Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (7)

6

Лондон и Мадрид, 1971

Рут Оуенс живееше в плетеницата от малки улички около парка, известен като „Енисмор Гардънс“, в един апартамент, екзотично сътворен от бивша еднофамилна къща.

— Три етажа, но по една стая на всеки — обясни тя, докато развеждаше Лили. — А в две от тях направо не можеш да се обърнеш.

— Много е хубав — рече Лили учтиво.

— Ужасен безпорядък — поправи я Рут. — Надявам се да купя чуден апартамент с две спални в един нов блок, но първо трябва да продам това. А засега няма кандидати.

Лили не се учуди. Вторият етаж, деветдесет процента от жилищното пространство, можеше да бъде красив, но изящните стари детайли бяха скрити от абсурдна модерна мебелировка в лилаво и оранжево.

Рут изчезна по стълбите, които очевидно водеха към кухнята, и се върна с табличка с две чаши. Апартаментът беше неудобен и непривлекателен.

— Сок от моркови — рече Рут, като предложи на Лили едната чаша. — Искам приятелите ми да са здрави, богати и мъдри. Как беше обядът в „Дорчестър“? Анди хареса ли коженото палто?

— Мисля, че да. Не каза много, но разбрах по вида му.

Рут се изкиска.

— Така, така. Винаги съм подозирала, че зад тази корава, академична фасада гори истински огън. Къде се запознахте?

— В музея „Виктория и Албърт“. — Лили каза това меко, малко притеснена, защото още й се струваше чиста случайност.

— Боже, къде другаде! — Рут вдигна чаша. — Наздраве.

Лили отпи от морковения сок. Не беше лош.

— Ще стане ли книгата на Анди хит, за който всички ще говорят? — запита Рут.

— Не, явно е твърде сериозна. Агентът му е казал, че романът му няма да се разбере от повечето хора и го е посъветвал да се съсредоточи върху земеделски теми. Анди не изпадна във възторг.

— Повечето хора не разбират самия Анди, поне през повечето време. — Рут отиде отново горе и се върна с втора таблична. — Да хапнем. Сурово и естествено. Чудесно за теб.

Рут сипа много салата от една голяма дървена купа и отряза големи филии от грубия черен хляб. Лили си намаза масло.

— Отдавна ли познаваш Анди? — запита тя.

Рут се усмихна.

— От седем или осем години. Лили, на колко си?

— Навършвам двадесет и една другия месец.

— Дата?

— Двадесет и втори март.

— А, Овен.

— Да. А Анди е Скорпион.

Рут сипа още салата.

— Анди е на двадесет и осем?

— Двадесет и седем.

Червенокоската спря да яде и погледна гостенката си.

— Знаеш всичко за него, нали? До последната подробност. Защото си обсебена от него.

Лили не реагира веднага, но когато проговори, не погледна към Рут.

— Не мисля, че знам всичко. Рут, женен ли е Анди?

— Женен? Не. Как ти хрумна? Да е казвал, че е женен?

— Не. Просто ми хрумна, това е.

— Мога да те уверя, че освен ако не е скрил младоженката през девет земи в десета, Анди Мендоса си остава в списъка на добрите партии. И между нас да си остане, въпреки че няма да се зарадваш, мисля, че смята да си остане така. Не смятам, че нашият Анди би могъл да бъде хванат.

След като направи това отчайващо изявление, Рут стана и отиде да донесе десерта.

— Пресен пъпеш. Единственото място, където може да се намери по това време на годината, е „Хародс“. Това му е хубавото на моето жилище — близо е и до „Хародс“, и до „Харви Никълс“, а и до „Кингс Роуд“. Най-доброто от стария и от новия свят.

— Но все пак искаш да го продадеш? — Лили се радваше, че може да каже нещо, което да не е свързано с Анди.

— Да, много. Ти не си кандидатка, нали?

— Не, за съжаление не бих могла да си позволя да купя апартамент. Много ли хора минаха да огледат?

— О, купища. Ала каква полза. Всичките си заминават и купуват нещо друго.

— Покажи ми кухнята и банята. — Лили отмести стола си от масата и стана.

Рут я поведе по стълбите. Кухнята беше сместена в мястото, което трябва да е било стълбищна площадка, преди къщата да бъде преустроена. Банята се помещаваше малко по-надолу, до малкото преддверие. Имаше лилави плочки и обзавеждане от същите години като кухненското.

— Стил от тридесетте — поясни Рут. — Ужасно, нали?

— Така си е — призна Лили. — Според мен, един много лош период за обзавеждането и архитектурата.

Рут поднесе чай от лайка и бисквитки от рожкови.

— Защо си така замислена? — попита тя.

— Защо това място има потенциал — рече Лили. — Но ще трябват много подобрения и ще струва доста пари.

Червенокоската я погледна втренчено.

— Колко пари?

— Не знам. Нямам представа от цените в Лондон.

— Можеш ли да проучиш?

Лили помисли за момент.

— Предполагам, че да.

На двете жени трябваха три седмици, за да се споразумеят, но накрая Лили се зае с ремонта на апартамента на Рут Оуенс. Понякога не й се вярваше, че е имала смелостта да се нагърби с такава отговорност, но после си спомняше защо го е направила. Истината я бе поразила драматично вечерта, когато с Анди празнуваха двадесет и първия й рожден ден. Беше март, а годината, която Айрин се бе съгласила да финансира, бе преполовена. Ако не успееше да си намери работа и да започне да се издържа сама, след шест месеца тя трябваше да напусне Анди. А това бе немислимо.

Първо се изнервяше страшно, но постепенно сигурността й нарастваше. Рут беше осигурила бюджет в съответствие с оценките на Лили, но не след дълго стана ясно, че работата може да се свърши и за по-малко пари. Намериха се майстори, които щяха да работят по-евтино, ако им се платеше в брой, както и строителни материали втора употреба. Лили претърси Лондон за изгодни предложения за боя и облицовки — и се промени. Работата напредваше, а тя сякаш се роди отново и грееше от щастие и задоволство.

— Добре ти е, нали? — запита Анди, докато една вечер ядяха от страхотното й спаначено суфле.

— Чудесно — призна тя. — Никога не съм осъзнавала, че ще ми бъде толкова приятно да харча чуждите пари.

— Най-после, някаква полза от Оуенс. — Той се усмихна. — Предполагам, че си била твърде заета, за да се сетиш, че нямаме никакъв отговор от майка ти.

— Имаш предвид за баща ми?

— Да. Да влезе истинският Хари Креймър.

— Не може. Мъртъв е.

Анди не я погледна.

— Може би. Слушай, мила, мислила ли си някога, че може пък да е жив? Може би затова майка ти не иска да изпорти цялата работа, както казвате вие, американците. Може да е жив.

Лили си помисли колко зловещо е това предположение.

— Не — рече тя след миг. — Не мога да ти кажа защо съм сигурна. Ти не познаваш майка ми. Айрин е болезнено честна. Винаги почтена. Ако баща ми беше жив някъде, нямаше да го крие от мен. Не мога да си представя нещо да я накара да направи това.

— Тогава защо не отговаря на писмата ти?

— Отговаря на писмата, но не и на въпросите.

Той ставаше нетърпелив.

— И какво ще правиш?

Лили стана и започна да раздига масата.

— Нищо. Не и в този смисъл. Сблъсъците между мен и майка ми са винаги еднакви — и двете сме еднакво упорити.

— Искаш ли просто да оставя това разследване?

Тя се спря, натоварена със съдове.

— Ти не искаш, нали? Анди, имаш ли някакъв таен план, за който аз не знам?

Той не я погледна.

— Не ставай глупава. Мисля, че имаш право да знаеш.

— Добре, и аз мисля така. Да опитаме другояче. Какво предлагаш?

Той донесе каната с кафе заедно с две чаши.

— Трябва да помисля. Ще ти кажа, когато измисля нещо. Господ знае какво може да е. — Той забеляза отчаяния й вид. — Виж, съжалявам. Не исках да те разстройвам. Забрави, че съм го споменал. Да не развалям приятните ти чувства около апартамента на Рут. Обичам да те виждам въодушевена.

Тя също се харесваше такава.

Лили работеше по апартамента на Рут вече месец, когато една вечер се прибра и намери плик, пъхнат под вратата. Докато го вдигаше, пръстите й трепереха.

Беше глупаво. Абсурдно. Но пък кой друг, освен Анди би пъхнал плик под вратата й? Добре, защо пък да се нервира толкова?

Не го отвори веднага. Занесе го в дневната, седна на синьото канапе, свали си обувките и чорапите и си разтри краката. Боляха я, защото стоеше на крак по цял ден. Вратът и раменете също я боляха. Работниците, които искаха малко, обикновено не си водеха помощници, така че тази работа вършеше Лили. Това беше просто умора.

Знаеше, че се самозаблуждава. Пликът с нейното име отгоре беше на възглавницата до нея, а тя не можеше да го отвори. Защо се уплаши толкова? Защо стомахът й се свиваше? Лили си наложи да погледне истината в очите. Това, което я ужасяваше истински напоследък, беше, че у Анди се чувстваше отдалечаване.

Стоеше там през повечето време, хранеха се заедно, спяха и се любеха, смееха се, правеха всичко онова, което бяха правили през последните пет месеца, но не беше същото. Анди се умисляше и се отдръпваше. А през последните няколко седмици тя бе толкова заета с Рут, че свали гарда.

Може би не се постара достатъчно да му достави удоволствие. Може би понякога беше уморена и раздразнителна. Анди завърши романа си и тя се тревожеше как ще го приемат издателите. „Те могат да убият една книга още преди да излезе, ако не й се посветят достатъчно“, казваше той. Тя трябваше да се хване за това, да му съчувства, да го накара да й се довери повече, да сподели вълненията му. Ала в онзи ден тя бе уморена до смърт и не реагира.

Лили вдигна плика с треперещи ръце. Ако беше писмо за сбогом, ако в него се казваше, че той не иска да бъдат заедно повече, какво щеше да направи? „Ще умра“, прошепна тя. „Толкова много го обичам“. Думите отекнаха в тишината.

Писмото не беше запечатано, пликът бе просто затворен. Лили пое дълбоко дъх, отвори го и извади един сгънат лист. Мили Боже, дано не ме напусне, помоли се тя безмълвно. Както когато беше дете: мили Боже, помогни ми на теста по история…

Лили разгъна листа. Там имаше четири реда.

„Скъпа моя, нещо изникна и трябва да замина за Испания. Вероятно не повече от три седмици. Ще ти пратя картичка и ще ти звънна, когато се върна. Пази се и спи спокойно“.

Тя сграбчи листа и заплака от облекчение, защото това не беше краят, но и от мъка, защото нямаше да се видят толкова дълго.

През нощта запали огъня в спалнята, за да облекчи самотата си. Въглените горяха и обливаха стаята с мека светлина. Испания, мислеше тя, докато се унасяше на тясното легло. Защо Испания? Чудно защо не се бе сетила досега: не е ли Мендоса испанско име?

 

 

Марк Мендоса, петият барон Уестлейк, не обичаше Испания. Ако и да беше земята на предците му, той се чувстваше твърде отдалечен от онези корени. Той погледна през прозореца на черния „Мерцедес“ с предубедения поглед на един истински англичанин. В чужбина беше „чуждото“, непознатото, което не заслужаваше доверие. Той не отпъди мислите си, но се усмихна.

Лимузината се движеше през предградията на Мадрид, покрай кокетните жилищни райони, които се обитаваха от средната класа. Блоковете бяха съвсем обикновени. Странното бе, че братовчед му, Диего Парилес Мендоса, бе избрал да живее в един от тях.

„Мерцедесът“ намали и спря леко пред едно здание, малко по-различно от останалите. Англичанинът изчака, докато шофьорът му отвори вратата.

— Esperate aqui, Don Marco^[1].

Шофьорът обеща да чака, Марк кимна и се загледа в непретенциозния квартал, където живееше един от най-богатите хора на света. Във фамилията Мендоса обикновено не проявяваха показност, ала Диего бе истински монах. Поне за повечето неща.

Прислужницата го посрещна и го въведе в гостната. Тя беше затъмнена, с висок таван и мебелирана с тъмна, скъпа дървесина. Мрачният й вид се освежаваше само от тържествен букет тъмночервени рози. Не му се наложи да чака дълго.

— А, Марк, благодаря ти, че дойде. — Езиковите способности на Диего бяха в основата на контрола му върху значителна част от богатството на Мендоса. Английският му бе безупречен и почти без акцент.

Той пое двете ръце на братовчед си. Ако поздравяваше друг испанец, щеше да го прегърне и да го целуне по двете бузи, но вече бе разбрал англичаните. Диего бе на шестдесет, но изглеждаше по-млад. Висок, сух и тъмен, той излъчваше покоряваща жизненост — личеше, че не е приключил с живота.

Марк Мендоса беше с десет сантиметра по-висок и два пъти по-тежък, но на тази среща не се измерваше физическа сила и той знаеше, че Диего го надминава по най-важните параграфи. Испанецът беше в играта от много по-дълго. Марк не знаеше със сигурност защо са го извикали и изчака търпеливо, докато по-възрастният мъж обясни.

— Седни, моля те. Малко вино, преди да поговорим. — Диего наля, докато приказваше. — Гладен ли си? Жена ми я няма, но мога да поръчам малко храна.

— Не, виното стига, благодаря.

— Сигурно се чудиш защо те помолих да дойдеш тук, след като можехме да говорим и в офиса.

— Да — съгласи се англичанинът, — чудя се.

— Въпросът е деликатен. Семеен.

Марк се усмихна.

— Всичко, за което говорим, е „семеен въпрос“. Такова е от времето на финикийците, ако вярваме на легендите.

Диего отпи от виното и кимна.

— Да. Така казват, първият Мендоса дошъл в Испания от Юдея заедно с финикийските търговци, а сетне се установил в Кордова и станал лихвар. Сякаш се съмняваш.

Марк се усмихна отново.

— Винаги съм се съмнявал малко. Едва ли се знае със сигурност, нали?

Диего вдигна рамене.

— Едва ли.

— Както и да е — рече Марк. — Какво доказва това? Както и да са дошли нашите предци, когато и да са пристигнали, те са успели и ние сме резултат от успеха им.

— Успели — повтори Диего тихо. — Това е странното. Евреи, а са успели въпреки всичко, което се е случило в Испания през последните две хиляди години. Войнстващ антисемитизъм, изгнание, но те не са се уплашили.

— Защото когато е било неудобно да си евреин, те са съумели да се превърнат в нещо друго — отвърна Марк. — Имаме дарба да правим компромиси, Диего.

— Да, наистина. Това е ключът, чрез който можем да бъдем разбрани. Слава Богу, конкурентите ни така и не успяха. — Испанецът се усмихна, докато пълнеше отново чашите. — А сега на въпроса. Това няма нищо общо с историята. Ще ти бъда благодарен, ако извикаш по-малкия си брат. В момента е при семейството в Кордова.

— Анди? Да, мисля, че е там. Искаш го в Мадрид?

— Да, за малко.

Марк вдигна рамене. Ситуацията изискваше Диего да бъде оставен да обясни сам.

— Ще го извикам, разбира се. Щом искаш.

— Ще има ли проблем? — запита Диего.

Значи знаеше за бунтарствата му. Марк вдигна рамене.

— Може би. Ако го помоля, ако го поставя на семейна основа. Може да е опърничав, но е точно толкова Мендоса, колкото ти и аз. Само дето не си го признава.

Поведението на днешната младеж объркваше Диего.

— Защо не си го признава?

— Защото не харесва каузата, зад която ние седим — отвърна Марк без заобикалки. — Не одобрява властта и богатството.

— Тогава е глупак — разочарова се Диего. Тук нямаше просвещение, нито нови прозрения. — Това поколение си е поначало глупаво, както гледам. Не ги разбирам.

— Може би дразнят, но не са глупаци. Анди, например, е много интелигентен, без съмнение. Защо искаш да го видиш?

— Не искам — рече Диего меко. — Ако исках, просто щях да отида до Кордова или да го поканя тук. Искам ти да го видиш. И след като си в Мадрид, логично е да го уредим сега.

Марк търпеше всякакви двусмислици — беше свикнал.

— Какво да уредим?

— Младият Андрю разследва нещо в Англия. Това тревожи една дама, много близка приятелка.

А, разбира се. Любовницата на Диего, тя трябва да е. Тази жена очевидно бе единственото удоволствие на братовчед му в иначе умерения му живот. Марк знаеше за нея от години, знаеше и цялото семейство. Ала Диего беше дискретен, така че никой нямаше нищо против, даже и жена му.

— И ти искаш да кажа на Анди да спре да разследва онова, което тревожи твоята близка приятелка?

— Да.

— Може и да не стане. Сигурно ще ми каже да си гледам работата. В красноречиви англосаксонски слова.

— Сигурен съм. Така че трябва да бъдеш много твърд и да подчертаеш, че ти си по-големият брат.

Марк се изсмя.

— Както сам каза, ти не разбираш днешната младеж. Не мога да обещая Анди да се съгласи.

На Диего това се стори объркващо.

— Нали каза, че той има някакво семействено чувство.

— Има. Но за такива неща мисли различно от теб и мен.

По-възрастният мъж се намръщи.

— Добре де. Но ще опиташ.

— Разбира се, нали ме помоли.

Диего кимна доволен. Това поне беше реакция на един Мендоса.

Точно това каза и Анди, когато двамата братя се срещнаха няколко дни по-късно в апартамента на Марк в мадридския „Риц“.

— По дяволите, такива са Мендоса, нали? Който ги настъпи, му извиват ръката, или по-лошо. Трябва да получите, каквото искате — и нищо друго няма значение.

— Правиш от мухата слон, приятел — рече Марк помирително. — Не е нищо важно. Приемам, че искаш да си прекарваш времето, като пишеш неща, които ми се струват безсмислени, изборът си е твой. Този път обаче си засегнал твърде дълбоко дома. Така че си намери друго занимание. Това, че душиш около онзи тип Креймър, тревожи Диего.

— Защо? Какво общо има Хари Креймър със семейството?

Анди стреляше напосоки. Не беше сигурен, че между семейството и бащата на Лили има връзка. Привлече го нишката към Фийлдинг. Сега чакаше отговора на Марк и изучаваше по-големия си брат с надежда да познае дали лъже или казва истината.

— Нямам представа — рече Марк. Очевидно бе така. — Никога не съм го чувал.

— Тогава защо предаваш заповедите на Диего?

— Не са заповеди, предавам една молба на мой братовчед и бизнес партньор. Просто добри маниери, Анди. Очаквам ги и от теб.

— А ако не се съглася?

Марк вдигна рамене.

— Ще бъда разочарован.

— И толкова? Ще бъдеш разочарован. Готов ли е Диего да остави нещата така?

Старият брат изглеждаше искрено изненадан.

— Разбира се. Ще му се наложи. Ние не сме гангстери, Анди, каквото и да си мислиш. Ние сме почтени хора. Вярно, свикнали сме да изпълняваме целите си, но не сме главорези и не пускаме тела в реката с камък на шията. Групировката „Мендоса“ е бизнес концерн, не мафия.

— Боже Господи — пое въздух Анди. — Наистина вярваш в това, нали? Смяташ, че не сте като обикновените престъпници, защото имате титли, почтен произход и много връзки. Такива сте, знаеш ли, всичките сте копелета. Може да си затваряте очите пред начина, по който Мендоса са стигнали до върха. Аз не мога. И нямам намерение да го правя.

— Мисля, че този разговор се проточи — отвърна Марк. — Помолиха ме да ти предам едно лично послание, така и направих. Мога само да кажа, че ще бъда много разстроен, ако решиш да го пренебрегнеш.

За миг двамата мъже се изгледаха мълчаливо. Край. Анди стана и излезе.

Улиците на Мадрид бяха пусти в късния следобед, време за сиестата, която всички испанци смятаха за дадено от Бога право. Пустотата устройваше Анди, позволяваше му да мисли ясно. Първо трябваше да обуздае гнева си, а след това — да подреди мислите си.

Подозираше, че има косвена връзка — част от нещо, което изследваше от години. Сега тя изглеждаше по-реална от когато и да било, ясна линия между Хари Креймър и Суонинг Парк. И като се имаше предвид как оценява методите на Мендоса, можеше да стане неприятно. Ето за какво трябваше да мисли оттук нататък. Лили може би беше в опасност.

 

 

Малко по-далеч, в друг мадридски апартамент, Диего Парилес Мендоса се възхищаваше на любовницата си с премрежен поглед.

— Направих, каквото ме помоли, querida^[2]. А сега трябва да ми кажеш защо.

— Не мога — отвърна тя.

— Това не е… учтиво. Мислех, че между нас няма тайни.

Жената се усмихна. Беше още по-красива така.

— Между нас няма нищо друго, освен тайни.

— Не разбирам какво имаш предвид. Но Хари Креймър? Кой е той? Какво общо имаш с него?

Тя поклати глина и посегна да вземе цигара от нефритовата табакери пи масичката. Гордееше се, че пръстите й не трепереха.

— Нищо, Диего — Попитах те дали ще ми помогнеш без обяснения и ти се съгласи. Не си честен.

Диего се засмя.

— Честен? Мислиш ли, че честността е сред добродетелите ми?

— Не. Но винаги си бил честен с мен.

— Наистина — кимна той. — А ти отплащаш ли ми се, querida?

Очите й бяха невероятни, големи и тъмносиви, като живак.

Те срещнаха неговите напълно искрено.

— Да, винаги.

— И сега?

— И сега.

Той въздъхна.

— Много добре. Ще забравим този господин Креймър. Засега. Това устройва ли те?

Тя кимна. Това беше всичко, така че трябваше да бъде доволна. Засега, както каза Диего.

 

 

Неделята, след като Анди се върна от Испания, той прекара цялата нощ с Лили, а не си тръгна преди зазоряване, както обикновено. Спаха до късно. В единадесет сутринта той излезе, купи „Обзървър“, „Сънди Таймс“ и торбичка от нещата, които Лили наричаше датски сладкиши, а той — лепкави кифлички.

Лили направи кафе, наряза портокали и ги поръси с пудра захар, а после се сети, че в градината расте джоджен и изтича да набере малко и да го посипе върху портокалите.

— Кралска закуска — обяви Анди.

Лили се поклони.

— На вашите услуги, сър.

Той спря да налива кафе.

— Иска ми се да бъда цар в приказките.

— Защо?

— Ще направя всичко съвършено. Без зло, без грозота. И най-вече, без ирония и съвпадения.

— Какво им е лошо на иронията и съвпаденията?

Той не отговори и Лили го остави. Чувстваше се по-близка до него от когато и да било. Сега между тях нямаше пропаст, не се чувстваше отдръпване. У Лили разцъфтя цветето на щастието и тя му се наслаждаваше с цялото си същество.

След закуска двамата се изтегнаха върху възглавниците на пода на дневната и зачетоха вестниците. Той отвори веднага на рубриката за книги, а тя се ровеше лениво из другите страници, докато не откри една специална притурка в „Таймс“. На цветната картинка имаше невероятна елизабетинска къща на зелена морава с облечени в червено ловци в далечината. Беше озаглавена „Отварят се достопочтените къщи“, а отдолу пишеше: „Може и да не мирише на пролет, но техни светлости отключват портите…“

Тя я изчете нетърпеливо и с нарастващо вълнение.

— Анди, тук казват, че човек може да посети редица видни английски къщи.

— Да, може. Това е национална мания.

— Мислех, че аристократите презират масите. Освен теб.

— Откак дойде данък наследство, са принудени да се съобразяват с тях.

— Не разбирам.

— Огромен данък, чрез който могат да ти одерат цяло състояние с един мръсен удар — обясни той. — А в наши дни се плаща твърде скъпо и за прислуга. Искат поне по лира на час да се кланят. И след всичко това се оказва, че да поддържаш някое от тези влажни стари имения е ужасно неизгодно. И ето че преди няколко години някаква умна глава измисли да се пуска лумпенпролетариата да се порадва за половин крона.

— Колко е това?

— В нашата отвратителна и обезценена нова парична единица, двадесет и пет пенса.

— И толкова? Искаш да кажеш, че за около седемдесет и пет цента аз мога да вляза вътре в къщите, които дават тук?

— Да, но ще имаш нужда от здрав стомах и доста пенита. Ако имаш намерение да ги обиколиш всичките, да станеш експерт.

— О, не, не искам — рече Лили, докато изрязваше внимателно статията.

По-късно, след като се бяха любили и решиха къде да хапнат, Лили попита:

— Анди, брат ти отваря ли къщата си за двадесет и пет пенса?

— Не. Мендоса са различни. Не е само титлата и земята — те са червиви с пари и много вътре в бизнеса. Шокиращо, но истина, континенталното влияние.

— Какъв бизнес? Какво континентално влияние?

— Мендоса притежават частна банка. Не такава, в каквато отиваш да си откриеш сметка, ползват я само фирми и правителства. С други думи, разрешително за печатане на пари.

— И няма ли място за теб в семейния бизнес?

— Има, ако поискам. Но аз не съм поискал. Нямам и намерение.

— Не ми отговори на втория въпрос — напомни Лили.

— За континенталното влияние? Ние всъщност сме испанска фамилия. И още имаме много връзки.

— Затова ли отиде в Испания, по семейни причини?

— Не — отвърна Анди остро. — Не съм слуга на по-големия се брат. Следвах идея за евентуална нова книга. Но, моля те, не ми задавай въпроси. Не мога да говоря за това. Още е твърде неопределено. Ако го обсъдя, съвсем ще го изгубя. Това ми напомня още нещо — нямаш вест от майка си, нали? Имам предвид, за загадъчния Хари Креймър.

Лили се намръщи.

— Не, нито дума за него.

— Добре. Имаш ли нещо против да оставим тази работа за малко? Мисля за новата книга. Може да ми попречи.

— Не, нямам нищо против. Така и така изглежда безсмислено, след като непрекъснато се блъскаме в стена.

— Добре, значи се уговорихме.

— Засега — уточни Лили. Това не важеше за нея — тя смяташе да открие баща си някой ден. Но сега имаше да мисли за твърде много неща. Имаше го Анди, а той изпълваше нейния свят. Тя се наведе, целуна го и повече не спомена пътуването му.