Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Flame of Fidelity, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Славянка Мундрова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сандра Дюбай
Заглавие: Пламъкът на верността
Преводач: Славянка Мундрова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Ирис
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ ЕООД — Велико Търново
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-455-026-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12226
История
- —Добавяне
Глава двадесета
Филип почука леко и влезе в каютата на Фиделити. Видя я още от вратата — изтегната върху възглавниците, тя четеше някаква книга, която беше намерила в библиотечката.
— Филип! — посрещна го тя усмихната. — Освободи ли се вече?
Залезът позлатяваше небето над безкрайния океан и хвърляше край тях причудливи розови и пурпурни сенки.
— Да — отговори той и нави над лактите дългите си ръкави. — Не предвиждам някакви особени сътресения.
Той хвърли шапката си на масата и се наведе да си събуе ботушите. Вече по чорапи, прекоси стаята и седна на ръба на леглото й.
Фиделити затвори книгата и разтри тила си.
— Стъмнява се вече, не може да се чете.
— Искаш ли да запаля фенер? — попита той.
— Ако искаш — и тя сви рамене. — Но така и така няма повече да чета тази вечер.
— Тогава ще те оставя да седиш на тъмно.
Фиделити се усмихна и се сети, че искаше да го пита нещо.
— Филип — започна тя, — като бях в оная кръчма в Лондон през нощта, когато…
— Когато те донесоха при мене — допълни той.
— Да. Имаше и друга жена, камериерката ми Пег. Младо момиче, Барбара Палмър ме накара да я наема, за да може да събира сведения за мене. Като я видях последния път, беше много лошо наранена. Струва ми се, че…
Той кимна, а изражението му беше сериозно. Пламъчето на надеждата угасна в сърцето на Фиделити, когато видя лицето му.
— Това беше част от споразумението — обясни той. — Трябваше да се погрижа за трупа й.
Сълзи потекоха по бузите й, докато чуваше някъде отдалече собствения си глас:
— Трупа й?
— Беше мъртва, когато ви донесоха на борда. Както разбрах от думите им, имали са предвид, че тя така и така трябва да умре.
— Какво направихте с нея?
— Погребахме я няколко дни след като напуснахме пристанището. Направихме й християнско погребение, каквото би получил всеки човек от екипажа ми, ако умре в морето.
— Хвърлили сте я в океана?
— Фиделити…
— О, Филип, Филип, вината е моя. Ако не я бях наела, щеше да е жива. — Тя скри лице в дланите си, разтърсвана от тъга и вина. — Аз я погубих! Все едно че съм я убила със собствените си ръце!
— Не, Фиделити. Това беше една безсмислена смърт и ти нямаш нищо общо с нея. Тя не е направила нищо сериозно, което да й струва живота. Виновни са оная мръсница Барбара Палмър и Крайтън…
— Но тя тъкмо заради мене беше въвлечена във всичко това!
Фиделити отметна кувертюрата, за да стане от леглото. Филип я задържа и я прегърна, окуражавайки я да излее мъката си.
— Защо отидох в Лондон! — хлипаше тя. — Трябваше да си остана…
— С Никодимъс ли? — запита Филип. — Тогава май че твоят труп щеше да се плъзне към океана от онази дъска. Или твоят врат щеше да бъде прерязан от наточената коса.
— Двама души — изхлипа тя, като си спомни Джейми Бойър и невинната му любов към нея, която му беше струвала живота. — Двама души вече умряха заради мене.
— Двама души умряха заради Никодимъс — поправи я той. — Този човек е луд. Не можеш да искаш разумно обяснение за постъпките на един луд. Но аз поне мога да му благодаря за нещо.
Тя се отдръпна и го изгледа смаяна.
— За какво можеш да му благодариш?
Лека усмивка се плъзна по лицето на Филип.
— Ако ти беше доволна стопанка на неговото имение, никога нямаше да яздиш през гората в онзи ден и нямаше да станеш чудесна стръв за горските разбойници.
Фиделити се разсмя.
— Знаеш ли, Филип, имам чувството, че никога не сме се разделяли.
Фиделити обви ръце около врата му и се остави да я утешава, да я люлее в прегръдките си като малко дете. Опря буза до грубата тъкан на ризата му и се облегна като на възглавница върху омачканата кърпа около шията му.
Когато Фиделити се събуди, в каютата беше тъмно. Тя лежеше под завивката, издърпана чак до брадичката й. Вероятно е заспала и Филип я е настанил в леглото.
Както си лежеше, Фиделити усещаше лекото полюшване на кораба, носен от спокойните вълни. В такова полюшване минаваше досега пътят им през морето. Морският съд скърцаше и стенеше, от време на време Фиделити дочуваше някакви звуци откъм горните палуби, после откъм долните, а и от своята палуба. Тя лежеше и пред очите й минаваха различни картини, а умът й не успяваше да се справи с връхлетелите я чувства. Облекчението от това, че се е спасила, се вгорчаваше от чувството за вина заради смъртта на Пег, това услужливо, вярно и дружелюбно момиче.
Фиделити мислеше за хората в своя живот — за семейството си, което винаги я бе смятало за свое наказание и огромен товар. Наистина, майка й я обичаше, но ако можеше да промени дъщеря си така, че баща й да я хареса, не би се поколебала. Никодимъс… с две думи, той никога не я беше обичал, търсеше в нейно лице перверзната партньорка и след като тя не успя да му се хареса, я намрази. Братовчедите й се грижеха за нея, но тя подозираше, че го правят главно за да увеличат собствената си популярност в двора. Кралят също не беше безразличен, но кой знае какво щеше да стане, ако тя му беше станала любовница? Може би щеше бързо да му омръзне… А Скайлър… Скайлър беше болката, която изгаряше душата й. Искаше й се да го мрази, мислеше, че ще го презира, но не можеше. Само ако влезеше в този момент при нея…
Тя тръсна глава, за да прогони мислите за Скайлър. Този мъж я беше предал, бе поставил парите по-високо от любовта си към нея. Не бива да мисли за него. Филип… ще мисли за Филип. Но докато стоеше така будна в каютата си посред нощ, мислите й я отвеждаха неизменно към Скайлър.
Тя отметна решително кувертюрата и седна на ръба на леглото. Кракът й потъна в дебелия килим, долната й риза, единствената й засега дреха, която сменяше с ризата на Филип, се плъзна покрай глезените й и ръкавите покриха ръцете й. Все още й беше широка около врата, панделките на шията, на лактите и на китките бяха позахабени, въпреки че ги беше прала. Но все пак тази риза беше чиста и беше единствената дреха, останала от всички, с които онази вечер бе отишла в лондонската кръчма. Роклята и чорапите, както я уверяваше Филип, бяха безнадеждни.
Тя приближи безшумно до вратата, която свързваше нейната каюта с тази на Филип. Дръжката поддаде под ръката й и вратата се отвори. Тя влезе в каютата на Филип и затвори вратата.
Каютата на Филип беше много по-осветена от нейната. Завесите на прозорците бяха отдръпнати и тя видя луната, грейнала над морето от безоблачното небе. Лунната светлина, отразена от водата, осветяваше стаята, а Фиделити си проправяше път през дрехите и принадлежностите, които Филип беше разхвърлял по пода.
Той лежеше в леглото, чаршафът му беше подпъхнат под дюшека. Гъстата му кестенява коса се разстилаше по възглавницата. Спеше по гръб. Беше отхвърлил настрани едната си ръка, китката й бе скрита под възглавницата. Другата почиваше на корема му, пръстите лежаха спокойно отпуснати. На устните му трептеше лека усмивка.
Фиделити коленичи до леглото, докосна внимателно една от къдриците, паднала над челото, и я отмести на възглавницата.
— Филип — прошепна тя.
Той се събуди веднага и с бързо движение измъкна ръката си изпод възглавницата, Фиделити се отпусна назад върху килима, стресната от насочения срещу нея лъскав нож.
— Предавам се! — извика тя.
— Фиделити! — Той се изсмя нервно. — Можех да ти прережа гърлото!
— Радвам се, че не го направи!
Тя се изправи, докато той прибираше ножа.
— Всяка нощ ли спиш с тоя меч? — запита тя.
— Не е меч — поправи я Филип, — нож е.
— Добре де, оръжие.
— Да — каза той.
— Случило ли се е нещо? — запита той.
— Не — отвърна Фиделити. — Нищо особено. Събудих се и започнах да си мисля.
— Никога недей да мислиш нощем. После много трудно заспиваш, особено ако мислиш за сериозни неща.
— Тъкмо така стана. — Тя се поколеба за миг, усещайки се плаха и несигурна, после внезапно се изправи и тръгна към вратата. — Лека нощ.
— Лека нощ — каза Филип и се опита да скрие веселостта си.
— Ще се видим сутринта — рече тя.
— Да, утре сутрин.
Тя направи крачка към вратата.
— Надявам се сега да мога да заспя.
— Сигурен съм, че ще можеш.
— Приятни сънища, Филип.
Той се изкиска.
— Приятни сънища, Фиделити.
Тя тръгна отново към вратата и се спъна в ботушите му, които лежаха на пода. Падна и бузите й пламнаха в яростна червенина, докато гръмовитият смях на Филип огласяше стаята. Тя се изправи и тръгна с неуверена крачка към вратата, опитвайки се да се справи с дръжката, която тъй лесно бе поддала при влизането й.
— О, Филип! — извика тя, докато той продължаваше да се смее все по-силно.
Фиделити се обърна към него и видя как трие очите си. Взе единия ботуш и го запрати по главата му, но не улучи, защото не беше се прицелила добре. Ботушът профуча близо на метър от него.
— Фиделити.
Тя надникна иззад преплетените пред лицето й длани.
Той протегна ръка към нея.
— Хайде, ела.
— Наистина ли, сър? Наистина ли безсрамието ви не познава граници?
Тя прие обидения вид на придворна дама, получила извънредно неприлично предложение.
— Муцунките ти не важат, миличка — поде той е възможно най-заплашителния моряшки тон, — когато ми стоиш така насред спалнята посред нощ и луната прозира през ризката ти.
Тя се разсмя и пристъпи, този път по-внимателно, към леглото му.
Филип се отмести назад и вдигна завивките, за да може тя да се пъхне до него в леглото.
— Сър — възкликна Фиделити с престорено негодувание, — не ви ли е срам?
— Никак, ама никак — изсмя се той, издърпвайки още повече завивките от голото си тяло.
Фиделити се пъхна в леглото и изчака Филип да подвие одеялото. После той се надигна на лакът и я прегърна с другата ръка.
— Знаеш ли, Филип — поде тя, галейки ръката му над лакътя, — ти вече за втори път ме спасяваш.
— Удоволствието е мое, мадам — засмя се той.
— Наистина! — натърти тя.
— Знам. Кълна се, когато те срещнах за пръв път в гората в Англия, беше истинско удоволствие за мене.
— И за мене — призна тя.
Той зарови ръка в косата й, която грееше като сребърна в осветената от луната каюта. Вдигна един кичур и го остави да се плъзне през пръстите му обратно на рамото й.
— О, Филип — въздъхна Фиделити.
Тя го прегърна. Здравата му загоряла кожа беше учудващо мека. Плъзна ръце нагоре към раменете му, притегли го към себе си и се изви на дъга към него. Двамата се срещнаха в една дълга и нежна целувка, от която дъхът й спря.
Филип хвана полите на ризата й и я издърпа през главата й. После я пусна на пода до леглото.
Обгорялото му от слънцето тяло разля топлината си върху нейното. Тя изтръпна в очакване, когато той я притисна към себе си. Широките му гърди с гъсти тъмни косми се притиснаха към нейните, ръцете и краката им се преплетоха.
Океанът люлееше кораба нежно и непрестанно. Това движение накара Фиделити да забрави миналото и всички съмнения и страхове, които тегнеха над главата й. Беше намерила удовлетворение в прегръдките на един мъж, на когото бяха платили да бъде неин тъмничар и който за втори път й спасяваше живота.