Сабрина Джефрис
Френската прислужница

Когато лейди Елинор Ръскин се беше съгласила да се омъжи за лорд Лангстън — кандидат за премиер, — майка й я беше предупредила, че любовницата на Хенри е самата Англия и така щеше да си остане. Тогава Елинор се беше засмяла и казала: „Тогава ще бъде най-добре той да отхвърли любовницата си, защото аз няма да го деля с нея.“

Сега, една година след брака им, тя призна мъдростта на майка си… и собствената си глупост. Човек като Хенри нямаше да се откаже от навиците си за нещо толкова тривиално като собствената му съпруга. Единственото, на което можеше да се надява беше да му помогне да изпълни дълга си.

Жалко, че беше ужасно влюбена в него.

Елинор погледна към красивия си съпруг, който потапяше лъжицата си в купата с шербет с характерните за него пестеливи движения. Хенри знаеше как да свърши петдесет неща за отрицателно време и я беше научил да прави същото. Въпреки, че го придружаваше в различните му публични изяви, преговори за реформи, както и политически срещи, тя се чувстваше изключена от живота му. В действителност, това беше първата вечер от две седмици насам, в която те вечеряха заедно у дома.

Дали той помнеше, че тяхната годишнина от сватбата беше след два дни?

Съмняваше се, познавайки Хенри. Нейният рожден ден беше дошъл и отминал без дори да получи картичка. Тогава той се извини, а тя беше преглътнала разочарованието си и продължи напред като добър малък войник. Маршируването беше станало най-съвършеното й умение.

Той я хвана да се взира в него и й отправи широка усмивка, която винаги успяваше да я разтопи, макар да я даряваше на всеки, който се приближеше до него.

— Справи се много добре днес при посещението в болницата. Директорите ме поздравиха за това, че съм си намерил жена, надарена с такава преданост и интелигентност.

— Да не говорим за поразителната й красота — прошепна тя, като си спомни колко безлична изглеждаше покрай другите жени с неуправляемата си коса и обикновен външен вид.

Тази забележка не достигна до Хенри. Не знаеше кое бе по-лошо — че Хенри не забелязваше липсата й на красота и стил или че не го беше грижа за това. В края на краищата той не беше женен за нейния външен вид, а за връзките, които имаше като дъщеря на министъра на вътрешните работи и известните роднини на майка й.

— Между другото, имам изненада за теб — каза той.

— Ти си спомняш — засия тя.

Той я изгледа объркано.

— Да си спомням? Какво да си спомням?

Остра болка се настани в стомаха й, но не й обърна внимание и се усмихна леко.

— Нищо. Каква е изненадата?

— Сега, когато прислужницата си тръгна, за да се омъжи, наех нейна заместничка — Бабет или нещо подобно й беше името. Тя е французойка и идва по препоръка на лорд Уейвни. Той каза, че ще ни изненада с необичайни способности — каквото и да означава това, — но ме увери, че е много даровита. Ще започне още утре сутринта.

Елинор не успя да запази самообладание.

— Ти си наел някаква французойка, без да го обсъдиш с мен? Без да ми дадеш шанс дори да се срещна с нея?

Хенри едва забеляза нейното раздразнение.

— И двамата сме толкова заети тези дни, че когато лорд Уейвни спомена за тази жена не мислех, че ще бъдеш против да се възползвам от тази възможност.

Тя преглътна отговора си.

— Не, разбира се, че не.

Това, което Хенри наричаше възползване от възможността, тя го наричаше самонадеяна намеса, но както обикновено се поколеба да му го обясни. Той не я слушаше така или иначе. Трябваше ли да го прави? На тридесет години, Хенри превземаше с уважение и възхищение не само нея, но и половината от влиятелните мъже и жени в Англия. А тя на двадесет и осем години дори не можеше да улови вниманието му, камо ли уважението и възхищението му. Не беше изненадана, когато той остави салфетката на масата и се изправи.

— Имам запланувана среща с Фокс и Гренвил за тази вечер, така че е най-добре да се заемам с нея. Можеш да се занимаваш с нещо, нали?

О, да, аз съм ходещ цирк — помисли си тя, но преглътна острите думи. Сега той щеше да се заключи в кабинета, за който никой, дори и тя, нямаше ключ и щеше да работи до късно. Кабинетът беше неговото свято място и тежко му на този, който дръзнеше да го обезпокои. Беше се научила от самото начало да не го прави.

— Елинор — каза той и внезапно си спомни, че я беше попитал нещо.

— Да, мога да се занимавам с нещо — отговори тя механично.

Той заобиколи масата и се наведе, за да я целуне бързо по челото й.

— Добро момиче. Ще се видим на закуска.

На закуска. Тя скри разочарованието си. Тази вечер беше вторник и Хенри трябваше да дойде в леглото й в сряда. Гледаше го безсрамно как вървеше и как черната му коса блестеше на светлината на свещите, стегнатите му мускулести бедра се очертаваха под тесните му бричове до колената. Ако не беше толкова ангажиран, тя щеше да си помисли, че наистина имаше любовница. Определено нямаше да му бъде трудно да си намери. Но не, майка й за съжаление щеше да се окаже права. Единствената любовница, която Хенри имаше беше Англия. И Англия се оказа по-голяма конкуренция, отколкото която и да било жена.

Следващата сутрин беше прекалено светла за жена, която е прекарала неспокойно половината нощ сама в леглото си. Когато петелът пропя, Елинор се насили да стане. Отминали бяха моминските й дни, когато имаше забавни нощни балове последвани от спокойни утрини. Сега тя беше омъжена за бъдещия министър-председател. За да се случи това, Хенри трябваше да спи много малко.

На сутринта тя стана, почисти се и се приготви да замени нощницата си с долна риза, но когато влезе в гардеробната си, подскочи уплашено, защото там стоеше френската прислужница, която Хенри беше наел и за която беше забравила. Не беше чула кога е влязла — възможно ли беше да е спала толкова дълбоко? Или просто бе някакъв дух, който се появяваше само пред нея? „Бабет или както там се казваше“ имаше ефирно излъчване, като на фея — сребристоруса коса, деликатни черти, стройна фигура, загърната в ефирен муселин. Елинор разбра защо Хенри беше наел тази жена, без да се допита до нея. Кой мъж не би искал такава красота наоколо, особено когато съпругата му не беше толкова… атрактивна?

— Bonjour, милейди — каза ангелското създание. — Казвам се Бабет Льобу и аз съм…

— Знам коя си — каза Елинор рязко.

— Надявам се, че нямате нищо против, че си позволих да Ви изчакам тук, но не искам да бъда в другия край на дома Ви — каза Бабет и посочи стола пред огледалото. — Елате. Седнете тук, за да оправя косата Ви.

Незнайно как, но жената успокояваше лошите предчувствия на Елинор. Бабет владееше удивително английския език, знаеше го по-добре, отколкото господарката предполагаше. Елинор седна пред огледалото и се отпусна под успокоителните движения, с които Бабет сресваше косата й.

— С малко усилия — добави прислужницата — ще направя косата Ви красива тази сутрин. Искате ли, милейди?

— Да — Елинор се намръщи на обикновеното си излъчване и кестенявата си коса в огледалото. — Но такова усилие изисква много повече време, отколкото мога да отделя, дори и ако можете да го направите.

Бабет се усмихна загадъчно.

— Вие не можете да знаете това, докато не опитам. Изчакайте един момент, милейди — каза тя и излезе от стаята.

Измина много повече от един момент и Елинор започваше да става нетърпелива.

— Бабет — извика тя, — обещах на Хенри да бъда готова в 9 часа, а сега е вече 8:30 часа.

— Искам да Ви покажа нещо — каза Бабет пред гардеробната, след което влезе и Елинор ахна.

Нямаше я вече ефирната красота. Беше променила прическата си, като беше добавила черен шал и Бог знае още какви други неща. Бабет се беше преобразила в безлична слугиня. Сребристорусата й коса сега изглеждаше побеляла, искрящите й сини очи бяха облачно сиви и след като не се усмихваше видът й беше дори по-състарен. Бабет я погледна искрено.

— Виждате ли, милейди, че отнема малко време, за да се подчертае красотата на една жена. Необходимо е малко, за да бъде открита — пристъпи тя към нея. — Така че сега ще Ви попитам — ще направите ли това усилие? Или ще продължите да вдигате ръцете си в знак на поражение и да гледате как живота отминава?

Тя премигна срещу наглостта й. Как така Бабет беше узнала какви са проблемите й с Хенри? Жената не можеше да знае за тях, защото едва беше пристигнала. Хенри никога не би говорил с нея, тъй като дори той не осъзнаваше, че има някакъв проблем. Осени я обезпокоителната мисъл, че новата френска прислужница четеше мислите й. Това беше абсурдно. Бабет просто беше направила предположение. И все пак, една жена с такива възприятия и невероятен талант може би щеше да успее да подобри външния й вид, когато всички други опити да съблазни мъжа си бяха неуспешни. Елинор си позволи да се надява и се остави в ръцете на нейната нова френска прислужница.

 

 

Хенри беше на път да излезе, когато чу стъпки от горната част на стълбите. Той се завъртя към тях.

— По дяволите, Елинор, казах, че… — Той млъкна, докато гледаше как непозната жена слизаше по стълбите.

Не, не беше непозната, това беше съпругата му! Или поне си мислеше, че беше тя. Никога не беше виждал Елинор такава, каквато беше в момента. Изглеждаше толкова необикновена по един спокоен начин. Не можеше да определи кое беше различно, но тя… сияеше. Да, така беше. Всяка част от нея светеше — от полупрозрачната й кожа до шоколадовия цвят на косата й. И кога ръцете й се бяха променили в това изящество? Как е могъл да пропусне всичко това досега?

Да не споменаваме за това, което всеки джентълмен щеше да забележи — значително увеличения й бюст. Дали той си въобразяваше или на жена му изведнъж й се беше уголемил бюста? Осъзна, че я гледа влюбено, когато бавна, чувствена усмивка се плъзна по устните й. Това запали дълбоко в него чувства, които го учудиха.

Елинор не беше като другите жени — не се обличаше, за да го привлече и да получи комплимент, никога не полагаше извънредни усилия, за да го прави щастлив. Елинор беше удобна, лесна за управляване и не изискваше нищо. Това беше една от причините, поради които се беше оженил за нея — защото тя нямаше да застраши кариерата му. Имаше и други причини — дългогодишното му приятелство с баща й и политическите връзки между двете семейства. Тогава определено мислеше, че тя щеше да бъде добра съпруга. И той я харесваше, но не беше мислил за Елинор със страст и копнеж.

Не, това не беше съвсем вярно. Имаше нощи, когато беше потънал дълбоко в нея и желаеше да може да остане там в продължение на цяла вечност обвит в топлината й, сигурен в любовта й. През нощите му се искаше да й се довери, да разбере какво бе нейното мнение, искаше му се повече от това да споделят едно легло заедно. Но след това той обикновено заспиваше.

Освен това, не можеше да отделя време, за да обяснява на жена си. Не можеше да й се довери, защото това означаваше да отвори кутията на Пандора. Разбира се, тя споделяше достатъчно от неговата дейност, за да знае мислите му и не беше необходимо да ги обсъждат. След като си отидеше в своето легло, забравяше за лудите си импулси или ги потискаше, докато намери време да помисли по въпроса по-задълбочено. За съжаление, това време никога не идваше. В действителност, имаше късмет, ако дори намереше време да посети леглото й веднъж седмично.

Тя се доближи до него и усети екзотичния й аромат, който се носеше наоколо, гъделичкайки въображението му. Изведнъж осъзна, че тази вечер беше сряда — денят, който се беше превърнал в навик да посещава жена си вечер в леглото. Мисълта го възбуждаше.

Той не трябваше да чака, за да дойде вечерта, нали? Това беше неговата съпруга и имаше права. Можеше да я занесе до леглото, да съблече роклята й и… щеше да пропусне срещата с дружеството на дамите, която беше за реформата в женския затвор в Нюгейт. Срещата беше от решаващо значение за промените в затвора. Той трябваше да обуздае непокорната си страст.

— Добро утро, мила моя. Надявам се, че си спала добре.

Усмивката й се изпари.

— Да, съжалявам, че закъснях.

Тя стоеше там, сякаш чакаше нещо от него, но той не можеше да си представи какво би могло да бъде това.

— Е, предполагам, че ще е най-добре да тръгваме — кимна тя с по-малко ентусиазъм.

Много по-късно, едва, когато двамата вече бяха пристигнали на срещата с дамите от дружеството, той осъзна, че не беше й казал колко прекрасно изглеждаше. Затова реши да поправи грешката си.

Веднага щом срещата приключи, Хенри се отправи към Елинор. Тя беше заобиколена от други дами, които се възхищаваха как изглеждаше днес и правеха това, което той беше забравил да направи. Хенри потисна вината, която се зароди в него. Имаше доста отговорности на плещите си и Елинор напълно разбираше това.

Една от дамите спомена, че са планирали да отидат в близкия хотел, за да изпият по чаша чай с бисквити и попитаха Елинор дали би искала да се присъедини към тях. Тя погледна към него. По принцип трябваше след тази сбирка да го придружи до вкъщи и по-късно да бъде с него на едно следобедно събиране, преди да замине за Парламента. Но ако отидеше с дамите, той можеше да пропусне една от срещите си по-рано.

— Върви и се забавлявай — каза той, без да обръща внимание на чувството, че щеше да му липсва, ако не я отведеше у дома както обикновено. В края на краищата оставаше тази вечер.

Той се обърна твърде бързо, за да види разочарованието, което помрачи лицето й.

Отдавна вече минаваше 22:00 часа и Елинор стоеше неподвижно в спалнята си облечена в нощница от невероятно тънка коприна, която Бабет й беше приготвила. Само Господ знаеше как беше успяла да преправи една от старите й рокли в настоящата красота за един ден и беше сигурна, че момичето беше магьосница. И все пак…

— Шевовете няма да издържат — промърмори Елинор.

— Не мислете за това — отвърна Бабет със звънкия си смях, отстъпи назад, за да огледа Елинор и се усмихна. — Негово благородие ще бъде много доволен.

— Ако дори забележи.

Елинор беше разказала всичко на Бабет — как Хенри беше реагирал на външния й вид — по-рано тази вечер. Не знаеше защо беше почувствала нуждата да разкаже за най-дълбоките си разочарования на френската прислужница, но по някакъв начин изглеждаше правилно, дори мъдро. Никога не беше споделяла с прислугата, дори и с тези, които бяха в семейството от много години, но от момента, в който срещна Бабет, тя искаше да го направи. Това беше много странно, но не съжаляваше.

— Негово благородие ще забележи, бъдете сигурна в това — каза Бабет. — Ако не е твърде мързелив ще оцени промяната във Вас.

— Мързелив ли? Точно там е проблема, че той не е мързелив. Понякога така ми се иска да беше. Поне тогава щях да имам повече време с него. Защото той не се върна у дома дори да вечеря, не че това е нещо необичайно, но аз поне се надявах…

Бабет махна пренебрежително с ръка.

— Човек не може да бъде активен в една област на живота и по-пасивен в друга. Съпругът Ви е като много мъже — не вижда причина да положи усилия в името на брака си. Но един добър брак изисква упорита работа от страна и на мъжа и на жената. Така че ние трябва да го изкушим, за да направи усилие, нали така?

— Успех — промърмори Елинор.

Очите на прислужницата се присвиха срещу нея.

— И Вие не полагате усилия. Отказвате се прекалено лесно.

— Не е вярно!

— Помолихте ли го да се върне у дома за вечеря? Казахте ли му, че бихте се отказали от срещата на чай и бисквити с дамите, за да прекарате време с него?

— Той не би ме послушал — прошепна тя, макар да знаеше, че Бабет имаше право. — Освен това, ако го бях помолила, щеше да ме игнорира… — Тя замълча и стомахът й се сви.

Съчувствие беше изписано на лицето на Бабет, когато докосна ръката на Елинор.

— Ах, милейди! Не виждате ли? Ако не се осмелите, няма да спечелите нищо. Страхът изсмуква силата, не ни позволява да действаме и ни задържа, когато трябва да продължим напред. Трябва да сме готови да посрещнем болката, преди да можем да намерим любовта.

Шумът в съседната стая накара Бабет бързо да се изправи.

— Той идва, затова аз трябва да тръгвам, но бъдете дръзка. Това е съпругът Ви, нали? Най-лошото, което може да направи е да нарани гордостта Ви — тя посочи към гърдите на Елинор, — но не може да надвие сърцето Ви, освен ако не му позволите.

Бравата на междинната врата се завъртя и Елинор се изправи бързо, без да осъзнае кога Бабет беше излязла през другата врата. Устата й беше пресъхнала и сърцето й биеше силно. Никога преди не се беше обличала така предизвикателно. Тя никога не чакаше Хенри другаде, освен в леглото със завивките вдигнати до брадичката й, защото се страхуваше, че щеше да я помисли за лека жена. Бабет се беше опитала да я убеди, че всичко щеше да бъде наред, но годините и наставленията на майка й я караха да се тревожи.

Когато вратата се отвори и той влезе, за миг тя се страхуваше, че Бабет грешеше. Хенри стоеше неподвижно с ръка върху дръжката на вратата. Черните му очи гледаха тънката дреха по тялото й, което я накара да се изчерви. Той затвори вратата след себе си.

— Изглеждаш прекрасно — прошепна той с дрезгав глас, сякаш думите бяха откъснати от него. — Напомни ми утре да благодаря на Бабет.

Болка като от стрела я прониза преди да успее да я предотврати. Тогава тя изправи раменете си. Осмели се да направи нещо и тръгна към него.

— Бабет сътвори роклята Хенри, но аз съм тази, която я носи.

Той премигна насреща й, след което се присъедини към нея в средата на стаята.

— И ти стои много добре — промърмори той като я взе в обятията си.

Тя триумфираше. Това явно беше резултата от първия й коментар. И тогава той я целуна и всичко, което усещаше беше Хенри — как силно се притискаше в нея, как галеше тялото й, докосваше я по начин, по който не беше я докосвал преди. Наболата му брада отърка бузата й, докато целуваше брадичката й. Той се отдръпна рязко и промърмори:

— Съжалявам… трябваше да се обръсна.

Извиняваше се — искаше й се това чудо никога да не спира.

— Нямам нищо против — каза тя възторжено и намери устата му още веднъж.

Неговите целувки бяха дълбоки, топли, по-пламенни от обикновено. Той я привлече към леглото и тя коленичи върху него, докато го гледаше как съблича дрехите си светкавично бързо. Обикновено извръщаше очи, когато го правеше, въпреки че понякога надзърташе, когато не я гледаше. Но тази вечер тя се наслаждаваше на гледката — имаше мускулест гръден кош, здрави ръце, плосък корем, изтъкан надолу с…

Тя си пое дъх. Той винаги беше възбуден, когато идваше при нея, но тази вечер изглеждаше различно. Изглеждаше по-жаден, по-нетърпелив и тя тържествуваше от това. Без да мисли, реши да го докосне там, нещо, за което винаги беше твърде плаха, за да го направи. Той изстена, но когато тя се отдръпна назад, хвана ръката й и я притисна към тялото си.

— Да, скъпа, докосни ме. Моля те.

Скъпа? Моля те? Тези нетипични думи навлажниха пресъхналото й сърце и тя се олюля към него. Той я притисна към себе си, когато я положи на леглото, обсипвайки я с целувки и ласки.

Искаха да се любят бързо и двамата изпитваха трескава нужда от това, бяха изпълнени със страст и желание. Насърчена от реакцията му по-рано, тя се осмели да опита нещо, което никога не беше правила — целуваше го на места, които преди смяташе за неприемливи, притискаше тялото си в неговото, копнееше да проучи всяка част от този мъж, който едва познаваше. Толкова силно беше я притиснал към себе си, че тя имаше чувството, че щеше да бележи душата й. Получаваше това, което не беше получавала преди.

— Ах, скъпа моя — изръмжа той в ухото й, докато навлизаше бавно все по-надълбоко в нея, като засилваше ритъма. — Ти си прекрасна, ангел мой…

Само това й беше необходимо, за да я накара да експлодира и извика, докато беше в прегръдките му. След секунди и той я последва, а после я прегърна и й прошепна:

— Ти си прелъстителка, Елинор, жестока прелъстителка. Защо никога не си го показвала преди?

Тя се усмихна с огромно удоволствие.

— Може би съм го правила, но ти не си обръщал внимание.

Той зарови лице в косата й.

— Е, вече знам дяволски добре, че трябва да обръщам повече внимание.

Хенри я придърпа по-близо до гърдите си. Тя изчака да чуе равномерното му дишане, по което разбираше, че техните интимни отношения бяха приключили, но вместо това той проговори. И говореше повече от всякога.

Задаваше й въпроси и й разказа за детството си. Убеди я да направи същото. Тя беше изумена от тайните, които пазеше в себе си, както той беше слисан от тайните, които излизаха от нейната уста.

Когато по-късно съпругът й прави отново любов с нея, тя усети, че нещо между тях се беше променило, защото той никога не се беше любил с нея повече от веднъж за една нощ. Този път беше бавно, изгарящо, с нежност запалваше искрите в нея. Когато по-късно тя се унасяше в сън усети, че я придърпваше по-близо в прегръдките си. Утре всичко щеше да бъде различно.

Бабет беше права. Всичко това беше дързост. Защо не се беше осмелила по-рано да опита?

 

 

Когато Елинор се събуди почувства леко безпокойство като откри, че беше сама. Със сигурност Хенри беше останал при нея цялата нощ. Тя погледна часовника и се изправи рязко.

О, Боже, беше 9:00 часа. Нищо чудно, че Хенри го нямаше, той винаги ставаше много рано. Ако не беше в стаята си, значи беше слязъл за закуска. Тя бързо стана от леглото и се отправи към свързващата врата, но беше заключена, както винаги. Това я притесни малко, но се опита да не му отдава прекалено голямо значение. В крайна сметка Хенри пазеше личния си живот.

Промяната, която усети — след вчерашната й дързост да носи онази нощница — повдигна духа й още веднъж, защото тя не можеше да забрави как Хенри много бавно я беше свалил от нея снощи, като всяко премерено движение беше изпълнено с похот. Все още беше изчервена, когато отиде до гардеробната си, за да намери там Бабет, която я чакаше.

— Вие изглеждате… задоволена — каза самодоволно прислужницата.

Елинор се изчерви още повече.

— Това е благодарение на теб.

— Аз дадох само малко тласък. Вие направихте останалото.

— Хенри беше ли тук, когато дойде по-рано? — попита Елинор.

— Не. Може би се е върнал в стаята си.

Елинор скри разочарованието си и каза:

— Не мисля, че се е върнал в стаята си, може би е слязъл за закуска.

— Не трябва да очаквате всичко да се промени само за една нощ, милейди.

— Знам.

И все пак днес имаха годишнина от сватбата и тя се надяваше… Но със сигурност не би могъл да забрави, не и след снощи. Тя засия. Може би в този момент я чакаше долу за закуска с подарък в ръка. Може би това беше причината, поради която не беше останал в леглото при нея.

Веднага след като се облече, побърза да отиде в трапезарията, но вместо Хенри откри бележка, която лежеше до приборите й на масата. Отвори сгънатата хартия и сърцето й потъваше, докато четеше лаконичните думи:

Съжалявам, че не мога да се присъединя към теб за закуска, но имам важно събрание в Парламента, за което трябва да се подготвя. Ще бъда през цялото време в кабинета. Ще поръчам да ми изпратят поднос с храна преди заседанието този следобед. Затова ще закъснея тази вечер, не ме чакай.

Хенри

Прочете думите два пъти и леден студ се промъкна около сърцето й, докато смачкваше бележката в ръката си. Нищо не се беше променило. Само, че този път беше много по-лошо. Разочарованието й беше толкова силно, че унищожи мечтите й за бъдещето и разби удоволствието от интимността им предната вечер.

Сковано се изкачи по стълбите към стаята си. Досега винаги беше смятала, че метафората за счупеното сърце беше глупава. Сърцето беше направено от плът и мускули, как можеше да се счупи? Но сега можеше да се закълне, че чуваше как нейното се пропукваше. Със сигурност почувства болката, която преминаваше през тялото й.

Когато влезе в стаята си, Бабет беше там и изглеждаше изненадана да я види, но Елинор дори не забеляза това. Вместо това се приближи до гардеробната и започна да изважда рокли от там и да ги хвърля на леглото, същото легло, което с толкова радост споделяше с Хенри снощи.

— Бабет, моля те кажи на Джон да донесе сандъка от тавана — каза тя с необичайно строг глас, който възпря френската прислужница от допълнителен разговор.

Тя би трябвало да знае най-добре.

— Какво ще правите, милейди? — попита Бабет.

Елинор се завъртя към нея.

— Имаш ли представа какъв ден е днес? Днес е първата годишнина от сватбата ни. Очаквах… Надявах се… — тя спря, защото чувстваше как се задушава. — Това вече няма никакво значение. Това е, което Хенри беше планирал за нашия специален ден. — Тя пусна бележката в краката на Бабет, след което продължи да сгъва дрехите в малки купчинки.

Бабет прочете бележката бързо, след което изсумтя нещо на френски език под носа си. Елинор не можа да различи думите, но предположи, че беше нарекла Хенри магаре и беше напълно съгласна с това. Бабет вдигна глава.

— Значи ще бягате?

— Да. Давай, кажи каквото поискаш — долната устна на Елинор трепереше, въпреки че се бореше да запази спокойствие. — Отивам да посетя майка си за няколко дни. С малко късмет нещата ще са се върнали към нормалното, когато се върна.

— Това ли искате?

— Не! — каза тя, стискайки на половина сгъната фуста към корема си. Елинор наведе глава, за да скрие сълзите си. — Искам Хенри да ме обича така, както аз го обичам. Опитвам се да го накарам да ме обича, но не се получава — гласът й се беше превърнал в шепот. — И е твърде трудно, и боли прекалено много, когато виждам, че той не се и опитва. Може би си права — той не е готов да направи усилие и се страхува да рискува сърцето си. Но аз ще полудея, ако продължаваме така. Предпочитам да си върна предишния начин на живот — какъвто беше преди — когато аз нищо не знаех…

Тя преглътна сълзите.

— Когато не знаех колко прекрасно може да бъде, когато Хенри пожелае. А след това какво, той пак се заключва? Липсва ми — очите й срещнаха съчувствие в очите на Бабет и тя преглътна. — Има твърде много заключени врати между нас, Бабет. И не разполагам нито с красотата, нито със силата, за да ги отключа.

Беше очаквала Бабет да оспори това, да бъде извора на мъдрост, който беше вчера. Но очевидно извора беше пресъхнал, защото френската прислужница просто каза:

— Разбирам — след което започна да й помага с опаковането на багажа.

 

 

Хенри стоеше в кабинета и гледаше страниците пред себе си, без да ги вижда. Това правеше през последните два часа, това беше всичко, което бе в състояние да прави. Не можеше да спре да мисли за снощи, без значение колко пъти се опита да се концентрира върху работата си. Беше съхранил изненадващите спомени… топлината… сладките ласки. Все още можеше да чуе стоновете на Елинор, докато се извиваше под него. Спомни си съчувствието, което изпита и всички абсурдни болки от детството, всички незначителни разочарования от миналото. Снощи Елинор се беше промъкнала вътре в душата му, където никой никога не беше допускал и истината беше, че това го ужасяваше. Той не искаше да я допуска. Дълбоко в себе си вярваше, че ако го направи, тя щеше да обърне света му с главата надолу. Но го направи. Една нощ на блаженство и тя вече беше нахлула в неприкосновената територия — в работата му, в мислите му, беше отслабила самоконтрола му. Какво се очакваше от него след това?

Чудеше се колко от неговото време и сили искаше Елинор? И как би могъл да задоволи тази нужда? По дяволите! Много по-лесно беше да продължи да се движи по течението, без да мисли, без да се притеснява за чувствата си. Разликата между това да бъде съпруг и ерген беше много малка, с изключение на това, че съпругата му се беше оказала много приятна компания, винаги когато беше необходимо това. Но сега… Сега той беше разбрал какво е брака — повече усилия. Вече не беше комфортно и лесно и не беше сигурен дали му харесваше.

Някой почука на вратата и имаше лошото предчувствие, че това беше Елинор. Изпитваше необяснимо желание да я види, затова побърза да отключи. За негова изненада не Елинор стоеше там, когато отвори вратата. Беше френската прислужница, която беше наел. Тя го гледаше намръщено. Той потисна разочарованието си.

— Добро утро, Бабет. Знам, че все още всичко в нашето домакинство е ново за теб, но някой трябваше да те информира, че не обичам да ме безпокоят, когато съм в кабинета си.

Очите й блеснаха към него.

— Дойдох да Ви известя, че моята господарка тръгна преди час да посети родителите си. Това е всичко.

Нещо много подобно на паника се зароди в гърдите му, преди да успее да го потуши.

— Тя е тръгнала? Без да ме уведоми? Не разбирам.

Тя изсумтя.

— Не съм изненадана — тя изправи наведената си глава и го изгледа със студен поглед. — Кажете ми, господарю мой, знаете ли какъв ден е днес?

— Днес е четвъртък.

— Не, не, каква дата е днес? Смятате ли, дори осъзнавате ли важността на този ден?

Той не виждаше смисъл в разговора, но се замисли за момент.

— Двадесет и шести април. Защо?

— Това е датата на първата годишнина от сватбата Ви, милорд. Може би такава дата не е от значение за един мъж, но за една жена…

— Достатъчно — промърмори той и го обзе срам. — Не мога да повярвам, че съм забравил… — разбра, че даваше обяснения пред прислужницата си и се изправи високомерно. — Благодаря ти за напомнянето, Бабет. Сега ме извини.

— Ако бяхте си спомнили, щяхте ли да купите на съпругата си подарък? Имате ли представа какви цветове харесва, знаете ли кои са й любимите аромати, какви бижута предпочита? Задавали ли сте си въпроса дали знаете какви мечти и надежди тя има към Вас? Знаете ли изобщо нещо за нея?

Той си помисли за ласките, които си разменяха предната нощ и разкаянието му се задълбочи. Долови твърдия поглед на прислужницата и се намръщи.

— Това, което знам за съпругата ми не е твоя грижа.

— Което означава, че не знаете нищо и не сте си направили труда да разберете — изсумтя тя. — Бях права, Вие сте най-мързеливия човек, който някога съм виждала.

— Моля? — възпротиви се той и яда му започваше да нараства. — Тя ли ти каза това? Ако съм забравял такива неща от време на време, то е защото работата ми е твърде важна. Аз съм много трудолюбив, не че те засяга. Ако не се беше омъжила за мен, щеше да живее още при родителите си. Тя щеше да отговаря за кухнята и нямаше да има място в обществото — отдръпна се назад и я изгледа гневно. — И също така, нямаше да има скъпа френска прислужница. Може би това трябва да си припомни следващия път, когато ме нарича мързелив.

— Тя не Ви е наричала мързелив, милорд. Аз бях. Защото сте готов да стоите и да оставите единственото важно нещо в живота Ви да се изплъзне между пръстите Ви, без да направите усилие да го задържите.

Паниката му отново се завърна.

— Тя да не би… тя да не би да си е тръгнала завинаги?

Бабет повдигна брадичката си, за да го изгледа с презрение.

— Не се страхувайте. Добрите английски съпруги не оставят мъжете си. Жена Ви просто отиде при родителите си, за да може да се отърси от всички грижи в душата си. Когато се върне може да й обърнете колкото внимание искате — тя вирна глава и се обърна, за да излезе. — Тя ще бъде перфектната английска съпруга отново — послушна, сърдечна, учтива. Ще продължава да украсява ръката Ви в партията, ще отговаря на Вашите нужди, но никога вече няма да бъде толкова глупава да разголи сърцето си, за да го прегазите. Може да си отдъхнете, милорд, в безопасност сте.

И след тези безсрамни думи, тя тръгна надолу по коридора. Той стоеше загледан в нея в продължение на няколко минути. В безопасност. Никога тази дума не му беше прозвучавала толкова кухо, както в този момент.

В забележката си беше имала дързостта да го нарече мързелив. Ако не внимаваше, мадмоазел Бабет щеше да се озове на улицата. Беше абсурдно да го мисли за мързелив, когато беше толкова зает с решаване на държавни въпроси. Какво си мислеше французойката, че би могъл да прекара безценното си време, за да отиде до Лондон в търсене на перфектния подарък на жена си? Че той можеше да отдели толкова много от времето си за такива глупости?

Елинор го прави за Вас, ежедневно.

Тази мисъл, появила се от нищото, го прониза, горчив вкус се появи в гърлото му последван от чувство за вина. Беше вярно. Той не можеше да отдели време за нея, а тя го беше придружавала на срещите му, споделяше неговите страсти, вземаше трохите обич, които той й предлагаше. До този момент беше смятал, че така трябва да бъде. Но не се беше замислил каква жертва прави тя като отделя и време, и сили, и преданост.

В замяна той й беше предложил само една нощ в седмицата, в която да споделят леглото й и компанията си от време на време на масата по време на хранене. Тя го чакаше, правеше всичко, което беше по силите й, за да стане част от живота му, не изискваше нищо от него и не навлизаше в личното му пространство. Като „Перфектна английска съпруга.“

Една неочаквана тръпка го разтърси. Някога си мислеше, че точно това искаше. Сега вече знаеше, че не беше така. Искаше омайното създание, с което споделяше леглото си снощи, сърдечната жена, която го забавляваше с историите за първите си уроци по танци, ангелът, който беше изслушал болката му и го успокои с нежни думи.

Засрамен той разбра, че Бабет беше права — той нямаше никаква представа какво харесваше Елинор, за да й го предложи. Никога не се беше опитал да разбере. Не знаеше как да я задържи, но щеше да се научи. Защото разбра, че не можеше да бъде щастлив без нея. Само се молеше да не беше стигнал до това заключение твърде късно.

 

 

Елинор беше преминала половината път до дома на родителите си, извън Лондон, когато осъзна, че се държеше глупаво. Тя нареди на кочияша да обърне каретата, но конете имаха нужда от почивка, затова спряха в един хан. Сега тя седеше вътре, пиеше от чашата с димящо кафе, ровеше в парчето торта и чакаше кочияша да свърши с работата си.

Да избяга при майка си не беше решение. Не можеше да се върне към начина, по който нещата бяха, независимо колко дълго щеше да остане при родителите си. Чувствата й към Хенри не можеха да бъдат включвани и изключвани като кранче — сега те се стичаха и нямаше как да ги върне обратно по тръбата. Всичко, на което можеше да се надява беше да намери начин да го завърти във вихрушка от емоции. Да се опитва да накара Хенри да го е грижа беше твърде болезнено, но, може би, ако се впуснеше в благотворителност или ходеше по социални сбирки щеше да прекарва толкова малко време вкъщи, колкото прекарваше и той.

Дочу шум в двора на хана, който привлече вниманието й. Още някой беше спрял да отпочине и тя се приближи към края на огнището, надявайки се да не бъде притеснявана в мъката си. После чу познатия дълбок глас на съпруга си, който отекна в празната обща стая.

— Да не би да си забравила деня на нашата годишнина, Елинор?

В първия момент, тя се зарадва, че беше тръгнал след нея, че беше отделил време, за да претърси всички ханове в околността. Но тогава думите му й напомниха разочарованието и на лицето й се изписа гняв, когато се обърна към него.

— Не ми казвай, че ти си го спомняш?

Тя напълно се шокира, когато го видя как се изчерви. Никога не беше виждала Хенри смутен и това доста я изненада.

— Признавам си, необходима ми беше малко помощ — промърмори той.

Думите му успокоиха малко гнева й.

— Сигурно Бабет ти е казала. Французойката май е отишла твърде далеч.

— Не, аз се радвам, че го направи — той се приближи по близо до нея, напомняйки й, че не бяха само те двамата в стаята, а се намираха на публично място в крайпътния хан. — Но смятам да си спомням следващите годишнини, без да се налага някой да ми напомня.

Елинор преглътна, като се опитваше да не се надява много на това обещание.

— Така ли?

— В действителност смятам да направя някои неща, без да се налага да бъда подтикван в бъдеще — каза той, докато гледаше лицето й. — Но ще има и трудности. Не знам точно какво да правя. Не съм свикнал да удовлетворявам потребностите на жената. Бих ли искал прекалено много, ако ме насочваш в правилната посока от време на време, да ми казваш какво искаш, от какво имаш нужда.

— Ти никога не си се интересувал от това — каза тя предпазливо.

Той трепна.

— Знам, но сега се интересувам и съм донесъл нещо, което да докаже искреността ми — бръкна в джоба си и извади една кутийка.

Представяше ли си или ръката му наистина трепереше, докато й я подаваше?

— Заповядай, това е за теб. Подарък за годишнината.

Тя го взе, като си мислеше кога беше намерил време, за да й купи подарък. Беше заминала едва преди два часа. Пръстите й трепереха, когато отвори кутийката, но това, което беше там я обърка още повече. Имаше два обикновени на вид ключа.

— Единият отключва кабинета, а другият отключва свързващата врата в спалнята — той си пое дълбоко дъх. — Бях оставил вратите заключени между нас прекалено дълго, скъпа и не искам повече да е така.

Елинор не беше в състояние да каже каквото и да е, защото гърлото й беше пресъхнало и започваше да плаче от щастие. Той видя това, затова побърза да продължи своята реч.

— Бях планирал да ти купя по-традиционен подарък, но ти тръгна толкова бързо и не можах да го направя.

— Не, Хенри, този е идеален. Прекрасен е — тя вдигна към него изпълненото си с радост лице. — Не може да има по-хубав подарък от този.

Едва тогава осъзна колко трудно му е било да преглътне гордостта си и да тръгне след нея. Облекчението му беше очевидно, а емоциите на лицето му показваха защо го беше направил.

Хвърли се в прегръдките му, като сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

— Бях такъв глупак, скъпа моя — каза, докато я целуваше по косата. — През цялото това време съм имал съкровище под носа си, но бях твърде погълнат от собствените си дела, за да го видя.

Тя се сгуши до него и въздъхна от удоволствие:

— Какво се промени?

— Ти. Аз. Всичко. Снощи разбрах, колко прекрасен би могъл да бъде брака ни и това ме изплаши. Точно за това мислих цяла сутрин в кабинета си, когато се опитвах да се скрия от теб, от себе си. И тогава Бабет каза нещо странно — тя твърдеше, че съм бил…

— Мързелив?

Той се отдръпна, за да я погледне.

— От къде знаеш?

— Тя каза и на мен, че съм мързелива.

— Ти! Това е просто невъзможно. Ти работиш по-усърдно от всяка жена в Лондон.

— Не и където трябваше. В противен случай, никога нямаше да позволя да ме игнорираш толкова дълго време, но мисля, че също така и се страхувах.

Той обгърна бузите й с ръце си.

— Вече няма да се страхуваш, нали?

— А ти?

Той й се усмихна.

— Едва ли. Обичам те, скъпа моя и те искам завинаги до мен. Осъзнах го едва тази сутрин. Мислех, че може да ме напуснеш и това ме плашеше много повече от всички служебни задължения, които щяха да изискват моето време и усилие.

Тя се изправи, за да целуне устните му.

— И аз те обичам, глупчо. Както виждаш не стигнах много далеч.

— Добре. Това означава, че може да се върнем у дома много по-бързо — каза тихо той.

Пътуването обратно към Лондон отлетя в разговори и целувки. Елинор не забеляза кога бяха пристигнали пред къщата. Влязоха вътре и тя очакваше, че щеше да я остави, тъй като Парламента имаше заседание. Заседанията винаги бяха на почит в дома на Лангстън. Вместо това, Хенри я издърпа в стаята за рисуване, където можеха да се усамотят и да я целува горещо.

— Да отидем на горния етаж в стаята ти… или в моята. Няма значение в коя — пламналия му поглед не оставяше никакво съмнение за това, което предлагаше.

Елинор се изчерви.

— Мислех, че трябва да бъдеш в Парламента днес следобед.

— Парламента може да почака.

Той не беше по сладките приказки, затова тя не можа да устои да го подразни.

— Но Хенри, сега е едва обяд.

— Знам — каза той, като я повлече през коридора.

Понижавайки гласа си така, че прислугата да не я чуе, тя прошепна:

— Днес е четвъртък, не сряда, обърка дните.

Усмихна й се безсрамно и я повлече нагоре по стълбите.

— Мисля, че може да направим едно изключение заради годишнината ни, нали?

— Само заради нея ли?

— Не само заради нея. Винаги има рождени дни и други празници. Знаеш ли, че утре е Нова година в Сиам? А на следващия ден има празник в Русия. Вярвам…

Смехът й изпълни цялата къща. Долу, в стаите на прислугата, френската прислужница подаде главата си да подслуша, после се усмихна и започна да събира багажа си.

Подобно на всички останали двойки и лорд и лейди Лангстън щяха да й предоставят отлични препоръки. Беше чула за семейна двойка от Мейфеър, която в момента се нуждаеше от услугите й.