Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Paris Wife, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sunshine(2020)
- Корекция и форматиране
- NMereva(2020)
Издание:
Автор: Пола Маклейн
Заглавие: Парижката съпруга
Преводач: Любомир Николов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 31.08.2011 г.
Редактор: Здравка Славяново
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Getty Images
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-270-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10639
История
- —Добавяне
44
Веднъж Ърнест ми каза, че английското paradise — тоест „рай“ — идва от персийска дума, означаваща „оградена градина“. Тогава усетих, че разбира колко необходими за нашето щастие са обещанията ни един към друг. Не можеш да имаш истинска свобода, ако не знаеш къде са стените и не се грижиш за тях. Можехме да се облягаме на стените, защото те съществуваха; те съществуваха, защото се облягахме на тях. С идването на Полин всичко започна да се руши. Вече нищо не ми изглеждаше трайно, освен останалото зад мен — онова, което вече бяхме направили и преживели заедно.
Една вечер в „Дьо Маго“ казах всичко това на Дон Стюарт. Двамата с Биатрис се бяха върнали в Париж и той ме потърси, разтревожен за мен и отчаян заради разрива.
— Можеш да се бориш за него.
— Твърде късно е за това. Полин го притиска да се разведе.
— И тъй да е, какво ще направиш после, щом не правиш нищо сега?
Свих рамене и погледнах навън, където красива жена с рокля на Шанел чакаше някого или нещо на ъгъла. Беше като строен черен правоъгълник с кръгла шапчица и изобщо не изглеждаше крехка.
— Не съм сигурна дали изобщо ставам за съперница.
— Защо ти е да си съперница? Ти си негова съпруга. Той ти принадлежи по закон.
— Хората си принадлежат само докато и двамата вярват. Той престана да вярва.
— Може би просто е ужасно объркан.
Дон ме изпрати до хотела и нежно ме целуна по бузата и това ми напомни за онова опасно лято в Памплона с Дъф, Пат и Харолд, когато всичко кипна и стана грозно. Но дори тогава имаше малки късчета щастие.
— Винаги си бил добър към мен, Дон — казах аз. — Сам не знаеш колко е важно това.
— Ако искаш, забрави каквото ти казах в кафенето. Нямах намерение да те уча какво да правиш с брака си. По дяволите, та аз още съм младоженец. Но трябва да има нещо. Някакъв отговор.
Пожелах му „лека нощ“ и бавно тръгнах нагоре по стълбището към третия етаж, където Бамби спеше дълбоко, а Мари сгъваше дрешките му на идеални купчинки със сръчните си ръце. Пратих я да си върви и довърших сгъването сама, мислейки какво мога все още да направя, за да променя Ърнест. И непрестанно се връщах на мисълта, че ако Полин не е наоколо и той не я вижда, може да излезе от мъглата и да се върне при мен. Той все още ме обичаше; знаех го. Но реалното присъствие на онази жена беше като песента на сирените и той не можеше да устои.
На другия ден, изпълнена с твърда увереност в новото си решение, аз отидох до студиото на Джералд на улица „Фроадво“, прекосих малкото дворче, което все още напомняше гипсово бойно поле, и заварих Ърнест да пише на неудобната малка масичка. Не седнах. Не можех.
— Искам ти и Полин да приемете да не се виждате сто дни.
Той онемя от изненада. Определено бях привлякла вниманието му.
— Не ме интересува къде ще отиде — ако иска, може да хване влак за ада, — но трябва да се махне. Няма да я виждаш и да й пишеш, а ако спазиш условието и след стоте дни още си влюбен в нея, ще ти дам развод.
— Ясно. И откъде се взе този гениален план?
— Не знам. Хрумна ми както разговарях с Дон Стюарт.
— Дон? Той винаги те е задирял.
— Едва ли си в позиция да ме съдиш.
— Да, добре. Значи сто дни? И после ще ми дадеш развод?
— Ако още го искаш.
— Ти какво искаш, Тети?
— Да се почувствам по-добре. — Очите ми бяха влажни и се борех да удържа сълзите. Подадох му листа със споразумението, с моя подпис отдолу. — Подпиши го и ти. Искам да е напълно ясно.
Той бавно пое листа.
— Нали не се опитваш да ме накажеш?
— Не знам. Вече нищо не знам.
Той отнесе споразумението на Полин, разказа й за плана и за мое учудване тя веднага се съгласи. Вероятно строгото католическо възпитание бе разбудило мъченическата й жилка. Може би смяташе, че трите месеца са приемливо изискване на една наранена съпруга, но може и да усещаше, че не е страдала достатъчно заради връзката. Раздялата щеше да помогне в това отношение. Писа ми, че се възхищава и вярва на моето решение, после си взе отпуск от списанието и купи билет за кораба „Пенланд“.
Единайсет дни след като написах споразумението, Полин беше вън от Париж, макар и не от живота ни.
— Може ли да й пиша, докато е още на кораба? — попита Ърнест. — Разрешено ли е?
— Добре, но тогава стоте дни започват, след като пристигне в Ню Йорк.
— Ти си като някаква кралица, нали? Налагаш своите правила.
— Не беше длъжен да ги приемаш.
— Да, май си права.
— Не се опитвам да бъда гадна — тихо казах аз. — Опитвам се да спася живота си.
Ърнест открай време мразеше да бъде сам — но отсъствието на Полин го остави повече от сам и много уязвим. Само след няколко дни той цъфна на прага ми по времето за вечеря. Току-що бе приключил с всекидневното писане и дълбоко в очите му се спотайваше онзи поглед, който имаше винаги когато бе останал твърде дълго с мислите си и се нуждаеше от разговор.
— Как беше писането днес, Тети? — попитах аз и го поканих да влезе.
— Като дълбаене през гранит — каза той. — Може ли човек да получи тук едно питие?
Влезе в столовата, където Бамби ядеше хляб и банани. Седна и аз усетих как всеки от нас, включително Бамби, въздъхва в това общо пространство. Просто защото сме на една маса.
Извадих бутилка вино и сервирах скромна вечеря.
— От „Скрибнърс Магазин“ ми платиха сто и петдесет долара за един разказ — каза Ърнест.
— Това са много пари, нали?
— Така си е. Но може би не трябва да го четеш. Разказва се за нашето пътуване от Антиб и онази жена с канарчето. Няма да ти е много приятно.
— Добре, няма да го чета — съгласих се аз и се запитах дали е включил горящата ферма край Авиньон и смачканите димящи вагони. — Искаш ли да изкъпеш детето?
Той запретна ръкави и извади ваничката, после клекна до нея, докато Бамби се плискаше и си играеше.
— Май вече е прекалено голям за ваничката, а? — каза Ърнест.
— След няколко седмици става на три. Трябва да му организираме празненство с шапки и ягодов сладолед.
— И балони — обади се Бамби. — И маймунка.
— Ти си маймунка, съкровище — каза Ърнест и го уви в голямата хавлия.
После аз го сложих да си легне, а когато излязох от стаята му и затворих вратата, Ърнест още седеше до масата.
— Не искам да питам дали може да остана — каза той.
— Тогава не питай — отвърнах аз.
Щракнах лампата, после отидох до масата и коленичих пред него. Той нежно обхвана тила ми с длан и аз зарових лице в скута му, вдъхвайки грубия плат на новите му панталони — купени несъмнено с помощта на Полин, за да не се излага, като го представя на приятелите си от Десния бряг. Притиснах по-силно, после свих пръсти около прасците му.
— Стига — спря ме той, опитвайки се да стане, но аз не го пуснах. Сигурно беше перверзно, но исках да го имам тук и сега, както аз реша, и да го задържа така, докато горещото болезнено чувство в стомаха ми си отиде. Той все още бе мой съпруг.
Когато се събудих на другата сутрин, той спеше до мен и чаршафите около нас бяха топли. Притиснах тяло в гърба му, погалих го с длан по корема, докато се поразбуди, и пак се любихме. В някои отношения сякаш нищо не се бе променило. Телата ни се познаваха тъй добре, че не се налагаше да мислим за движенията. Но когато всичко свърши и останахме да лежим неподвижно, усетих как ме обзема ужасна печал, защото го обичах все тъй силно. Ние сме едно и също момче, помислих си аз, но не бе вярно. През годините той упорито изтъкваше, че в най-общи линии си приличаме. И наистина бяхме започнали да си приличаме — с еднаква къса коса и загорели, здрави и кръгли лица. Но външната прилика не означаваше, че всеки от нас не е сам.
— Това означава ли нещо? — попитах аз, като внимавах да не го поглеждам.
— Всичко означава нещо. — Той помълча няколко минути, после каза: — Знаеш ли, тя се разкъсва.
— Всички се разкъсваме. Видя ли снощи лицето на Бамби? Беше толкова щастлив, че си тук. Сигурно е много объркан.
— Всички сме прецакани, няма съмнение. — Той въздъхна, изтъркаля се от леглото и започна да се облича. — Знаеш ли, Пфайф смята, че постъпваш много мъдро, като се опитваш да въдвориш някакъв ред в кашата, която забъркахме, но все пак се разкъсва. И аз също.
— Защо ми го казваш? Какво очакваш да почувствам?
— Не знам. Но ако не мога да кажа на теб, на кого да го кажа?