Пола Маклейн
Парижката съпруга (33)

32

Когато се събудих на другата сутрин, Ърнест вече беше излязъл. Късно през нощта го чух да се прибира, но не помръднах и не му проговорих. Към седем бях облечена и слязох в малкото кафене на ресторанта, където Ърнест си допиваше кафето.

— Поръчах ти яйца с шунка — каза той. — Гладна ли си?

— Умирам от глад — отвърнах аз. — Как свърши снощи?

— Горе-долу добре.

— Горе-долу или добре?

— Какво намекваш?

— Нищо.

— Не е нищо — рече той. — Защо не си кажеш направо?

— Още дори не съм пила кафе. Наистина ли трябва да се караме?

— Нищо не трябва. Пък и нямаме време.

В този момент Бил слезе и си придърпа стол.

— Умирам от глад — обяви той.

— Това става заразително — отбеляза Ърнест. Той поръча на келнера още една порция яйца и кафе с мляко за Бил, после подписа сметката. — Отивам да уредя билетите. Ще се видим там.

Когато Ърнест излезе, Бил се сконфузи.

— Какво всъщност стана снощи?

— Не искам да си спомням — рече той.

— Не ми казвай тогава.

— Така или иначе, не знам всичко. Харолд каза нещо на Пат, тогава Хем избухна и го нарече с ужасна дума. Грозна работа.

— Сигурно.

— Дон дойде и се опита да заглади нещата, но беше късно. Харолд викна Ърнест на улицата да си изяснят отношенията.

— Харолд? Не беше ли обратното?

— Не. И си струваше да го видиш.

— Харолд добре ли е?

— Свеж като капка. Дори не се докоснаха.

— Слава богу.

— Доколкото разбрах, Хем предложил да му подържи очилата и това разведри положението. Двамата се разсмяха и се почувстваха като тъпи копелета, че изобщо са подхванали свадата.

— Какво става с всички ни, Бил? Можеш ли да ми кажеш?

— Да пукна, ако знам — каза той. — Че прекаляваме с пиенето, това е едно. Но и искаме прекалено много, нали?

— Какво точно искаме? — попитах аз, усещайки тръпка на меланхолия и объркване. Запитах се как ли тълкува Бил начина, по който Ърнест се увърташе толкова очебийно около Дъф. Какво ли си мислеше? И какво можеше да каже?

— Всичко, разбира се. И пак не ни стига. — Той се почеса по брадата, после се опита да се пошегува. — Днешното ми главоболие го доказва.

Аз се вгледах в него.

— Ако това тук е празник, защо не сме щастливи?

Той се изкашля и извърна очи.

— Не бива да пропуснем аматьорите, нали? Хем казва, че няма по-добро представление и непременно трябва да го видя.

Аз въздъхнах.

— Не си длъжен да му доказваш каквото и да било. Стори ми се, че бягането не ти допадна.

— Да — потвърди той леко засрамен. — Но съм готов пак да пробвам. Още не съм умрял.

— Защо всички повтарят това?

— Не знам — каза той. — Просто така е тръгнало.

 

 

За Ърнест аматьорите отдавна бяха най-любимата част от фиестата. От години той тренираше бикоборски похвати с каквото му паднеше подръка, от завеси до старото ми палто, и напоследък бе станал доста добър. Сега можеше да се изрепчи на бика, отстъпвайки елегантно в последния миг. После, възбуден и щастлив, щеше да тренира още в хотелската стая с плаща, купен в едно магазинче далеч от площада, което не обслужваше туристи. Плащът беше от тежък червен шевиот, поръбен с обикновен черен ширит. Ърнест бе започнал да събира тапи за долния край, защото именно тапите позволяваха на матадора да контролира плаща и да го размахва широко.

Когато тази сутрин дойде време за аматьорите, той взе плаща и слезе на арената заедно с няколко десетки въодушевени мъже и момчета, готови да изпробват майсторството си. Бил също отиде, но Харолд остана на мястото си, през няколко седалки от Дъф.

— Пат още е жълт — зелен тази сутрин — каза Дъф, когато седнах до нея. — Дълга нощ беше.

— И аз така чух.

— Знаеш ли, липсваше ни. Всичко е по-весело, когато си с нас.

Изгледах я остро, подозирайки, че ме взема на подбив, но лицето й беше открито и сърдечно. Такава си беше Дъф — гадна с мъжете, но иначе свястна, макар и по свой собствен начин. Не вярвах да е спала с Ърнест, дори и да бе поискал, защото тя ме харесваше и знаеше, че да бъдеш съпруга е тежка работа. Имаше вече два разтрогнати брака и твърдо възнамеряваше да се омъжи за Пат, ако някога успееха да съберат пари. Веднъж ми каза, че няма късмет в браковете, но й се иска да пробва още веднъж.

Долу на арената пикадорите владееха отлично положението, тъй че схватката изглеждаше лека и почти безобидна. Пускаха само по един бик; първият имаше цвят на карамел и се движеше бавно. Приближи се към Бил, блъсна го по задника с преден крак и той падна настрани. Всички се разсмяха. Ърнест тъкмо започваше да се въодушевява, когато Харолд мина край нас и също слезе на арената.

— О, Харолд — въздъхна Дъф, защото той изглеждаше като карикатура на богатия и безпомощен американец с бледожълтия си пуловер и снежнобелите мокасини. Гледахме го и двете. — Знаеш ли, казах му, че между нас няма нищо.

— Не знам дали те чува — казах аз, опитвайки се да бъда деликатна.

— Мъжете чуват каквото искат и си измислят останалото.

Щом стъпи на арената, Харолд вдигна очи към нас и се усмихна широко. Карамеленият бик беше до него и идваше все по-близо, а Харолд отскочи, за да избегне рогата, както правеха всички. Бикът профуча край него, после се завъртя за нова атака и тогава Харолд се вкопчи в рогата му и се остави бикът да го носи. Сякаш гледахме добре репетиран цирков номер. Харолд трябва да беше изненадан от успеха си не по-малко от всички останали, но когато бикът го свали на земята леко като перце, той победоносно се завъртя към нас.

— На Хем никак не му харесва — рече Дъф.

Проследих погледа й към Ърнест, който стоеше насред арената и се взираше в Харолд. Изражението му беше сурово. Един пикадор мина на две педи от него, но той сякаш изобщо не забеляза.

— Той не понася друг мъж да го надмине — казах аз, но и двете с Дъф знаехме, че Ърнест беснее срещу Харолд вече цяла седмица, откакто узна за любовната му забежка до Сен Жан дьо Люз. Не стига, че Харолд бе успял да се добере до Дъф, докато Ърнест трябваше да се съобразява с жена и дете, но и откакто дойдохме в Памплона, Харолд следваше Дъф по петите като болно теле и се правеше на глупак. Това вече бе прекалено.

Следващият бик на арената беше по-строен и по-бърз. Движеше се като котка, връхлиташе ту към едната стена, ту към другата, променяйки посоката за част от секундата. Един местен с черна риза дойде прекалено близо до него и бе повален на колене. Бикът отметна глава, човекът се просна долу и бе стъпкан. Всички се втурнаха да отклонят бика. Ърнест успя да го разсее за момент, размахвайки плаща. Други мъже ръкомахаха и крещяха, но бикът се върна към човека, който още не бе станал, и го блъсна с глава. Краката на нещастника излетяха нагоре, а бикът отскочи настрани, заби десния си рог в най-горната част на бедрото му и го разпори до коляното. Човекът изпищя, зърнахме как проблесна бялата бедрена кост, после пикадорите налетяха към бивола и го изтласкаха най-напред до стената, след това зад оградата, където щеше да остане девет часа, преди да бъде убит.

Това бе краят на аматьорите. Арената бързо опустя и ние с Дъф слязохме да посрещнем момчетата. Не си бяхме казали дума, откакто видяхме нещастието. Когато се приближихме до тях, те също мълчаха.

Излязохме на улицата и се отправихме към едно кафене.

— Гръм да ме удари — каза Бил, който вървеше до мен.

Лицето му беше безизразно и пребледняло, обувките прашни. Намерихме маса и тъкмо си поръчахме от гъстата бира, която обичахме да пием на обяд, когато по улицата пренесоха намушкания човек. Окървавен чаршаф го закриваше от кръста надолу.

— Toro, toro! — викна някой в кафенето с пиянски глас и човекът се надигна на носилката.

Всички нададоха възторжени викове, а едно младо момче изтича с чаша уиски, която човекът изпи на един дъх, метна я обратно и момчето сръчно я хвана с една ръка. Отново избухнаха одобрителни възгласи.

— Страхотен начин на живот — промълви Дъф.

— Мога да си представя и по-лош — отвърна Ърнест.

Бирата ни пристигна, последвана от гаспачо, вкусен хляб и чудесна задушена риба с лимонов сок, и макар да си мислех, че след кървавата гледка няма да мога да хапна и залък, открих, че съм гладна и всичко ми се услажда.

Харолд седеше в единия край на масата, далеч от Ърнест, но когато Пат най-сетне се появи с Дон, той беше блед и сприхав и Харолд вече не знаеше къде да седне и с кого ще е безопасно да разговаря. До края на обяда нашата маса напомняше сложна игра на емоционален шах, като Дъф гледаше Ърнест, той пък държеше под око Пат, който свирепо стрелкаше Харолд, а той се озърташе крадешком към Дъф. Всички пиеха твърде много, чувстваха се изцедени и отчаяно се преструваха, че са по-весели и по-малко засегнати от останалите.

— Мога да понеса биковете и кръвта — тихо ми каза Дон. — Но от тези човешки отношения ми се преобръща стомахът.

Озърнах се към Ърнест, който не ми бе проговорил и дори не ме бе удостоил с поглед от закуската нататък.

— Да — казах на Дон. — Но как да го преодолеем?

— Де да знаех. Може би няма начин. — Той допи бирата си и махна на келнера за още една.

— Понякога ми се иска да можем да изтрием всичките си грешки и да започнем на чисто от нулата — казах аз. — А понякога си мисля, че нямаме нищо друго, освен грешки.

Той се изсмя мрачно. От другата страна на масата Дъф шепнеше нещо в ухото на Ърнест, а той се кикотеше грубо като моряк. Извъртях стола си, за да не ги виждам, и ето че си спомних за Фони и Роланд в Сейнт Луис преди цяла вечност. Тя не понасяше да гледа Роланд, защото го смяташе за слаб и противен. Аз не можех да гледам Ърнест, защото той ме нараняваше с всеки свой смях и шепот — но имаше ли разлика всъщност? Може би по някое време всеки брак се свеждаше до извъртане на столовете. Оглушителна тишина и отклонени погледи.

— Колко печални и странни сме всички — казах аз на Дон.

— Точно затова се разкиснах вчера. Между другото, съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Нека просто бъдем добри приятели, които знаят тези неща, но не са длъжни да ги казват.

— Добре — съгласи се той, погледна ръцете си и пийна от бирата и следобедът продължи така, докато дойде време за коридата.

 

 

Младият матадор Каетано Ордонес всъщност беше още момче, но се движеше тъй естествено и грациозно, сякаш танцуваше. Яркочервеният шевиот на плаща оживяваше при най-лекото движение на ръцете му.

Стъпваше здраво, привеждаше се леко напред и подканваше бика да го нападне с едва забележим жест или поглед.

Когато пристигнахме на коридата, Ърнест беше в отвратително настроение, но играта на Ордонес сякаш го разбуди от лош сън. Виждайки промяната, Дъф стана и отиде да седне по-близо до него.

— Боже мой, страхотен е — каза Дъф.

— Да, истински мъж — каза Ърнест. — Гледай сега.

Ордонес подмамваше бика с едно замахване на плаща, после още едно, по-близко. Притегляше го като с магнит. Пикадорите бяха отстъпили назад, защото знаеха, че Ордонес го владее напълно. Това бе танц и в същото време велико изкуство. Младежът беше едва на деветнайсет години, но знанията му бяха първични и древни, а той ги прилагаше естествено и с лекота.

— Някои просто изпълняват движенията — отбеляза Ърнест. — Вярно, красиво е, но не означава нищо. Този омбре знае, че трябва да прекрачиш смъртоносната граница. Всъщност трябва вече да си мъртъв, за да живееш и да покориш животното.

Дъф кимна, завладяна от неговия ентусиазъм, и Бог да ми е на помощ, аз чувствах същото. Докато Ърнест говореше, очите му изведнъж оживяха почти като плаща на Ордонес. Мощното чувство извираше нейде от дълбините към лицето и гърлото му и аз видях по какъв начин е свързан с Ордонес, с коридата и потока на живота, и знаех, че мога да го мразя колкото искам, задето ме наранява, но никога не ще престана да го обичам безкрайно заради онова, което беше.

— Гледай сега — каза той.

Бикът се хвърли в атака ниско преведен, с издаден напред ляв рог и тръпнеща шия. Бедрото на Ордонес беше на сантиметри от мощните крака на животното и той се приведе още по-близо, тъй че когато вдигна глава да търси плаща, бикът леко одраска корема му. Стори ни се, че чухме тихото шумолене, когато рогата се плъзнаха по копринения плат на дрехата му. Тълпата ахна, защото бе дошла да види точно това.

— Никой не може да го направи по-добре — каза Ърнест и възхитено захвърли шапката в краката си.

— Адски красиво — каза Дъф.

Всички въздъхнахме, а когато бикът бе прободен, падна на колене и склони глава, Ордонес безупречно заби шпагата. Всички станаха на крака с възторжени викове, цялата тълпа беше трогната и възхитена от зрелището и майсторството. Аз също скочих и заръкоплясках като луда и навярно стоях в особено ярък слънчев лъч, защото тогава Ордонес вдигна очи към моето лице и погледът му плъзна по косата ми.

— Que linda, колко си красива, това си мисли той — каза Ърнест, проследявайки погледа на Ордонес. — Показва ти своята почит.

Младият матадор се наведе над бика и отряза ухото му с малко ножче. Повика едно момче от трибуните и го прати при мен с ухото в шепи. Детето ми връчи подаръка плахо, без да смее да ме погледне, но усещах, че за него е голяма чест да изпълни желанието на Ордонес. Не знаех как да приема подаръка, какви са правилата в подобни случаи, и просто поех ухото в ръка. Беше черно, триъгълно и все още топло, с едва забележими следи от кръв — най-странното нещо, което някога бях държала.

— Гръм да ме удари! — възкликна Ърнест с нескрита гордост.

— Какво ще го правиш? — попита Дъф.

— Ще го запази, разбира се — обади се Дон и ми подаде кърпичка, за да увия ухото и да си избърша ръцете.

Все още права, аз държах увитото ухо и гледах надолу към арената, където публиката обсипваше Ордонес с цветя. Той вдигна очи към мен, поклони се ниско и пак се върна към почестите.

— Гръм да ме удари! — повтори Ърнест.

Този ден имаше още пет схватки, но нито една не можеше да се мери по красота с първата. Когато по-късно отидохме в кафенето, все още всички тръпнехме от изживяването, дори Бил, който едва издържа гледките през деня, особено двата изкормени коня, които трябваше бързо да бъдат убити пред очите на публиката.

Пуснах ухото от ръка на ръка, за да могат всички да го разгледат с ужас и възхищение. Дъф се напи много бързо и започна открито да флиртува с Харолд, който бе прекалено доволен и изненадан, за да запази дискретност. По някое време двамата изчезнаха и Пат побесня. След около час се върнаха в много весело настроение, сякаш нямаше нищо нередно.

— Ситно копеле — изсъска Пат на Харолд.

Той стана, но веднага залитна.

— О, не се впрягай, скъпи — каза жизнерадостно Дъф.

Но Пат беше неуправляем.

— Просто се пръждосвай от тук, ако обичаш — каза той на Харолд.

— Не мисля, че на Дъф ще й хареса. Искаш ме тук, нали?

— Разбира се, скъпи, искам ви всички. — Тя посегна към чашата на Ърнест. — Ще споделиш ли с другарчето?

Ърнест кимна. Можеше да му вземе чашата, можеше да вземе от масата всяко питие, той нямаше нищо против. Харолд обаче го отвращаваше.

— Да тичаш след жена — промърмори тихичко той. — Има ли нещо по-долно?

Келнерът пристигна с още храна и напитки, но вечерта просто не искаше да потръгне. Някаква язва се разрастваше и разяждаше всичко, което беше тъй мощно и красиво.

Ърнест също го усети и се опита да насочи разговора към Ордонес, към неговата стойка и пируети.

— Какво беше това пирует? — попита Дъф.

— Когато матадорът се обръща към бика с неподвижни крака и много бавно завърта плаща си настрани.

— Да, разбира се — каза Дъф. — Беше чудесно, нали?

— Не й вярвай, Хем — обади се злобно Пат. — Нищо не помни.

— Недей да ме тормозиш, Пат — смъмри го Дъф и пак се обърна към Ърнест. — Просто в момента съм малко пийнала. Утре ще си спомня повече. Кълна се, тогава всичко ще ми е наред.

Ърнест я погледна печално.

— Добре — каза той, но личеше, че е разочарован от нея и от цялата група. Всичко бе загубило очарованието си.

Вечерта в хотела аз завих ухото в още няколко кърпички и го прибрах в чекмеджето на писалището.

— Скоро ще се разсмърди — промърмори Ърнест.

— Не ми пука.

— Да, и на мен нямаше да ми пука. — Той започна да се съблича бавно и замислено. Накрая каза: — Когато всичко свърши, хайде да последваме Ордонес в Мадрид, след това във Валенсия.

— Ще свърши ли някога?

— Разбира се, че ще свърши. — Той се обърна към мен. — Ордонес беше чудесен, нали? Пред него всичко това изглежда много грозно и много глупаво.

Аз затворих чекмеджето, после се съблякох и си легнах.

— Готова съм да забравя Памплона. Защо не се опитаме още сега? Помогни ми, моля те.

* * *

В края на тази много дълга седмица групата се разпадна и всеки пое по пътя си. Дон потегли към Ривиерата, печален и изтощен. Бил и Харолд се връщаха в Париж, но взеха Пат и Дъф до Байон. Ние с Ърнест хванахме влак за Мадрид, където наехме стаи в Пенсионе Агилар — невзрачно, малко и много спокойно хотелче. Всеки ден ходехме на корида и бяхме там онзи следобед, когато Хуан Белмонте, за когото твърдяха, че е най-добрият тореро на всички времена, бе зле намушкан в корема и откаран в болница. От известно време следяхме боевете му и Ърнест винаги се възхищаваше на неговата твърда решителност, но още преди злополуката започнахме да разбираме, че Ордонес е не по-малко велик от своя учител, а може би и го превъзхожда. Движенията му бяха самото съвършенство, храбростта му никога не помръкваше и ние го гледахме със страхопочитание.

Един ден Ордонес ми оказа голямата чест да подържа плаща му преди началото на коридата. Той дойде много близо и аз видях безупречно гладкото му момчешко лице и дълбоките бистри очи. Не каза нищо, когато ми подаде плаща, но беше много сериозен.

— Мисля, че е влюбен в теб — каза Ърнест, когато Ордонес се отдалечи да подклажда енергията на тълпата.

— Как е възможно? — учудих се аз. — Та той е дете. — И все пак се чувствах горда и променена.

Вечерта в хотела, докато се обличахме за вечеря, Ърнест подхвърли:

— Работя над нов роман. Или по-точно той сам се работи в главата ми. За боевете с бикове. Героят ще бъде Ордонес и действието ще се развива в Памплона.

Очите му грееха и в гласа му звучеше ентусиазъм.

— Звучи страхотно.

— Нали? Нарекох младия тореадор Ромеро. Историята започва в един хотел, в три следобед. Двама американци са отседнали там в срещуположни стаи и когато отиват да се срещнат с Ромеро, а това е голяма чест, забелязват колко е самотен и как си мисли за биковете, които ще срещне през този ден. Той не може да сподели това с никого.

— Точно така вероятно се чувства, нали? Трябва да го напишеш.

— Да — кимна Ърнест и макар че отидохме на дълга и вкусна вечеря, полята с няколко бутилки вино, той вече беше с книгата, вътре в нея. През следващите дни се вглъбяваше все повече. Започна да пише на трескави пристъпи в кафенетата рано сутрин и в хотела посред нощ, когато чувах яростното драскане на молива му по бележника. Когато потеглихме от Мадрид за фиестата във Валенсия, той беше изписал два дебели бележника, двеста ръкописни страници за по-малко от десет дни, но вече не беше много доволен от встъплението.

— Мисля, че трябва да започне в Париж и после да се премести. Именно станалото в Париж подклажда огъня. Другото не може без него.

— Винаги си казвал, че не можеш да пишеш за Париж, защото си твърде близо до него.

— Да, знам, но по някаква странна причина сега ми върви с лекота. Бяхме в Памплона преди две седмици, но и това мога да опиша. Не знам защо. Може би всичките ми мисли и правила за писането само чакат доказателство, че са грешни.

— Хубаво е да гориш, нали?

— Надявам се да продължи вечно.

 

 

И наистина продължи. Във Валенсия вълнението около фиестата бе прераснало в треска и можехме просто да му се наслаждаваме. Сядахме в някое улично кафене и ядяхме скариди с пресен лимонов сок и черен пипер и чудесна паеля в чиния почти колкото масата. Следобед отивахме на коридата, където Ордонес извършваше пируетите си с абсолютно съвършенство.

— Ето я! Видя ли? — възкликна Ърнест, сочейки към арената.

— Кое?

— Смъртта му. Бикът беше съвсем близо. Това превръща битката в танц. Торерото трябва да знае, че умира, и бикът също трябва да го знае, тъй че когато се разминават в последната секунда, то е като магия. Това е истинският живот.

Един следобед той бе легнал да подремне, а аз се чувствах неспокойна, прелиствах бележниците му и четях с възхищение тук-там по някой ред. Съвсем случайно попаднах на страници с фрази и изрази, които очевидно принадлежаха на Дъф. Отначало бях потресена. Личеше си, че я е слушал безкрайно внимателно, запомнял е всичко до съвършенство. А сега то излизаше наяве със съвсем леки промени в образа на героинята. Отново почувствах ужасна ревност към нея, но постепенно успях да осмисля написаното. Ърнест беше писател, а не любовник на Дъф. Виждаше я като литературен образ, може би от самото начало. И сега, когато той живееше в книгата, а не в кафенетата на Памплона, напреженията и грозните сцени можеха да бъдат полезни. Всичко станало се оказваше конструктивно и необходимо за творбата. Затова сега думите му идваха тъй мощно, тъй пламенно.

От Валенсия заминахме пак за Мадрид, после за Сан Себастиан, бягайки от нарастващите летни температури. В Сан Себастиан и после в Андай Ърнест пишеше много напрегнато сутрин, а през остатъка от деня плувахме и се излежавахме на плажа. Пясъкът беше горещ и ситен като захар, в далечината имаше дълги лилави планини, а шумът на прибоя нахлуваше в ушите и ни унасяше в щастливо вцепенение. Но към края на първата августовска седмица толкова ми домъчня за Бамби, че вече не можех да се радвам на нищо. Върнах се в Париж, а Ърнест замина сам за Мадрид. Там работеше по-добре и по-упорито от когато и да било. Сякаш създаваше едновременно книгата и самия себе си като писател. Писа ми, че вече спи само по няколко часа. Но когато се събуждам отново, споделяше той, изреченията ме чакат, крещят да бъдат написани. Това е невероятно, Тети. Вече виждам края и той ще е впечатляващ.