Дългата галерия се простираше по цялото протежение на втория етаж. На една от стените имаше прозорци, които гледаха към градините и парка, а другите бяха изпълнени с портрети на праотци Мендоса. Анди бе довел Лили тук предния следобед. Наистина бяха забелязали брадички като нейната сред безбройните предци, въпреки че Анди призна, че преди не е виждал прилика.

Галерията изглеждаше много по-различно вечерта, отколкото на дневна светлина. Портретите тънеха в сянка и живите бяха по-силни от мъртвите.

— Казах на Дейвис, че ще се погрижим сами — рече Марк, като обясняваше отсъствието на иконома. — Ето ни, всичко е уредено.

Напитките бяха на една количка близо до столовете. Лили се настани и оправи гънките на червените копринени панталони, които бе облякла с многоцветна мароканска туника.

— Изглеждаш фантастично — прошепна й Анди на ухо, докато се настаняваше до нея. — Трябва ми целият ми самоконтрол, за да не ти се нахвърля още тук.

— И ще те нарекат Андрю Изнасилвача, когато ти качат портрета на стената зад нас — прошепна тя в отговор.

Марк извади бутилка коняк с циганка на етикета.

— Това ли трябва да е София? — попита Лили, като взе кристалната чаша с тъмната течност.

Марк се загледа в бутилката.

— Съмнявам се, че прилича на Ла Житанита, но трябва да е вдъхновено от нея. Точно съпругът на София Робърт е започнал да праща бутилирано шери в Англия. Преди е идвало само в бурета. От отбраните шерита до коняците е имало само една крачка.

Лили изчака, докато поднесат и на другите, а Мануел пушеше единствената пура, която лекарите му позволяваха. После промълви „Наздраве“ заедно с другите и отпи от хубавия коняк. Очите й не се спираха върху Марк. Той изглеждаше малко самодоволен. Тя несъзнателно попила медальона около врата си, Марк я видя, усмихна се разбиращо, Лили осъзна какво прави и отпусна ръка.

— Ще започваме ли? — попита Марк.

Никой не отговори.

Той извади куп сгънати листи от вътрешния джоб на сакото си.

— Това пристигна късно следобед. Между другото, изпратено е с помощта на една забележителна нова технология, в областта на която, ако е рекъл Господ, фондът за нова разработки на Мендоса би могъл да прояви голям интерес. Наричат я факсимилна поща, въпреки че не се съмнявам, че скоро ще й викат само факс.

Той протегна един от листата, за да го прегледат. Хартията бе тънка и блестяща.

— Използват се телефонните кабели, за да се изпрати моментално фотокопие. Такива неща е имало и преди, но това ще е достатъчно евтино за всекиго. Предполагам, че скоро ще бъде толкова обичайно, колкото телефона.

— Марк — промълви Сюзън, като хвърли съчувствен поглед на Лили, — спри да говориш за печалби и говори по същество.

— Да, разбира се. Добре, изглежда е имало Роджър Манинг, който е живял в Ню Йорк от… — Той спря, сложи си очилата и погледна към книжата, които държеше. — Поне от 1840, когато се е оженил, до 1882, когато е починал. Бил е непрофесионален художник и е притежавал малък магазин, в който е продавал материали за рисуване. В един квартал, наречен Мърей Хил. — Той погледна Лили въпросително.

— Източният край на Манхатън — помогна тя. — През трийсетте.

Анди се обърна към нея.

— Нещо ми хрумна ей сега. Знаем ли дали бащата на Аманда Манинг-Кент не се е казвал Роджър?

Лили поклати глава.

— Нямам представа как се е казвал. Никога не съм имала причина да се опитвам да открия.

Марк се изкашля. Все още гледаше книжата си, когато каза:

— През 1846 Роджър е регистрирал раждането на четвърто дете, дъщеря от жена му Ребека. Името на детето е било Аманда.

— Бинго! — възкликна Анди.

— И не забравяйте — добави Сюзън, — според дневника на Джоузеф, брат му Роджър е бил нещастен, че са го изпратили в Америка, защото искал да става художник. — Тя се обърна към Марк. — Каза, че този Роджър Манинг е бил художник-любител, нали?

— Точно така. Аз също разгледах дневника на Джоузеф. Има няколко отпратки, които потвърждават, че Роджър не е имал нюх за бизнес. Джоузеф казва, че брат му е направил неуспешни инвестиции и е загубил всичките пари, които са му били дадени, за да създаде американски клон на банката.

— Да — съгласи се Сюзън. — Джоузеф изпратил още пари, но когато Роджър загубил и тях, той очевидно си е измил ръцете относно съдбата му. Според дневника, двамата братя така и не възстановили връзката си.

— Обзалагам се, че Роджър Мендоса си е променил името на Манинг — вметна Анди. — Трябва да е искал да се освободи от семейството, след като е прецакал нещата в Америка. Така че Роджър Манинг е наистина Роджър Мендоса, баща на Аманда, която е живяла в къщата, където е била отгледана Лили и където е намерено парчето от медальона.

Той се обърна и хвана Лили за ръка.

— Изглежда, че Марк отговори на въпроса ти, мила.

— Да, той спази своята част от сделката. — Лили освободи ръката си и измъкна верижката със златото от врата си.

— Чакай малко — рече Марк. — Има и още. Тук има забележително количество информация. — Той размаха купчето хартия. — Изглежда, че хората ни са впрегнали най-малко петнадесет изследователи, след като отправих молбата си. Един от тях е намерил книжа и един дневник, принадлежал на Аманда Манинг-Кент в нюйоркското историческо общество.

Лили затаи дъх.

— Не мога да повярвам. Книжа на Аманда? Неща, които е писала собственоръчно?

Марк кимна.

— Не знаех… През всичките тези години съм мечтала за нея и не съм знаела, че мога да открия толкова много. Чудя се защо нямат книжа на Аманда във Фийлдингската библиотека.

— Очевидно се е върнала в Ню Йорк. Когато е починала, някой племенник или племенница са й събрали нещата и са ги връчили на Историческото общество. Не е необичайно. Сума частни книжа се обработват по абсолютно същия начин. Стоят си недокоснати и непрочетени, докато не се намери техен изследовател. Животът на Аманда не е бил забележителен. Никой не се е замислял за нея. Освен нас. Мисля… — Марк замълча. — Вижте, най-добрият начин да обясня, е да ви прочета целия доклад.

Той спря за момент, а после започна.

Ню Йорк и Фийлдинг, 1841-1910

Няколко години след като пристигнал в Ню Йорк, Роджър Мендоса се оженил за Ребека Шулман. В Англия братът на Роджър Джоузеф се обърнал в християнството и се присъединил към англиканската църква. Роджър не бил много запален, но мислел за себе си като за евреин. Жена му също била еврейка и тъкмо тя предложила, след като и двамата нямали определен интерес към религията, да спрат да се самоопределят като евреи.

Роджър всъщност стоварвал цялата вина за неуспеха си в бизнеса на предразсъдъците, с които се срещнал в Ню Йорк.

— Няма значение към коя религия ще се числим — рекъл той на Ребека. — Американците винаги ще мислят за Мендоса като за еврейско име.

— Тогава ще го променим — обявила Ребека. — Защо да не се наречем Манинг? А ти трябва да престанеш да се опитваш да бъдеш, каквото не си, Роджър. Забрави семейството си в Европа, хайде да се отделим и да си живеем свой живот по свой собствен начин.

След няколко месеца господин и госпожа Роджър Манинг напуснали модния градски кръг, където ги познавали, и се преместили в по-малко заможния квартал на Тридесет и трета улица и Мадисън Авеню.

Идеята да се отвори магазин за материали за рисуване била на Роджър. Той събрал останките на капитала, даден му от Джоузеф, и отворил малък магазин на Бродуей, където продавал платна, четки и бои. Това предприятие осигурявало скромен, но постоянен приход и между 1841 и 1846 Ребека и Роджър добили четири деца, най-малкото от които — единствено момиче — кръстили Аманда.

През 1870, когато Самюъл Кент я завел във Фийлдинг като своя втора съпруга, Аманда била на двадесет и четири. Докато не се появил Сам, тя се страхувала, че може да остане стара мома. Аманда знаела защо й е толкова трудно да си намери съпруг. Въпреки внимателните маневри на родителите й, не изчезвали слуховете, че в родословието на Манинг имало еврейска кръв.

Аманда израснала със съзнанието, че това злобно подозрение е всъщност вярно. Знаела, че родителите й са родени евреи, въпреки че неприятният факт не бил разискван извън най-тесния семеен кръг. Още по-важно, Аманда разбирала, че най-голямата й отговорност е да се омъжи дискретно. Трябвало да си хване съпруг, който нямало да изучава в детайли родословието й.

Когато баща й случайно срещнал Сам Кент и после го поканил на вечеря, Аманда прозряла веднага намеренията на Роджър. Тя държала погледа си свенливо сведен през цялото време, но знаела, че макар и да бил с повече от двадесет и пет години по-стар от нея, мъжът от Масачузетс бил запленен. На следващия ден попитала майка си за непознатия.

— Изглежда, че има куп пари — рекла Ребека нарочно. — А баща ти казва, че има и добра репутация. Жена му умряла преди около пет години, а двете му дъщери са женени. — Тя въздъхнала шумно. — Бедният човек наскоро си построил къща близо до Бостън. А има ли нещо по-лошо от празна къща, ако смея да попитам?

Аманда решила веднага да се омъжи за Сам Кент, което се оказало и нетрудно дело. Сам бил точно толкова готов да играе ловеца, колкото тя — плячката.

Докато бракът на Самюъл и Аманда станал на пет години, тя родила три деца, две момичета, последвани от радостта на живота на Сам, един син, когото кръстили Томас. Аманда пазела тайната си от децата си, така както от мъжа си. Томас и сестрите му така и не разбрали за еврейския си произход. Аманда била решила, че това наследство е вече достатъчно далеч, за да бъде погребано веднъж завинаги.

Самюъл Кент доживял до осемдесет и осем и умрял като щастлив стар човек през 1908. Той оставил достатъчно наследство на дъщерите си от първия и втория брак — вече женени — както и на Аманда, ала най-голяма част от богатството му и къщата на Уудс Роуд с цялото й съдържание отишли при Томас — тогава на тридесет и три и още ерген.

— Ставаш човек със значително богатство — казала Аманда на сина си скоро след смъртта на Самюъл. — Време е да се ожениш.

Томас се занимавал с бизнеса на баща си от десет години. Познавал наследството си до последния цент, така че разбрал, че майка му е права. Ала харесвал твърде много ергенския живот и малкия си апартамент на Бийкън Хил в Бостън. Устройвало го да се връща във Фийлдинг само през уикендите, докато Аманда продължава да се грижи за къщата.

— Ще видим — отвърнал той — Има време.

Аманда нямала намерение да бъде използвана така. Година след смъртта на Сам тя обявила, че се връща в Ню Йорк, за да живее с овдовялата си етърва. Щяла да почака още година. Ако синът й не осигурял стопанка за къщата за това време, домът просто щял да бъде затворен. Томас Кент преклонил глава пред неизбежното. След десет месеца се оженил за Джейн Шилтън от Дедъм.

Малко след женитбата, докато Аманда се подготвяла за завръщането си в Ню Йорк, тя се размислила отново за решението, което взела като млада. Може би трябвало да каже на сина си и на новата си снаха тайната за еврейския произход. Идеята я занимавала известно време, но после се отказала. Даже вече слабата семитска кръв щяла да бъде извор на притеснения за Томас и Джейн, особено в малкия град в Нова Англия. Джейн можела да обвини Томас, че се е оженил за нея, скривайки истината за себе си.

Аманда решила, че не трябва да казва нищо, но трябва да запише фактите, такива, каквито са й известни, и всички истории, които родителите й си шепнели в къщата на Тридесет и трета улица. Може би някой ден, много след смъртта й, в необозримото бъдеще някой ще ги прочете и ще ги осмисли по-добре.

Това й донесло известно успокоение, но тревогата останала. Въпреки че покойният й съпруг бил разпределил богатството си внимателно, оставало й друго наследство, само нейно. В деня на сватбата бащата на Аманда Манинг й дал нещо забележително.

— Напускаш моя дом, скъпа, и аз вече не отговарям за твоето щастие — казал Роджър Манинг тържествено. — Давам ти една картина на английския художник Констабъл, която е много особена и един ден може да се окаже много ценна. Давам ти и това.

Роджър поставил в ръката на Аманда малък твърд предмет.

— Ако някога изпаднеш в голяма нужда, ако си изчерпала всякакви надежди за помощ, занеси това в Кордова, Испания и го дай на главата на дома Мендоса. Няма да ти искат обяснения, това ще бъде достатъчно. Обещавам ти, ще ти се окаже всякаква помощ, от която се нуждаеш, независимо каква.

Младоженката била объркана по-скоро от съвета, отколкото от предмета, който не била видяла още.

— Тате, ако съм в такава беда, как ще стигна до Испания?

— Това остава твой проблем. Но го направи, дете мое. Вярвай ми, не преувеличавам. Това е най-ценното нещо, което притежавам. Било е предавано с години от баща на син, но аз не вярвам, че традициите не трябва да се променят. Братята ти са мъже, които могат да се грижат за себе си. Като жена ти имаш по-голяма нужда от защита. Ето защо реших, че това съкровище ще получиш ти.

Аманда сложила предмета в чантичката си.

— Благодаря ти, тате — прошепнала тя, когато се прегръщали за довиждане. — Ще го пазя като очите си, обещавам.

Аманда успяла да разгледа малкото късче злато, което баща й й дал, чак по-късно, насаме в каютата на ферибота, който я откарвал към Бостън. По ръба като че ли имало нещо написано, но азбуката била непозната и тя нямала представа за какво става дума. Аманда оставила златото и оставила съществуването му и странния съвет на баща си в едно далечно ъгълче на съзнанието си — за да ги извика, когато има нужда.

Случило се така, че нужда нямало. В живота на Аманда не се появили големи неприятности, нищо, което да я изпрати на необикновеното пътешествие, описано от Роджър. Разбира се, тя не казала на Сам за подаръка, защото иначе трябвало да му разясни и миналото си. Можела да направи това само в краен случай, а, за щастие, такъв не се появил. Докато Сам умрял, а Томас се оженил, Аманда почти била забравила за съществуването на малкото късче злато. Тогава го намерила сред бижутата, които смятала да отнесе в Ню Йорк и разбрала, че не е изпълнила цялата си мисия.

Вечерта преди последния й ден като стопанка на къщата на Уудс Роуд, Аманда отворила кутията си за бижута и извадила малкото парче хартия, в което била увила златото. Държала го дълго и премисляла наново решението си да не казва нищо на сина си за наследството му. Не, решила накрая, била права и нямало да го променя. Ала щяла да направи нещо друго, което можело да има значение някой ден.

След полунощ, когато всички били заспали, Аманда станала и се промъкнала по тъмно в преддверието. Била сигурна, че никой не я е чул, но все пак заключила вратата и запалила само една свещ, въпреки че имали и електричество отскоро. После занесла един от столовете от червено кадифе до камината, покачила се на него и смъкнала другия подарък от баща си, картината на Констабъл. Рамката била кована и картината била твърде тежка за Аманда, но накрая тя успяла да я смъкне на пода.

Борбата я била сгорещила и тя трябвало да почине. Отишла до вратата и се заслушала, уплашена, че е била по-шумна, отколкото трябвало, но в къщата не се чувал нито звук. После Аманда обърнала картината и я оставила на пода. Както и очаквала, между рамката и платното имало малко местенце.

Златото било в джоба на нощницата й, в един запечатан плик. Отпред била написала: „Кордова, Испания. Домът Мендоса“. Аманда видяла, че последната дума се е размазала, но нямала в себе си нищо за писане, а не искала да рискува да събуди Томас или Джейн. Тя сгънала плика, доколкото могла, докато станал съвсем малък. Тогава го пъхнала в малката кухина между рамката и платното. Сетне, като събрала всичките си сили, дори тези, които не знаела, че притежава, Аманда вдигнала картината, покачила се обратно на стола и я поставила отново на място.

Била доволна. Запазила вярата в миналото и бъдещето по най-добрия възможен начин. Останалото било в ръцете на Господ, на съдбата или каквото и да било, което управлявало хорските дела и заплитало тайнствените нишки на живота.

— Марк спря да чете. Никой не проговори. Той сгъна книжата и ги остави на масата до себе си.

— Утре ще ти направя копие, Лили — обеща той.

— Благодаря — отвърна тя тихо. — Междувременно, вземи това. — Тя се наведе и подаде на Марк късчето злато.

— Esta bien — промълви Мануел. — Gracias, mi nina, tu tambien has guardado la fe.

— Тио Мануел казва, че ти също си запазила вярата — преведе Анди, докато я прегръщаше. — А пък аз се чудя дали ще ми позволиш да заменя едно бижу с друго?

— Анди, няма нужда. Медальонът принадлежи на този дом заедно с…

Той сложи пръст на устните й.

— Тихо, госпожице, разваляш ключовия момент. Това не е танго за танго. Това е различно. — Анди бръкна в джоба си. — Мислех да купя нещо ново, но си спомних за това, попитах Марк дали мога да го взема и той се съгласи. Принадлежало е на Бес Мендоса, моята прапрапрапрабаба. — Той я хвана за ръка и нахлузи на пръста й пръстен.

Лили погледна и видя голям тъмночервен рубин, блестящ от изящното филигранно сребро.

— Мили, невероятно е — прошепна тя. — Не знам какво да кажа.

— Кажи, че ще си удържиш на думата. Тук, пред свидетели. Кажи, че ще се омъжиш за мен при първа възможност.

Лили вдигна глава. Усмивката й грееше.

— Ще го направя. Заклевам се тържествено. Пред свидетели.

Марк, Сюзън и Мануел избухнаха във възгласи „Оле!“ и „Браво, браво!“ и започнаха да ръкопляскат.

Анди се изправи, дръпна Лили и сложи ръце на устата си.

— Ехо, ехо! — провикна се той, колкото му глас държи. — Древни предци на Мендоса с кръгли очи и безкрайни тайни, вие, на стената, чухте ли това? Най-прекрасната жена на света ще се омъжа за мен, така че в края на краищата не съм такава черна овца. — После прегърна Лили и я целуна.

Чу звук от тапа. Очевидно Марк е знаел и се е подготвил. Той извади сребърна кофа лед и бутилка шампанско някъде от сянката.

— Не събуждай всички духове — укори той брат си. — Това е френско шампанско, а не испанска кава. Може да ни треснат със светкавици.

Ала те изпиха цялата бутилка „Дом Периньон“ от шестдесет и шеста без нито звук от портретите на стената.

За Лили по-голямата част от следващия ден мина в златистата омая на задоволството. Тя обичаше Анди и той — нея и щяха да прекарат остатъка от живота си заедно. Повечето от въпросите, които смущаваха живота й, бяха получили отговори, а останалите щеше просто да забрави. Оставаха тежести и рани, но тя реши да не мисли за тях, нямаше да им позволи да помрачат щастието й.

Ала не след дълго, както винаги преди, миналото излезе наяве и я удари през лицето.

Новината донесе Сюзън. Тя намери Лили и Анди в дългата галерия малко след пет. Стояха пред портрета на Бес Мендоса, умряла през 1807. Картината показваше Бес в цялата й прелест, седнала на висок стол, с разкошна роба от масленозелено кадифе.

— Виж — рече Анди, преди Сюзън да проговори. — Тя носи пръстена. Може да се различи сред диплите на роклята й.

Сюзън погледна.

— Да, сигурна съм, че си прав. Това е рубинът. Бес обичаше да притежава, и то най-новите неща. Тук има и един чудесен сребърен сервиз от края на осемнадесети век, който тя е купила. Ще предложа на Марк да го получите като сватбен подарък. Аз… — Тя се спря. — О, Боже, за малко да забравя какво дойдох да ви кажа.

— Какво? — Чак сега Анди забеляза колко е бледа и колко смутена изглежда. — Хайде, Сюзън, казвай да чуем.

— Диего. Той е тук.

Лили изпухтя и се огледа изплашено, като че очакваше Диего Парилес Мендоса да нахлуе всеки момент в дългата галерия с пистолет в ръка.

— Тук? — попита Анди невярващо. — За какво, по дяволите, е тук?

— Не каза — призна Сюзън. — Но предполагам, за да види Лили.

Анди се смръщи.

— Не е в негов стил. Диего стои като паяк в центъра на мрежата и вика мухите при себе си. Той…

— Аз не съм муха — прекъсна ги Лили с тих и почти спокоен глас. — Да е питал за мен?

Сюзън не можа да я погледне.

— Не, не е. Пристигна неочаквано преди половин час и сега пие чай с Мануел и Марк. Доколкото знам, не е обяснявал нищо. Просто правя предположения, но държах да ви предупредя.

— Благодаря — отвърна Анди.

— Често ли идва така? — попита Лили.

— Не мисля — отговори Сюзън. — Не се е случвало, докато съм била тук. Даже в Кордова не идва много. Както каза Анди, Диего обича да привиква хората при себе си.

Анди се обърна към Лили и пое двете й ръце.

— Добре, искаш ли да слезеш и да се срещнеш с лъва, когато не е в собственото си леговище? Да отидеш там и да го оставиш да каже, каквото си е наумил?

Тя бе сигурна от тона му, че той искаше да направи точно това. Не мислеше, че ще успее. Поклати глава.

— Трябва ми малко време да свикна с идеята.

Той е тук! Един глас кънтеше в главата й. Дошъл е да ме види. Нему е безразлично… Друг глас продължаваше да я предупреждава да не се надява на нищо, за да не се разочарова отново.

— Ще пийнем по едно в библиотеката към седем и половина — уведоми ги Сюзън. — Защо да не го оставим за тогава?

Лили кимна с благодарност.

Облече се внимателно и положи неимоверни грижи за косата и грима си. Когато накрая излезе от банята, Анди я чакаше. По лицето й се четяха всичките й чувства.

— Изглеждаш зашеметяващо — рече той. — Страхувах се, че ще носиш черно.

— Не съм в траур за него или за когото и да било — защити се Лили. Беше избрала рокля от бледосин крепдешин с къса пола до над коленете, която се спускаше в изящни дипли. Преди шест месеца, в един друг живот, Лон я бе намерила и бе настояла Лили да си я купи. Не искаше да мисли за това — Да вървим — каза.

Пристигнаха последни за ритуалното питие в библиотеката преди вечеря. Марк, Мануел и Сюзън стояха край камината и си говореха с тях имаше и друг човек, но той бе сякаш малко отделен. Когато Лили и Анди влязоха, той се обърна и се втренчи в тях. Разговорът замря, спрян от напрежението, което всички усещаха.

Лили тръгна напред в тишината и всяка нейна крачка беше сякаш над пропаст, която се разширяваше, вместо да се стеснява. Накрая тя се изправи пред баща си.

Той проговори пръв, гладко, като че ли не искаше никой да се увлича в излишно представяне.

— Значи това е Лилиан — рече Диего на безупречен английски.

Тя почувства как Анди се приближава и я хваща за ръка, но продължи да гледа само Диего.

— Лили — поправи го тя, като се чудеше защо ли е така важно.

— Много добре, Лили — съгласи се Диего. — Тази, която ще се жени за Анди?

— Точно така.

— Добре, одобрявам.

Лили бе зашеметена. Да не мислеше, че тя иска неговото одобрение, благословията му? Погледна го в очите, лешникови като нейните, взря се в трапчинката на брадичката. Опита се да разчете някакво чувство по лицето му, но маската на Диего изразяваше безразличие.

Погледът на Мануел се плъзна от Диего към Лили. Той чакаше — както всички — бащата да каже нещо смислено, да признае дъщеря си. Нищо не се случи.

Марк се изкашля.

— Да отидем на вечеря?

Групичката се придвижи заедно, като играеше обичайните си роли, сякаш нищо не се бе случило. Марк показа, че Диего трябва да седне от дясната му страна, Анди се настани до Лили. Храната беше приятна, другите се опитваха да поведат разговор. Марк успя да ангажира Диего в обсъждане на някаква отвлечена банкова новост. Сюзън, Мануел, даже Анди се задоволиха само с реплики.

Само Лили мълчеше.

Чуваше гласовете им като от разстояние, като някакъв шум, почти заглушен от какофонията на гласове в собствената й глава. Ушите й бучаха. Гадеше й се. По едно време Анди се наведе към нея и промълви:

— Успокой се.

— Добре съм — прошепна тя.

Ала не беше. Бореше се да не потъне в бездната от отчаяние, която заплашваше да я погълне. Под дантелената покривка Лили сви ръце в юмруци, като впиваше нокти в дланите си с надеждата, че болката ще я мобилизира, ще продължи да й напомня, че още е жива. Да върви по дяволите! Нямаше да достави на Диего удоволствието да припадне или да направи сцена. Тя пое дълбоко дъх, обърна се и каза нещо на Сюзън за това колко са стари кристалните полилеи.

— Френски са — отвърна Сюзън, като усети страхотното й усилие и реши да й помогне. — Легендата разказва, че Чарлз Мендоса, третият барон Уестлейк, ги взел като вноска по един комарджийски дълг. Чарлз бил много разумен, почтен и солиден гражданин до към петдесетте. Сетне внезапно се пристрастил към картите. Трябвало да го отстранят от бизнеса преди…

Изведнъж Диего се обърна към двете жени.

— Истории — рече той укорително. — В това семейство всички обичаме старите истории.

— Това е историята, Диего — настоя Сюзън. — Наследството ни.

— И може би нашето проклятие — допълни Диего ледено.

— Не одобряваш да си разказваме легенди? — попита Марк.

Диего въздъхна.

— Не знам. Не съм сигурен. — Той погледна косо Лили. — Това, което знам, е, че ровенето из миналото може да бъде болезнено. Никога не можеш да си сигурен колко скрити предателства ще откриеш и как ще се почувстваш от това.

Лили отвори уста да отговори. Искаше да каже, че предателството не е било от нейна страна, но преди да го формулира, Диего направи толкова красноречив жест, че сякаш й каза да млъкне.

Вечерята продължи. Всички продължаваха да се преструват, че е напълно естествено за Диего да дойде в Уестлейк, да вечеря на една маса с дъщеря си, която преди не е виждал, и да се държи, като че тя не е там. Лили не можеше да се сдържи и го гледаше през цялото време, но той внимателно избягваше погледа й.

Мисли за него, казваше си тя. Анализирай го. Погледни го като че е просто друго човешко същество. Той е такъв, човек като всеки друг, не някакво митично създание от нейното минало. Тази личност — човекът, за когото бе мечтала с години, за когото си бе представяла, че я бе обичал, преди да се роди, и че й е отделил пари за колеж — не съществуваше. Беше си я измислила, а сега щеше да разруши представата.

Диего не изглеждаше по-млад от своите седемдесет и една, но красотата му го бе обрамчила с аура. Беше невъзможно да го гледаш и да не разбереш защо преди години Лон Перес го е сметнала за неустоим. Разбира се, това беше! В момент на откровение Лили разбра защо Диего искаше да я види.

Ключът бе Лон. Точно тя го интересуваше, а не Лили. Беше дошъл да провери фактите, да докаже истината за това, което Лон бе споделила преди месеци в Испания. Лили не беше важна, това, че му беше дъщеря, бе почти без значение. Тя просто бе живото доказателство, че Лон бе излъгала Диего през многогодишния им съвместен живот. Лили бе нещо като експонат, доказателство за стари грехове, любов и омраза.

Тя го погледна, взря се в профила му, защото той все още отказваше да я погледне в лицето, и разбра, че е права — и нещо вътре в нея, някакъв мъничък цвят надежда, роден преди часове, започна да съхне и вехне.

Икономът прибираше кристалните купи, където бяха малините и сметаната, когато на вратата се показа млада прислужница. Марк и Сюзън я погледаха очаквателно, но тя остана на място и просто кимна на Диего. Той наклони глава като очевидно уговорен сигнал и момичето се отдалечи тихо, както бе дошло. Всички погледнаха Диего. Той почака, а сетне проговори.

— Марк, прости ми, че злоупотребявам с гостоприемството ти, но си позволих да поканя още един гост. Тя е пристигнала.

Преди Марк да отговори, влезе Лон.

Към следващата част или към съдържанието

Бевърли Бърн Обещанието на феникса (26)

Метаданни

Данни

Обещанието на феникса

Информация

История

Сваляне / Връзки

25

Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (26)