нужно.

— Ще трябва да уведомя членовете на управителния съвет.

— Направи го. — Гласът й бе равен. Единственият член, който имаше значение, вече знаеше. Защо иначе ще се обажда Сантяго? — Направи го — повтори тя.

Той каза още две думи и прекъсна връзката. Лон не остави слушалката веднага. Задържа я и се загледа в пространството. Най-после телефонът зашумя обезпокоително. Тя го остави и притисна пръсти към слепоочията си. Главата я болеше адски.

Спалнята на Лон беше голяма, тапицирана в червено, с украсени испански мебели — единствената стая в испански стил в къщата на Западна Десета улица. В този момент тя я мразеше.

Отиде в банята. Тя беше чисто американска, пълна с удобства, бели плочки и огледала. Лон се загледа в образа си. Остаряваше, изпълваше се с умора и угризения. Беше готова да поема рискове. Колко големи бяха те разбираха може би само тя и Айрин. С леко потреперване Лон посегна към шишенцето с аспирин, макар че подозираше, че за тази болка ще й е нужно нещо много повече.