Сюзан Копола
Маскарад (10)

10

Златните кадифени завеси в музикалния салон бяха спуснати и скриваха нощта навън, но не можеха да заглушат далечното тътнене на гръмотевиците. Пръстите на Федра колебливо се плъзгаха по клавишите на спинета. Искаше й се бурята да се разрази по-скоро. Потискащата тишина зад завесите отразяваше напрежението в сърцето й.

Свиреше „Beggar’s Opera“ от Гай, която познаваше добре и свиренето не изискваше да се съсредоточи — защото в момента не беше в състояние да внимава. Погледът й се местеше между клавишите и мъжа, който стоеше пред нея, извърнат настрана. Очевидно усетил погледа й, той се обърна рязко.

За момент сърцето на Федра спря да бие. Тя се обърка и пропусна няколко ноти. Арман настояваше, че нищо между тях не се е променило, но не беше прав.

По време на дългата, уморителна вечеря, на която и двамата не хапнаха почти нищо, погледите им се срещаха отново и отново. Това бяха скрити погледи, сякаш и двамата искаха да се уверят в общата си тайна — онзи сладък, прекалено кратък момент на страст, Федра съзнаваше, че именно тази тайна не позволяваше на Арман да свали надменната маска от лицето си, както беше направил в стаята й.

Той отричаше желанието, което ги беше тласнало един към друг, и бе заявил, че никога вече няма да я докосне. Това не променя нищо, каза си с усмивка Федра, вдиша глава от клавишите и погледна право в очите на Арман. Те говореха вместо устата му.

Тя се изчерви, плъзна пръсти по клавишите и привърши изпълнението си. Беше съкратила пиесата, но никой, дори Арман, не го забеляза. Дядо й вече беше задрямал на стола си. А тя бе забравила присъствието му. Както и Джонатан.

Приятелят й заръкопляска учтиво, при което Сойер Уейлин се събуди, примигна и се облиза.

— Какво става? О, да. Възхитително, скъпа, възхитително!

Федра отдавна наблюдаваше дядо си. Тази вечер беше необичайно мек, проклетото му своенравие беше изчезнало. Изобщо не я обвини за необмисленото и поведение в зеления салон, а докато вечеряха, направо сияеше, Федра не можеше да си обясни с какво бе заслужила вниманието му.

— Изсвирете ни още нещо — помоли ласкателно Джонатан, но дядо й се намеси сърдито.

— Хайде, стига толкова! Друг път. — Той стана от стола си и се протегна. — Не мога да разбера защо се чувствам толкова разбит. Сигурно е виновно портото, което донесохте, Джонатан. Много е тежко.

— Избрах най-лекото от онези, които ми предлагаше Скрогинс — отговори Джонатан. — Този негодник! Досега купувах от него само защото лорд Денби горещо го препоръчва.

— Денби! — повтори подигравателно дядо й. — Много добре знаете, че на него не може да се вярва. Младият глупак пие всичко, което му се изпречи пред очите.

Федра скритом наблюдаваше Арман. Много искаше да разбере дали споменаването на Денби ще предизвика някаква реакция. Но той спокойно събираше нотите на пулта.

— Даже Денби щеше да откаже това порто — продължи Джонатан. — Очевидно Скрогинс се е опитал да му вдъхне малко сили, като го е напоил с витриол.

Уейлин се изкиска доволно.

— Ако продължи да го пие, Денби ще стане трезвеник! Една чашка така ще опари стомаха му, че няма да смее да повтори.

Джонатан често говореше за номерата на търговците и за умението си да ги разкрива. Изобличаването на измамници беше една от страстите му. Но тази вечер не можа да се разпростре върху любимата си тема, защото дядо й нареди на Джон да сложи масата за карти.

Федра посрещна нареждането му с недоволство. Едва бе издържала вечерята и дългото свирене. А сега й предстояха няколко часа игра на карти срещу Арман.

Джонатан се приготви да заеме мястото си, но Уейлин му кимна заповеднически.

— Да оставим младите хора да поиграят. — Сложи дебелата си ръка на рамото му и продължи: — Ние, старите, ще идем да опитаме от моето отлично канарско вино и аз ще ви покажа какво е измислил архитектът ми за преустройството на тази стая. — Той посочи с презрителен жест разкошната обстановка. — Това римско палацо вече излиза от мода.

Велики боже, помисли си Федра, в последно време дядо й намираше всичко демоде — все едно дали познаваше това понятие. Тя си представи как се е почувствал Джонатан, че са го причислили към старците, и се усмихна. Той хвърли към нея изпълнен с копнеж поглед, но послушно последва Сойер Уейлин към другия край на стаята.

Музикалният салон беше дълго помещение, почти двойно по-голямо от балната зала. Дядо й и Джонатан взеха по един сребърен свещник и се разположиха от другия край на голямата мраморна камина. Двамата с Арман останаха почти сами.

Федра седна на масата за карти, избягвайки да погледне Арман. Знаеше, че и той се чувстваше неловко. Гласът й прозвуча неестествено високо, когато попита:

— На какво искате да играем? Пикет или хиляда седемстотин и четири?

— Изборът е ваш, милейди — отвърна меко той и седна насреща й.

Наистина ли имам избор? — запита се Федра и си спомни как той беше избегнал докосването й.

— Е, добре, пикет — реши тя.

Вятърът се удряше в прозорците и рамките скърцаха жално, Федра се загърна с топъл шал и скри скъпоценните дантели на ръкавите си. Арман се усмихна.

— По всичко изглежда, че си имам работа с опитен играч, Федра смеси картите с привични движения и се опита отговорът й да прозвучи непринудено.

— Предупреждавам ви, че съм по-добър противник от Чарлз Бинг.

Тя раздаде картите и бързо подреди своите, без да ги поглежда. Арман също подреди картите си и зачака.

Навън отново отекна гръм, този път по-близо. Федра се размърда неспокойно на стола си и се покашля. Най-сетне Арман я погледна над картите си. Под мекото сияние на свещите сините му очи изглеждаха необичайно кротки. Федра се опита да разбере дали той искаше да отгатне какви бяха картите й или беше запленен от блясъка на червените й къдрици, разпръснати по раменете.

Смутена, тя приглади косата си назад.

— Аз давам, значи вие трябва да започнете играта.

— Без залог ли ще играем? — попита той.

— Боя се, че не мога да си позволя да играя на високи залози като вас.

— Знам, затова ще имам предимство във всяка игра.

Арман я погледна в очите и тя отново изпита несигурност. Май не говореха за картите.

— Аз мога да ви предложа съвсем малко неща, от които да извлечете изгода — отговори неопределено тя.

— Парите нямат значение за мен. Единственият залог, на който държа, е много по-скъп. Може би… — Той се поколеба. — Може би той е това, което най-силно желаете на този свят.

— Какво желая толкова силно? — Федра се засмя несигурно. — Никога не съм била наясно какво искам.

— Може би желаете да напусна дома на дядо ви.

Да, някога го желаеше, но сега… Въпреки това не възрази.

— А вие? — попита на свой ред тя. — Ако предполагате, че това е моят залог, какво бихте пожелали, ако спечелите?

Арман мълча дълго. Когато я погледна, в очите му светеше неприкрито желание.

— Една нощ с вас — произнесе дрезгаво той.

Картите паднаха от треперещите й ръце. Думите му я бяха улучили като светкавица.

Лицето на Арман помрачня, сякаш съжаляваше за отговора си. Събра картите в средата на масата и изрече мрачно:

— Очевидно залозите са твърде високи за всеки от нас.

Ръката на Федра се стрелна напред и задържа картите й.

— Съгласна съм — почти извика тя. — Приемам залога ви.

Чакайки реакцията му, тя не смееше дори да диша. Очакваше той да издърпа ръката си и да оттегли залога си. Лицето му остана безизразно. Чертите му бяха неподвижни, сякаш издялани от мрамор. Ала мускулите на челюстта издаваха, че се бори със себе си. Най-сетне бавно отпусна ръката си и посегна отново към картите. Сърцето й биеше като безумно. Тя също взе картите си и ги вдигна така, че почти скриха лицето й. Бузите й пламтяха.

Велики боже, какво правеше тя? Искаше да се съсредоточи върху картите, но те се размиваха пред очите й. Най-сетне навън заваля проливен дъжд и заудря в прозорците. Федра забеляза бегло как Джонатан се сбогува и му махна приятелски. Шумът от падащите на масата карти заглушаваше всичко друго — дъжда, тътена на гръмотевиците, хъркането на дядо й, който се беше разположил удобно на тапицираната пейка.

Арман бързо възвърна самообладанието си, но нейните ръце трепереха. Той играеше много внимателно, но загуби. След известно време Федра забеляза, че нарочно губеше.

Защо тогава беше предложил да играят със залог? А желанието в очите му беше толкова ясно, че тя не се усъмни нито за миг. Дали се държеше така само от галантност или имаше други, по-дълбоки причини? Тя прехапа устни, за да спре треперенето им. Дали, ако загубеше, щеше наистина да си отиде и да не се върне никога вече?

Федра извади от купчинката едно асо. Беше почти сигурна, че ще спечели и следващата игра. Хвърли предпазлив поглед към Арман и видя, че той беше втренчил поглед в картите си и надали щеше да забележи номера и. Със сръчността, научена от Джили, тя пусна картата в ръкава си.

Отново взе карта и беше готова да прокълне съдбата, защото и тя беше асо. Защо й вървеше толкова много? Бързо скри картата при другата.

Най-сетне успя да събере подходящите карти и когато Арман откри своите, тържествуващо му показа победната си ръка. Лицето му не се промени. Ала когато тя понечи да смеси картите отново, ръката му се стрелна напред и стисна китката й. Не й остана време да протестира. Пръстите му се плъзнаха в ръката и извадиха двете аса.

Федра сведе глава. Безмилостният поглед на Арман проникна до най-тъмното ъгълче на сърцето й. Лицето й пламна от срам и тя не посмя да го погледне в очите.

— Вие ме измамихте, милейди — произнесе меко той. — Значи победителят съм аз.

Думите бяха произнесени без укор и без тържество. В тях звучеше само безгранична тъга.

Когато Федра се качи в стаята си, бурята вече беше отслабнала. Луси й помогна да облече нощницата и изчетка косата й. Федра побърза да се пъхне под завивките, но не се наслади на мекотата на коприната. Беше толкова напрегната, че не смееше дори да отпусне глава на възглавницата.

Щом Луси си отиде, Федра веднага отметна завивката. Скочи от леглото и намери опипом кремъка, за да запали една свещ. Сигурно нямаше да гори дълго, но все пак достатъчно, докато тя… Погледна свързващата врата към стаята на Арман и сърцето и затрепка като крилца на птичка, доброволно влязла в капана на ловеца.

Какво правеше Арман? Как ли се чувстваше сега, докато я очакваше от другата страна на вратата? Той бе станал от масата за карти с усмивка и бе излязъл, сякаш всичко беше само на игра.

Но смехът му звучеше кухо, а копнежът в очите му едва не разби сърцето й. Тя знаеше, че той няма да настоява тя да изпълни обещанието си. Следователно можеше да се върне в леглото си, да се завие презглава и спокойно да заспи.

Погледът й се плъзна към огледалото на тоалетната масичка. Лицето й беше бледо и под слабата светлина на свещта изглеждаше почти неземно. Тя подреди набързо разбърканите си кичури, за да скрие тъмните зърна на гърдите си, които се виждаха под почти прозрачната нощница. След това се запъти като сомнамбул към свързващата врата.

Когато вдигна резето, ръцете й бяха влажни. Вратата се отвори със скърцане. Федра влезе в стаята на Арман, протегнала напред ръката, в която стискаше догарящата свещ. Когато осъзна, че вече нямаше връщане назад, тялото й се разтърси от силна тръпка.

— Ар… Арман? — повика тихо тя.

— Тук съм. — Гласът му звучеше едновременно близък и далечен. Когато помещението изведнъж се освети от светкавица, Федра едва не извика. Това й помогна да види къде беше Арман. Той стоеше само на няколко крачки от нея, сякаш беше чакал до вратата. Носеше тесен панталон до коленете и бяла риза, разкопчана до талията. Погледна я и бавно протегна ръка към нея.

Федра се приближи с колебливи крачки. В слабата светлина на свещта помещението изглеждаше размито. Това й напомни, че след бала у лейди Потърфийлд многократно беше сънувала Арман. Мъчителен сън, в който тя сваляше маската от лицето му и виждаше смъртта. Какво ли я очакваше сега? Какво изразяваше лицето му, едва различимо в мрака?

Тя изпита желание да духне свещта, преди да види на лицето му нещо, което можеше да превърне съня в кошмар. Арман взе свещта от ръката й и за момент лицето му се освети изцяло. Тъмната коса беше влажна и падаше на едри вълни. По бузите му също имаше капчици вода, сякаш беше излизал под дъжда. Силната буря се беше събрала в очите му, непостижимият, високомерен маркиз беше изчезнал безследно. Пред нея стоеше раним мъж с истински и необуздани чувства — като нейните.

Той я прегърна и Федра изпита чувството, че й е за първи път. Никой не я беше прегръщал така нежно. Пулсът в слепоочията й се ускори.

— Би трябвало да те отпратя, но се нуждая от теб — изрече дрезгаво той. — Господи, Федра, нямаш представа откога те искам…

Гласът му звучеше чуждо. Около устата му се бяха вдълбали тънки бръчици. Федра не знаеше защо е тъжен и не искаше да знае. Нито един мъж досега не беше казвал, че се нуждае от нея, и това трогна сърцето й.

Тя щеше да му помогне да забрави мъката. Надигна се на пръсти и обсипа лицето му с леки, пърхащи целувки. Арман простена и зарови лице в косата й. Свещта догоря и изгасна. Двамата останаха дълго прегърнати в мрака, сякаш не се намираха в спалнята, а трябваше да си помагат срещу бушуващата буря.

Арман я вдигна на ръце и я отнесе на леглото. Федра се вкопчи за него като удавница. Не го пусна даже когато той я положи нежно на леглото и легна до нея.

— Федра — прошепна той. Гласът му отново прозвуча дрезгаво и чуждо. — Тази нощ си повече дух, отколкото плът. Не мога да повярвам, че наистина си тук, при мен.

— Тук съм — увери го тя. Никога не се беше чувствала толкова жива, колкото тази нощ. Тя вдигна лице и му поднесе устните си за целувка. Езикът му докосна нейния и в слабините и лумна пламък. Целувката се задълбочи и огънят се разгоря още по-силно.

Арман развърза нощницата й и дишането му се ускори. Свали тънката материя от раменете й и я разголи. Федра потръпна от студения полъх и се засмя тихо. Дори в мрака осъзнаваше голотата си. Евън никога не си правеше труда да я съблича.

Тя знаеше, че Арман не можеше да види лицето й, но беше сигурна, че разбира чувствата й. Той махна завивката и я положи на възглавниците. След това стана, за да се съблече. Точно когато свали панталона, спалнята отново бе осветена от светкавици и Федра можа да види твърдите хълбоци, широкия гръден кош и силните рамене. Той застана пред нея като бронзов бог от езическите предания, роден от бурята, за да превърне в действителност най-смелите мечти на самотното й легло.

Арман легна до нея, прегърна я нежно и започна да милва с устни шията, раменете и гърдите й.

— Федра… прекрасна си… — шепнеше задъхано той.

Учудването й нарастваше. В изкусителния тон на гласа му имаше нещо объркващо, нещо, което й се струваше познато.

Ала тя го забрави бързо, защото се загуби в огъня на целувките му. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, за да се насладят на всеки сантиметър от меката плът, Федра напразно се опита да задържи своите ръце. Малкото пъти, когато идваше в леглото й, Евън й забраняваше да го милва. Твърдеше, че пръстите й били груби и несръчни.

Но сега, когато Арман я притисна към себе си, ръцете й се вдигнаха от само себе си. Пръстите й се заровиха в меките косъмчета на гърдите му и усетиха движенията на мускулите под горещата кожа. Тя чакаше със страх реакцията му, но когато той не я отблъсна, смелостта й нарасна и ръцете й се плъзнаха търсещо по тялото му, за да открият тайната на мъжествеността му.

Когато пръстите й се сключиха около кадифеномеката кожа на пениса, от гърдите му се изтръгна тиха въздишка. Федра се нарече дръзка и безсрамна, но не спря. Нещо й подсказваше, че той няма да я отблъсне с отвращение като Евън. И наистина, Арман простена и нежно я целуна зад ухото. Тялото му се разтърси от силни тръпки. Милувките му ставаха все по-интензивни.

Най-сетне той я притисна нежно по гръб и легна отгоре й.

— Не мога да чакам повече, мила — пошепна умолително той, сякаш се извиняваше. Но Федра също гореше от нетърпение да му се отдаде.

За нейна изненада той проникна в утробата й толкова предпазливо, че тя изпита желание да го притисне с все сила до тялото си. Бавните му движения я направиха толкова щастлива, че тя пожела да забави върха, удовлетворението, което никога не беше изпитвала.

Арман се наведе и впи устни в нейните.

— Хайде, Федра, не си отказвай блаженството — пошепна дрезгаво той. — Отдай се…

Ускори ритъма на хълбоците си и я доведе почти до ръба на, екстаза. Федра затвори очи и чу някъде много отдалеч дрезгавия му вик, усети вибрациите на тялото му, преди собствената й експлозия да я залее като могъща вълна. Усещането за блаженство беше толкова интензивно, че не можеше да трае дълго. Ала когато то отшумя, тя усети в тялото си сладката тежест на отпускането.

Без да каже дума, Арман я прегърна със силните си ръце и я привлече към себе си. Притисна устни към косата й и задиша равномерно, за да се успокои. Евън никога не правеше така…

Когато и двамата задигнаха по-спокойно, Федра се настани удобно на рамото му и затвори очи. Не можеше да забрави Евън, но в момента той нямаше никакво значение за нея. Беше й все едно какво беше направил или казал мъжът й — някога, преди много време. Докато Арман я милваше нежно, сянката на Евън Грантъм се стопи в мрака и изчезна от живота й. Беше й толкова добре и уютно в обятията на Арман… никога не беше изпитвала такова пълно задоволство. От гърлото й се изтръгна тиха въздишка.

Арман я целуна по челото и попита с усмивка:

— Защо въздъхнахте така, милейди, от задоволство ли или от съжаление? Може би съжалявате, че загубихте играта?

Федра енергично поклати глава. Да съжалява? Как му бе хрумнало? Тя не намираше думи да му обясни какво беше направил за нея. Даде й онова, което Евън й бе откраднал — вярата й в себе си като жена, достойна за желание, жена, която може да дава и приема любов.

— Никога няма да изпитам съжаление, че дойдох при теб. Все едно какво ме очаква занапред.

— Не говори, Федра. С подобни безгрижни обещания само предизвикваш съдбата. — Арман се наведе над нея и устните му завладяха нейните. Федра се разтопи в прегръдката му. Искаше само да чуе от устата му, че мракът и топлината на притиснатите им тела ще заличат всички съмнения. Затвори очи и отново се отдаде на нежността и страстта му.

Беше минало много време, когато Федра забеляза, че бурята е отслабнала и навън само вали. Сгуши се в Арман и двамата се вслушаха в равномерните удари на дъждовните капки по прозорците. Федра затвори очи и много скоро задряма. Тази нощ нямаше да мисли за нищо друго, само за любовното изкуство на своя любим.

Тя не заспа дълбоко, а остана в състояние на полусън, което беше много по-приятно. Сложи ръка върху влажните от пот гърди на Арман, които се вдигаха и спускаха в равномерен ритъм. Тялото му излъчваше топлина. Дори сега, когато беше заспал, пулсът му беше много бърз. Като си спомни, че при първата им среща го беше нарекла студен и недостижим, Федра едва не се засмя с глас. Е, нали беше французин. Французите бяха известни като най-добрите любовници. Още от самото начало беше усетила желанието в нежното обръщение „ма шер“…

Гласът му… В паметта й се надигна неясен спомен, но умората я надви и тя заспа в прегръдката на Арман, преди споменът да добие по-ясни очертания.

Свежата утрин се издигна зад прозорците и обля стаята в перленосиво и бледорозово. Нощната буря беше измила цялата мръсотия от улиците, яркосиньото небе обещаваше слънчев ден.

Федра обаче възприе първите слънчеви лъчи като натрапници, крито й крадяха сънищата.

Какви сладки сънища… за тъмнокос любовник със студен син поглед и кадифена кожа. Мъж от лед и огън.

Тя сложи ръка на очите си, за да спре ярката слънчева светлина и да види още веднъж образа на своя герой, влязъл в леглото й заедно с бурята. Когато най-сетне отвори очи, откри в леглото нещо, което прикова вниманието й.

Очите й се разшириха от учудване. Беше съвсем гола и бледата й кожа беше в ярък контраст със загарялата от слънцето, мускулеста ръка, която я прегръщаше. Погледът й се плъзна към силно рамо, широк гръб и накрая спря върху лицето на мъжа, който спеше до нея по гръб, заровил глава във възглавницата.

Значи не е било сън. Федра се събуди изведнъж. При мисълта за случилото се през нощта бузите й се оцветиха в тъмночервено. Значи наистина се беше любила с Арман дьо Лакроа. Но онова, което снощи, под мантията на мрака, изглеждаше правилно и естествено, днес, под ярката слънчева светлина, беше някак застрашително и дори неловко.

Тя се опита да се освободи от прегръдката на Арман и посегна към завивката. Движенията й веднага го събудиха. Той се обърна рязко и посегна към белега на гърлото си. Когато отвори очи, Федра видя в зениците му страх и се уплаши. Протегна ръка и съчувствено помилва меката кожа на рамото му.

— Арман?

Леденосините очи бавно възприеха образа й.

— Федра. — В гласа му прозвуча облекчение. Усмихна й се, изтегна се по гръб, привлече я върху себе си и потърси устните й. Макар да не беше подготвена за страстната прегръдка, Федра не го отблъсна. И тя копнееше за непринудеността на нощта. Колко просто беше всичко помежду им. Тогава беше уверена, че мястото й е в неговите обятия, никъде другаде. И сега беше прекрасно, но отново я обзе онова странно чувство, което беше изпитала малко преди да заспи. Откъде се бе взел този неясен спомен? Дали от начина, по който той произнасяше името й?

Когато Арман я целуна, Федра се опита да забрави неловкостта си. Устата му беше топла и изкушаваща, а в погледа му светеше безкрайна нежност. Сякаш слънцето беше изгряло в очите му. Той зарови пръсти в косата й и пошепна:

— Добро утро, скъпа.

Федра замръзна на мястото си. Това беше. Гласът му.

Тя се извърна настрана и седна в леглото.

— Какво… какво каза? — Надяваше се, не, молеше се той да заговори отново с гъвкавия си френски акцент. Объркан от реакцията й, Арман отговори:

— Пожелах ти добро утро. Навън е прекрасно, нали?

— Аз… да, прав си — заекна тя, макар че й се искаше да изкрещи. Утрото изобщо не беше добро, защото то й бе донесло прозрението, че френският й любовник говореше с акцент, който идваше по-скоро от планините на Стафордшайър, отколкото от някоя област на Франция. Може да се наричаше Арман дьо Лакроа, но мъжът, с когото се беше любила цяла нощ, беше англичанин.

Колко време беше чакала Арман да направи грешка и да разкрие истинската си самоличност! Но защо трябваше да стане точно сега, след първата им любовна нощ? Тя вдигна завивката до брадичката си и неловкостта й нарасна. Не можеше да остане в едно легло с мъж, който й беше почти непознат.

— Студено ли ти е, мила? — попита Арман. Все още не беше забелязал, че се издава с всяка дума. Интимността на ситуацията го бе направила непредпазлив. Поиска да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Недей! — помоли тихо тя. — Аз… не биваше да те будя… съжалявам…

— Не съжалявай. Никога през живота си не съм бил събуждан толкова приятно.

— Но аз… аз не биваше…

— Ела и ме целуни — прекъсна я той и зарови ръка в къдриците й.

Федра го отблъсна и се дръпна към другия край на леглото, като крепеше завивката пред гърдите си.

— Слугите скоро ще се събудят. Не искам да ме видят в стаята ти. Как ще обясня присъствието си?

В момента й беше много трудно да си обясни как така беше забравила съмненията и недоверието си и се беше отдала безрезервно на Арман дьо Лакроа… или който и да беше той.

Арман седна в леглото. Топлият блясък в очите му угасна.

— Да, предполагам, че няма как да го обясниш — произнесе бавно той.

Федра се изчерви, но не посмя да срещне сериозния му поглед.

— Къде ми е нощницата?

Арман посегна към пода от своята страна на леглото и вдигна нощницата й. Федра веднага я грабна. Дали след всичко, което се беше случило между тях тази нощ, той щеше да се изсмее, ако го помолеше да се обърне на другата страна, докато тя излизаше от стаята му?

Преди да го е помолила, Арман стана. Докато обличаше панталона и ризата си, тя се обърна с гръб към него.

Арман заобиколи леглото и разтвори пред нея червения си халат. Федра се поколеба за миг, после бързо го облече. Беше й много голям и висеше около крехкото й тяло. Жестът на Арман беше почти толкова интимен, колкото любовната им игра през нощта.

— Благодаря — промълви тя.

— Това не е най-новата дамска мода, но мисля, че изглеждаш добре. — Арман се засмя нежно и вдигна яката на халата. При докосването му я побиха сладостни тръпки, но тя се укори за слабостта. Как можеше да се разтапя от докосването му, след като дори не знаеше с кого е прекарала нощта?

Федра се обърна бързо с гръб към Арман и преобърна свещта на тоалетната масичка. Нервно уви халата около тялото си и попипа косата си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

Лицето му за миг стана сериозно.

— Изглеждаш като малко момиченце, заловено да върши нещо неприлично.

Забележката му беше дяволски точна.

— Аз… никога не съм имала любовник — опита се да обясни Федра. Не знаеше защо го каза, но реши, че той трябва да го знае. И добави, подчертавайки чуждите думи: — Боя се, мосю маркиз, че ми липсва опит в тези неща.

Думите й постигнаха желаното въздействие. Арман побледня, но с лекота възвърна френския си акцент, когато й отговори:

— Не съм и очаквал друго, малката ми. — Направи крачка към нея и тя прочете по лицето му желанието отново да я грабне в прегръдката си. Ала тя се отдръпна и решително поклати глава.

Протегнатите му ръце бавно се отпуснаха.

— Ето че се появи и съжалението… въпреки всичките ти уверения и обещания. — В гласа му звучаха горчивина и обвинения. — Точно от това се опасявах. Но не очаквах, че ще се случи толкова бързо.

— А какво очакваше от мен? — изкрещя в отговор тя. — Боя се, че не съм достатъчно опитна, за да се чувствам щастлива, че съм прекарала нощта с мъж, който дори не ми е казал истинското си име.

— Ето къде бил коренът на злото. Господи, наистина не трая дълго. — Той я привлече към себе си и я принуди да вдигне глава. Помилва чувствителната кожа под очите й и продължи: — Изглеждаш така, сякаш цяла нощ си лежала будна. Нима си се надявала, че ще говоря насън? Жените, с които съм бил досега, идваха в леглото ми по най-различни причини, но трябва да призная, че нито една…

Арман не можа да продължи, защото Федра замахна и му зашлеви силна плесница. Никой нямаше право да я обижда по този начин. Когато се отдръпна дланта й пареше. За момент се слиса от онова, което беше направила — но още по-слисан беше Арман, който несъзнателно разтриваше мястото, където се бяха отпечатали пръстите й.

Тя се изтръгна от прегръдката му и се запъти към вратата. Той я настигна само с няколко крачки, хвана я за раменете и я обърна към себе си, за да погледне в лицето й.

— Пусни ме! — изкрещя Федра и се замята в силните му ръце.

— Не, Федра, моля те. — Той се опита да я спре, без да прибегне до насилие. — Съзнавам, че съм заслужил гнева ти, презрението ти… но не мога да те пусна да си отидеш така. Моля те, остани.

Очите й се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по бузите. Арман я прегърна и сложи главата й на гърдите си.

— Не плачи, мила. Не исках да те обидя — проговори дрезгаво той.

Федра вдигна мокрото си лице към него и се облегна на гърдите му.

— Прости ми, Федра. — Той притисна лице в косите й. — Нямам право да се сърдя на съмненията ти. Не си длъжна да ми вярваш. Само небето знае, че не съм направил нищо, за да разсея съмненията ти.

— Защо просто не ми кажеш кой си в действителност. — Тя изхълца тихо. — И какво търсиш в Хийт.

Арман повдигна лицето й и изтри сълзите й. В погледа му се четеше безкрайна тъга, каквато Федра никога не беше виждала в човешки очи. Сякаш от дълго време носеше в себе си някаква болка и се беше отказал от всяка надежда за щастие. Той я пусна нежно и взе от тоалетната масичка копринена кърпичка. Подаде й я и колебливо се обърна към ковчежето, което Федра напразно се бе опитала да отвори.

Тя избърса сълзите си, за да може да го вижда по-добре. В ковчежето сякаш бяха скрити всичките му тайни, мъчителни мисли. Федра спря да диша. Забеляза, че той се бореше със себе си дали да й разкрие тайната си.

Най-сетне Арман проговори задавено:

— Аз… не мога. Не мога дори да те помоля да ми вярваш.

Тя разбра, че вътрешната борба беше приключила. Битката беше изгубена. Арман затвори грижливо капака на ковчежето и го заключи. Наложи на лицето си обичайното недостъпно изражение и застана до прозореца.

— Залогът е изплатен — проговори хладно той. — Ти ми подари една нощ и аз ще напусна дома на дядо ти още днес.

Думите му я изпълниха с ужас.

— Ти… искаш да ме напуснеш? Но защо? Аз изгубих играта.

— И двамата я изгубихме, скъпа моя. Още преди да започнем да играем.

— Да не би да го правиш само от учтивост, за да опазиш доброто ми име? — попита сърдито тя. — Животът ме е научил да се грижа сама за себе си. Вече не съм малко момиче.

Арман избухна в тих, горчив смях.

— Ти ще си останеш винаги малко момиче. Това те прави достойна за любовта на другите. Мисля, че ти си най-чувствителната жена, която някога съм срещал. Запази това свое качество.

Тя понечи да му възрази, но се отказа. До преди малко той нямаше никакво намерение да напусне Хийт, тя беше сигурна в това. Отново си припомни блестящите му очи и огнената целувка, когато за пръв път я притисна до себе си, и разбра, че предположението й беше правилно — тя и само тя беше виновна за решението му да си отиде.

Какво да прави сега? Дали да захвърли здравия човешки разум и да стъпче гордостта си, за да го помоли да остане? Не, Арман беше прав. По-добре да не остават задълго под един покрив. Това й бе станало ясно още в първия миг, когато го видя.

Федра се вкопчи здраво в гордостта, която и беше останала, и се постара да завърши разговора с достойнство.

— Кога ще си тръгнеш? — попита тихо тя.

— Колкото се може по-скоро. След закуска.

Толкова скоро? Тя понечи да протестира, но гордостта затвори устата й. Кимна му и остави смачканата кърпичка на масата. Той прекоси стаята и застана пред нея. Дали щеше да я прегърне за последен път?

Но той не го направи. Само се поклони церемониално, улови ръката й и я целуна бегло.

— Желая ви щастие, милейди.

Федра с мъка потисна истеричния си смях. Ситуацията беше повече от абсурдна. Арман, само по панталон и риза, с разрошена коса, и тя, увита в халата му, с разголени рамене, се държаха като бегли познати след час, прекаран в празни разговори. Но тя нямаше друг изход, освен да сложи край на този фарс.

— И на вас желая щастие, милорд.

Арман не пусна ръката й. Огледа я от главата до босите крака, сякаш искаше да запечата в ума си всеки детайл.

— Ти ще напуснеш само дома на дядо ми, нали? — попита с треперещ глас Федра. — Няма да напуснеш Лондон.

Арман въздъхна дълбоко.

— За съжаление не мога да напусна Лондон, преди да съм свършил онова, за което съм тук. Но докато не изпълня задачата си, не желая да те виждам.

Федра не разбра нищо от това тайнствено заявление, но едно беше ясно: това беше окончателното им сбогуване. Пръстите й несъзнателно стиснаха неговите. Имаше чувството, че между тях се отваря огромна пропаст и само Арман знае какво има на дъното й. Това не беше почтено.

— А когато изпълниш задачата си? Какво ще стане тогава?

За секунди тя видя на лицето му собствения си страх и отчаяние. В следващия миг Арман отдръпна ръката си и направи крачка назад. В погледа му блесна студенина.

— Когато изпълня задачата си — отвърна той с убеждение, което я прониза като с нож, — ти няма да искаш да ме видиш никога вече.