Пола Маклейн
Парижката съпруга (37)

36

Замъкът в Шенонсо се отразяваше съвършено в река Шер. Имах чувството, че е тук, защото съм си го представила, че е излязъл от видението ми и ще изчезне, щом се обърна. Двойната верига от арки привличаше погледа ми отново и отново, докато накрая вече не можех да различа коя е истинската и коя отражение.

— Наричат го Дамския замък — прочете Полин от пътеводителя.

— Защо? — попита Джини.

— Не пише защо. Може би защото е най-прекрасната дама по тези места.

— Може би тук са стягали дамите в корсети, за да мълчат — каза Джини. — А мъжете в техния замък се забавлявали с курви и дъвчели грамадни парчета говеждо печено.

Аз се разсмях.

— Човек би си помислил, че никак не харесваш мъжете.

— О, стават за някои неща.

— И аз тъй мисля — каза Полин.

Пътувахме из долината на Лоара — страната на замъците. Аз идвах за пръв път, но Джини и Полин знаеха точно къде да отседнем, кои ресторанти да посетим и какво да поръчаме. В Тур опитахме свинска кайма в гърне, глиганско печено, яребица, сочни телешки котлети, бели аспержи, гъби, които се топяха на езика, и седем вида козе сирене. Където и да отидехме, имаше ново местно вино за дегустиране, а нощем спяхме страхотно в най-добрите хотели. Отначало се чувствах неловко, че оставям момичетата да плащат за всичко, но те упорито настояваха, че съм тяхна гостенка и че цялото пътуване е замислено с идеята да ме зарадват.

Ърнест по принцип мразеше да приемам благодеяния, но когато Полин и Джини предложиха идеята за Лоара малко след завръщането ни в Париж през април, той изненадващо ме насърчи да замина.

— Мари Кокот ще идва всеки ден да ни храни — успокои ме той. — Книгата е готова. Всеки ден ще водя мистър Бамби на колоездачните състезания и ще го извеждам в парка да спи на припек. Ще бъдем чудесен екип, а ти заслужаваш да си починеш.

Наистина заслужавах. През последните седмици в Шрунс отделях всеки свободен момент за подготовка на концертните пиеси и все се боях, че няма да бъда готова. Бяхме казали на всички познати и в залата вече почти не оставаха свободни места. Сама по себе си тази мисъл ме подлудяваше, но аз се придържах към непосредствените задачи, към всяка пиеса, фраза или нюанс и вярвах, че когато дойде времето, ще мога да разчитам на навика, ако всичко друго ми изневери. Междувременно Ърнест влагаше цялата си енергия в довършването на „Слънце изгрява“, преработвайки по няколко глави на ден. Сега се готвеше да изпрати ръкописа на Максуел Пъркинс.

— Мисля да го посветя на мистър Бамби — добави той — и да включа нещо в смисъл че книгата е пълна с поучителни примери.

— Сериозно ли говориш?

— Не, разбира се. Искам да бъде иронично. Скот ме съветва да не го правя, но аз мисля, че е добре. Бамби ще разбере, че всъщност му казвам: никога не живей като тези нещастни изгубени диваци.

— Когато се научи да чете, искаш да кажеш — засмях се аз.

— Да, разбира се.

— Не е лесно да знаеш как да живееш, нали? Той има късмет, че си негов татко, и някой ден много ще се гордее с теб.

— Дано да си искрена.

— Разбира се, Тети. Защо да не съм?

— Защото невинаги е лесно да знаеш как да живееш.

 

 

Докато си приготвях багажа за пътуването, трябваше да призная, че с облекчение се завърнах към парижката рутина и присъствието на Полин в нея. Щом се прибрахме, тя незабавно дойде у нас. Беше великолепна, смееше се и шеговито ни наричаше „двете ми най-скъпи момчета“.

— Господи, колко ми липсваше, Пфайф — казах аз съвършено искрено.

В началото на пътуването и двете сестри бяха в най-весело настроение. Два дни спирахме във всеки замък, отбелязан със звездичка на картата, и всеки изглеждаше по-величав и изящен от предишния. Но постепенно настроението на Полин се промени.

В Шато д’Азе-льо-Ридо, укрепление от бял камък, което сякаш се рееше над околното езеро с лилии, тя огледа всичко с помръкнал и тъжен поглед.

— Да си вървим — помоли. — Нищо не искам да виждам.

— Просто си гладна, патенце — каза Джини. — След малко ще обядваме.

— Казват, че персийските килими били великолепни — добавих аз, разгърнала пътеводителя, който ми бе подала Полин.

— О, Хадли, затваряй си устата, ако обичаш.

— Полин! — рязко възкликна Джини.

Полин сякаш се стресна, че е изтърсила подобна грубост, и бързо тръгна към колата. Аз бях толкова засегната, че усетих как кръвта се оттегля от лицето ми.

— Моля те, не й обръщай внимание — каза Джини. — Мисля, че не спи добре. Това винаги й се отразява зле.

— Какво има всъщност? Не иска ли да съм тук?

— Не ставай смешна. Идеята беше изцяло нейна. Просто й дай малко време и ще дойде на себе си.

Почти цял час двете с Джини бродихме из парка около замъка и когато се върнахме при колата, Полин бе преполовила бутилката бяло вино, която си носехме в сандъче с лед.

— Моля те, прости ми, Хадли. Аз съм такава тъпа гъска.

— Браво, момиче — похвали я Джини.

— Няма нищо — казах аз. — Всички си имаме лоши моменти.

Но през целия този ден тя пи твърде много и сякаш кипеше под повърхността на общото ни веселие, независимо какво ядяхме, разглеждахме или вършехме. Независимо какво казвах аз или някой друг.

Късно следобед бяхме спрели и вървяхме през градината на замъка „Виландри“ край Лоара. Всичко наоколо беше съвършено и великолепно. Градината имаше три нива, като първото се издигаше от речния бряг и бе обкръжено от цъфнали липи. Другите нива бяха терасирани в приятни геометрични форми. Имаше билкова градина, музикална градина, после още една, наречена Градина на любовта, където Полин започна да крачи все по-бавно. Накрая тя спря до една леха с щир и се разплака най-неочаквано.

— Моля те, недей, скъпа — каза Джини. — Моля те, бъди щастлива.

— Не знам какво ми става. — Полин избърса сълзите с изгладена ленена кърпичка, но те не спираха. — Извинявайте — каза задавено тя и побягна, залитайки с красивите си обувки по розовите камъчета.