Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (3)

11.01

Цял ден мислих за този дневник, нито се чувствам по-добре, нито има изгледи да се оправя. При условие че това е единственият вариант за действие си обещах, че трябва да се постарая и да пиша повече. Ако не помогне, поне няма да навреди. Пред себе си имам чаша кафе и половин бутилка коняк. Още не знам кое ще ми потрябва. Така…

Случаят, по който работя, вече от три години е засекретен. Около десетина души знаем за него, включително министъра. Дори роднините на жертвите не са наясно. Мислят, че децата, съпрузите или родителите им са изчезнали. Така е по-добре. Не знам дали въобще ще разберат истината. От друга страна труповете трябва да бъдат погребани.

Преди да започна това дело, за мен най-тежък бе самият факт на смъртта. Сега осъзнавам, че и начинът, по който е настъпила не е по-маловажен. Едно е да бъде причинена вследствие на нещастен случай, скандал, отравяне, стрелба или да дойде сама. Съвсем друго, когато един човек е отвлечен, с цел да бъде умъртвен по най-унизителния начин. Според Георги, всяка от жертвите си е отишла с абсолютно унищожени психика, достойнство и инстинкти.

Последните лежат в основата на всичко в човешкото поведение. Благодарение на прогреса сме успели да организираме ред, който напълно ги задоволява. Но те прозират дори в начина, по който творим, работим и живеем. Затова едни хора са спокойни и уравновесени, а други жадни за кръв. Когато всичко бъде отнето остават само инстинктите.

Оказва се, че е възможно да бъдат изтрити. Резултатът не може да бъде описан думи. Поне аз не мога. „Представи си да изпитваш жесток глад, но да не знаеш какво е това. Мозъкът ти не те кара да ядеш. Просто е наясно, че те боли коремът и толкоз. Не осъзнаваш нуждите си, но тялото ти ги изпитва. Някои задоволява по инерция — дефекация, уриниране. Това не ти прави впечатление, не му обръщаш внимание. Въобще нищо не те интересува.“ Така описва състоянието на жертвите Георги.

Клюнът, така го наричаме, защото винаги близо до труповете намираме лекарска маска, от времената на чумата в Европа. Онези с големите носове. Клюнът убива два пъти. Първия път изтрива всичко от човека, а после го убива физически. В последните месеци от живота си са практически мъртви. Безпомощни, само телата им работят на нещо като автопилот.

Повече от двайсет години сънувам един и същ кошмар — ровя гроб под огромен черен кръст. Стигам до железен саркофаг, на него е изписана датата 22.09.1396. Отварям го и той е пълен с маски. Сега кошмарът ми се случва наяве. Всичко това не е заради труповете, извращенията, а от шибаните маски!

Първият път, когато изпитах паник атака и припаднах Жени, Йосиф и Петренко решиха, че е преумора. Само Георги ме гледаше скептично. След третия се наложи да отида при психиатъра на управлението. Сега седя в кухнята и драскам тук.

Изпих кафето.