Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (5)

4

Лондон, 1970

А ти какво очакваше, запита се Лили, карети и коминочистачи? 1970 е, Дикенс е мъртъв, да живеят Мери Куонт и Ринго Стар.

Лили Креймър дойде в Англия, защото не можеше да рисува. Мечтата й да стане архитект, отчаянието й, когато си помисли, че Айрин не може да си позволи да я изпрати в колеж, въодушевлението, когато разбра, че за целта е отделена известна сума — Айрин не каза от кого, но Лили бе убедена, че е от мъртвия й баща — всичките тези чувства не доведоха до нищо. В края на втората година в Бостънския университет Лили имаше средна оценка три минус, защото се провали на всички задължителни предмети.

— Имам чудесни идеи — каза тя на майка си, — но един архитект трябва да ги въплъти на хартия, за да могат другите хора да ги видят, а строителите — да ги осъществят. Аз не мога.

— Че и дебелееш — отвърна Айрин.

Лили знаеше за какво става дума. Когато беше нещастна постоянно ядеше. Пълнееше, така че майка й разбираше, че й е зле.

Айрин й предложи да си промени специалността. Вместо това Лили реши да си промени живота.

— Искам да отида в Европа — обяви тя.

Беше лято и вечеряха в трапезарията на Уудс Роуд, докато отблясъците вечерна светлина възпламеняваха цветното стъкло на прозореца.

— Европа — повтори Айрин бавно, като че идеята не можеше да приеме реални очертания.

— Да, Англия.

Айрин вдигна глава стреснато.

— Не! — Едва не изплю думата. — Англия има ужасен климат — добави тя по-меко.

— Едва ли това е проблемът — отвърна Лили. — Забравяш Хари Креймър. Половин англичанка съм. — Тя се наведе напред и заговори бързо. — Чуй, никога не си споменавала много, но знам, че не ти е било лесно. Което не значи…

— Не е точно така — прекъсна я Айрин. — В един момент бях адски щастлива.

В думите й имаше нещо необикновено, почти мистично. За двадесет години Лили никога не бе чувала майка си да говори така. Тя се вгледа в Айрин и разбра, че над чинията с риба тон се е случило нещо паметно.

Сивите очи на Айрин срещнаха за миг Лилините и тя сякаш щеше да обясни. Вместо това стана от масата и започна да раздига, а Лили помисли, че всичко може да е станало само в ума й.

— Какво ще се промени, ако предприемеш това пътуване? — попита Айрин, когато донесе десерта.

— Не точно пътуване. Искам да поживея някъде другаде за малко. Мислех… мислех да намеря някой от Креймърови.

— Не — каза Айрин отново, този път не толкова убедено. — Няма да можеш. Всички са мъртви.

— Не може да бъде. Трябва да има някой.

— Няма. Избий си го от главата, Лили. Не искам да се разочароваш.

Лили остави лъжицата и отмести недоизядения сладолед.

— Определено смятам да отида — рече тя твърдо. — Ще бъде много по-просто, ако ми позволиш да използвам останалите от университета пари за пътуването.

Айрин отиде до прозореца и оправи една от синьо-червените вази.

— Парите… О, да, разбира се.

Те бяха най-голямата спънка в главата на Лили, а майка й се отнесе като с най-маловажен детайл.

— Благодаря. — Беше се загледала в изправения гръб на Айрин, без да може да каже нищо повече.

— Лили, а Испания?

Лили бе изненадана. Беше очаквала спор относно тръгването, не други предложения.

— Защо да ходя в Испания? Какво да правя? Не знам испански.

— Можеш да научиш.

Лили отказа бърз курс по испански. Искаше да отиде в Англия, причините не обясни докрай, но накрая Айрин вдигна рамене и се съгласи. След това също съдейства и помогна на Лили за всички приготовления. Именно Айрин откри, че по-евтино се пътува през есента. Така че Лили изчака до октомври. Ето че беше най-сетне в Англия — уплашена до смърт.

Три дни след като пристигна в Лондон, Лили отиде на Карнаби Стрийт. Според всичко четено, Карнаби Стрийт и Кингс Роуд бяха най-интересните улици в Лондон. Носеше кафяв панталон и бежов пуловер, шал на главата и маратонки — и откри, че е малко сиво птиче сред разноцветно ято.

Повечето мъже се пъчеха с много злато и кадифени сака. Момичетата носеха кожени поли, които едва скриваха задните им части, ярки чорапи и високи ботуши. След два часа Лили бързо се върна в малкия хотел в Падингтън, който Айрин й бе препоръчала.

„Подозирам, че хотел «Кресънт Гардънс» не се е променил много от твое време“, писа тя на майка си, „Все още е чист, почтен и евтин, както си го спомняш…“

Хотелът се обитаваше най-вече от местни старци, които седяха в тъй нареченото „фоайе“ и гледаха телевизия безкрай, сякаш без да мърдат. Ала за по-малко от четиридесет долара на седмица тук Лили намираше малка стая и богата закуска, така че остана.

Беше сигурна, че е постъпила правилно, като е дошла в Англия. Ала след Карнаби Стрийт и „Кресънт Гардънс“ вече не бе толкова сигурна. Стига си се тревожила, каза си Лили в края на първата седмица. Прави това, заради което си дошла.

Щеше да задейства тайния си план. Щеше да намери училище, където да я научат на английската архитектурна традиция в оформлението на домовете. Не искаше да взема степен, а индивидуални курсове.

Лили седна със справочника „Жълти страници“, направи списък и започна да посещава колежи и университети. Всички интервюта си приличаха.

— Какво точно искате да изучавате, мис Креймър?

— Къщите.

— Хм, разбирам. Историята на къщите?

— Ами, да. Но и повече. Как са направени.

— А, разбирам, архитектура. Чудесно. Сега, мис Креймър, имате ли материали, които да видим? Архитектурата е част от Катедрата по изящни изкуства…

В този момент Лили избягваше.

След като и така не бе разисквала плановете си с Айрин, не й трябваше да съобщава за нов провал.

Дните се нижеха, а разочарованието й почти се превърна в ужас. Какво да прави? Къде да отиде? И какво, в крайна сметка, че мястото й в света и как щеше да свързва двата края? Към края на октомври тя намери някакво успокоение за душата си.

Лили откри крилото за приложни изкуства в музея „Виктория и Албърт“. Беше попаднала там случайно, а откри истинска наслада. После се върна, естествено. Всяка сутрин прекосяваше Хайд Парк към музея и прекарваше часове със съкровищата му. Обичаше ги всичките: и малките фигурки, и сатенените покривки в реставрираната спалня от времето на Регентството.

След три седмици посещения във В&А тя се успокои и духът й се вдигна. Лили реши да свърши и другото нещо, за което бе дошла в Лондон. Започна да се обажда на всички с име Креймър в телефонния указател.

— Здравейте, казвам се Лили Креймър. Американка съм, но баща ми е бил англичанин. Хари Креймър. Чудех се дали… — Казваше го бързо, преди отсреща да решат, че е някаква досадница или дистрибуторка, и да затворят. Повечето хора бяха мили и учтиви, но никой не я обяви за отдавна изчезнала роднина.

Една госпожа наистина спомена чичо на име Хари, но продължи с въпрос. „Не сте черна, нали?“. Лили отрече. „Значи не сте ни роднина“, изкикоти се жената.

След три часа Лили трябваше да признае, че майка й може би е права и семейството на Хари Креймър наистина не може да бъде открито. Още един провал. Господ да благослови В&А — той я държеше на линия, докато измисли нещо друго.

Тя продължи да посещава музея всяка сутрин и най-накрая някой я заговори. Беше висок, сух мъж с гъста руса коса и рогови очила, облечен неочаквано официално в тъмен костюм и връзка, ако и да не беше много по-голям от нея.

— Идвате тук всеки ден, нали? — попита той без предисловия.

Лили веднага застана нащрек.

— Уча.

— Разбирам. Какво изучавате?

— Къщите. — Кухото определение, което никога не обясняваше какво се има предвид.

Той го прие без въпроси.

— Американка сте. Обзаложих се със себе си. Цяла седмица ви наблюдавам.

— Затова ли идвате, да ме наблюдавате? — Когато го каза, Лили разбра, че звучи ужасно надуто. — Искам да кажа…

Той се засмя.

— Разбирам накъде биете. Пиша роман и трябва да знам как са изглеждали дрехите и обзавеждането през шестнадесети век. И, преди да попитате, все още не съм истински писател. Това ми е първата книга, а издателите не се тълпят.

Тя отвори уста да каже нещо, но се появи група шумни деца в ученически униформи, водени от измъчена на вид жена, която все повтаряше: „Това е нашето наследство, деца. Моля, внимавайте“.

Младият мъж я хвана под ръка и я отведе до вратата.

— Хайде да обядваме заедно. Моля ви. Знам, че не се познаваме, но съм относително безопасен. А и имам чувството, че никой още не ви е приветствал, както трябва в Англия.

Лили знаеше, че Айрин ще бъде ужасена. Свалката си е свалка, даже в музей. Ала тя трябваше да си поговори с някого, освен с пенсионерите в хотела.

— Благодаря, с удоволствие.

Беше двадесети ноември, студен, сив и влажен. Спряха се на стълбите на музея, докато той й помагаше да си облече моряшкото палто и наметна своята поизносена връхна дреха. Тогава подаде ръка.

— Между другото, аз съм Анди Мендоса.

— Лили Креймър — каза тя и отвърна на здравото му, приятно ръкостискане.

— Добре, Лили, писна ли ти вече от националната ни кухня или да те съблазня с ростбиф и йоркширски пудинг?

Мисълта за месо й хареса. Караше на сандвичи и все се опитваше да събере достатъчно кураж да влезе в истински ресторант за истинско хапване.

— Звучи чудесно.

— Браво! Знам страхотно място на две крачки.

Ресторантът бе на оживения „Бромптън Роуд“. Имаше облицовани стени, блестящи бели покривки и клиенти с вид на бизнесмени. Никой не изглеждаше под петдесет. Докато чакаха за маса, Лили погледна тайничко спътника си. Не, нямаше грешка. Беше млад. Ала изборът му на ресторант изглеждаше особен.

Той срещна погледа й и се усмихна.

— Снощи реших: или кръчма, или това място. Второто ми се стори по-добре идея като за първи път.

— Снощи?

— Да. Тогава реших, че ако те срещна в музея пак, ще се представя и ще те поканя на обяд.

— Но защо?

Той се засмя, но преди да отговори, се появи управителят.

— Господин Мендоса, радвам се да ви видя, сър. Маса за двама?

— Да, моля.

Управителят помогна на Лили да се съблече и тя с ужас видя черния си панталон и протрития син пуловер. Малкото други жени в залата носеха рокли и костюми и изглеждаха като майка й.

Поне бе достатъчно съобразителна да не започне да се извинява. Нарочно вдигна глава, докато ги заведоха до една маса в ъгъла.

— Да поръчам ли и за теб? — попита Анди. — Нали е обяд за добре дошла в Лондон?

Тя кимна, той помисли минута, а после се обърна към нея.

— Като за случая, нормална английска храна. Тоест, не вино, а бира. Нали? — Лили се съгласи и Анди довърши поръчката.

Когато сервитьорът си тръгна, Лили наведе глава и заизучава непознатия отсреща.

— Твърде сигурен си в себе си, Анди Мендоса. Кой си ти?

— Както казах, млад писател, борещ се за оцеляване.

— Може би, но не смятам, че това е всичко.

— Засега е достатъчно. Какво правиш? И откога?

— Нищо определено, от година. Ето, и аз мога да отговарям тайнствено.

— Предавам се. — Бирите пристигнаха и той вдигна чашата си за тост. — Добра дошла. И винаги да носиш синьо, подчертава страхотните ти очи.

Усилията й да е хладна и изискана се сринаха. Никой преди не й бе казвал, че има страхотни очи. Лили почувства, че се изчервява и отпи мълчаливо от бирата си.

Ядоха говежди бульон, ростбиф и йоркширски пудинг, зеле, моркови и печени картофи, а накрая ябълков пай и крем. Беше фантастично.

— Стига ми за цял живот — рече Лили, когато изчезна и последната празна чиния и зачакаха кафето.

Той се наведе.

— А сега ми издай тайната. Коя си ти всъщност? Богата наследница, която бяга от обществото, холивудска звезда, която се крие от студиото си или пък шпионираш В&А…

Лили избухна в смях.

— Нищо подобно. Защо пък?

— Защото нещо в теб ме кара да си представям всякакви чудни, екзотични неща. Сигурно е от това как се движиш. Като че ли в теб има невероятна енергия, която ще избухне всеки момент. — Той видя невярващия й поглед и продължи: — Съжалявам, не можах да се сдържа. Измислям си историйки за всеки, с когото се запозная. Предполагам, че затова искам да пиша романи.

Лили поклати глава.

— Не че искам да те разочаровам, но съм просто… — Тя се поколеба за думата — волна птица.

— Добре — рече Анди Мендоса. — Ще я затворим.

 

 

— Закъде бързаме?

Анди забави крачка по широкия крайокеански булевард. Водата беше бурна, пенеше се, а вълните се разбиваха на плажа, но беше слънчево.

— Извинявай, не разбрах, че съм се разбързал.

— Не това имах предвид. — От изток духаше свиреп вятър. Лили пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на мекото си палто и се присви. Осъзна, че току-що е свила думички от речника на Айрин. — Става въпрос, че все се обаждаш, искаш да се виждаме и да ходим на разни места.

Той се извъртя с гръб към вятъра срещу нея, но продължи да върви.

— Къде, по дяволите, се намираше онова градче, където си отраснала, на луната ли? Защо мислиш го правя?

— Не знам. Затова питам.

— Никога не си имала приятел, нали?

— Разбира се, че съм имала. И то много.

— Лъжеш. — Той отново се обърна и продължиха да вървят.

Беше сряда, а той бе звъннал в шест сутринта.

— Хайде да те закарам някъде. Не ми се стои в Лондон днес.

Тръгнаха след около час. Анди мълчеше замислен, а Лили се наслаждаваше на гледката от прозореца. Колата на Анди не беше „Ягуар“, както си бе представяла, а „Морис Оксфорд“, британското съответствие на майчиния й „Шевролет“, но той я караше като спортна, много умело, сигурно и бързо.

След два часа спря пред табелка с надпис „Брайтън“.

— Това е летен курорт. Сега сигурно няма никой. Ще бъдем като неустрашими пионери, изучаващи изчезнал град. — Анди спря „Мориса“ на един паркинг зад гарата. — Хайде да повървим. Брайтън е много викториански, архитектурата ще ти хареса.

Така и стана. Кръстосваха бавно кварталите, докато стигнаха широкия презокеански булевард, където тя запита закъде бързат, а той й каза, че е излъгала за момчетата. Точно пред тях беше брайтънският кей, всепризнато забавление още от времето на Едуард.

Дългата дъсчена постройка се простираше дълбоко навътре в морето. В нея имаше зала за танци, сводеста галерия и магазини, където се продаваха „сувенири от вашата почивка на морето“. Сега обаче всичките бяха затворени.

— Хайде да отидем до края — предложи Анди. Той изпревари Лили и се наведе над стария дървен парапет. Вятърът отметна назад русата коса от високото му чело и сякаш пронизваше острите му черти. — Идвал съм тук няколко пъти като дете. Даже сме ловили риба от вълнолома.

— Надявам се да е било по-топло от сега — отвърна Лили.

— Студено ли ти е? — учуди се той.

— А, забеляза най-сетне.

— Хайде, да отидем на топло.

По булеварда нямаше нищо отворено, така че изкачиха полегатия хълм и откриха на една задна уличка малка пекарна, където сервираха топли напитки. Анди поръча кафе и кифлички със сметана. Ала когато предложи от тях на Лили, тя поклати глава.

— Хайде, вземи си. Трябва да се подкрепиш, след като без малко не умря от студ заради мен. Освен това, с тази лъскава коса и чипо носле, някак ти отива да си пухкавичка. — Тя не отговори, но той видя недвусмисленото, й изражение. — Съжалявам, беше тъпо. Точно както когато ме наричаха четириок в училище.

— Но ти изглеждаш страхотно с очила.

— Сега нямам нищо против, но ми трябваха много години, както и Майкъл Кейн, за да стигна дотук.

— Защо пък Майкъл Кейн?

— Помниш ли онзи филм, където той играеше големия, страшен герой и носеше очила? Правеха го адски съблазнителен.

— Това ли искаше да бъдеш като малък — голям, страшен, съблазнителен герой?

— Мисля, че да. — За детството си говореше рядко, с епизодични реплики, които веднага замазваше. Точно както сега. — Говорехме за теб, не за мен.

— Обикновено не съм толкова дебела, само пълничка. Обаче ям, когато съм нещастна, а миналата година в бостънския университет се чувствах ужасно. — Беше му казала за рухналата си мечта да стане архитект.

Той я изгледа продължително с поглъщащия си тигров поглед зад стъклата на очилата.

— Още ли си нещастна?

— Не — призна тя. — Но откак дойдох в Англия, сякаш все не ям каквото трябва. — Посочи кифличките. — Като сега например.

— Англичаните се тъпчем с тежки тестени храни. Заради проклетия климат. Но, както казах, едва ли ще ти отива да си вейчица.

В пекарната беше много топло. Лили си съблече палтото.

— От вейчиците до мен — голяма разлика.

— А мислиш ли, че гърдите ти щяха да бъдат толкова забележителни, ако беше по-слаба.

Тя занемя.

— Не ме гледай така. Така си е. Особено когато носиш светлозелената блуза на цветя. Направо си загубвам ума.

— Анди, аз не…

— Спиш с мъже. Знам. Едно от достойнствата ти е, че си някак не толкова модерно момиче. По-скоро екзотичен анахронизъм, възроден за живот. Както и да е, нямам намерение да те изнасилвам. Разговорът е научен и напълно обективен. Можеш ли да отслабнеш и да задържиш тези пълни млечни жлези? Прост въпрос, иска прост отговор.

Тя не можа да се сдържи и започна да се киска. Той имаше удивителната способност да я хвърля в изблици от смях.

— Да, така мисля.

— Добре. Тогава ще ти спретнем диета, така че да се почувстваш по-добре в кожата си. Но само… — Той се спря, облегна се назад, и я загледа — … три килограма, ни повече, ни по-малко. — Той стана. — Да вървим, отсреща има аптека.

Спряха пред онова, което тя все още мислеше за бакалия, той погледна през прозореца и извади монета от джоба си.

— Имат кантарче. Ще влезеш сама. Няма да те питам колко тежиш, но ще ми казваш за всяко смъкнато грамче. Цялата истина. Дадено?

Подадоха си ръце тържествено и тя влезе.

Излезе ужасена. Бележката в джоба й съобщаваше, че тежи петдесет и седем килограма.

— Три килограма няма да стигнат.

— Ще видим.

На връщане се движеха бавно, заобикаляха по страничните пътища и спряха за късен обяд в една селска кръчма, наречена „Суонинг Армс“. Анди държеше тя да си поръча само минерална вода и салата. Той изпи две бири, яде пържола и бъбречета и завърши със сладолед.

— Ти си на диета, не аз — рече той извинително.

— Как не мога да ти дам трите си килограма!

— Роден съм си клечка. И такъв си стоя. Бавачката ме тъпчеше с витамини и калории, но каква полза.

Още една бърза отпратка, която насочваше към факта, че той е бил дете от привилегирован произход, което е израснало в свят, за който тя само бе чела. Лили изстреля въпрос:

— Наоколо ли си живял? Като че ли познаваш добре района.

— Не точно. Тук живееше една моя леля. Ако искаш, ще ти покажа къщата след обяда.

— Като говорим за миналото… — Той не я погледна, а се съсредоточи върху храната си. — … как се казваше онзи град? Онзи на луната, де. Фийлд нещо си?

— Фийлдинг. И определено не е на луната. Четиринадесет мили югозападно от Бостън. Как се сети за това?

— Не знам. — Отново не я погледна, когато го каза. За миг Лили се усъмни. Лъжеше ли? След миг се разубеди — това беше абсурд.

Анди се беше облегнал на стола си и я изучаваше внимателно.

— Страхотни жени излизат от Фийлдинг.

— Недостатъчно обоснован извод — рече тя с усмивка. — Аз съм единствената жена от Фийлдинг, която си срещал.

— Да, но…

— Но какво?

— Нищо. Достатъчно си страхотна, за да ме убедиш.

Лили се изчерви от удоволствие и се захвана отново със салатата. Когато свършиха и излязоха от кръчмата, тя си каза, че вече не е гладна, а само си внушава.

От селцето излязоха на път, опасан от двете страни с високи брястове. Последните листа по клоните се поклащаха от вятъра. От време на време някой падаше на земята с грациозна балетна стъпка.

— Красиво е тук — рече Лили.

— Така е. Понякога си мисля, че Съсекс е любимото ми графство в Англия. — Анди посочи едно хълмче отдясно. — Там е Суонинг Парк. — Той спря пред огромна врата, заобиколена с ананасови дървета.

— Ананасите са китайският символ на гостоприемството — поясни Лили.

— Може би, но не можем да влезем. Не познавам фамилията, която живее там.

От пътя не се виждаше много. Лили съзираше като в мъгла масивна постройка от шуплест камък, заобиколена с още повече дървета.

— Не можем ли да я обиколим поне?

Анди даде газ.

— Не. Всъщност, мразя това място. — Той отмина с каменно лице и Лили не отвори уста повече.

Точно в пет той спря пред хотел „Кресънт Гардънс“.

— Нещо против да те изоставя толкова рано? Искам да поработя малко.

Тя му се усмихна.

— Не, нищо против. Прекарах чудесен ден.

Беше я целувал няколко пъти и често й бе държал ръката. Сега обаче се наведе и взе лицето й в дланите си.

— Чудесна си — рече и я целуна силно, с разтворени устни, слети с нейните, така че тя усети вкуса на бирата и лулата, която понякога пушеше.

Анди се отдръпна пръв. Излезе от колата, дойде и й отвори вратата. Той беше първият млад мъж, когото бе срещала, който правеше този галантен жест да изглежда напълно естествено.

— Приятна вечер — измърмори той, върна се в колата и тръгна, преди тя да успее да му отговори.

Лили наистина нямаше нищо против да остане сама толкова рано. Разбираше колко е важно писането за него. Знаеше също и че не печели нищо от това. От какво живееше беше абсолютна загадка, въпреки че винаги имаше достатъчно пари. Анди имаше „квартира“, апартамент-студио на другия край на града в Хакни. Където, учудващо, тя така и не бе канена.

Вече в хотелската стая Лили още усещаше устните и целувката му. Съблече си сакото, блузата и сутиена и загледа гърдите си в мътното огледало над малката тоалетка.

 

 

— Половин килограм за десет дни не е много — рече тя недоволно.

— Правилно. Да не хитруваш?

Бяха в една кръчма до „Лестър Скуеър“. „Бийтълс“ пееха за „вечните ягодови полета“, а тълпата бъбреше и се смееше, и то високо, защото до Коледа оставаха четири дни.

— Какво каза? Не те чух.

Анди се наведе и прошепна в ухото й.

— Хитруваш ли, малка дебеланке със сладки цици?

Тя почервеня като рак.

— Малко — призна тя. Никога не коментираше хулиганските му забележки, защото не знаеше как.

Той се засмя, като я видя притеснена, и я щипна по носа.

— Гадничко е да те карам да се изчервяваш, но ми харесва. Изпивай си минералната вода, защото ще закъснеем за филма.

Тя не знаеше за какво се разказва в него — продължаваше да мисли за Анди и да си представя как той докосва гърдите й.

Лили беше девствена по случайност. През шестдесетте във Фийлдинг имаше „добри“ и „лоши“ момичета и Лили Креймър се числеше без колебание към добрите. Майка й никога не й бе говорила за сладостите и опасностите на секса. Още една тема, която Айрин не обсъждаше. В училище учеха Лили за основите на възпроизводството и че не трябва да има дете, ако не е женена. А що се отнася за желание или нужда, досега тя бе потушавала всички огньове. Анди обаче разпалваше пожар.

Пръстите му бяха дълги и тънки, както цялото му тяло. Тя искаше да ги погали всичките и да ги притисне към тялото си. В тъмния салон тя чувстваше как зърната на гърдите й се втвърдяват й се трият в сутиена й. Ала Анди просто държеше ръката й.

Когато излязоха на улицата, той я прегърна през кръста. „Лестър Скуеър“ беше осветен от неон и огромна луна. Беше се събрала тълпа и някой дрънкаше на китара. Пееха се коледни песни.

— Трябва да замина за Коледа — рече Анди.

Стомахът на Лили се сви и тя преглътна внезапно надигналата се буца в гърлото. Мислеше, че ще прекарат празниците заедно.

— Ще се върна малко след Нова Година — допълни той, докато я оставяше в Падингтън. — Ще ти звънна тогава.

 

 

Времето между двадесет, и втори декември и втори януари мина толкова ужасно, че после Лили избягваше да си спомня за него. Почувства се изолирана и абсолютно сама — ново и плашещо чувство.

Прекара Коледа в леглото в четене на списания и ядене на бонбони. Нямаше телефон в стаята си, така че в четири следобед слезе във фоайето на хотела да се обади на майка си. Във Фийлдинг беше единадесет сутринта, така че Айрин нямаше да е заминала на годишната сбирка на рода Петуърт.

— Добре ли си, Лили? — попита тя веднага.

— О, да. Чудесна. А ти?

— И аз съм добре. Приятна ли се очертава Коледата?

— Тя мина вече. Късно е, тук вече е тъмно. Обядвах с приятели.

— Да, разбира се. Все забравям за часовата разлика. Много се радвам, че си прекарала добре. И че се обаждаш, скъпа. Да не говорим повече. Много е скъпо. Ще предам поздрави на всички.

— Да, непременно. Весела Коледа, майко.

— Весела Коледа, Лили.

Тя се качи и се взря за миг в снимката на хубавата си къща във Фийлдинг, окачена в рамка. Сетне се просна на тясното легло и плака. Накрая заспа, но не сънува родния дом, а Анди Мендоса.

Малко преди обяд на трети януари администраторката почука на вратата и уведоми Лили, че долу чака господин Мендоса. Господи! Не го бе очаквала, не беше облечена и не си бе мила косата от седмица.

— Кажете му, че слизам след малко — каза Лили.

След двайсет минута се появи във фоайето с глава, увита в шал с индийски стил. Не стоеше зле с тъмночервеното й зимно палто и черните ботуши. Всъщност, Анди каза, че изглежда страхотно.

— Заета ли беше? Съжалявам, че пристигнах, без да звънна.

Върнах се късно снощи.

— Няма нищо. Извинявай, че те накарах да чакаш. — Избегна въпроса дали е била заета. Беше решила да е хладна и тайнствена. Анди не трябваше да знае, че е била потисната или тъжна.

— Имам подарък за теб — каза той, докато я водеше към колата, — но не мога да ти го донеса. Трябва да стане обратното.

Тя не му бе купила нищо. Откакто беше заминал, беше убедена, че никога повече няма да го види.

— Не съм купувала подаръци. Болна бях от грип — излъга тя.

Вече бяха в колата на Анди и се насочваха към „Еджуеър Роуд“.

— Не е далеч — каза той, докато се провираше с „Мориса“ из множеството превозни средства. Мърмореше си под носа и все поглеждаше към Лили и се усмихваше. Тя знаеше, че той се радва да са заедно, и духът й бе по-бодър.

— Ето го — обяви Анди, докато завиваше по една оградена с дървета задънена улица, наречена „Принсес Мюз“. Виждаха се куп къщи от епохата на крал Джордж. — Преустроени обори — обясни той. — Чудни са, нали?

— Наистина — съгласи се Лили. Беше покорена от красотата на къщите и от собственото си щастие. Чувстваше се внезапно възкресена от мъртвите.

— Търсим номер осем. Ето го. — Анди държеше ключ.

— Анди! Да не си купил някоя от тези къщи?

Той се засмя.

— Не. Ела, съкровище, ще ти обясня вътре.

Вратата, която отключи, беше от боядисан в черно чам. Влязоха в малко квадратно преддверие с отворени врати от двете страни. Лили забеляза за миг чудната тъмна дограма и пастелните тонове на тапетите — и нищо повече. Нямаше и една мебел.

— Трапезарията и дневната — рече Анди. — Кухнята е ето там — посочи той затворената врата. — Горе трябва да има две спални и баня. Да идем да видим.

Качиха се по черното дървено стълбище без парапет до една стая с изглед към малкия заден двор. Там имаше едно легло, покрито с платнена покривка, малка чамова ракла с четири чекмеджета и куп възглавници на пода. Имаше и камина, палена скоро и още непочистена.

— Някой живее тук — каза Лили изненадана. — Мислех, че къщата е празна.

— Не точно. На братовчед ми Чарлз е. Купи я миналия месец, поживя малко тук и отпраши към Найроби за една година.

— И ти се нанасяш. О, Анди, това е чудесно! Просто чудесно.

— Не слушаш добре, прекрасна Лили. — Той се приближи и взе двете й ръце. Тя беше още с ръкавици, но чувстваше топлината му. — Казах, че това е коледният ти подарък. Ти се нанасяш.

— Аз? Не мога, Анди. Как да наема такова място?

— Никакъв наем. Без пари. Чарлз иска само някой сигурен човек да му наглежда къщата, докато го няма. Богат е като Крез и вманиачен да снима растения и животни, затова отиде в Кения. Връчи ми ключа и ме помоли, като добър братовчед, да направя нужното. Ти си най-доброто, което мога да си представя. Трябва да се измъкнеш от онази гробница, в която живееш, а си и сигурен човек. Нали?

Сянката на майка й. Бъди разумна, Лили.

— Да, и аз мисля така. Слушай, истина ли ми говориш? — Тя отметна назад глава и го погледна. — Звучи като нещо от книгата, която пишеш.

— Пиша за шестнадесети век. И нямам герой като братовчеда Чарлз. Много е нереалистичен за книга. Говоря чистата истина.

Внезапно тя зададе въпроса, който се рееше из съзнанието й, откак се видяха.

— Анди, къде беше?

Той си свали ръкавиците, но не я погледна.

— Със семейството за Коледа. Казах ти, че заминавам.

— Да, каза ми. Къде е семейството ти?

— На север. Областта, която се нарича Лейкдистрикт, по-точно Гразмиър в Уестморлънд. Стига ли толкова?

— Мисля, да — призна тя, — но все пак имам чувството, че съм… измамена.

Радостта й отпреди половин час избледняваше и постепенно я обземаше чувство на ужас, чувство, че го отблъсква. Ала не можеше да се спре.

— Измамена. Странна дума. От кого, от мен? — Все още не я гледаше.

— Не — отвърна тя бавно. — От самата мен, може би. Все си мисля, че ти си добрият Анди Мендоса, когото познавам и който… не ми е безразличен. Понякога обаче си мисля, че ти си някой, когото изобщо не познавам.

Той не отговори.

— Анди, колко си богат? Каза, че братовчед ти Чарлз е богат като Крез. Всички ли са богати във фамилията Мендоса?

— Някои. Не и аз. — Той гледаше през прозореца към градината долу, а гласът му бе равен и безизразен. — Доходите ми идват от фонд. Пет хиляди на година. В наши дни това не е богатство, но стига, за да се издържам и да си опитам силите да напиша роман. — Той се обърна с лице към нея. — В това няма нищо зловещо, Лили. — Тигровите очи бяха помътнели.

— О, Боже, този път прецаках нещата, нали? Първо, въобще не ми е работа. Второ, изненадата беше специална, а аз я развалих. Съжалявам. Моля те, не ми се сърди много.

Той прекоси стаята и хвана горното копче на палтото й.

— Хайде пак, а? Току-що сме влезли. Госпожице Креймър, мога ли да взема палтото ви?

— Да, благодаря ви, господин Мендоса. — Успя да докара шеговит тон, но ръцете й тежаха, сякаш от камък.

Анди й разкопча палтото, съблече го и го хвърли на леглото. Тя носеше кафява пола от туид и дебел бял моряшки пуловер. Той я загледа за миг, а после вдигна ръце към главата й.

— Искам да видя красивата ти коса.

Лили си спомни за шала и простена.

— Ще бъде ужасно. Беше мокра, когато си го вързах. Измих я, когато разбрах, че си долу, но нямах време да я изсуша.

Той се усмихна и махна шала, без да го развързва. Тъмната й коса се разпиля. Беше я оставила дълга, откак бе напуснала дома, така че сега й стигаше до раменете. Анди вдигна гъстата грива.

— Още е влажна. Ще пипнеш пневмония. — Очите му светнаха. — Хайде да запалим огън. В кофата има още въглища.

Справи се бързо и сръчно и скоро въглените вече горяха.

— Седни на онези възглавници близо до огъня.

Той седна до нея, като прокарваше пръсти през косата й и оправяше възелчетата.

— Какво прави, докато ме нямаше?

— О, каквото правя обикновено. — Тя трепереше и гласът й звучеше чужд в собствените й уши.

— И какво е то? Когато се срещнахме за пръв път, каза, че учиш. Наистина ли?

— Не знам. Казах ти за развода ми с архитектурата. Всъщност, не ми се приказва за това. — Не й се приказваше въобще, искаше той да я целуне. Бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше кожата му и наболата брада.

Той се наведе лекичко и сложи устни върху нейните. Това бе по-скоро леко, мимолетно докосване, а не целувка и свърши за миг. Анди се излегна в цял ръст и разбута огъня, сетне отново я погали по косата.

— Суха е. Хайде да слезем долу и да поразгледаме. Не сме видели кухнята.

Трябваше да си облекат палтата отново, защото централното отопление бе изключено.

— Отоплява се на газ, според Чарлз. Икономично. Можеш да си сложиш и телефон. Не е много скъпо. Струва ми се, че даже след като се оборудваш, ще ти излезе по-евтино, отколкото в онази дупка. Особено след като няма да се налага да ядеш навън.

Лили все още трепереше вътрешно, все още усещаше болезнено физическата му близост, но и малко по малко проумяваше идеята, че ако иска, би могла да живее в това мъничко бижу.

— Даже празна е страхотна. И действително ще излезе по-евтино.

— Добре, значи всичко е уредено. През този уикенд ще обиколим пазарите, в събота на „Портобело“, а в неделя на „Петикоут Лейн“. Можеш да се мебелираш за жълти стотинки, ако имаме късмет. — Той се поколеба. — Ще ти стигнат ли парите? Сигурно ще можеш да продадеш всичко, когато си тръгваш от Англия.

— Да, сигурно. С това, което ще спестя от хотела, ще мога да си позволя малко повече. — Всичко, което съзнанието на Лили всъщност отбеляза, беше небрежното споменаване на заминаването й. Мислеше за нея като за временно състояние, което ще отмине. Не и като за постоянна част от своя живот. Тя потреперя.

— Пак ти е студено. Да видим кухнята и да свършваме. Утре ще звънна на газовата компания да включат отоплението.

Отвориха вратата на кухнята — и замръзнаха от удивление. Цялата къща бе реставрирана с любов и внимание от собственика преди Чарлз, но за това в никакъв случай не бяха подготвени. Кухнята бе изцяло оборудвана, а не празна като останалите стаи, и изглеждаше като току-що извадена от списание за богати и преуспяващи.

— А стига бе! — промърмори Анди. — Чарлз не ми е споменавал дума за това. Сигурно не е и влизал тук.

Лили беше изумена от абсолютното съвършенство. Подът бе от полирани тухли, които грееха в тъмночервено. Стените бяха в синьо и бяло, напомнящо за холандския фаянс. По тях имаше празни полици и висяща окачалка, препълнена с медни съдове.

— Чарлз сигурно е купил посудата заедно с къщата — рече. Анди. — Иначе не мога да си представя как са попаднали тук.

От едната страна имаше две мивки, голяма газова печка, хладилник от неръждаема стомана и дъска за месо. От другата страна зад чамовия плот бяха стъклените врати към градината и кръгла маса с четири стола от същата бледа на цвят дървесина, както плота.

Лили се разплака.

— Ей, какво стана? Глупачето ми, защо плачеш? — Анди посегна и я раздруса полу на смях.

— Защото е прекрасно — пророни Лили, хълцайки. — Когато казвам, че искам да правя красиви къщи, имам предвид ето това. Но никой не разбира. И, нещо друго.

Той я прегръщаше и се смееше.

— Какво друго?

— Какво ще правя тук? Никога не съм готвила през целия си проклет живот.