Пола Маклейн
Парижката съпруга (46)

45

Още щом спомена за раздялата пред семейство Мърфи, Джералд стана безкрайно услужлив. Защо? Изведнъж му предложи студиото, а и пари. Можеше да тегли от банковата сметка на Мърфи.

— Не става въпрос само за брака — каза Джералд, когато направи предложението. Бяха седнали да пийнат по едно насаме. — Не знам какво бих правил без Сара, но ти си различен, затова и правилата са различни. Можеш да имаш място в историята. Вече го имаш. Името ти е изписано върху картонче и трябва само да го обърнеш на едната страна, а не на другата:

— Какво имаш против Хадли?

— Нищо. Как бих могъл? Тя просто се движи с различна скорост. По-предпазлива е.

— А аз трябва да съм главорез. Това ли искаш да кажеш?

— Не. Просто решителен.

— Тя ми помагаше през цялото време.

— Да, и се справи чудесно. Но тепърва идва нещо съвсем ново. Сега трябва да гледаш напред. Знам, че го разбираш.

Често му се струваше, че Джералд прекалява с ласкателствата, но сега, когато „Слънцето“ оставаше зад гърба му, а предстояха още толкова много неща, той имаше чувството, че ще трябва да даде всичко от себе си.

Пфайф беше пълна с идеи за бъдещето. Вече бе организирала брачната церемония, а вероятно я планираше от самото начало. Така сключваше сделка с Бога или със собствената си съвест.

— Кажи, че ме обичаш — каза тя първия път, още докато беше в нея.

— Обичам те.

Тя беше мускулеста и силна; интересно му бе поведението й в леглото — странно враждебно, заредено със свирепо упорство, каквото Хадли не притежаваше.

— Повече от нея ли? И да не е вярно, искам да го чуя.

— Обичам те повече — каза той.

Тя го преметна с дългите си силни крака и го възседна. С ръце върху гърдите му. Тъмните й очи се впиха в неговите.

— Кажи, че искаш да ме бе срещнал преди нея — заповяда тя, тласкайки с всичка сила.

— Да — каза той.

— Сега аз щях да бъда твоя съпруга. Твоя единствена съпруга.

Изражението й беше безкрайно унесено и в същото време свирепо и това малко го стресна. Може би тя трябваше да си измисли техен въображаем живот, иначе как би могла да живее със себе си и да остане приятелка с Хадли? В Шрунс той ги гледаше как седят една до друга пред огъня, разговарят и се смеят. Кръстосваха крака в една и съща посока, носеха еднакви чорапи и еднакви алпийски пантофи. Не бяха сестри; никак не си приличаха. Той бе единственото, което ги свързваше истински.

Напоследък не спеше добре и кошмарите се завръщаха. Понякога сред нощната тишина си мислеше за жените, които е обичал. Помнеше как се опитваше да зарадва майка си и колко ужасно беше това. Наричаше я Фуити и измисляше песни за нея, а когато на десет години тя го отведе с влака до Бостън, беше ужасно горд да седи с нея във вагон-ресторанта и да яде салата от раци с тризъба вилица сред белотата на стихналите околни маси. Но скоро след като се завърнаха у дома, дойде ново бебе, после още едно, а той беше твърде голям, за да копнее за нея. Уби отчаянието бавно и целенасочено, като си припомняше колко е вятърничава и критична под привидната нежност и как не може да й се довери.

Този трик невинаги действаше. Случваше се някоя жена да остане тайнствена и неуправляема като Кейт, а понякога жената слизаше до дъното на душата му и оставаше там въпреки всичко. Хадли беше най-добрата жена, която познаваше — прекалено добра за него. Винаги бе мислил така и продължи да го мисли дори след загубата на куфара с ръкописите. Стараеше се никога да не се връща към онзи ден. Това бе най-ужасното му преживяване. Да си ранен беше едно. Раната разкъса тялото му и го събуди за страха и ужаса. Тя още бе с него като шрапнела, заровен дълбоко в мускулната му тъкан. Но написаното — това бе самата му същност. Когато изчезна, той се почувства напълно изпразнен, сякаш можеше просто да се разтвори във въздуха — чувство за болка и страдание около пустотата.

След това продължи да обича Хадли. Не можеше и нямаше да спре да я обича, може би никога, но и тя уби нещо в него. Някога се чувстваше тъй закотвен, солиден и сигурен с нея, но сега се питаше дали някога ще може да вярва на когото и да било. Това бе истинският въпрос, а той нямаше отговор. Понякога си се представяше като структура, в чийто център е вграден дефектен крайъгълен камък, който оставаше невидим, но застрашаваше всичко. Полин беше неговото бъдеще. Той бе обещал и щеше да й се отдаде докрай. Но ако трябваше да е честен пред себе си, бе готов да признае, че не вярва и на нея. Тази част от любовта можеше да остане загубена за него завинаги.