Джон Харт
Кралят на лъжите (15)

14.

По магистралата вдигнах максималната скорост, която пикапът можеше да издържи и четирийсет минути по-късно завих по нейната улица. Уличните лампи бяха изгорели или счупени, но видях, че зад прозорците просветва слаба светлина. Излязох от колата. В далечината лаеше куче, а в храстите край релсите свиреха щурци. Отнякъде се чуваше работещ телевизор. Изкачих ниските стъпала към верандата и погледнах през тесния процеп между пердетата. Стаята зад тях беше тъмна, но ги видях в кухнята на масата. Джийн беше с гръб към мен. Лицето на Алекс се виждаше размазано над рамото й. На масата имаше свещи, които светеха меко и чух Джийн да се смее. Кой бях аз да съдя Алекс? Не бях карал сестра ми да се смее отдавна, откакто мъжът й избяга с детегледачката и целият й свят се срина на отбивната на магистрала И-85.

Почти бях готов да си тръгна, но ме спряха трупът на баща ми и увереността, че Милс нямаше да остави нещата така. Почуках и чух как смехът секна, после столовете изскърцаха. Появи се Джийн, очите й бяха тъжни, когато изненадано произнесе името ми. Зад нея Алекс се намръщи раздразнена, обви с ръка шията на Джийн и похлупи рамото й с дългите си тънки пръсти.

— Здрасти, Джийн — поздравих. — Извинявай, че те безпокоя.

— Какво правиш тук?

Лицето й беше по-приветливо от последния път, когато дойдох. Хвърлих поглед към каменните черни кръгчета, които Алекс наричаше свои очи.

— Тя не ти ли каза, че се отбих по-рано и те търсих? — Джийн помръдна и видях как Алекс затегна хватката.

— Не — рече сестра ми несигурно и леко извърна глава, преди да ме погледне отново. — Не го е споменала.

Гледах ту едната, ту другата, бледото лице на Джийн и нервните черти на любовницата й. Очите на Джийн бяха влажни и ми се стори, че помирисах вино.

— Може ли да вляза? — попитах.

— Не — изстреля Алекс, преди малката ми сестричка да успее да отговори. — Късно е.

Джийн сложи ръка на рамото на Алекс и го стисна.

— Не — успокои я тя, — всичко е наред. Може да влезе — усмихна ми се с половин уста и в мен се разля благодарност.

— Благодаря — влязох в къщата й и помирисах парфюма на приятелката й, докато минавах покрай нея. Джийн светна лампата и видях, че е облечена в рокля и има леко розово червило. Забелязах, че и Алекс се е пременила. В къщата миришеше на готвено. — В неподходящ момент ли идвам? — попитах. Джийн се поколеба, но Алекс запълни неловката тишина.

— Празнуваме годишнина — замълча, сякаш чакаше да попитам. — Две години заедно — и качи ръката си на тила на Джийн. Посланието й беше ясно, затова се обърнах към сестра си.

— Трябва да поговоря с теб. Важно е! — видях Алекс да се усмихва презрително, спомних си тежките й думи при последното ми посещение. — Разбирам, че моментът, не е подходящ, но няма да отнеме много време — Алекс пусна сестра ми, тръшна се на дивана, сложи ръцете зад главата и отвори широко очи в очакване. — Искам да говоря насаме с теб — подчертах.

Джийн погледна мен, после нея, объркването я правеше уязвима и си спомних как, като бяхме деца, тя ходеше навсякъде с мен.

— Трябва да говорите тук — нареди Алекс на Джийн.

— Трябва да говорим тук — повтори тя като папагал и я видях как сяда до Алекс и се намества, притискайки се в нея. — За какво искаш да говорим?

— Да, Уърк — повтори Алекс, — за какво искаш да говорите? — очите й светеха подигравателно. Имате право да мълчите.

Опитах се да подбера най-правилния подход, най-добрия начин да повдигна такъв деликатен въпрос, но всички репетирани реплики, всички хитри идеи, които ми хрумнаха по пътя до Шарлот и обратно, се изпариха и разпиляха като прах.

— Не си длъжна да говориш с полицията — започнах. Тя се стегна, застана нащрек и се обърна към Алекс. — Всъщност, най-добре ще е да не говориш с тях.

— Не те разбирам — устата й се движеше, сякаш се опитваше да намери думите. — Полицията? Какви ги говориш? — изглеждаше уплашена, нервна и сякаш внезапно оживяла на дивана. Алекс сложи ръка върху коляното й и тя видимо се успокои. След това с вид на човек, който е приел неизбежното, рече: — О, имаш предвид детектив Милс?

— Точно така — кимнах. — Тя е главен разследващ по случая със смъртта на Езра. Трябваше да говорим за това по-рано. Просто искам да знаеш как стоят нещата. Какви са ти правата…

Джийн ме прекъсна, очите й бяха пълни с гняв.

— Не искам да говоря за това. Не мога да говоря — и стана с мъка от дивана.

— Не искам…

— Детектив Милс ми каза да не разговарям за това с никого. Заповяда да си мълча.

Държанието й ме озадачи и притесни.

— Джийн — започнах.

— Не съм й казала нищо за теб, Уърк. Честно. Зададе ми цял куп въпроси, но не съм й казала нищо за теб.

Алекс заговори, докато аз мълчах смаян.

— Кажи му, Джийн. Той затова е дошъл.

— Какви ги дрънкаш? — попитах, а сестра ми се взря в мен, все едно бях чужд човек. Устата й се отвори, устните й блестяха от покапалата от езика слюнка.

— Милс мисли, че ти си го направил — съобщи Алекс. — Затова искаше да говори с нас. Мисли, че ти си убил Езра.

— Така ли ви каза?

— Не с толкова думи.

— И вие какво й отговорихте? — попитах, гледайки Алекс, но въпросът беше към Джийн. Алекс не каза нито дума, а Джийн сякаш се отдалечаваше още повече от реалността. Само кимна няколко пъти.

— Не мога да говоря за това — гласът й трепереше. — Не мога. Просто не мога.

Видях, че очите й се насълзяват. Изглеждаше панирана, крачеше из стаята като животно в клетка.

— Всичко е наред, Джийн — промълвих. — Всичко е наред.

— Не! — извика тя. — Не е!

— Само се успокой.

— Татко е мъртъв, Уърк. Мъртъв е. Убит. Той уби мама, а някой уби него… — гласът й заглъхна, а очите и безцелно шареха по пода. Спря да крачи и започна да се люлее, пръстите й бяха вплетени и побелели от стискане.

Докато гледах Джийн и восъчното й лице, най-накрая приех истината за най-ужасния ми страх. Тя беше убила Езра. Тя беше дръпнала спусъка и това я съсипваше. Умът й се рееше без посока и ориентир, очите й виждаха неизразими ужаси. Откога беше в това състояние? И дали не е отишла вече прекалено далеч?

Станах инстинктивно и се опитах да я успокоя, доколкото мога. Докоснах я по рамото и тя рязко вдигна широко отворените си очи.

— Не ме докосвай! — изписка. — Никой да не ме докосва.

Отстъпи с разперени ръце. Стигна до вратата на спалнята и я блъсна с гръб. Ръката й стоеше на дръжката, готова да я затвори.

— Татко винаги казваше: „Станалото — станало“. И с нас е така. Казах каквото имах за казване, Уърк. Не съм споменала нищо за теб на онази жена. А сега си върви. Стореното — сторено — от гърлото й се изтръгна странен хъркащ звук, наполовина стон, наполовина смях. — Татко е мъртъв… стореното — сторено — погледът й се премести от мен на Алекс. — Нали, Алекс? — рече. — Нали така? — след това, все още гледайки диво, затвори вратата.

Стоях като насън. Думите на Джийн се блъскаха в главата ми. Не можех да изтрия от ума си лицето й, никога нямаше да забравя изражението му. Стреснах се, когато усетих ръката на Алекс на рамото си. Вратата беше отворена и тя посочи към нея.

— Не се връщай — беше бясна. — Сериозно ти говоря.

Посочих безпомощно вратата, зад която се скри сестра ми.

— Какво си й сторила? — попитах, съзнавайки, че поне този път Алекс няма вина. Но тя знаеше, а не обръщаше внимание, не правеше нищо. Ръката ми се спусна до тялото. — Тя има нужда от помощ, Алекс.

— Не и от теб.

— Не си способна нито да кажеш, нито да направиш нещо, с което да ме накараш да я изоставя — приближих се към нея. — Ако ти не се погрижиш да получи помощ, аз ще го направя. Ясен ли съм?

Алекс не отстъпи, почувствах пръстът й да ме мушва силно в гърдите.

— Стой далеч от Джийн! От нас и от тази къща! — мушна ме пак, очите й излъчваха ненавист. — Ти — просъска тя и пак ме мушна, — ти си проблемът. Ти!

Стояхме така. Границата беше очертана, но в очите й видях да проблясва ужасна истина. Да, аз бях проблемът. Не изцяло, но отчасти. Чувствах вината си.

— Това не е краят — рекох й.

— Измитай се оттук! — отвърна тя.

Този път не спорих с нея. Просто се изнизах глуповато в сладкия нощен въздух навън. Вратата се затвори с трясък и чух звука от пуснато резе.

Бях извън портите, съвсем сам.

Върнах се в уютната и тиха като утроба вътрешност на колата си и впил очи в тъмната къща, се върнах мислено към нервната криза на Джийн. Кога ли ще опита да се самоубие отново? Сигналите бяха налице и в една част от мозъка ми вече се разиграваха кошмари.

Всички хубави неща стават от третия път.

Боях се, че е само въпрос на време.

Запалих двигателя и той накара вътрешностите ми да се затресат. Усетих как сърцето ми се разхлопа, когато истината за това, което видях, го стисна силно. Нямаше съмнение вече. Джийн го е убила. Малката ми сестричка. Пуснала е два куршума в главата му и го е оставила да изгние. Думите й още отекваха в главата ми: стореното — сторено! И сега, повече от всякога разбирах, че на мен се падаше да я спася. Няма да издържи в затвора. Той ще я убие.

Но каква стратегия да предприема? Как да не позволя на Милс да събере две и две? Сметките не бяха лесни и имаше само един отговор. Да я примамя към себе си. Бих се жертвал заради Джийн, ако се наложи, но това беше последният изход.

Трябваше да има и друг начин.

 

 

Когато стигнах до парка пред дома ми, осъзнах, че не си спомням по кой път бях минал. В един миг бях у Джийн, в следващия — в парка. По средата — бяло петно. Нищо. Странна работа.

Завих по страничната уличка, която минаваше покрай езерото, и видях на тротоара пикап, паркиран срещу къщата ми. Когато приближих, го познах. Забавих ход, много го забавих. Беше на Ванеса.

Изравних се с него и спрях. Изгасих двигателя. Видях я през прозореца, стиснала горния край на волана, опряла чело в ръцете си, сякаш спеше или се молеше. Ако ме бе видяла, не го показа. Гледах я дълго, заслушан в дъха си в тишината. Бавно и неохотно вдигна глава и се обърна към мен. Не я виждах добре в тъмнината, само основното от чертите й, които познавах така добре. Свалих прозореца.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Изплаши ме — тросна се тя.

— Без да искам — подсмръкна и тогава разбрах, че е плакала, гледала е къщата ми и е плакала.

— Получих съобщението ти — рече. Исках да те видя, но… — посочи към къщата и чак тогава видях, че на алеята пред нея има чужди коли и че всички светлини са запалени. Избърса си бузите и разбрах, че съм я накарал да се смути.

— Помислила си, че… — започнах.

Тя не каза нищо цяла минута. Кола зави по улицата и под нейните светлини лицето на Ванеса изглеждаше изпито, но красиво.

— Ти ме нарани, Джаксън — пауза. — Не мисля, че бих могла да ти позволя пак да ме нараниш така. Но после получих съобщението ти… — и се разплака, издаде тих стон и пак се захлупи.

— Бях искрен. За всичко.

— Трябва да тръгвам — разбърза се внезапно. И ръката й намери ключа за запалването.

— Почакай — исках да я спра. — Нека дойда с теб. Във фермата — щях да й разкажа всичко — за Джийн, за Езра, но най-вече за чувствата си към нея и за срама, че съм ги крил през всичките тези години. — Не знам какво да ти кажа.

— Не — гласът й беше силен и рязък. После омекна. — Не мога да се върна там. Вече не.

— Напротив, можеш.

— Не, не мога. Ако го направя, се боя, че ще ме унищожиш, а аз стигнах до извода, че не си струва — и включи пикапа на скорост. — Дори и когато става въпрос за теб.

— Ванеса, почакай.

— Не ме търси вече, Джаксън.

И потегли, а аз се взирах в стоповете й, които ставаха все по-малки, след това изчезнаха. Затворих очи, но все още виждах червени светлини. Накрая се качих до дома си, паркирах между един мерцедес и едно БМВ и влязох в кухнята през гаража. От трапезарията се чуваше смях, който премина на талази покрай мен, когато влязох.

— О, ето те и теб — посрещна ме жена ми. — Тъкмо навреме за основното ястие.

Стана и се понесе към мен. Устата й беше разтегната в усмивка, а очите й изразяваха неразбираема за мен емоция. Имаше още две двойки, семейство Уърстър и едни, чието име не си спомнях. Усмихваха се развеселени, докато Барбара заставаше до мен и ме облъхваше с аромат на парфюм и на вино. Изтупа ризата ми и отблизо забелязах, че е разтревожена. „Не, помислих си, изглеждаше ужасена“. Наведе се към мен, прегърна ме и рече много тихо: — Моля те, не прави сцени — след това се отдръпна. — Тревожехме се за теб.

Погледнах над нея, всички кимаха и се усмихваха. Изглеждаха идеално пременени над ленената покривка и лъснатите сребърни прибори. Червеното вино в гравираните кристални чаши отразяваше отблясъците на десетина свещи. Това ме накара да си спомня за Джийн и разтопения восък на нейната вехта кухненска маса. Представих си я в оранжева затворническа униформа на опашка за обяд, как стоварват с черпака нещо кафяво и слузесто в затворническото й канче. Образът се вряза така дълбоко в съзнанието ми, че трябваше да затворя очи. А когато ги отворих, Бърт Уърстър още седеше на един от столовете ми.

— Ще ида да се преоблека — обявих, обърнах се и излязох. Минах през кухнята, взех си бутилка бърбън и излязох през задната врата.

Когато вратата се затвори след мен, чух нов залп от смях. Навън в нощния хлад вдигнах очи към небето и се опитах да се отърся от напрежението. Чух още смях, като звук от преминаващи коли, и осъзнах, че няма да е толкова лесно. Колко време ще им трябва, за да разберат, че няма да се върна? И какво обяснение ще предложи Барбара за несъвършенствата в брака й?

Поразходих се из задния двор, намерих Боун, който драскаше да се промуши под оградата. Сложих го в пикапа и поех надалеч от това място, без да се обръщам назад. Не можех да спася Джийн, не и тази вечер. Но Ванеса страдаше и реших, че е време да оправя тази бъркотия веднъж завинаги. Докато гледах осветения от фаровете ми път, си мислех какво да кажа на Ванеса. Спомних си деня, в който се запознахме. Беше денят, в който скачахме за Джими. Тогава бях на дванайсет, всички казаха, че съм герой. Твърдяха, че съм смел, но на мен не ми се вярваше. Помнех само как се страхувах и след това как се срамувах.

Името му беше Джими Уейкастър, но всички го наричаха „Джими с единия“. И за това си имаше причина.