Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (3)

2

Ню Йорк, и Флорида, 1980

Питър Фаулър бе разработил бизнеса си теоретично, още докато беше в Лондон. Тогава работеше като редактор в британската версия на едно проспериращо американско списание за оформление. Когато загуби работата си заради управленски рокади, не му се искаше да остава в издателския бранш, но списанията бяха единственото нещо, което познаваше. Което пък го доведе до идеята.

Да се внася чуждестранна преса не беше новост, но Питър обходи цяла Европа и изрови всякакви журнали — малки, специализирани, световно неизвестни. Обединяваше ги само изключителността на представеното в тях. След като събра каталога, той пристъпи към масирано изграждане на разпространителска мрежа — частни абонати, бензиностанции и всякакви подобни места по света.

Бизнесът беше малък, а пазарът — неизменно тесен. Всичко вършеха Питър и една секретарка. В началото на май той я остави сама и предприе отдавна отлаганото пътуване до Европа.

Веднага щом се върна в Ню Йорк, позвъни на Лон. Беше броил минутките дотогава.

— Питър Фаулър се обажда. Как сте?

— Много добре, благодаря. Радвам се да ви чуя. Как ви се струва нашата пролет?

Отвън Манхатън се къпеше в топлина и светлина.

— Чудно е, но му се наслаждавам от разстояние. В моята климатизирана клетка цяла година е все едно и също.

— Срам!

— Правилно. Слушайте, обаждам се, защото бях в Мадрид миналата седмица и ви донесох четиво.

— Питър, вие сте съкровище, мил и съобразителен. — Гласът й бе весел и искрен. Чарът на Лонола Перес бе неустоим.

— Ще ги изпратя по куриер, но можем и да се срещнем за обяд.

— Можем, но аз се сещам за нещо по-добро. Вечеря в петък?

— С удоволствие.

— Чудесно. Ще бъдем десет, може би дванадесет. Защо не доведете и очарователната госпожица Креймър? Много я харесвам, ще се радвам да я видя отново.

След това той позвъни на Лили.

— Лонола ни кани на вечеря. Петък вечер. Ще дойдеш ли?

— Защо ли? Ще въздишаш по нея цяла вечер.

— Сигурно — съгласи се той. — Но все пак трябва да дойдеш, защото тя е много специална. Като теб.

— Добре де, това си го измисли. Свободна съм. Колко часа?

— Осем и половина. Ще те взема в осем.

Вечерта бе чудна, леко хладна. Лили носеше смарагдовозелено кадифено сако над светлосиния си сатенен джемпър, няколко златни верижки и малки опалови обици. Питър й каза, че изглежда страхотно.

— А обиците? — попита тя разтревожено.

Той отметна назад дългите й до раменете коси и се взря отблизо, за да ги види по-добре.

— Великолепни са. Какво за тях?

— Първите, които нося през живота си. Пробиха ми ушите преди няколко седмици.

Той се засмя.

— Лили, вдетиняваш се. Хайде, да не закъснеем.

Сградата и околностите не говореха нищо, а и той не й бе описвал нищо. Така че когато един иконом в бяло сако им отвори вратата и ги въведе в осветено със свещи преддверие, където висяха впечатляващи платна в тежки ковани рамки, Лили затаи дъх.

Влязоха в дневната и Лон дойде веднага. Носеше дълга червена копринена пола, сако, бяла дантелена блуза и гребенче в черните си коси. Лили тутакси се почувства неловко и зле облечена.

Топлината, с която Лонола Перес ги поздрави, разсея чувството. Беше важно как говореше, а не какво точно.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете, госпожице Креймър. — Тя хвана. Лили за ръка. — Нека ви представя на останалите.

— Моля, наричайте ме Лили.

— За мен ще бъде удоволствие.

Другите гости бяха деветима. Две двойки около четиридесетте, които сякаш имаха нещо общо с аукционите и антиките, млада репортерка от „Таймс“, мъж с неясно занимание и възрастен венецуелски поет на име Сантяго, който очевидно играеше ролята на домакин.

Когато седнаха на масата, Лили се оказа отляво на венецуелеца. Той имаше посребряваща брадичка, мустаци и премигващи очи, носеше черно сатенено сако и тънка вратовръзка.

— В телевизията ли работите? — попита той.

— Да. Програмата ми е веднъж седмично по кабела.

Той се облегна и запремигва още повече.

— И за какво е тя?

— Говорим за ресторанти, кухни и храна.

На Сантяго това се стори изключително забавно. Той се засмя от сърце.

— Но това е чудесно. Чисто американско.

— А вие какво правите тук?

— Чета поезия на испански във влажни тъмнеещи залички пред малко хора.

След вечеря икономът поднесе кафе и коняк в дневната, докато остроумните разговори и искрящият смях озвучаваха ненатрапливо елегантната обстановка. Лили отпиваше от крехката порцеланова чаша и продължаваше да хвърля погледи на домакинята. Може би Лон Перес не изглеждаше толкова хубаво на дневна светлина, но сега бе просто забележителна.

След малко Лон дойде при нея и седна.

— Искаше ми се да поговорим, Лили. Трябва да призная, че обожавам шоуто ви. Не изпускам ни един брой. Не че е много изискано да си го признавам, когато сте ми гостенка, нали?

Лили се засмя.

— Мисля, че е страхотно. Благодаря ви, това е най-хубавото нещо, което чух тази вечер.

Лон също се засмя, сивите й очи заиграха и засвяткаха, а в усмивката й се прокрадна заговорническа нотка.

— Останалите са скучнички, нали? — каза тя меко. — Хайде да ги забравим. Кажете ми как сте научили толкова много за храната и кухните.

Не след дълго Лили, обикновено твърде дискретна за личните си неща, бъбреше живо с тази необикновена жена. След двадесет минути осъзна, че не е спирала да говори.

— Боже! Съжалявам. Сякаш отпушихте тапата и всичко гръмна.

— Като шампанско — добави Лон. — За мен беше удоволствие. — Звучеше искрено. — Сега трябва да си поиграя на домакиня. Да се срещнем пак и да поговорим, Лили?

— Разбира се — отвърна Лили.

След няколко дни мислите на Лили за Лонола Перес се стопиха под натиска на работата. Дан Кери имаше идея за нова насока в шоуто — кухните в историята. Искаше да направи пилотно издание и да го предложи на ефирните телевизии. Да я вземат в Си Би Ес, Ен Би Си или Ей Би Си беше заветната мечта на Лили. Това означаваше престиж, знак за одобрение, недостъпен за никоя кабелна станция, и много повече пари за нейния специален план.

Лили прекара доста часове в подготовката на пилотното предаване, продължи и по другите задачи. Нямаше време да мисли за нищо друго, освен за работа, докато една вечер през юни се прибра след единадесет и намери съобщение от Лонола Перес на телефонния си секретар с молба да се обади до един през нощта.

— Наистина ли искаше да се обадя толкова късно? — попита Лили, когато Лон вдигна слушалката.

— О, да, не си лягам до малките часове. Ужасен, но неотменим испански навик.

— И ти ли подремваш след обед?

Лон се изсмя.

— Скритият ми порок. Да, понякога. Чуй ме, скъпа, обадих се да те питам дали приемаш за клиенти частни лица? Копнея да си попроменя кухнята.

Лили прие и следващата седмица отново бе в къщата на Лон.

Този път не се виждаше прислуга и всичко бе много по-неофициално. Лон носеше светлосиня памучна пола и зелена блуза, без чорапи и със зелени пантофи с каишки. Дневната бе окъпана в слънчева светлина. Може би Лон не бе толкова млада, колкото на пръв поглед, разбра Лили, но бе все така прекрасна и през деня. На някои жени просто им бе дадено. Искаше да намрази Лонола Перес, но бе невъзможно да не се поддаде на чара й.

Лили направи усилие да се съсредоточи върху собствената си личност и професионализъм.

— Добре, да се захващаме за работа. Покажи ми кухнята.

Лон я преведе през трапезарията и помещението на иконома и стигнаха до широко пространство със зелени уреди и бели шкафове. Набитото око на Лили веднага прецени кухнята като стара, но обновявана през шестдесетте.

— Важно е как се ползва — рече Лили. — Много ли готвиш?

Лон изглеждаше разочарована.

— Никак. Така и не се научих. Обикновено наемам семейство и жената готви. Днес им е свободният ден — добави тя. — Виж.

Тя отвори хладилника. Там имаше покрит съд с инструкции за затопляне на капака и увит в найлон сандвич, украсен с магданоз и моркови.

— Ясно — каза — Лили. — Искаш да си оправиш кухнята, така че готвачката да не те напусне никога. Казват, че така е с прислугата.

Лон отметна глава.

— Да не намекваш, че е безсмислено да принадлежиш към привилегированата част на обществото?

— Така ли прозвуча? Съжалявам. Въобще не ми е работа. А и някой, който краси обстановката толкова, колкото теб, едва ли е безсмислен.

— Да, крася — каза Лон меко. — Да, предполагам, че за това служа най-вече. Не ме обвинявай, Лили, никога не съм имала избор. А сега, какво ще правим със свободното пространство? Ще направиш ли магия и с него?

— Разбира се. Но не мога да предложа нищо определено, преди да поговоря с готвачката ти. Кухнята е нещо много лично.

Лон поклати глава.

— Няма да съдейства. Всичките тези промени съвсем не й се нравят.

— Тогава защо да ги правим?

Лон вдигна рамене и седна на близкото столче.

— Може би просто ми е доскучало. Сигурно идеята не е добра.

— Не, не е.

Лон светна.

— Но пък ти си тук и това е чудесно. Хайде да прескочим до ъгъла да обядваме. Знам едно ново местенце с японска кухня на Шесто Авеню. Обичаш ли суши?

— Просто обожавам — призна Лили.

След час тя призна пред себе си, че обожава и Лонола Перес. Освен безупречна като външност, Лон бе дружелюбна, а имаше и чудесно чувство за хумор. Смяха се много, а докато Лили си тръгна, вече се бяха уговорили да обядват заедно следващата седмица.

През юли Питър се обади, покани Лили на мач на „Мец“, а после на вечеря. Още от ранния следобед тя разбра, че нещо го безпокои. „Мец“ загубиха, но и това не помогна.

След мача тя предложи да отидат на пицария, но той държеше за барбекю на някакво ново място, за което беше чувал, в джунглата на Куинс. Шофьорът на таксито не знаеше къде е и се изгубиха. Минаваше седем и, докато стигнаха в ресторанта, бяха страшно изгладнели.

Изражението на Питър бе без съмнение мрачно. Лили опипваше почвата на настроението му, но не намираше подходящия момент да го попита какво става.

Сервираха им куп ребърца и две здрави халби бира. Ребърцата бяха фантастични. Питър я погледна, казвайки сякаш „Знаех си аз“, но си замълчаха, докато накрая той каза:

— Доста се виждате с Лон Перес напоследък, нали?

Лили не осъзна веднага, че това е повече от обикновен въпрос. Тя остави в чинията едно кокалче и си избърса пръстите с дебела салфетка.

— М-м-м, да. А ти?

— Опитвам се, но сякаш нямам твоя чар.

Тонът му бе по-красноречив и от думите. Лили се поколеба.

— Питър, тя е много по-възрастна от теб.

— Не мисля. Аз съм на четиридесет и осем. Четири, най-много пет години.

— Не знам със сигурност, но мисля, че може и да е повече.

— Глупости. Няма начин.

— Добре де. Това не е най-важното, нали?

Той вдигна рамене.

— Ти заговори за възрастта. Сега на въпроса, дали е вдовица или разведена? Все се чудя дали не ме държи на разстояние, защото има някой здрав и прав сеньор Перес, който живее Бог знае къде? Може да е още женена.

Лили се замисли.

— Не го е споменавала пред мен.

— Нито пък пред мен. Добре, нещо по-лесно, говори ли понякога за мен?

Беше като тийнейджър с първата си любов. Щеше да мине каквото и да е. Лили се протегна и докосна ръката му.

— Не малко, ако трябва да сме честни.

Лон наистина споменаваше Питър често. Ала на Лили й се струваше, че само шуми и я насърчава да го погледне в по-романтични краски. Реши, че не бива да обяснява.

— Какво казва? — продължаваше той.

— Че много те харесва. — Чиста истина.

— Само това? Че ме харесва?

Лили отново се поколеба. Нямаше смисъл, а и не беше честно да го заблуждава.

— Това е, което аз знам. — Тя реши да разсее унилия му вид. — Виж какво, Лон ще идва на вечеря във вторник. Само двете, женски приказки. Ела и ти. Ще бъде забавно.

— Не си падам по женските приказки.

— За Бога, Питър, не се опъвай. Какво, идваш ли или не?

Той кимна и даже се усмихна.

— Ще бъде забавно — повтори Лили.

Така и стана, а срещите се превърнаха в навик.

Обикновено предложенията правеше Лон. Все казваше: Питър, ела да послушаш музика с нас двете с Лили. Имам нов запис на „Дон Жуан“ с Пласидо Доминго в „Ковънт Гардън“. Или: „Намерих чудесен нов мексикански ресторант, хайде да отидем тримата с Лили“.

Питър беше пленен от Лон, признаваше го и пред Лили и тройката го караше да се чувства неудобно. Приятелството на двете дами му се струваше изцяло женско — изключително и екзотично.

— Ти си луд — каза Лили, когато чу. — Сега сме 1980, приятелите не се събират по пол. А и така да е, аз никога не те изолирам, нито пък Лон.

Да, точно така — но и Лон не изолираше Лили. Един-два пъти Лили преднамерено се отдръпна, като знаеше как се чувства Питър. Лон обаче не предложи да продължат двамата. Тя просто променяше времето и срещите продължаваха в този състав.

Както можеше да се очаква, понякога двете жени се срещаха без Питър. Обиколка по магазините, например, като онази през септември, когато Лили искаше да си купи шлифер при една разпродажба в „Блумингдейл“. Не би и помислила да вземе Питър, но беше напълно естествено да помоли Лон за помощ и съвет.

— Не стават — рече Лон, след като се разходиха сред палтата на специални цени.

Лили въздъхна.

— Ужасно. А на мен наистина ми трябва шлифер.

— Лесно се предаваш — отвърна Лон и настоя да погледнат в бутика на Калвин Клайн. — Точно като за теб, Лили. Точната кройка и точното внушение. Небрежна елегантност.

Това бе нещо, което Лили не бе развила у себе си. Гардеробът й бе пълен с неща, които бе намразила, още щом бе донесла вкъщи, и сякаш нищо с нищо не си пасваше. Лили имаше непогрешим вкус и усет в много области, но стигнеше ли се до дрехи, не й стигаше увереност да каже, че стилът на някой дизайнер е „подходящ“ за нея.

Подходът на Лон пък вдъхваше сигурност. Тя притежаваше мечтата на всички жени — рядко срещан усет и стил. Отиде направо при една закачалка с три палта и избра едното.

— Това е, пробвай.

Лили го изпробва, беше идеално — страхотна кройка, тъмно, но приятно сиво-синьо, което подхождаше на тена й. Тя си извади кредитната карта, дойде и продавачката. После изчакаха, докато момичето вкара безкрайните цифри в компютъра.

Лили си погледна часовника.

— Имам среща след четиридесет и пет минути, но имаме време за по един сандвич, ако си гладна.

— Умирам от глад — призна Лон.

Слязоха в кафенето на магазина, защото щеше да отнеме повече време да излизат и да търсят ресторант. Двете дами устояха на кифличките с шунка и топено сирене и поръчаха салати. Докато хапваха, Лон обяви, че отива в Палм Бийч за целия октомври.

— Раничко е за Флорида — рече Лили. — Защо не изчакаш, докато захладнее?

— Вкусовете ми са особени, обичам Ню Йорк през зимата. Така де, не отивам на почивка. Имам къща в Палм Бийч. Проблемът е, че мразя това място.

— Само да не те чуе търговската камара. Ще изгорят кръст в градината ти, ще те овалят в катран и пера.

Лон въздъхна.

— Знам. Признах си, че съм особена.

— Защо купи къщата, като мразиш Палм Бийч?

— Тогава изглеждаше добра идея. Онова слънце, малко като в Испания. Обаче не е мой тип място. Предоставих я на една агенция да я дадат под наем, понеже пазарът на недвижимите имоти беше свит. Сега е по-добре, така че отивам да подготвя продажбата.

Доядоха салатите, Лили се предаде пред неустоимия къпинов шербет. Лон поръча кафе.

— Палм Бийч близо ли е до Стюърт? — попита Лили.

Лон разбъркваше захарин в кафето си. Не я погледна.

— Около четиридесет мили на юг. Защо питаш?

— Майка ми живее в Стюърт.

Лон все още се взираше в кафето си.

— Наистина? Никога не си споменавала майка си.

Така беше. Лили не говореше за миналото, нито пък Лон. Приятелството им живееше за мига.

— Няма кой знае какво — отвърна тя. — Поддържаме връзка, но не сме много близки.

— Но, Лили, това е ужасно. Сигурно…

Лили вдигна ръка.

— Не ме поучавай. Майка ми е особена. Нищо общо с обикновения любящ родител. Писна ми и онова, което се бе случило преди много години, накрая заседна в гърлото ми и аз избухнах.

— Кога стана това?

— Избухването — преди пет години, другото — няколко години по-рано.

— Дълго време да носиш такъв товар. Сигурна ли си, че още си сърдита или просто ти е станало навик?

— О, не, още съм сърдита. Но не е същинско скъсване. Говорим си по телефона веднъж месечно.

Лон поклати красиво вчесаната си глава.

— Не е достатъчно. Трябва да се опиташ да видиш нещата от нейната гледна точка. Сигурно се чувства ужасно, че не се виждате повече.

— Ти просто не познаваш Айрин Петуърт Креймър — каза Лили. Сетне добави импулсивно: — Лон, имаш ли деца?

Странно беше, че се бяха сближили, а тя не знаеше. Още по-странно бе, че Лили се притесни, когато попита. Сякаш нахлуваше в забранена територия.

Лон не погледна Лили.

— Не — измърмори.

Лили разбра, че е отворила стара рана. Почувства се ужасно.

— Е, добре де, понякога нещата между майките и дъщерите не вървят толкова добре. Като с мен и Айрин.

— Мисля, че може да съжаляваш за отношението си. Защо не дойдеш във Флорида за няколко дни, докато съм там? Може да останеш при мен и да посетиш майка си.

Сервитьорът се появи и Лили грабна сметката.

— Не, мой ред е — отвърна тя на протестите на Лон. Тези жестове бяха важни за нея, тя не се възползваше от богатството на Лон. — Колкото за гостуването, благодаря за поканата, но не мога да се измъкна в момента. Още работим по пилотното издание. Дан мисли, че имаме шансове някоя от ефирните телевизии да клъвне.

Когато се разделяха, Лили не мислеше за важната програма. Мислеше за старите рани, които не зарастваха.

Както Лон каза на Лили, градчето Стюърт беше само на четиридесет мили от Палм Бийч — леко пътуване по отлични пътища. Лон стигна там за половин час.

Комплексът, който търсеше, бе встрани от магистралата и въпреки големината си, имаше само един добре охраняван вход. Сигурността се почиташе по тези места, но не и оригиналността. Мястото, наречено Casas del Sol, се състоеше от куп еднакви улици, които волята на строителя бе положила върху ивица флоридска равнина.

Лон лесно намери ъгъла на Бела Виста Роуд и Конкистадор Драйв. Паркира пред апартамент на два етажа със засенена с пергола малка тераса и ливада, сякаш пластмасова в безупречността си. Земите се поддържаха от управата. Casas del Sol обещаваше безгрижен живот.

Нямаше нужда да звъни. Айрин Креймър я бе дочакала до прозореца. Отвори веднага.

— Влизай. — Гласът й бе леко удебелен, като че беше плакала.

— Как си? Изглеждаш добре.

— И съм добре. — Айрин пое индийския шал, който Лон носеше над бялата си ленена рокля и го постави внимателно на гърба на мекия плетен стол. — Направила съм чай. — Вътре или вън?

— Вътре — отвърна Лон. — Слънцето пече ужасно.

Айрин наля чая с аромат на портокал в прости бели чаши.

— „Констант Комент“ — каза тя меко. — Обичаше го.

— И още го обичам. — Лон отпиваше чая бавно, сетне остави чашата върху чинийката. — Айрин, не ми се сърди. Случи се естествено. Намесата ми бе съвсем малка. Онзи мъж й е приятел. Казва се Питър Фаулър и е много приятен. Срещнах го случайно, а чрез него — и нея. Истинска игра на съдбата. Лили не подозира нищичко. Пък и как би могла.

— Не знам. Но Лили е много умна и съобразителна. Не я подценявай.

— Няма, не се тревожи. — Лон погледна през плетената маса, която ги разделяше.

Айрин се взираше в свитите си юмруци. Кокалчетата й бяха побелели.

— Всичко ще бъде наред — рече Лон. — Обещавам. Най-сетне спомена за проблемите между вас. Сигурна съм, че мога да я умилостивя. Нямаш нищо против, нали?

Айрин сви рамене.

— Нямам. Обаче няма да я убедиш. Даже ти. Лили е… упорита. Науми ли си нещо…

— Ще видим — заключи Лон. Нещастието на Айрин сякаш я обграждаше със сияние и Лон усещаше болката й. Тя отдели очи от стегнатата фигура на Айрин и огледа стаята. — Не знаех, че все още имаш това. — Тя посочи една картина на английски селски пейзаж.

— Да — каза Айрин. — Задържах я, след като продадох всичко друго. Мислех да я дам на Лили за спомен, но както сме я подкарали сега, не смея да го спомена.

Лон кимна.

— Задръж я, докато нещата между вас се подобрят. Сигурна съм, че ще се оправите. — Тя отметна тъмните си коси и погледна картината по-отблизо. — Странна е мисълта, че остана само това.

Айрин подмяташе кърпичка между белите си пръсти.

— Звучиш точно като Лили. Нищо лошо не съм направила. Както ти казах преди години, постъпих разумно. Не исках да те натоварвам.

— Естествено. Разбирам. Освен това, мисля, че се справяш чудесно, откакто тя се роди.

— Благодаря ти. За мен е важно. — Бузите на Айрин пламнаха от удоволствие, но тя пак не се усмихна.

— Айрин, моля те, не ми се сърди.

— Не ти се сърдя, най-малко пък за Лили. Защо да не се опознаете? Когато за пръв път тръгваше извън страната, предложих Испания. Мислех си да кръстосам пътищата ви, така да се каже. Но тя настоя за Англия. Тревожа се за това, че не си идвала тук много дълго. Палм Бийч и Стюърт са наблизо, така си казахме. Ти обаче даде къщата под наем на непознати, а сега продаваш. Така де, прекарваш си цялото време в Манхатън.

— Трябва да бъда внимателна — рече Лон.

— Знам — въздъхна Айрин. — Да не говорим повече за миналото. — Тя се облегна напред, хвана Лон за ръка и за пръв път през целия следобед се усмихна.

И тази нощ Айрин изпълни отдавна следвания ритуал. Тя застана гола пред голямото огледало и внимателно огледа образа си. Прокара пръсти през бедрата и корема си, сетне нагоре и накрая взе малките си гърди в ръцете си. После се наклони напред и огледа лицето си, описвайки чертите с бързи, сръчни пръсти — като че искаше да увери сама себе си в съществуването си.

Някъде навън се чу бухал. Айрин се замисли за други птици в други кътчета, за кукувиците в Англия, за гарваните във Франция и папуняците в Испания. Тя обърна глава и погледна през рамо към дупето си. Все още бе стегнато, въпреки че вече не беше млада. Притвори очи и сякаш видя да изплющява камшик. Образът бе толкова жив, че тя потрепери. И се разхлипа.

Успокои се само след миг. Припомни си, че всичко вече е различно. Беше в безопасност. Айрин си изтри очите, облече си бяла батистена нощница, избродирана с розички, и се сгуши в тясното си легло. — Спа здраво, без сънища и угризения.