Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (28)

Епилог

Ню Йорк и Кордова, 1984

Реставраторът бе всепризнат експерт. Лили и Анди бяха в ателието му на Бродуей и гледаха може би за последен път фалшивия Констабъл, който бе висял над камината във Фийлдинг, сетне в къщата на Айрин във Флорида, а отскоро и в апартамента на Лили и Анди на Западна шестнадесета улица. Сега картината трябваше да се унищожи.

— Можете ли да свалите боята от платното? — попита Анди.

Мъжът се засмя.

— Разбира се, с такова нещо би се справил всеки. Трябва само да я залеете с химикалите и да изчакате да се разтвори. Предполагам, че знаете, че е абсолютен фалшификат. Бихте ли ми казали защо си правите труда?

— Внезапно се сетихме, че е нарисувана над нещо важно — отговори Лили.

От три години се чудеха над все още необяснимия откъс в дневника на Джоузеф Мендоса. Той пишеше, че изпраща писмото на София заедно с брат си Роджър. Разгадаха мистерията около Роджър, но не и тази около писмото. Сега се надяваха, че ще успеят.

Реставраторът кимна.

— Мислите, че отдолу има друга картина?

— Не — обясни Анди. — Писмо или някакъв документ.

— Написан кога?

— Между 1810 и 1820.

Другият си записа внимателно.

— Някакво представа къде?

— Кордова, Испания — отговори Анди. — Важно ли е?

— Ако искате писмото да излезе невредимо, трябва да рискувам. Ако позная вида на мастилото — печелим. В противен случай — губим. — Той погледна Анди, после Лили. — Вижте, нали разбирате, че гаранции няма? А когато свърша, картината ви няма да съществува повече.

Анди погледна Лили.

Тя кимна.

— Да, разбираме.

Реставраторът пое тежката картина и я издигна на светло.

— Тежи цял тон. Но пък изглежда съвсем обичайно като за деветнадесети век. Може би художникът е залепил нещо на парче платно и е рисувал отгоре.

— Това мислим и ние.

— Добре. Минете след няколко часа. Може да имам нещичко за вас.

Върнаха се в ателието в три следобед. Майсторът ги посрещна с широка усмивка.

— Ето ви го и писмото. Беше залепено за платното. Художникът го е покрил, после е сложил още един пласт платно и накрая е рисувал отгоре. Ето защо беше толкова тежко, но пък откриването на писмото беше направо песен.

— Роджър е бил внимателен — рече Лили замислено.

— И предвидим — добави Анди. — Ето защо е направил фалшификата толкова очевиден, ето защо го е подписал Констабъл. Роджър Мендоса, после Манинг, е искал картината му да поражда въпроси. Искал е да се отгатне, че отдолу има нещо.

— Само не е предвидил невежеството в малък град като Фийлдинг — продължи. Лили. — Или какви лицемери са били Кент или…

— Вижте — прекъсна ги реставраторът. — Имам и друга работа. Искате ли си рамката?

Лили потвърди и й я опаковаха. Анди написа чек. Сетне излязоха на улицата с писмото на София в ръка. Не беше в плик, а просто два листа, закрепени с позлатена карфица.

— Можеш ли да го прочетеш? — попита Лили.

Анди хвърли поглед на едрия почерк. Мастилото бе избеляло, но още се четеше. Проблемът бе, че бе написано на стар и официален испански.

— Няма да е бързо — призна той. — Отсреща има кафене. Да отидем там и да поседнем.

Поръчаха си капучино и Анди остави своето да изстине, докато се взираше в първата страница на документа.

— Не е толкова писмо, колкото завещание, датирано през юли, 1835.

Бавно и трудно той започна да превежда старинните слова.

Аз, София Валон, вдовица на Робърт Мендоса, наричана Ла Житанита, бих искала да обявя, че съм еврейка. Изпращам това на теб, почитаеми братовчеде Джоузеф, защото Инквизицията е още жива тук в Испания, а преди той да умре, обещах на обичния си съпруг, че ще бъда внимателна заради семейството.

Родих се еврейка във Франция, но животът ме доведе в Испания и, както Мендоса преди триста години, забравих наследството си Дано Бог на дедите ни, на Авраам и Исаак, да прости на всички ни и дано Той приеме клетвата ми, че ще превърна всички нас отново в евреи. Всичко, което Мендоса притежават, един ден отново ще служи на народа ни…

Анди спря и погледна към Лили.

— Невероятно — промълви тя.

— Ясно защо старият Джо е искал да го изкара от къщата си. През 1835 е бил новопокръстен християнин. Не е имал дързостта да унищожи завещанието на София, бил е Мендоса все пак, но определено не го е искал около себе си. Да го изпрати в Америка след няколко години заедно с непрокопсания Роджър е изглеждало идеалното решение. Сигурно е мислел, че по-малкият му брат ще го загуби или ще се отърве от него по някакъв начин, без да намесва пряко Джоузеф в предателството спрямо волята на София.

— Това ли е всичко, което казва? — Лили се наведе да прегледа думите, а огромният рубин блестеше на пръста й, докато вървеше по страницата. Много се смущаваше, че не разбира нищо от това, което чете. — Това ли е всичко — че София е еврейка и се кълне да върне семейството към юдаизма отново?

— Не, има още. Тя говори за скрито съкровище.

— Не мога да повярвам! — Лили бе зашеметена. — Приказка. Скрито съкровище? Хайде бе.

Анди сви устни.

— Част от мен също не вярва. Но с Мендоса всичко е възможно. Сюзън ми каза, че преди години е имало легенда за някакви скрити нещо в Кордова.

— Можем ли да ги намерим? — Лили почти танцуваше от оживление, като дете, чиито фантазии са оживели.

Анди мина на втората страница, погледна Лили и се усмихна.

— Можем. София ни е оставила карта.

 

 

Лили пристигна в Испания малко след единадесет в една юлска сутрин, сто четиридесет и девет години, след като Ла Житанита бе оставила завещанието си. Едно нещо поне бе непроменено: както във времената на София, земята на Андалусия лежеше неподвижна и мълчалива в прегръдката на убийствената топлина.

— Златна земя под златно слънце — промълви Анди, докато слизаха от самолета. — Ала поетите не споменават влажността.

Малко след това Лили видя за пръв път скромните бели външни стени на двореца Мендоса в Кордова. Фасадата не я подготви за величествения момент, когато масивните входни врати на Патио дел Речибо се отвориха.

Стените бяха украсени с мозайки от петнадесети век. Когато слънцето ги докоснеше, те избухваха в призми от яркозелено, синьо и червено. Тук и там зелени нишки се спускаха от клоните на кестена като вода от фонтан. Под краката на Лили бяха древните камъни, сплотени сякаш от вътрешен огън, полирани от стъпките на десетки поколения.

— Това е друг свят — прошепна Лили. — Магия.

Портокаловите дървета и блестящият басейн в Патио де лос Наранхос смекчиха жегата. Анди, Лили и Сюзън стояха на сянка и говореха тихо, докато чакаха Мануел.

— Струва ми се, че София е направила, каквото е обещала — забеляза Лили. — Ако Мендоса са давали милиони за борба с нацистите, София наистина е поставила богатството на рода в служба на еврейския народ.

— Така е — отвърна Сюзън. — А някои, като Мануел, са давали и повече от пари. Но чак при Бет Мендоса, майката на Мануел, семейството наистина се завърна към юдаизма. Кордовските Мендоса останали католици още век, след като София написала завещанието си.

— Но сега са юдеи? — попита Лили.

— Предполагам, че задаваш все същия стар въпрос — рече Анди замислен. — Какво е юдей? Повечето Мендоса в Испания и Англия не биха били приети от никой равин. Станало е така, че семейството е… Може би ще кажете, „излязло от черупката“. Юдейското минало е било признато и почетено. Някои, като тио Мануел, са истински религиозни по един или друг начин. Другите поне не се крият.

Мануел пристигна, преди да продължат размисъла. Старецът пристъпи към тях бавно и погледна джобния си часовник.

— Време е. Моля, елате с мен.

Те последваха високата фигура на Мануел, движеха се с неговата крачка по незнайни пътеки и градини към Патио де ла Реха. Анди обясни, че се нарича така заради тежката кована желязна врата.

Трима мъже в работни дрехи бяха вече там. Имаха брадви, длета и две колички. Когато Мануел се появи, мъжете свалиха сламените си шапки и зачакаха знак да продължат.

Мануел им кимна, сетне се обърна към Лили.

— Всичко е подготвено — каза той на английски с усилие. — Ако книжата, които сте намерили, са истинското завещание на Ла Житанита, тук трябва да открием съкровището й.

Да говори английски очевидно го измъчваше. Той превключи на испански и спираше всяка минута, така че Анди или Сюзън да превеждат.

— Според легендата, това било древното укрепление. Предполага се, че Мендоса държали златото си тук. После открили първата банка в Кордова, накрая и много банки. Но стига сме говорили. Време е да се действа.

Мануел извади ключ, отвори катинара на решетката и я премести. После даде знак на работниците да тръгнат напред и те отвориха бавно и широко вратата. След секунди се разкри цялата малка пещера. Вътре нямаше нищо, освен прах и паяжини.

Мануел каза нещо, работниците влязоха и започнаха да дълбаят задната стена. След малко един от тях дойде при другите и заговори на бърз, гърлен испански. Сюзън превеждаше в движение.

Строителят разтъркваше прахта, смъкната от стената, между пръстите си. Той протегна ръка.

— Това е, мисля, пясък, тор и вар. Замазано е така, че да изглежда старо. Ала отдолу е хоросан и дялан камък. Можете да се убедите сами.

Мануел влезе в пещерата и прегледа участъка, посочен от мъжа. Зад уж естествената скала прозираше пласт с различен цвят. Той се обърна, взря се в Сюзън, Лили и Анди и рече на строителите:

— Действайте.

Злато, предполагаха — ала намериха много по-ценно съкровище. История в действие, летопис за миналото, който просълзи Лили.

Пещерата на София бе продължение на малкото пространство зад решетката. В нея имаше чудни, невероятни неща, внимателно опаковани в дървени кутии и каци, покрити с намазнен плат. Докато всяко ново съкровище се отваряше, се мълвяха приглушени обяснения.

Намериха позлатено плато и инкрустираната чаша, предназначени за Илая. Намериха сребърни украси за свитъците на Тората. Също и копринени tallithim, шаловете, които евреите носеха на молитва, малка дантелена шапчица за дете с надпис на иврит, означаващ живот, церемониален свещник, менора, със сребро и тюркоази, както и друг, със злато и гранати. Намериха мълчаливи свидетелства за едно наследство, отричано и често презирано, събирано тайно от мъже и жени, които бяха запазили вярата такава, каквато я знаеха. Накрая намериха и плочката.

Медният правоъгълник бе в отделна дървена кутия в дъното на пещерата, увит в tallith. Мануел вдигна първо молитвения шал, като го сгъна внимателно и почтително го постави при другите. Тогава той вдигна плочката и я задържа на светлината.

Занесоха я в някогашна трапезария, сега просто малка стая, по-проста и скромна от стаите, които Лили бе виждала. Единствената украса бяха мозайките по стените. Набитото й око забеляза приглушените землисти тонове и примитивното оформление. По-ранна работа от другите, сигурно древна. Думите на Сюзън потвърдиха впечатлението.

— Намираме се в най-старата част на двореца — обясни тя. — Единственото ъгълче, което е оцеляло след многобройните пожари и унищожения на еврейството. За това се предполага, че е единствената стая останала оттогава, затова не е преустройвана. Вижте, мястото на стената се вижда. Според легендата там е висяла плочката.

Мануел и Анди занесоха медния правоъгълник до мястото, посочено от Сюзън. Лили затаи дъх, докато двамата мъже поставяха плочката на място. В четирите й края имаше дупки. Толкова бяха и тези на стената. Медта бе потъмняла с времето, но издълбаните думи се четяха без усилие.

— Im eshcachech Yeroshalayim — отекна Мануел, а тялото му се движеше в ритъма на древната молитва. — Tishkach у mini, tidback shoni. Ако те забравя, Ерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството си.

— Затворихме кръга — промълви Анди.

— И се върнахме у дома — допълни Лили и го хвана за ръка. — Запазихме вяра в София и другите и се върнахме у дома.