Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (23)

09.03

Камелия се скъса да звъни, искаше си обратно Гаргантюа. Върнах й го с два дни закъснение, заради многото работа по новите трупове на Клюна. Когато видя, че вадя кутията за транспортиране той се скри. Отрих го зад хладилника. Преди да успея да го извадя от там, избяга и се завря под дивана. Гонихме се около половин час. Като го връщах той пак ревеше все едно отива на заколение. Чувствах се зле, че се разделяме, но иначе съм супер. Главоболието започна да отминава преди три дни. Днес вече съм в идеална форма.

Камелия изглеждаше много добре, когато се срещнахме. Отпочинала, усмихната с много приятен тен. Разказа ми, че наистина е успяла да си почине в Тайланд. В първите дни богаташът не слизал от нея, но после си намерил някаква местна компаньонка. През деня с Камелия ходели на плаж, разглеждали забележителностите, а през нощта той спал с другата.

Дадох й лекарствата, които получих от Петров. Не се изненада от заболяването на Гаргантюа, а от това че е започнал толкова бързо да се оправя. Благодари ми и ми обясни, че периодично котето има подобни проблеми, но му отнема седмици, за да се възстанови. Правихме секс. Беше бурен, страстен. Свърших три пъти. Според мен и тя успя, но с жените никога не можеш да си сигурен. Почувствах се още по-добре след това. Бях съвсем лек, умът ми беше бистър и готов за работа.

Когато стигнах в управлението всички забелязаха промяната в мен. Петренко дори се пошегува, че явно нашият Буда има благотворно влияние. Факт е, че след като го открихме главоболието започна да отшумява. Това се случи точно навреме. Към сметката на Клюна се добавиха цели девет трупа. Имам нужда от силите си, за да мога да ги анализирам адекватно.

Явно мозъкът ми е дал „на късо“, когато е осъзнал информацията за новите тела. После обаче е събрал всички сили на организма и го е мобилизирал. Един вид тялото ми се е адаптирало към ситуацията и се е преборило с главоболието. Досега не е спирало толкова рязко. Надявам се, че това е бил пикът му. По-зле не съм бил. Ако съдя по секса с Камелия съм в отлична форма. Всяка линия от тялото й, всеки неин дъх ме възбуждаха и ме караха да полудявам. Отдавна не съм изпитвал толкова силни емоции.

Новите трупове дорисуват профила на Клюна. Досега всички хипотези за целите и желанията му се градяха върху това, че държи жертвите си дълго време затворени. Сега вече търсим други обяснения. Проблемът е, че колегите въобще не са си свършили работата. Ама грам. Щом дори маските не бяха намерили, а той ги е оставял в непосредствена близост до телата. Когато пристигнах в управлението, Петренко и Жени прочитаха последния девети доклад. Лошо е, че всички вече са погребани.

Ясно е, че с по-старите трупове нямаме какво да правим. С по-пресните обаче Петренко може да работи. Тук трябва да се действа много деликатно и внимателно. Разрешение за такова нещо може да даде само съдът, а той не знае по какво работим. Нито е добре да знае на този етап.

Затова, за да може да изровим телата, се обадих директно на министъра. Крещя, но обеща да помогне. Разбирам го, ако историята с Клюна попадне в медиите светът ще му се стори тесен. На нас също. Първо, че цялата журналистическа гилдия ще ни скочи на главите. Второ ще се появят всякакви идиоти, които ще си приписват убийствата.

Преди си мислех, че не е възможно човек да признае за престъпление, което не е извършил. Оказа се, че не само греша, а желаещите са много. Спомням си случая с гимназията. Тогава имахме човек, който бесеше ученици. Жертвите бяха шест — три момичета и три момчета. Имаше трупове във физкултурния салон, тоалетните, класните стаи. Последният беше увиснал на пилона за знамето. Най-често смъртта бе настъпила след удар с тежък предмет по главата.

Според профила ръстът на убиеца бе около метър и седемдесет и пет, а полът — мъжки. Под подозрение бяха всички и учениците, защото са в пубертета и някои от тях бяха проблемни, и учителите, заради това, в което се е превърнала професията им. Струва ми се, че за първи път в човешката история учителската професия не се цени, дори обратното. Лош знак. След като събрахме всички възможни доказателства, решихме да разпитаме учителите и учениците.

Започнахме от вторите, защото те бяха шокирани и изплашени. Смятахме, че ако някой знае нещо, веднага ще разберем. От двеста и четирийсет деца, пет направиха пълни самопризнания. Четири от тях бяха момичета.

Първото самопризнание направи младеж, който между другото, завърши химия след години. Пичът едва успявал да върже двата края по история и литература. Решил да ни излъже, че е убивал съучениците си, за да изкара в затвора класните. После сме щели да докажем, че е невинен. Разплака се, когато му показахме снимките на труповете.

При момичетата нещата бяха още по-откачени. Бяха пет в компанията. Видели как първата излиза разплакана след разпита и решили, че тя е убийцата. Противно на всички твърдения за женското приятелство, четирите й съученички направиха пълни самопризнания. Не искали сама да лежи в затвора. Нагледахме се тогава на абсурди с колегите.

Убиецът се оказа учителят по литература. Любимецът на цялото училище беше латентен хомосексуалист. Дълго време изпитвал страх от красивите си ученички. Не знаел защо. Първо си мислел, че е възможно да го привличат сексуално. Затова решил да разбере дали е така. Направил им тайно снимки и се опитал да мастурбира на тях. С момичетата не му се получило, но момчетата, които влизали в кадър свършили работа. Така намразил момичетата — били по-хубави от него. Решил да ги обеси. Момчетата от своя страна го отнесли, защото предпочели момичетата.

След като решихме случая, директорката на училището ни помоли за услуга. Закарахме по-горните класове в „Черната маргаритка“. Това е затвор, в който лежат само престъпници с доживотни присъди. Около тях сякаш витаят душите на хората, които са убили. А и самите те приличат на призраци. Някои лежат там от трийсет, четирийсет години. За целия период от време не са виждали слънцето без да имат решетки над главите.

Директорът на „Маргото“ използва случая да ги унижи извънредно. Вкарваше ги един по един в дупката с решетка вместо таван, а учениците го гледаха отгоре. Предупредихме всички момичета да бъдат с дълги широки панталони, а не с поли или впити дънки. Убийците, изнасилвачите и маниаците ги наблюдаваха с неприкрит интерес. Някои се опитваха да завържат разговор с децата, други — просто издаваха нечленоразделни звуци. Имаше и двама, които им рецитираха свои стихотворения. Децата бяха в шок, естествено. Явно си представяха нещата по коренно различен начин.

Някой би казал, че тази екскурзия не е била полезна нито за тях, нито хуманна за затворниците. Гарантирам, че тези сто и петдесет деца няма дори близалка да откраднат. Това е част от живота, грозна и неприятна, но я има. Мисля, че е по-добре да бъде показвана по този начин, отколкото да се прави шоу по телевизията от всяко престъпление. Едното е истината, другото не.

Що се отнася до пандизчиите — тези в обикновен затвор не биха издържали и дванайсет часа. Абсолютно ненужни са, така поне ги употребихме. Вместо този затвор държавата можеше да построи един университет или болница. Ежегодната издръжка е приблизително същата.

След няколко месеца пак се наложи да отида до гимназията. Директорката се похвали, че след посещението успеваемостта на учениците е скочила драстично.

Когато се сещам за този случай се плаша. Младите наистина не са наясно с последствията от действията си. Представят си, че най-големият проблем в затвора е това, че няма да имат с какво да си запълват времето. Много от тях възприемат убийството като нещо обикновено.

Забелязал съм, че всичко зависи от това в какво семейство растат. Проблемът е, че няма универсална възпитателна система. Едно разглезено дете, може да расте просто разглезено. Друго се превръща в рецидивист. Филмите, музиката, които слушат и външната среда са второстепенни. Колкото и да не им се иска да го признаят, родителите са тези, които носят огромната отговорност.

Имам един колега с две деца, той на практика е оставил телевизора и компютъра да се грижат за възпитанието им. С него си говорихме, че всички малолетни корави гангстери и „луди кучки“ гледат кървища, убийства, наркотици и секс. Другият типаж — тези, които плачат и се вайкат от щяло и не щяло, гледат любовни комедии и слушат бой банди. Много са впечатлителни и лесно възприемчиви.

Нормалните деца, пък са определяни като ненормални и се превръщат в аутсайдери. С него смятаме, че нашето поколение не беше такова. Израснахме с „Кръстникът“ и „Белязаният“, но не се качихме на върха на света. Поне повечето от нас.

Възможно е всичко да се крие в това, че в наши дни всеки се старае да се покаже като личност, без значение от възрастта. За подрастващите това е неизбежен период. По някакъв начин трябва да изразят себе си, да направят малката си революция. Жал ми е за тях, защото сега тя е куха.

Нашето поколение сваляше правителства, вярваше в идеали и мечтаеше за по-добър живот. Бяхме единни. Днешната борба се състои единствено в това да покажеш колко си уникален. Естествено по най-лесния начин — чрез външния вид, а ако детето има сила и чрез агресия. Този псевдоиндивидуализъм е тъжен.

После имах още много случаи, в които невинни хора си приписваха убийства. Основните причини са две — за да се прикрие някой близък или от незнание. Да, има идиоти, които си мислят, че ще лежат по-малко ако си признаят за убийство, отколкото за въоръжен грабеж. Не мислех, че е възможно, преди да се убедя лично. Обикновено умните престъпници действат по обратната логика. Извършват убийство, а после правят някакво дребно престъпление. Лежат няколко месеца, докато колегите ги търсят навън. В крайна сметка излизат ни лук яли, ни лук мирисали.

Освен костите и маската, Жени не е открила нищо в металургическия комбинат. Петренко още не е стигнал до тях, защото се занимава с Мълнията. Той потвърди изводите ми. Или нещо се е случило в живота на Клюна и не е успял да подготви трупа, или губи вдъхновението си.

Инсталацията с кабелите на пръв поглед може да изглежда много сложна и прецизна. Създава впечатление за упорита и трудоемка работа, съобразена с всеки детайл. Като творба на скулптор. Всъщност показва точно обратното. Бил е в безизходица и явно е бързал да приключи. Нещо го е афектирало, липсва свойственото за него спокойствие. Нещо се случва с този човек, пропуква ли се? Допуснал ли е грешка? Надявам се, колко се надявам, че се е преебал по някакъв начин!

Иначе аз се чувствам много добре. Настроението ми е приповдигнато. Същото, когато човек след дълга настинка, излиза за пръв път навън. До някаква степен се радвам на това, че Клюнът призна за още девет убийства. Дава ни повече материал за работа. Това ме мотивира и съм сигурен, че скоро ще го хванем. Доволен съм, че либидото ми се върна. Преди не се чувствах пълноценен, а сега, когато отново възприемам жените както трябва, е доста по-добре. Приятно е, дишам с пълни дробове.