Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (9)

8

Лондон и Кордова, 1971

Анди пристигна на „Принсес Мюз“ малко след седем в една разкошна августовска вечер. Първите му думи бяха:

— Съжалявам, мила, явно нося лош късмет.

— О, Боже, какво сега?

— Братовчед ми Чарлз. Имам писмо от него. Свършил е работата в Кения и се прибира по-рано от уговореното. Петнадесети септември. И се надява къщата му да е празна дотогава.

Лили се просна върху близкия стол.

— По дяволите. Семейството ти като че ме е нарочило. Ала предполагам, че не мога да го обвинявам. Не съм легален наемател с договор или нещо такова.

— Не — рече Анди печално, — не си. Какво ще правиш?

— Ще си намеря друго жилище, разбира се. Апартамент или нещо подобно.

— Струва ли си само за няколко месеца? Може би трябва да се върнеш в хотела в Падингтън.

Лили се втренчи в него. Изведнъж я заболяха гърдите, там, където беше сърцето.

— Засега не смятам да се връщам в Америка, а ако съм в хотел, къде… имам предвид…

— Мислех, че трябва да се върнеш след година — рече той.

— Нищо не трябва да правя. — Гласът й беше глух, ранен. Не звучеше нормално.

— Предполагам, че е така. Но мислех…

Не казаха нищо повече. Тя поднесе безмълвно салатата с пиле, приготвена с толкова любов. Анди вдигна вилицата, сетне я остави.

— По дяволите. Ела, искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Не питай, ела.

Тя го последва до колата. Той подкара, без да каже и дума. — След петнадесет минути се озоваха в квартал, който Лили никога не бе виждала, пълен с тухлени сгради под наем, тесни улици, малка будка за вестници и бакалия.

— Това е Хакни — рече Анди. — Водя те в квартирата си.

Той паркира пред едно от вездесъщите здания и я поведе през три етажа стълбище, докато стигнаха един мрачен коридор, вмирисан на урина и пържена риба. Когато отключи вратата на стаята, Лили видя опърпан сив килим, ъгъл с мивка и газов котлон, канапе, което се разтягаше за спане, и бюро под прозорец с гледка към комини, покриви и малък отрязък небе.

— Тоалетната и банята са надолу по коридора — поясни Анди.

— Добре, ужасно е — каза Лили. — Това ли искаше да видя?

— Да. Представяш ли си се да живееш така? Още ли се чудиш защо не съм те водил тук?

— Не. Но защо живееш тук?

— Защото доходът ми от пет хиляди лири на година не стига да си купя собствен дом. Пазарът за наем в Лондон е малък и еднообразен. Добрите предложения са за продажба, не за наемане.

— Можеш да вземеш нещо на изплащане.

— Не и без да се опра на името си.

Лили се ядоса.

— О, да, не забравяй да ми напомниш колко си благороден и как не искаш да използваш милионите на Мендоса. А аз, Анди? И мен ли не искаш да използваш?

Искаше й се да умре, още когато го каза, но не можеше да върне думите назад. Казана дума — хвърлен камък. Те вече витаеха в мрачната малка стаичка.

Анди пребеля, сетне се изчерви.

— Това ли мислиш, че правя? — Не повиши тон.

Лили потъна в канапето, защото краката й бяха омекнали.

— Не, не това имах предвид.

— Тогава какво?

— Анди, какво правим всъщност? Не искаш ли да остана в Англия? Да не би просто да броиш дните, които остават, преди да ме качиш на самолета?

Той прокара пръсти през косата си.

— О, Господи, разбира се, че не. Как можа да го кажеш? Но нямам да предложа нищо свое. Бленуваната ми писателска кариера е в развалини. А да продам друг роман след това фиаско… И по-лошо, едва ли ще мога да напиша. Ако искам да свържа двата края, ще трябва да се върна към журналистиката или да си намеря някаква работа.

— Всичко това са практически неща — прошепна тя. — Питам те за теб и мен. — Тя не искаше да пита. Въобще нямаше намерение да води този разговор. Беше станало без нейното съгласие.

— Ти и аз — повтори Анди. — И аз се питам за същото.

Не каза нищо повече, а тя направи най-голямата си грешка. Започна да плаче. Мразеше се заради това, но не можеше да спре. Той дойде, седна до нея, извади кърпичко от джоба си и й я подаде.

— Избърши си лицето и си изтрий носа. Няма защо да плачеш. Ще ти намерим къде да живееш. Нещо по-добро от това.

По-късно на „Принсес Мюз“ те се любиха по нов, различен начин. Може би защото тя все още се чувстваше ужасно, а той го знаеше и усещаше вина. Лили се притискаше към него и хлипаше от страст и мъка, а той я прегръщаше и попиваше с устни сълзите от бузите й. Тя искаше да се притисне по-близо, в самата му плът. Страстта им се сля, намери общ ритъм и задвижи земята по един нов начин.

— Хубаво ти беше тази нощ, нали? — попита той меко след това.

— Да. — Лили притисна лице до гърдите му, все още трепереше и хлипаше, но сега само вътрешно.

— И на мен — прошепна Анди. — Винаги ми е добре, но това беше специално. Съжалявам, че трябваше да преживеем онази ужасна сцена, за да го направим съвършено. Не тъжи, мъничка моя. Всичко ще се оправи.

На следващия ден Лили реши, че това зависи от нея. Трябваше да определи нещата, да накара Анди да спре да я мисли за временно явление. Писа на майка си и призна, че работи в Лондон — преди само загатваше — както и че има намерение да остане. Айрин можеше да спре да праща пари. Лили печелеше достатъчно да се оправя сама.

Първата седмица търсене на жилище потвърди оценката на Анди за наемния пазар. Сетне й провървя. Беше в една агенция, когато дойде ново предложение. Звучеше прекрасно, местенце в един район, известен като Банксайд, по южната страна на Темза.

— Отивам там веднага — каза Лили, като грабна малкото бяло картонче от ръцете на посредника.

В Банксайд имаше най-вече изоставени докове с ужасна миризма от замърсената река, но адресът, който Лили търсеше, бе един малък оазис на спокойствието. Малката уличка се намираше в сянката на Лондонския мост — там се реконструираха няколко стари склада, имаше и малки градинки. Тя погледна отново картончето. Апартаментът с една спалня се предлагаше за тридесет лири на седмица. Лили звънна на вратата.

— Над мен живее семейство с две малки деца — обясни собственикът на двете стаи на приземния етаж. — Не са много шумни — добави той бързо.

Лили нямаше нищо против отгоре да живее и циркова трупа. Не и след като видя широкото пространство с излъскания под, големите прозорци с изглед към реката и приятната, удобна мебелировка.

— На последните два етажа живеят собствениците на сградата — продължи бъдещият й хазяин. — Архитекти, заети с реконструкциите в района.

Беше обяснил вече, че си търси квартирант, защото отива да работи в Бахрейн.

— Колко време ще ви няма? — запита Лили:

— Година. И ще искам да освободите жилището, веднага щом се върна.

— Разбирам. Даже ще ви подпиша декларация, ако искате.

Той изсумтя утвърдително.

— А наемът е…?

— Тридесет лири на седмица.

Тя въздъхна с облекчение. Ужасяваше се при мисълта, че може да й каже триста, че някой по грешка е изпуснал една нула. Усмихна се.

— Добре, вземам го.

В същия септемврийски ден, когато се нанесе в апартамента в Банксайд, Лили мина покрай един рибен пазар и забеляза на витрината живи омари. Бяха истински, с две щипки, а не като скалните от Южна Африка. Идваха от студените води около Шотландия, обясни рибарят. Тя купи веднага два малки и звънна на Анди, за да обяви, че първото им хапване в новия дом ще бъде празнично.

Той пристигна с цветя и бутилка „Тайтингер“. Сложи шампанското в хладилника да се изстудява, а тя намери ваза за тъмночервените хризантеми. Бъбриха, смяха се, разменяха шеги, даже си завързаха големи кърпи, за да топят омарите в разтопено масло и да ги ядат с пръсти. Нищо не я бе подготвило за това, което той съобщи.

— Лили, връщам се в Испания.

Тя си доливаше шампанско и с огромно усилие на волята удържа ръката си да не потрепери.

— О, кога? За колко?

— Утре.

Тя отпи от чашата.

— Ясно. Малко внезапно, а? Или знаеш от известно време?

— Да, всъщност знам. Все още се опитвам да издиря достатъчно информация за книгата за Суонинг. Не съм споменавал, защото ти си имаше достатъчно грижи с пренасянето и работата. — Той не срещна погледа й.

— Кога се връщаш?

— Не съм сигурен — каза той ниско. — Може би след няколко месеца.

— Ясно — отвърна Лили меко.

Как го правеше? Как така си седеше спокойно, пиеше шампанско и се държеше, като че думите му не я разкъсваха? Защо не се разбесня и разкрещя, защо не започна да проклина и не му каза, че е проклето копеле, което не я обича, а само си играе с нея от година?

— Ясно — повтори тя.

— Надявам се. Лили, не е само книгата. Не съм сигурен. Сега е лошо време за мен. Имам нужда от малко въздух.

Като че тя го задушаваше.

— Добре. — Тя стана и започна да налива вода в мивката, за да измие чиниите, а когато се обърна, видя, че той си е облякъл палтото и стои до вратата.

— Мисля, че ще е най-добре да тръгвам. Ще се обаждам.

Тя се втренчи в него и не можа да каже и дума. Анди понечи да отвори вратата, но после я затвори и пристъпи към Лили. Постави ръце на раменете й, наведе се и я целуна.

— Никога не съм мислил повече за някого — прошепна той. — Надявам се да ми повярваш. И може би точно това ме плаши. Дай ми малко време, Лили. Моля те.

— Анди — прошепна тя. — Не си тръгвай…

Той сложи пръст на устните й.

— Шшт, не казвай нищо. Така е по-добре. Трябва да го направя, Лили. Няма друг начин. Ще ти се обадя, още щом се върна от Испания.

Лили почувства как сълзите се събират в клепачите й. Не! По дяволите, той няма да я види да плаче отново. Тя кимна, защото не се решаваше да заговори. И той си отиде.

Ехото от вратата, която затвори, се понесе из голямата, красива дневна. Зашумя в тишината, зловещо всепроникващо жужене, което се отблъскваше от белите стени и излъскания под и изпълваше съзнанието й. Звукът туптеше в тъпанчетата й и заседна като буца в гърлото й. Тя не можеше да диша.

Лили притисна длани към главата си, като се опитваше да задуши звука. Но шум нямаше. Това бе само въображението й. Тя полудяваше. Губеше си ума. Тя умираше. „Не, не умирам“. Тя прошепна двете думи, сетне ги изкрещя. „Не умирам! Не умирам! Не умирам!“. Сви юмрук и се удари през устата, за да задуши крясъците и настъпващата истерия. След миг се хвърли към вратата, отвори я с трясък и изтича на улицата, като го зовеше по име: „Анди! Анди, къде си?“

Пътят сякаш я удари с празнотата и невинността си, с мира и спокойствието всред златистия полумрак. Лили изтича до ъгъла, като го търсеше. Нищо. Никой. Продължи да бяга до Лондонския мост и мина половината. Нямаше и следа от високия, слаб мъж със светла коса и рогови очила, нямаше никой. Беше напълно сама в непознатата вселена, разкъсана от мъката си.

Под моста водите на Темза бяха спокойни и мътни. Лили се втренчи в реката. И после, плачейки, с мокра от сълзите синя памучна блуза, тя тръгна към къщи.

Три дни беше като ранено животно, което ближе рани в бърлогата си, като разрушено създание, което се крие от света. Не можеше да излезе от апартамента си. Звънна на Рут и клиентите и каза, че е болна. И наистина беше — гадеше й се и повръщаше през цялото време. Липсата на Анди й се отразяваше като операция без упойка, като жесток пристъп на самата й същност.

В късния петъчен следобед тя се замъкна до долу и отвори пощенската кутия. Може пък Анди да е писал. Не беше. Имаше само рекламна брошура за почивка на гръцките острови и писмо от майка й.

Писмата на Айрин се познаваха веднага. Тя винаги пишеше на готовите листа за въздушна поща, които се купуваха от пощата. Имаше дребен, четлив почерк. Винаги успяваше да напише много на листа, но рядко казваше нещо съществено. Обикновено писмата й представляваха кратки описания на местните дела, уверения, че тя е добре, и пожелание към Лили за същото.

Това писмо не беше като другите. Само в три изречения то казваше ужасно много.

„Реших да продам къщата, след като няма да се връщаш. Отдавна си мислех да го направя и получих много добро предложение. Фийлдинг се разраства й много хора от Бостън искат да живеят тук“.

Лили прочете тези редове два пъти. Сетне изкрещя и продължи да крещи. Заминаването на Анди я бе обезсилило, вестите от Айрин бяха разрушили и последните останки. Чувствата й бяха повече от истерия или обикновен гняв. Това беше искряща, саморазрушителна ярост, бяс, който изискваше отдушник. Виковете й отекваха дълго, докато накрая усети, че някой чука на вратата.

— Госпожице Креймър! Госпожице Креймър, там ли сте? Добре ли сте?

Лили притисна длани към устата си, спря да крещи и се загледа във вратата. Чукането и въпросите продължиха.

— Госпожице Креймър, моля ви, отговорете. Какво става там?

Лили отвори вратата — оказа се съседът, един от архитектите, които живееха на третия етаж.

— Добре съм — прошепна тя дрезгаво. — Наистина съжалявам. Включила съм си телевизора и не разбрах, че е толкова високо. — Лъжата й се удаде, но на лицето на човека се изписа недоверие.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред? — Приятен мъж към петдесетте. Бяха се срещнали, докато тя се нанасяше. Той надзърна през рамото й и погледът му се плъзна по стаята. Като че ли мислеше, че някъде се крие някой с пистолет, който щеше да поднови терора веднага щом съседът си отиде.

— Да, наистина, всичко е наред. Благодаря, много сте мил. Аз… — Загрижеността му изискваше истината. — Имам лоши новини.

— Съжалявам. — Той протегна ръка, после се дръпна, прекалено свит, за да й съчувства физически, прекалено британец. — Ако сте сигурна…

— Да, напълно.

Той си тръгна, а Лили затвори вратата и се втренчи в писмото на Айрин. То стоеше смачкано на пода, където го бе хвърлила. Вдигна го, сложи го в един пепелник, запали клечка и започна да наблюдава как гори, като че можеше да върне всичко назад, само като унищожи тънкия лист синя хартия с ужасните думи.

На стената имаше меден часовник — той удари осем пъти. Беше четири следобед средно гринуичко време, следователно единадесет сутринта във Фийлдинг. Тя отиде до телефона. След малко чу познатия глас на Айрин.

— Майко, не можеш!

— Какво не мога? Връзката е лоша, Лили. Едва те чувам. Защо се обаждаш? Добре ли си?

— Не, не съм добре. Чувствам се ужасно бясна. Как можеш да продадеш нашата къща?

— О, това било значи. Миличка, не бъди глупава. Защо да я държа, след като… — Следващите й думи се заглушиха. — … мебелите, така че да попътувам малко.

— Не! — Тя изкрещя през хилядите километри. — Не. Не го прави. Ще се върна. Излитам за вкъщи утре. Не продавай къщата.

Връзката се изчисти.

— Лили, не говори глупости. Ти вече порасна. Работиш в Англия. Имаш си свой живот. Какво ще правиш във Фийлдинг? Защо искаш да се връщаш? Тъй или иначе, подписах всичко вчера.

Лили не се предаваше.

— Можеш да го анулираш или нещо такова. Виж, ако е за пари, продай картината на Констабъл. Можеш да пътуваш и така. Можеш да заключиш къщата и да не се връщаш повече. Само не я продавай. Моля те, майко, недей.

Айрин се засмя меко.

— Миличка, толкова изглупяваш, не мога да повярвам, че водим този разговор. Констабъл… Не, не мога да го направя.

— За Бога, защо? Това е само картина. — Миг тишина. — Майко, там ли си? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те. Но картината на Констабъл… не се продава.

— Какво имаш предвид?

— Лили, не мога да обяснявам по телефона. Вярвай ми, правя единствено възможното.

Лили не отговори веднага. Сетне просто повтори:

— Не продавай моята къща.

— Виж, това е една много скъпа караница — рече Айрин с обичайния си твърд и разумен тон. — И наистина няма какво повече да обсъждаме. Ще ти пиша скоро. Дочуване, миличка. Грижи се за себе си и бъди разумна.

Дълго време Лили просто седеше, трепереше и се взираше в телефона. Даже вдигна и започна да набира отново. Ала не го направи, защото знаеше, че е напълно безсмислено. Както знаеше, че е безсмислено да звъни и на Анди.

Не си тръгвай.

Не продавай моята къща.

И двете молби бяха отправени там, където нямаше да ги чуят. Анди не я искаше, а обичаната й къща всъщност не беше нейна, а на майка й. Айрин бе чакала, докато се убеди, че Лили, както тя се изрази, е пораснала, а сетне се бе освободила от очевидния товар.

Най-после треперенето спря. Тя успя да стане и да отиде до кухничката в ъгъла, където си наля чаша вода. Изпи я бързо, като се задушаваше, защото гърлото я болеше от крясъци и плач. После облегна чело на приятно студената врата на хладилника.

— Анди — извика тя на глас. — Анди.

Ала него го нямаше. И нямаше да го има още дълго време. Накрая щеше да се върне, трябваше да вярва тя. Беше казал, че мисли за нея повече от всеки, когото е познавал. Някой ден тя щеше да се омъжи за Анди, да го заведе в Америка да види къщата и да я откупят обратно. Щеше да работи упорито и да спестява всяко пени, докато има достатъчно пари за това.

Междувременно щеше да си спомня, че къщата съществува и я очаква. Който и да я беше купил, щеше да я обича и да се грижи за нея. Къщата бе просъществувала сто години, щеше да почака още малко и за нея. Айрин бе казала нещо за мебелировката. Лили не бе чула всичко заради връзката, но бе сигурна, че къщата е продадена мебелирана. Добре, поне това добре. Когато я откупи, къщата щеше да бъде точно както я е оставила.

Сценарият беше не много реалистичен, но това нямаше значение в момента. Поне помагаше да понесе болката.

 

 

Андрю Мендоса не бе престанал да се удивлява на фамилния дом в Кордова. Разположен в четириъгълника между четири тесни улички, той се намираше в екзотичния и престар Barrio de la Juderia, кварталът на евреите. Дворецът на Мендоса посрещаше света с фасада от строги бели стени със стари ковани дървени порти и зарешетени прозорци. Отвън той сякаш не отговаряше на голямото си име, но това впечатление бе измамно.

Зад стените, дълбоко в древната земя, бяха корените на клана, чието минало можеше да се проследи по безкрайната ос на времето. И точно това бе необикновеното в един свят, където повечето евреи бяха скитали толкова много и в толкова далечни земи, че спомените им се простираха само до няколко поколения. За тази приемственост бе платена неизчислима цена, но самият дворец бе едно от преимуществата.

Две огромни порти, високи и широки по два метра, оформяха главния вход от Calle Averroes и преминаваха в разкошен двор, известен като Патио дел Речибо. Той беше павиран, имаше мозаечни стени, а над него висяха клоните на могъщ кестен.

Там се разклоняваха внушително количество порти и тунели с колони. Анди все още не беше сигурен накъде водят, ала знаеше, че е възможно да достигне до всеки от четиринадесетте вътрешни двора през аркадите, като не повтори нито един участък от пътя.

На Коледа през 1971 Анди се разхождаше, без да бърза, доволен, че е сам. Както винаги, прислугата бе освободена за празника, а семейството се бе затворило всред своите стени, за да може вярата, която го отличаваше от съседите му — католици, да не смущава никого.

Стигна до най-южния край на имението, Патио дел Посо, двора с кладенеца. В Кордова отдавна бе прекарана канализация, но в центъра на този двор още имаше добре украсен кладенец. Около него растяха бръшлян и жасмин, като беше цъфнал само бръшлянът, тъй като андалуското слънце клонеше към най-ниската си точка. За Анди все още беше горещо — той беше по къс ръкав.

Той мина през още три двора, като търсеше братовчедката Сюзън. Накрая я намери в Патио де лос Наранхос, елегантен кръг от портокалови дървета, чиито плодове висяха над малък басейн.

Анди застана в сянката и я понаблюдава. Сюзън беше англичанка, но се бе омъжила за далечен братовчед от Испания и живееше в Кордова от тринадесет години, последните четири — вече вдовица. Беше нисичка и добре сложена. Изглеждаше женствена, като древна дама от висшето общество, но Анди знаеше, че това впечатление лъже. Сюзън беше схватлива, умна, с чувство за хумор и жизнерадостна — а понякога и много упорита.

Главата й беше наведена над някакво ръкоделие и слънцето осветяваше сивите кичури в късата й тъмна коса. Тя не го виждаше и той не знаеше, че го е забелязала, докато не чу:

— Студено е днес. Не искаш ли сако?

— Сигурно имаш очи и на гърба. — Той отиде и седна до нея на каменната пейка до басейна. — Не ми е студено.

Сюзън се усмихна.

— Ти си истински англичанин. След толкова години в Испания кръвта ми е станала по-слаба.

— И умът ти. Защо, по дяволите, не ми кажеш какво знаеш?

— Започваш да досаждаш, Анди. Вече ти казах, каквото знам.

— Не, не си.

— Досаден и раздразнителен — повтори тя и се върна към ръкоделието си.

Чувстваха се удобно един с друг, защото още преди години Сюзън се бе сприятелила с малкия си, слабичък братовчед с очила, който носеше работническа кръв от Йоркшир във вените си. Бяха си писали през ученическите му години, а той я посещаваше често, откакто бе завършил Кеймбридж.

— Виж — рече той. — Не мога да си напиша книгата, ако не ми съдействаш.

— Тогава напиши друга проклета книга. Друг роман например.

Анди направи гримаса.

— Умът ти е отслабнал, а и вече не можеш да четеш. Критиците не примират за друг роман от Андрю Мендоса.

— Ти затова ли пишеш? Да се харесаш на критиците?

Той откъсна един портокал и започна да го бели.

— И аз се питам това през последните месеци. Може би е една от причините. Аз съм Анди Мендоса, без особена мисия в живота, навярно само писането. Само дето се оказва, че не мога и да пиша. Не и романи.

— Това са севилски портокали. Кисели. За сладко. — Сюзън си откъсна парченце. — А ти можеш да пишеш.

— Трудно е да се каже. Ако не мога да постигна признание в литературата, ще трябва да се отдам на нещо друго.

— На какво?

— На парите.

— Пари! Анди, та ти нямаш нужда от пари! Никой не те е изхвърлил от семейството тайно от мен, нали?

— Не. — Той отхапа от портокала, сетне го изплю. — Кисело — съгласи се той. — Имам си фонда, ако имаш това предвид. Пет хиляди на година. Едва стигат за оцеляването.

— Това е само предварително. След няколко години ще имаш повече. Когато направиш тридесет, нали?

— Да. Аз обаче не искам да им дължа нищо. Виж, нямам намерение да им хвърля наследството в лицето, това не променя нещата. Но искам да печеля пари самостоятелно. Да постигна нещо сам.

Сюзън сгъна ръкоделието, стана и пристъпи към басейна.

— Разговорът навлиза в порочен кръг. Добре, искаш пари и слава. И вярваш, че можеш да ги постигнеш, ако напишеш определена книга. Какво общо има това с убийството в Суонинг?

— Има, защото агентът ми и издателят считат, че това ще се продаде в милиони екземпляри. Американците ще го глътнат — Аманда Кент си е тяхна — ще направим пари и никой не може да го свърши по-добре от мен.

Тя се наведе и извади едно паднало листо от водата.

— Много добре. Но, както казах, не знам нищо, което може да ти е от полза. Бях на единадесет, когато лейди Суонинг застреля мъжа си. Даже не съм ходила в Суонинг Парк.

— Но си я виждала.

— Не точно. Емери доведе Аманда в Уестлейк на лов, малко след като се ожениха. Тогава бях на осем и все още ме гледаше бавачката. Шпионирах от стълбите. Спомням си, че изглеждаше много млада, като дете. И беше много красива и весела. Можеш да научиш това и от още стотици хора.

Той отиде и застана до нея.

— Сюзън, занимавам се с това от години. Има нишка, която води право тук. Към Кордова и семейството.

— Ти си луд — каза тя, без да го погледне.

— Не съм и ти го знаеш. Има нещо, за което не съм ти казал. По-точно някой. Една приятелка в Лондон. — Той се поколеба. — Близка приятелка.

— Момичето, което спомена, Лили?

— Да, как позна?

— Не знам — вдигна рамене тя. — По интонацията ти, може би. — Сетне, очевидно без връзка, попита: — Да си виждал братовчедката Шарлот?

— Не. Държат я заключена в стаята й.

Сюзън беше шокирана.

— Не мога да повярвам!

Анди се засмя.

— Нямам предвид, че е заточена в кулата. Но лудостта й е минала всякакви граници. Има нужда от непрекъснато наблюдение и вече не може да излиза сред хора, даже и да слиза при нас. Не се изненадвай, толкова е стара.

— Не, не е. Кой ти каза? Мисля, че е към шестдесетте, а това не е много. Бедната Шарлот.

— Добре де, това е цената за една разпътна младост. Я си представи да обявиш пред достолепните си родители, че си лесбийка и се гордееш с това. Само дето сигурно е казала сестра на Сафо.

— Да, сигурно така е казала.

Той наведе глава и я загледа изпитателно.

— Защо говорим за Шарлот?

— Просто си помислих за нея. — Сюзън не издържа погледа му и се обърна. — Толкова добре си я спомням. Тя беше… думата е „прекрасна“. Разкарваше се в мъжки бричове, ботуши и копринени ризи, с дълги обици й стари нанизи от перли. Събираше ги, имаше цели чекмеджета. А през зимата носеше огромна кадифена шапка.

— Странно защо аз не я помня — учуди се Анди. — Ти не си много, по-възрастна от мен.

— Спомням си я най-ясно, откакто бях на петнадесет. Значи е било към четиридесет и трета, точно когато ти си се родил. След това тя се премести в Париж и не се връщаше с години.

— Откакто аз я помня, вече изглеждаше стара — отвърна Анди. — И си губеше разсъдъка. Спомням си Коледата на петдесет и девета или шестдесета, когато се върнах за ваканцията и я видях с мустаци и бяла коса. През повечето време беше отнесена, но като че ли знаеше много за семейната история.

— Да, това й беше една от страстите. Беше нашият неофициален архивар.

— Още по-лошо тогава, че е склерозирала преждевременно. Може би щеше да ми помогне. Въпреки че сигурно щеше да си затрае, както всички вас.

Сюзън се обърна. Той все още гледаше тъмната й, добре оформена коса, когато попита:

— Да ти говорят нещо думите „да забравя“? Да са свързани някак със семейството?

Тя срещна погледа му усмихната.

— Разбира се. Думите на псалма.

— Кой псалм?

— Ако те забравя, Ерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството си — цитира тя. — Сто тридесет и седми, ако се не лъжа.

— Съжалявам, не знам за какво говориш.

— Анди, враждебността ти е попречила да възприемеш и най-елементарните неща за нас. Неща, които всеки Мендоса е длъжен да усвои с майчиното мляко.

— Възприел съм малко здравословен йоркширски скептицизъм. Престани да говориш загадъчно и обясни.

— Легендата гласи, че част от клана е избягал в Африка през шести век, защото християните са ги преследвали тук, в Кордова. Патриархът на Мендоса е заповядал тези думи да се изпишат на портите на дома му в Танжер, за да напомнят на семейството за неговата религия, за Кордова и това, което са оставили там. През следващия век, когато са се върнали и са живели по времето на халифите, е направена медна плочка със същите думи. Смята се, че е изчезнала по времето на Мойсей Отстъпника.

— Мойсей кой?

— Отстъпника. Живял е през дванадесети век. Първият Мендоса, който е подчинил религията си на нуждите на времето.

Анди седна на една от каменните пейки, отметна глава и я погледна.

— Впечатляващо. Дванадесети век ли каза? Защо?

— Защото тогава са се подновили преследванията в Андалусия. Дотогава евреите и арабите са живели мирно и тихо заедно цели четиристотин години. Еврейската общност била изключително богата и добре представена в управлението и другите области на живота. Предполага се, че само в Кордова е имало повече от триста синагоги. Тогава обаче халифите станали шиити.

— Ислямски фундаменталисти — измърмори Анди удивен. — Боже, мислех, че тези са по-отскоро.

Сюзън поклати глава.

— Шиитите съществуват от самото начало на исляма. Както и да е, ако се върнем на дванадесети век, изведнъж да си евреин в Кордова се оказало много нездравословно. Старата дилема, обърни се или заточение и смърт. Сбогом на големите къщи и синагоги, а за Мендоса, да живее Мойсей Отстъпника. Той избрал да се обърне.

— И да стане мюсюлманин?

— Именно. Той махнал и плочката.

— Къде е тя сега?

— Никой не знае. Порових се из старите архиви в тукашната библиотека. Така разбрах за Мойсей и шиитите, но за плочката не се споменава след 1150. Разбира се, по-късно семейството приело християнството, когато станало модерно, и плочката е била също толкова опасна. Заради Инквизицията и постоянното преследване на тези, които тайно изповядвали юдаизма.

Той кимна и тя продължи.

— Тио Мануел казва, че плочката трябва да е унищожена.

Нещо в тона й го постави нащрек.

— А ти не мислиш така?

— Предполагам, че е трябвало. Но в старите документи има следи. Ключ, ако се опиташ да подредиш мозайката.

— Ключ към какво?

— Към скривалище. Някакъв тайник. Невероятно, нали?

— Защо не? — рече той, като се огледа. — В тези стари катакомби може да има стотици.

— Тези катакомби са рушени и строени отново твърде много пъти, откак плочката е изчезнала. Някой трябваше да я е намерил, ако е била тук.

— Може да е разчупена — каза Анди замислено.

— За какво говориш?

— Може да шества по света на парчета — допълни той.

— Може и така да е, но какво те накара да си го помислиш?

— Виждал съм малко парче злато, някъде четири на осем, с думи на иврит „да забравя“, гравирани отгоре. Очевидно част от нещо по-голямо.

Тя свъси вежди и помисли за момент.

— Не звучи като да е част от нашата плочка — заключи тя накрая. — Трябва да е много по-голямо. В най-старата част на двореца все още се пази стаята, където трябва да е стояла. Ще ти я покажа, но сега ми повярвай, твоето злато е нещо друго. Сигурно няма нищо общо с Мендоса. Не само на нас е познат този псалм.

— Но сме единствените, известни като Домът Мендоса в Кордова, нали?

Тя бе изумена.

— Това ли пише там?

— Не точно. — Той не обясни за плика, който Лили му бе показала. Сюзън му беше скъпа, но в тази ситуация тя бе от другата страна на барикадата. Щеше да си запази патрони и за после.

Тя разбра, че той няма да каже нищо повече, и не настоя.

— Върви да си сложиш сако и вратовръзка. Почти е време за обяд. Днес готви Тиа Роза. Това е семейна традиция, която ти може би не знаеш. На Коледа и Великден прислугата се освобождава и готви стопанката. Тиа Роза е много добра в това.

Роза не беше леля нито на него, нито на Сюзън. Беше жена на Мануел, главата на фамилията. Цялото семейство я наричаше тиа, както него — тио.

— Добре — каза Анди. — Умирам от глад, никога няма да свикна да обядвам в три.

Той тръгна да си ходи, но се обърна:

— Сюзън, кажи ми едно нещо. Да ти е говорил някой за секретарката на лейди Суонинг?

— О, небеса! Анди, пак ти казвам, никой не ми е говорил за това от години. Защо? Когато се случи, няколко седмици говорихме само за това, но после стана ясно, че Аманда се е самоубила или е претърпяла злополука. Всичко е забравено. Защо не го забравиш и ти? Сигурно има и други теми за писане.

Той настоя.

— Секретарката е била американка, но след първото полицейско разследване изчезва от всякаква документация. Не мога да открия даже името й.

— Не се и съмнявам, защото тя няма нищо общо с цялата работа. Просто е била злощастен свидетел.

— Поне ми кажи дали си спомняш името й.

— Секретарката? — Сюзън тъкмо махаше парче портокалова кора от полата си. — Не мисля.

Той пристъпи към нея.

— Дали не е Айрин?

Дъхът на Сюзън секна. Той беше твърде близо, за да не забележи, макар че тя се прикри умело.

— Може би, просто не си спомням. — Казано без заекване и със спокоен поглед.

— А някой на име Хари Креймър?

— Не съм го чувала — каза Сюзън твърдо. Чу се звънец. — Ето го обядът. Побързай. Единственото нещо, за което испанските ни роднини са точни, са храненията.

Храната, както бе обещано, бе добра, но обстановката — още повече. Сервираха в малката трапезария до кухнята. Имаше и по-голяма за специални случаи, но Анди харесваше много повече квадратното помещение с врати към двора с кипарисите и невероятни мозайки в стените, облицовани с тъмносиньо кадифе.

На централното място седеше тио Мануел, патриархът, мъж към седемдесетте. Той беше много висок и въпреки напредналата му възраст косата му все още лъщеше в червено, наследство от баба му — ирландка. Анди се опита да си спомни името й. Лила Къран, това беше тя. В архивите може да е и нейната история. Чувал бе, че е държана затворена в къщата с години, прикована с вериги към леглото си, и е ядяла като животно от съд на пода. Около тио Мануел имаше още една история, че е герой от Втората световна война. Анди не вярваше. Испания не бе участвала във войната. Още една мистерия около Мендоса. Той погледна към другите.

На масата имаше четиринадесет души, куп роднини на възраст от седемнадесет до седемдесет. Трапезата бе покрита с дълга до земята бродирана покривка, която според обичая трябваше да се надигне и надипли в скута. Отдолу, на специална платформа, имаше мангали с горящи въглища, които топлеха краката на присъстващите през кратките зимни студове. Удобно настанени, събраните гледаха навън към фонтана и тънките виещи се стъбла, подрязани така, че да изглеждат като спирали зелено кадифе. Днес менюто бе от arroz con polio, зелени маслини с дъх на чесън, авокадо с лимонов сок и морска сол, хляб с анасонов аромат и чисто, силно вино „Монтиля“ от собствено грозде, направено в собствените изби.

Тиа Роза бе настояла Анди да седне до нея. Тя му пълнеше чинията и чашата, кимаше и се усмихваше, защото не говореше английски. Неговият испански бе задоволителен, Сюзън непрестанно го поправяше, а другите се смееха без злоба на грешките му. Бяха винаги мили, приятни и гостоприемни — ала той знаеше, че са твърди като желязо, всичките, даже и жените, и че имаха информация, която го интересуваше. Бяха се съюзили обаче да не го допуснат до нея. Даже Сюзън. И особено тя.

След обяд останалите изчезнаха за свещената си сиеста, но на Анди не му се спеше. Той се луташе из дворовете, докато стигна до най-източния, Патио де ла Реха. Кованите железни rejas, решетки, бяха обичайна гледка за тази част на Испания и покриваха всеки прозорец, но тази не беше като другите. Огромна и стара, тя затваряше изхода на нещо като пещера. Почти антична, както казваше семейството, използвана отначало за хранилище на златото на Мендоса.

Може и така да е било, но сега това беше една празно, изпълнено с прах пространство. По някаква обратна логика златото се бе превърнало в неизбродни земи и безчет огромни къщи с безценни колекции от антики и предмети на изкуството. Желязната международна мрежа, известна като групировката Мендоса, контролираше и увеличаваше ипотеките, акциите и облигациите, както и милионите в различни парични единици. И всички измамно разнопосочни нишки всъщност се събираха тук, за да бъдат свързани здраво зад строгата мраморна фасада на Banco Mendoza на Avenida del Gran Capitan в Кордова.

Това беше разковничето, проклетите Мендоса имаха повече пари от Господа. И те им доставяха не само земните блага, но и влиянието, както и възможността да заобикалят неудобните закони. Но за едно американско момиче, убило техен сродник? Как? И по-важното, защо? Въпросите оставаха без отговор и Анди отново се сети за Лили.

Предният ден й бе изпратил картичка за Коледа. Не след дълго той се връщаше в Лондон и беше почти сигурен, че тя ще го чака. Както би казала самата Лили, беше време да се играе вабанк. Слънцето се изтърколи зад хълмовете, а. Анди го гледа дълго след това.