Пола Маклейн
Парижката съпруга (43)

42

На сутринта, когато слънцето се провря през летвите на капаците и докосна лицето ми, аз разбрах, че искам или не искам, денят е настъпил, и отворих очи. Лек ветрец полюшваше кремавите ленени завеси. Светлината падаше на издължени ивици по тъмния дървен под. Прозях се, разкърших се и отметнах завивките. Срещу леглото имаше дълго огледало и се видях в него — загоряла до черно, стегната и мускулеста от плуването и колоезденето. Косата ми бе изсветляла от слънцето, тъй че от червения цвят оставаше само лек джинджифилов оттенък, очите ми бяха искрящи и бистри, с две думи, изглеждах много добре. Вече не се изненадвах от това, че можех да изглеждам силна и здрава, когато всъщност умирах.

В хотела имаше по три бройки от всичко — три подноса за закуска, три хавлиени халата, три чифта мокри бански навън на въжето. На пътеката от ситни камъчета откъм наветрената страна на хотела стояха подпрени на стойките си три велосипеда. Погледнати от една страна, велосипедите изглеждаха много солидни, като скулптура, и следобедните лъчи искряха свежо по хромираните им кормила — един, два, три в спретната редица. Погледнати от друга, личеше колко е тънка всяка подпорка под тежестта на масивната рамка и как са готови всеки момент да се катурнат като плочки от домино или като слонски скелет, или като самата любов. Но когато забелязах това, аз премълчах, защото то също бе част от неписания договор. Можеше да ръмжиш и трупаш ярост под повърхността, стига да не й позволяваш да се провре навън и да не изричаш името й, особено по времето за коктейли, когато всички са много весели и полагат огромни усилия да си останат такива и да покажат колко съвършен може да бъде животът, ако си късметлия като нас. Затова си пий питието, после още едно и недей да разваляш момента.

След като се изкъпах и облякох, аз слязох на малката градинска тераса и там закуската чакаше на масата под слънчевите лъчи. Три порции яйца с шунка, с много масло и пипер, три парещи кифлички, три чаши сок. Ърнест дойде откъм малката стаичка до терасата, където работеше.

— Добро утро, Тети. Изглеждаш много добре.

— Да — казах аз. — Ти също.

Той беше бос, по кафяви платнени шорти и рибарски пуловер на черни и бели райета от Гро-дю-Роа. Аз изглеждах по същия начин, а когато Полин излезе на терасата, беше току-що изкъпана, със сресана назад тъмна коса и също с раиран рибарски пуловер. Всички си приличахме, докато си пожелавахме „добро утро“ и се нахвърляхме на закуската като невидели.

На плажа слънцето вече лееше ярките си лъчи. Пясъкът изглеждаше почти бял.

— Днес ще е хубав ден за плуване — каза Полин.

— Да. — Ърнест пречупи кифлата си на две и отвътре красиво бликна струйка пара. — А после ще помолим мадам да ни донесе бутилка много студено „Буланже“ и от сардините с каперси. Харесва ти, нали? — обърна се той към мен.

— Звучи идеално.

След закуската отидох да кажа на мадам какво сме планирали за обяд, после приготвих плажната чанта. Намерих си обувките и слязох по пътеката към бунгалото, където Бамби си играеше на двора.

— Здравей, момченце — меченце — казах аз и го вдигнах на ръце, за да му гризна ушите. — Днес като че ли си по-висок. Изглеждаш много голям на мама.

Той доволно изпъна назад рамене и изпъчи кръглата си брадичка.

— Снощи съвсем не е кашлял, мадам — каза Мари.

— Ама ти си бил страхотен! — И когато той гордо кимна, аз добавих: — Идвай тогава, момченце — меченце, отиваме да поплуваме.

На малкия извит плаж отвъд пътя Ърнест и Полин вече бяха разпънали чадърите и одеялата и лежаха на пясъка със затворени очи като костенурки. Останахме да се приличаме един до друг, а Бамби и Мари си играеха в прибоя и подреждаха картинки от миди по пясъка. Когато слънцето взе да прежуря, аз влязох във водата, която винаги ме посрещаше с хладна тръпка и това беше чудесно. Потопих глава, после се надигнах и отплувах няколкостотин метра навътре, където беше спокойно и тихо. Отпуснах се във водата и оставих вълните да ме люлеят. От върха на вълната можех да се озърна към плажа и да ги видя мънички и съвършени — моя съпруг, детето ми и жената, която бе станала за нас нещо повече, отколкото можехме да понесем. От това разстояние всички изглеждаха еднакви и безметежни и не можех нито да ги чуя, нито да ги усетя. В низината между две вълни можех да виждам само небето — онази извисена белота, която сякаш изобщо не се променяше въпреки всичките ни страдания.

За проба спрях да плувам и оставих ръцете и краката си да провиснат, цялата ми тежест да потъне доколкото може. Не затворих очи, докато потъвах, и гледах към повърхността. Дробовете ми отначало взеха да парят, после пламнаха, като че бях глътнала късче от вулкан.

Знаех, че ако остана на място и оставя водата да влезе в мен, да нахлуе през всички врати, някои неща ще станат по-лесни. Нямаше да гледам как животът ми се разпада, чезне от мен мънисто по мънисто и отива към Полин.

Мъничкият вулкан в мен пламтеше, после нещо се скъса и разбрах, че дори да не искам повече да живея по този начин, не искам и да умра. Затворих очи и се отблъснах с крака нагоре.

На плажа Полин стана да ме посрещне.

— Хайде да пробваме гмуркане, искаш ли?

— Мисля, че не ме бива много в това.

— Аз ще те науча. Днес аз ще съм инструктор по гмуркане, а Хем ще гледа и ще ти дава оценки.

— Моля ви, само не и това — казах аз и се опитах да се засмея.

— Тогава най-напред малко тренировки.

Тя се обърна и ме поведе по пътеката покрай плажа към мястото, където се издигаше скалният риф. Беше много тъмен, осеян с пукнатини и изглеждаше тъй, сякаш някакво божество го е оформило от глина, а после хилядолетия се е пекъл на слънце. Скалите бяха много горещи под босите ни крака и ние бързо се изкатерихме по тях, докато стигнахме почти на върха.

Полин надникна през ръба, за да прецени прибоя, който се надигаше и снижаваше на пет метра под нас. След това се изправи и много изящно изпъна ръце над главата си. Изчака, после едновременно с въздишката на прибоя се отблъсна със стройните си крака и увисна във въздуха, сетне полетя изпъната право надолу. Водата се склопи над мястото, където беше преди миг, и вече нямаше нищо, само вода, опната като кожа на барабан. После Полин изплува, отметна мократа си коса и погледна нагоре с присвити очи.

— Хайде — извика тя. — Сега е твой ред.

— Изглежда твърде лесно, за да е лесно — отвърнах аз и тя се разсмя.

Ърнест бе влязъл във водата и доплува до мястото, където Полин се люшкаше по вълните и ме чакаше.

— Дай да те видим. — Той спря до нея, размахвайки леко ръце и крака.

— Никакви оценки и забележки, иначе изобщо няма да скоча — казах аз.

— Не искаш ли да е както трябва? — попита Ърнест и присви очи.

— Всъщност не. Ако успея да не се потроша на скалите, значи е добре.

— Както искаш.

Стоях на ръба и усещах топлината с пръстите на краката си. Затворих очи.

— Ръцете ти трябва да са изпънати право нагоре и да докосват ушите ти — каза Полин.

— Никакви забележки — повторих аз.

Изпънах се, после протегнах ръце над главата си. Чаках въздишката на вълната, но когато я чух, открих, че не мога да помръдна. Бях прикована на място.

— Изпусна я — обади се Ърнест.

Не му отговорих, не отворих очи и след миг отново чух въздишката на прибоя и почувствах, че съм част от него, вихрим се заедно и в същото време оставаме неподвижни, понесени и пришити към морето и към вселената, ала и много, много самотни. Когато най-сетне погледнах надолу, видях две мокри глави в бавното вълнение. Изглеждаха естествени и игриви като тюлени и изведнъж разбрах, че няма да скоча и това няма нищо общо със страха или притеснението.

Нямаше да скоча, защото не исках да се присъединя към тях. Усетих гладките топли камъни под краката си, когато се обърнах и заслизах надолу бавно и деловито.

— Хадли — извика Ърнест след мен, но аз продължих да се отдалечавам от плажа, после тръгнах по пътя към хотела. Когато стигнах до стаята, влязох под душа, отмих всяка песъчинка и се пъхнах в леглото все още мокра, много чиста и уморена. Чаршафът беше бял, твърд и миришеше на сол. Затворих очи и си пожелах, когато се събудя, да бъда все тъй силна и наясно с всичко, както сега.

Когато се събудих много по-късно, осъзнах, че Ърнест не е дошъл да си подремне в стаята и вместо това трябва да бе отишъл при Полин. За пръв път отиваше при нея посред бял ден. Мадам и мосю, собствениците на хотела, щяха да разберат, всички щяха да разберат. Щом всичко излезеше наяве, вече нямаше начин да стане както преди. Добре тогава, помислих си аз. Може би така ще е най-добре.

Точно тогава вратата на стаята се отвори и Ърнест влезе. Полин го следваше по петите.

— Много се разтревожихме за теб — каза Полин.

— Не си обядвала — отбеляза Ърнест. — Да нямаш температура?

Той дойде да седне на леглото до мен, а Полин седна от другата страна и двамата ме загледаха като грижовни родители. Всичко беше тъй странно и дори абсурдно, че се разсмях.

— Какво смешно има? — попита Полин.

— Нищо — отвърнах аз, продължавайки да се усмихвам.

— Понякога става много тайнствена, нали? — подхвърли Полин на Ърнест.

— Обикновено не е такава. Но сега е различна. Какво си мислиш, котенце? Добре ли си?

— Може би не — казах аз. — Мисля, че тази вечер трябва да си почивам. Имате ли нещо против?

Полин изглеждаше потресена и аз осъзнах, че наистина се тревожи за мен и че по някаква неизвестна причина, може би защото доброто й католическо възпитание я тласкаше към съчувствие в най-неподходящи моменти, тя се нуждае да бъда здрава, да съм нейна приятелка и да одобрявам всичко това. Да одобрявам, че ми отнема съпруга.

— Моля ви, оставете ме.

Те се спогледаха над мен.

— Наистина. Моля ви.

— Нека поръчам на мадам да ти донесе нещо за ядене — предложи Ърнест. — Ако не ядеш, ще се разболееш.

— Пет пари не давам.

— Нека аз да ти донеса. Ще ми е приятно — настоя Полин и излезе да се договори за храната с мадам като истинска съпруга.

— Значи всичко е преотстъпено — казах аз, когато вратата се затвори зад нея.

— Какво?

— Тя вече може да върши всичко. Ще се грижи чудесно за теб.

— Не си добре. Трябва ти почивка.

— Вярно, не съм добре. Убивате ме и двамата.

Той наведе очи към чаршафа.

— И на мен не ми е лесно.

— Знам. Ние сме една жалка, мизерна тройка. Ако не внимаваме, никой от нас няма да се отърве, без да загуби страховити парчета живо месо.

— И аз си мислех същото. Какво искаш? Какво би помогнало?

— Мисля, че вече е късно. А ти? — Погледнах към прозореца, където денят бързо гаснеше. — Хайде, тръгвай по-бързо, иначе ще изпуснеш коктейлите у Мърфи.

— Не ми пука.

— Напротив, пука ти, и на нея също. Просто върви. Тази вечер тя ще е съпругата.

— Мразя, когато говориш така. Караш ме да си мисля, че сме съсипали всичко.

— Съсипахме го, Тети — тъжно казах аз и затворих очи.