Пола Маклейн
Парижката съпруга (31)

30

Тази пролет валя непрестанно, но дори под дъжда Париж си оставаше царството на Ърнест. Той го познаваше целия и обичаше да броди из него, особено нощем, да влиза в кафенетата, за да види кой е там и кой не е. Разпознаваха го навсякъде с дългата му непокорна коса, обувките за тенис и кърпеното сако — типичен писател от Левия бряг. По ирония на съдбата той се превръщаше в един от онези творци, които го караха да се мръщи преди две години, а за мен това бе малко болезнено. Липсваше ми и понякога не бях сигурна дали го познавам, но не исках да го задържам у дома. Не и когато най-сетне започваше да му върви.

Променяше се не само Ърнест, но и Монпарнас. Американски туристи заливаха квартала, надявайки се да зърнат истинските бохеми, а обичайните заподозрени ставаха все по-диви и по-странни за новата публика. Кики беше един от най-знаменитите модели на художниците, любовница и муза на Ман Рей. Често се мяркаше в „Дом“ или „Ротонд“ с питомната си мишка. Мишката беше мъничка, бяла и вързана за китката й с изящна сребърна верижка. Червенокосата дебеланка Флоси Мартин се подвизаваше на масичките пред „Селект“, откъдето обстрелваше с нецензурни крясъци както туристите, така и местните. Боб Макалмън повръщаше в градинките на най-добрите кафенета и после си поръчваше още един абсент. Абсентът беше незаконен, но се намираше навсякъде също като опиума и кокаина. Ние с Ърнест винаги бяхме в отлични отношения с алкохола, но мнозина изпитваха съвсем реалното чувство, че им трябва да вдигнат мизата — да усетят повече и да рискуват повече. Ставаше все по-трудно да шокираш някого.

Дъф Туисдън беше едно от най-щурите момичета из заведенията. Пиеше като мъж, ръсеше пиперливи вицове и можеше да разговаря абсолютно с всекиго. Сама си определяше правилата и не даваше пет пари кой ги знае. Когато се върнахме от Австрия, Ърнест започна да се среща с нея още по-често. Понякога ги придружаваше и нейният годеник Пат Гътри. Пат беше знаменит пияница и често беше толкова зле, че не можеше да напусне апартамента им, без да предизвика скандал. Изпитвах известно облекчение от мисълта, че Дъф е обвързана и очевидно влюбена, но пък това невинаги означаваше каквото би трябвало.

Дъф жадуваше за компания вечер, Ърнест също и двамата естествено се привличаха. Много се тревожех заради нея, но когато той най-сетне я доведе у дома, тя незабавно коленичи на пода пред Бамби.

— Здравей. Много си хубав, нали?

Бамби се разсмя и изтопурка зад мен; току-що бе проходил и когато тичаше, очаквах всеки момент да връхлети върху нещо с главата напред.

— Същинска класика — разсмя се Дъф. — Защо всички мъже бягат от мен? Сигурно съм ужасна.

— Нищо не знаеш — каза Ърнест.

През останалата част от посещението си тя седя до масата, без да проявява каквито и да било претенции. Беше добре възпитана, но не префърцунена и имаше звучен, грубоват смях, който увличаше всички. Харесвах я. Не исках, но я харесвах.

Някъде по това време Кити се върна от Лондон и ми прати покана за чай.

— Какво търси тук? — сопна се Ърнест. — Мислех, че сме се отървали от тая позлатена кучка.

— Бъди справедлив! — скастрих го аз.

— Справедлив съм. Познавам кучките от пръв поглед.

Опитах се да не му обръщам внимание. Каквото и да кажех, той никога нямаше да промени мнението си за Кити. Това бе едно от качествата му, които ме дразнеха най-много — щом веднъж ти сложи черна точка в бележника си, с теб е свършено. Предпочитах да не се караме заради нея, но настоях да отида на срещата.

За беда единствените ми хубави дрехи бяха подарени от Кити и тъй като не исках да се появявам с нейната милостиня, облякох протрита пола и пуловер. Щом влязох в нейния апартамент, веднага съжалих за избора си. Тя беше поканила две сестри от Средния запад, Полин и Джини Пфайфър, и те бяха облечени съвършено. Скоро узнах, че Полин е дошла в Париж да работи за списание „Вог“. Тя беше невероятно елегантна, носеше манто от кожите на стотици катерици и обувки с цвят на шампанско, навярно най-хубавите, които някога бях виждала. Джини беше по-красивата, с невероятни бадемовидни очи, но в Полин имаше нещо друго, някаква почти момчешка буйност. Тя беше дребничка, с черни кичури над челото и дълги изумрудени обици, които почти докосваха мускулестите й рамене.

Двете сестри бяха дъщери на богат земевладелец от Арканзас, но бяха израснали в Сейнт Луис. Кити тъкмо започна да ми разказва колко близки са били някога Полин и Кейт Смит, когато Харолд и Ърнест пристигнаха от боксова тренировка потни и весели.

Изненадах се да видя Харолд — отново ли бяха заедно с Кити? — но тя побърза да ме стрелне с красноречив поглед: Не питай. А междувременно… защо бе дошъл Ърнест, освен за да тормози Кити? Би било логично да я отбягва. Аз исках среща насаме с добрата си приятелка, а не напрежение и неловкост или пък Ърнест и Харолд да се усукват около тези потресаващо красиви нови жени, сякаш са попаднали на изложба за екзотични животни.

През целия следобед Харолд и Ърнест наблягаха на пиенето. Аз последвах Кити в кухнята за още чай точно когато Ърнест започна да флиртува с Джини.

— Знаеш ли — каза той високо на Харолд, — бих искал да изведа това момиче на излет извън града.

— На твое място не бих се тревожила — каза ми тихо Кити. — Джини не си пада по момчета.

— Наистина ли? — изненадах се аз.

По мое мнение Джини отлично се справяше с ролята на жена вамп. Беше насочила към Ърнест бадемовите си очи и изкусно пърхаше с мигли.

— Просто обича понякога да тренира уменията си. Намира мъжете за забавни.

— Сигурно е приятно да владееш дотолкова положението — казах аз. — Ами ти? Какво стана с Харолд?

— Е, в известен смисъл той наистина ме последва в Лондон. Вече почти бях вдигнала ръце. Казва, че сам не знае какво иска.

— Но си му липсвала.

— Естествено. Винаги им липсваш, когато избягаш. Колко време ще трае обаче, след като вече съм тук?

— Защо всичко трябва да е толкова сложно?

— Представа нямам — отвърна Кити. — Но очевидно трябва.

Когато се върнахме в хола, Харолд седеше на канапето с вдигнати крака и палеше дебела пура, а Джини, Ърнест и Полин стояха на килимчето пред него.

— Може да ви изведа и двете — каза Ърнест на момичетата. — В края на краищата имам две ръце.

— Не съвсем — възрази Харолд, след като ме забеляза. — Едната е собственост на жена ти.

— Добре тогава. Ще взема Джини — стига да облече мантото на сестра си.

Всички се разсмяха и това бе един от онези мигове, които предхождат ефекта на доминото. След време този смях щеше да предизвика цяла поредица от събития. Засега обаче първата плочка просто стоеше сред стаята, накланяше се все по-силно, но не падаше.

Не падаше… засега. Още не.

 

 

През пролетните месеци на 1925 г. нашият приятелски кръг продължи да се мени. Отначало промяната бе едва забележима и всяка нейна проява сякаш нямаше нищо общо с другите, но предишното ни обкръжение отпадаше и на негово място идваха по-богати и по-смахнати екземпляри. Паунд и Шекспир оставаха все по-дълго в Рапало и вече живееха там почти целогодишно. Гъртруд и Ърнест бяха започнали да се карат за щяло и нещяло. Той, изглежда, недоумяваше за причината, но мисля, че нея я притесняваше прекалено бързата му промяна.

— Алис никога не ме е харесвала — оплака се той една вечер, когато си тръгвахме от салона им. — А сега се опитва да настрои и Гъртруд срещу мен.

— Глупости. Алис те обича.

— Тогава го показва по странен начин. Тази вечер едва не ме нарече кариерист. Смята, че много ми е пораснала работата.

— И Гъртруд те обича. Просто се тревожи.

— Не желая да ми чете конско и изобщо от къде на къде ще се прави на голяма наставничка? Така де, какво е постигнала всъщност?

Натъжавах се от мисълта за нарастващата професионална пропаст между тези двама близки приятели и не знаех какво означава това за мен. Новото ни обкръжение се състоеше от много богати творци, съсредоточени изцяло върху това да живеят приятно и да получават най-доброто от всичко. Ние все още едва свързвахме двата края с по-малко от три хиляди на година и макар да ми се струваше, че нямаме нищо общо с тези хора, те се интересуваха от нас, или поне от Ърнест.

Полин Пфайфър бе една от тях. На пръв поглед тя беше работещо момиче, получаваше заплата от „Вог“, но освен това имаше попечителски фонд и той без съмнение допринасяше за дрехите, с които се обличаше толкова елегантно. Бе настанала епохата на Шанел и Полин писа във „Вог“ за новата й колекция със страст, стигаща до маниакалност.

— Шанел промени силуета веднъж завинаги — заяви тя една вечер в „Дьо Маго“. — Модата вече никога няма да бъде същата.

Всички други жени на масата закимаха, сякаш Полин бе предсказала Второто пришествие, но аз не се вълнувах от модата. Дрехите ми никога не спазваха общоприетите правила и смятах, че нищо не може да промени силуета ми, освен ако изобщо престанех да ям.

Кити познаваше Полин открай време и много искаше да ни сближи. Аз не смятах, че имаме нещо общо в каквото и да било отношение, но първия път, когато Кити я доведе в квартирата ни, с приятна изненада открих, че е страхотно умна и забавна. Освен това сякаш изгаряше от желание да я харесам.

— Кейт Смит говори чудесни неща за теб от години — каза тя. — Много се радвам, че най-сетне те срещнах.

— Кога се запознахте с Кейт?

— В Щатския университет на Мисури. И двете завършихме журналистика.

— Боя се, че Кейт ме докопа много по-рано — казах аз. — Когато бяхме на девет, ме накара да пуша крадени цигари и ми прилоша.

— Значи от малка е била такава. Мен трудничко щеше да ме поквари. И бездруго бях затънала до шия.

Докато се смеехме, чух как Ърнест се изкашля в спалнята. Стана ми неудобно, че не иска да дойде при нас, и се помъчих да го извиня.

Леко намръщена, Полин погледна вратата. Тя беше открехната съвсем малко, но се виждаше, че Ърнест лежи на леглото — не беше болен, просто не проявяваше интерес към нас.

— Всичко знам за съпрузите — отбеляза тя. — Години наред ги проучвам от разстояние.

— А близки сблъсъци не си ли имала? — попитах аз.

— Дори много близки — обади се Кити.

— Няма значение. Сега съм свободна — каза Полин, — като риба във вода. И това е чудесно.

— Не говори на Хадли за свобода — разсмя се Кити. — Подготвила е цял куп теории и лекции.

Аз се изчервих и се опитах да обясня, но Полин бързо и умело смени темата.

— Според Кити ти си вълшебница на пианото — каза тя. — Нямаш ли тук на какво да ни посвириш?

— За жалост не — отвърнах аз. — Не съм професионалистка.

— Какво означава професионалистка, освен че свириш за другите, а не за себе си? Изнасяла ли си концерти?

— Не и откакто бях двайсетинагодишна, а и тогава нямах нужния кураж.

— Важно е понякога да си изпробваш нервите — каза тя. — Това те поддържа млад.

— Би трябвало да изнесеш концерт — каза Кити. — Ще ти се отрази страхотно добре. Всички ще дойдат.

— Само като си помисля, и ми призлява — разсмях се аз.

Но по-късно, докато лежахме в леглото, преди да заспим, казах на Ърнест, че искам свое пиано.

— Не очаквах да ми липсва толкова много. Но е така.

— Знам, коте. Много бих искал да си имаш пиано. Може би като пристигне авансът.

— „Аванс“ е чудесна дума, нали?

— Да, и „процент от продажбите“ също, но засега не бързай да ги харчиш.

— Няма, Тети.

И все пак заспах щастлива.

 

 

Една вечер в началото на май бяхме излезли само двамата, когато Скот Фицджералд дойде откъм бара и се представи.

— Ти си Хемингуей — каза Фицджералд. — Преди няколко седмици Форд ми показа твой разказ и аз казах: „Е, ето го най-сетне, нали? Това е истинският творец“.

— Съжалявам, че не съм чел нито една от твоите книги — каза Ърнест.

— Няма нищо. Вече не съм сигурен дали ги пиша изобщо. Откакто с жена ми дойдохме в Париж, всичко е само веселба и никаква работа.

Ърнест го изгледа с присвити очи в полумрака.

— Така нищо няма да свършиш.

— Аз ли не знам? Но Зелда обича танците. Трябва да ви запозная. Тя е невероятна. — Той отправи поглед към дансинга, където няколко двойки се виеха в ритъма на тангото. — Току-що ми издадоха един роман, „Великият Гетсби“.

— Ще го потърся — обеща Ърнест. — Как издържаш чакането на отзивите?

— Не ми е особено трудно. Много по-лесно е, отколкото да го напишеш. А след като приключа, сякаш не мога да продължа напред. Като с този Гетсби. Познавам го тъй добре, сякаш е мое дете. Той умря, а аз още се тревожа за него. Не е ли смешно?

— Не работиш ли над нещо сега? — попитах аз. — Освен танците?

Той се усмихна, разкривайки чудесните си зъби.

— Не, но ще започна, ако обещаеш безмерно да се възхищаваш на всяка дума. Кажи ми, какво мислиш за мен досега?

 

 

Около час по-късно натоварихме Скот в такси.

— Не харесвам мъже, които не носят на пиене — промърмори Ърнест, когато колата потегли. — Мислех, че ще припадне на масата.

— Изглеждаше много зле, нали? И задаваше ужасно лични въпроси. Чу ли го как ме попита дали някога съм била влюбена в баща си?

— И на мен зададе същия въпрос. Попита още дали се страхувам от вода и дали сме спали заедно преди сватбата. Много е странен, нали?

Наистина беше странен и това можеше да е последната ни среща с Фицджералд, ако той не бе решил да издири нашия адрес и да ни прати екземпляр от „Великият Гетсби“. След като отвори пакета, Ърнест просто бутна книгата на полицата и тя можеше да остане забравена там, ако аз не бях проявила любопитството да я прочета. Не беше много мрачна, поне отначало. Разбира се, много бързо се стигна до най-потресаващото, но аз вече бях напълно погълната от историята.

Дочетох я на един дъх и настоях и Ърнест да я прочете. Той я изгълта за един следобед, обяви романа за адски добър и писа на Фицджералд за впечатлението си. Няколко вечери по-късно се срещнахме в „Негр дьо Тулуз“. Когато пристигнахме, Фицджералд и Зелда вече бяха там и привършваха втора бутилка шампанско. Личеше си, че е подпийнала, когато стана да се ръкуваме. Изглеждаше тъй, сякаш се специализира точно в това — изисканото пиянство. Тясната й рокля беше ушита от слоеве полупрозрачен плат и докато сядаше, те изпърхаха приказно около нея. Имаше светла кожа и светла вълниста коса и цялата изглеждаше в един и същ цвят, с изключение на устните, оформени в строга и права линия с много тъмно червило.

Когато се приближихме до масата, Скот стана, а Зелда се усмихна странно, с присвити очи. Не беше красива, но имаше красив глас — плътен и изискан.

— Здравейте — каза ми тя, после бързо се обърна към Ърнест. — Скот казва, че ти си истинският творец.

— О? А за теб казва, че си невероятна.

— Ти си ми душичка, скъпи, нали? — каза тя и плъзна длан по изваяната буза на Скот.

С този жест, който можеше да е екстравагантно смешен, двамата се оттеглиха зад завесата на своя личен свят. Погледите им се кръстосаха и вече не бяха с нас, нито с когото и да било от кафенето, а само един с друг, потънали в дълбините на този дълъг и таен поглед.

По-късно ги гледахме как танцуват чарлстон и ефектът бе същият. Те не подскачаха бясно като другите двойки; движенията им бяха гладки като стъкло, ръцете им се виеха напред-назад като теглени от невидими нишки. От движението роклята на Зелда се повдигаше и тя от време на време посягаше да я дръпне още по-нагоре — над жартиерите. Беше доста шокиращо, но не изглеждаше, че иска да шокира някого. Тя танцуваше за себе си и за Скот. Двамата се движеха в обща орбита, невероятно самовглъбени, и не откъсваха очи един от друг.

— Какво мислиш за нея? — попитах аз.

— Не е красива — каза Ърнест.

— Но в нея има нещо, нали?

— Мисля, че е луда.

— Сериозно?

— Сериозно — отсече той. — Погледна ли я в очите?

Към края на вечерта те ни поканиха в апартамента си на изискания Десен бряг близо до площад „Етоал“. От пръв поглед си личеше, че сградата е за богаташи, но когато влязохме, в апартамента цареше хаос, навсякъде се валяха дрехи, книги, хартия и бебешки вещи. Избутахме настрани една голяма камара, за да си направим място на канапето, но Скот и Зелда изобщо не изглеждаха притеснени. Продължиха да се забавляват взаимно както в кафенето, но по-шумно. Всъщност стана толкова шумно, че чухме детето да плаче някъде в дълбините на апартамента, после се появи английска бавачка, понесла на ръце пухкавата им дъщеричка Скоти. Тя беше облечена в натруфено нощно костюмче, с голяма панделка отстрани на нежната руса коса. По лицето й имаше червени следи от възглавницата.

— О, ето го съкровището ми — възкликна Зелда и стана да грабне детето. — Милото ми печено агънце!

Момиченцето се усмихна сънено и изглеждаше доволно, ала щом седна с нея на позлатеното, но паянтово кресло, Зелда толкова се разсея, че детето се търкулна от скута й на пода. Зелда сякаш дори не забеляза какво е станало. Бавачката вдигна и утеши разплаканата Скоти, а майка й се обърна към мен и попита:

— Какво казваш е? — Очите й се разбягваха странно, сякаш умът й се намираше в съвсем друго измерение. — Знаеш ли, изгарям от желание моята Скоти да стане девойка. Цялата във волани, пайети, украшения, сребро.

— Прелестна е — казах аз.

— Нали? Никога няма да бъде безпомощна. Нали виждаш?

Внезапното й напрежение ме разтревожи.

— Да — потвърдих аз и се запитах дали Ърнест не е прав. Но кой можеше да различи истинската лудост от опиянението, когато шампанското се лееше навсякъде?

Доколкото можех да преценя, за тези двама купонът не спираше никога. След по-малко от седмица те цъфнаха при нас в апартамента до дъскорезницата в шест сутринта, все още пияни от предишната вечер. Спяхме дълбоко, когато те взеха да блъскат по вратата и да пеят имената ни. Не обърнаха внимание, че сме по пижами. Направихме кафе, но те не го изпиха. Смееха се и се кълняха във вечна вярност към някакъв балетист, когото срещнали снощи в кафенето и чието име не бяхме чували никога.

— Зелда е много чувствителна към изкуството, ще знаете — каза Скот. — Моето момиче всъщност не е от тази земя.

На лицето на Зелда се изписа потрес.

— Няма да им кажеш, нали?

— Може би трябва, скъпа. Така или иначе, ще се досетят.

— Добре тогава. — Очите й се разшириха. — Не много отдавна се влюбих безумно в друг мъж. Това едва не ме погуби, и Скот също.

Скот стоеше до нея и плъзгаше длан над косата й, без да я докосва.

— Това едва не ни погуби, но него наистина го уби. Беше ужасно. Всичко излезе във вестниците. Сигурно сте чели.

Поклатих глава.

— Съжалявам, че е трябвало да го преживеете. Звучи жестоко.

— Както и да е — каза Зелда и прекъсна мига, както кинорежисьор би викнал „Стоп камера“. — Човекът искаше да умре заради мен. И така двамата със Скот станахме много по-близки.

Ърнест потръпна и мълчаливо заби поглед в чашата си с кафе. Усещах, че все още няма категорично мнение за двамата. Те определено не приличаха на хора от нашия кръг, но вече не знаех кой от кой кръг е. Правилата като че се променяха непрекъснато.

— Знаех си, че й хлопа дъската — каза Ърнест, след като си тръгнаха, — но сега се тревожа и за него. Тя го изсмуква като вампир.

— Изглежда, че го държи на много къс повод.

— Аз не бих търпял подобно нещо.

— Няма да ти се наложи — минах в отбрана аз.

— Виж какво, Тети. Не беше намек. Ти изобщо не си като Зелда. Тя толкова ревнува от творчеството на Скот, че сигурно ще се радва, ако занапред той не напише и дума.

— Не могат да си позволят да спре писането.

— Той ми каза, че миналата година похарчили трийсет хиляди долара. Просто ги пропилели.

— Те живеят с трийсет хиляди, а ние с три. Това е абсурд.

— Мисля, че ние живеем по-добре, нали?

— Да — твърдо казах аз.

Бамби зашумоля в другата стая. Оставих кафето и тъкмо отивах натам, когато Ърнест каза:

— Не бих искал техния живот, но ми е трудно да гледам как толкова пари просто се пропиляват, а ние нямаме нищо. Дали да не взема назаем от Скот за пътуването ни до Памплона през юли?

— Мислиш ли, че сме толкова близки?

— Може би не. Но все някак трябва да се доберем дотам. Може би от Дон Стюарт?

— Той е свястно момче.

— Да — потвърди Ърнест. — Знаеш ли какво обаче? Май всички искат да се включат в пътуването. Става много сложно.

— Има още няколко седмици. Колко сложно може да бъде?

— Не ти трябва да знаеш.