Пола Маклейн
Парижката съпруга (30)

29

Нашето „някъде много далеч“ се оказа селцето Шрунс в австрийската провинция Форарлберг. Пристигнахме точно преди Коледа 1924 г. и още от първия ден се почувствахме като у дома си. За по-малко от половината ни седмичен наем в Париж разполагахме с две удобни стаи в хотел „Таубе“ и бавачка на име Тиди, която да се грижи за Бамби. Имаше трийсет и осем вида бира, червено вино, бренди, кирш и шампанско. Самият въздух беше шампанско. В Шрунс Бамби дишаше по-добре; ние също. Докато ни приготвяха закуската, Тиди го возеше на шейна из селото, Ърнест работеше или се мъчеше да работи в стаята, а аз свирех в топлия салон на долния етаж на пианото, предоставено изцяло на мое разположение. Следобед, след като бяхме похапнали сирене, наденици, селски хляб и понякога портокали, излизахме на ски.

Карахме ски непрекъснато. Един бивш професионален скиор на име Валтер Лент бе открил школа и ние станахме негови ученици. Седмици наред нямаше нищо друго, освен чистата, свежа и предсказуема белота на снега. Изкачвахме се с часове нагоре и все нагоре, защото какъв смисъл имаше, ако не стигнехме на самия връх, без жива душа наоколо и без спомен за човешко присъствие? Този начин да караш ски изискваше сила — невероятна сила и издръжливост. Нямаше лифтове или влакчета. Носехме ските си на рамо, а всичко останало в раниците. За своя голяма изненада аз се справях отлично. Напускането на Париж бе най-доброто решение за мен. Спях добре, имах кой да ми помага за бебето, а свежият въздух и натоварването ме караха да се чувствам по-силна и жилава от когато и да било. Докато се изкачвахме бавно по склона на дългата долина, виждахме бели яребици, елени и белки; понякога се мяркаше бяла алпийска лисица. На слизане възприемахме само девствения сняг, надигането и спадането на терена под нас и грамадните облаци снежен прах, излитащи зад ските ни. Аз бях по-добра скиорка, но Ърнест бе по-добър в жадното поглъщане на всичко ново — нов въздух, ново було от кремавобял сняг. Слизахме все по-надолу и по-надолу. Летяхме.

 

 

Ако човек се наведеше от втория етаж на „Таубе“, подавайки се до кръста навън през прозореца и търсейки опора в измазаните стени с връхчетата на пръстите, можеше да види цели десет Алпи, покрити със сняг.

— Как ти се струва? — попита Ърнест първия път, когато изпробвахме този трик, и после се отдръпна, за да ми направи място.

— Много ми харесва — отвърнах аз.

Той се притисна към мен и ме обхвана здраво през кръста, да не падна от опиянение.

— Много ми харесва — повторих аз, защото имах чифт силни ръце и десет Алпи.

Той ме издърпа в стаята, проснахме се на пухения дюшек и се любихме. И аз си припомних кое беше най-хубаво у нас двамата — колко искрени и естествени можем да бъдем като тела без остри ръбове, без погрешни движения и потребност от приказки. Как в леглото като никъде другаде той беше моето любимо животно, а аз неговото.

Зад хотела имаше нисък хълм, където тренирах със ските в пресния сняг, докато Ърнест се опитваше да работи, но без особен успех. Париж и тамошната рутина му липсваха само заради работата. Обикновено ако не му вървеше с писането, нищо друго не беше наред, но в Шрунс дните имаха по-плавен ритъм.

Тази зима Ърнест си пусна страховита черна брада и изглеждаше великолепно. Работата не му спореше, но затова пък тук имаше боулинг и покер вечер край огъня, и шнапс от планинска тинтява, който плъзваше горещ, ободряващ и син по езика и гърлото. Вечер хотелската трапезария се изпълваше с гъст дим. След вечеря свирех творби на Бах или Хайдн, които бях репетирала през деня. Ърнест четеше Тургенев в креслото до камината или играеше покер и пушеше, или говореше за войната със собственика хер Нелс. Димът от горящи дърва, снегът и любовта — всичко това ни обгръщаше с топлина и изграждаше хубава зима.

Единственото несъвършенство в онзи момент бяха тревогите на Ърнест за кариерата му. Не го успокояваше това, че всички приятели са убедени в неговия талант, нито възторжените отзиви за „Три разказа и десет стихотворения“. Книжката беше малка, несравнима с мащаба на неговите амбиции. Ърнест бе пратил на родителите си няколко екземпляра, още дъхащи на печатарско мастило, а в отговор получи хладно писмо от баща си; той и Грейс се притеснявали да държат в дома си подобно четиво. Било вулгарно и просташко, ако не и нещо по-лошо. Те искали той да извърши велики дела и се надявали някой ден да открие начин да използва Божията си дарба, за да напише нещо със силни морални достойнства. Дотогава нека не се смята длъжен да им праща всичко, което издава. Писмото засегна Ърнест до дъното на душата му. Каквото и да говореше, той все още дълбоко копнееше за одобрението на семейството си.

— Ами да вървят по дяволите — каза той, но сгъна грижливо писмото и го прибра в чекмеджето, където пазеше цялата си важна кореспонденция.

Роднините могат да бъдат зли, обичаше да казва той и сега виждах ясно какво има предвид. Виждах също как използва страданието, отблъсква го и удвоява усилията да им покаже, че не се нуждае от тяхната обич или насърчение. Щеше да се бори, докато името му не се появи във „Ванити Феър“ или „Сатърди Ивнинг Поуст“. Докато американски издател реши да заложи на него и най-сетне има истинска книга, както винаги бе мечтал.

Допълнително го потискаше и това, че на Харолд му потръгна. Той завърши романа точно в предвидения срок, после го прати право на „Бони енд Ливрайт“. И те го приеха. Узнахме новината точно преди да заминем за Шрунс. Харолд дотича в апартамента ни, преливащ от вълнение.

— Представи си, Хем! Мислил ли си някога, че ще ми провърви?

— Разбира се, защо не? — отвърна Ърнест. Кипеше от професионална завист, но я преглътна и се държа достойно, отвори бутилка бренди и донесе сифона. — Андерсън се опитва да насочи и мен към „Бони енд Ливрайт“. Имам няколко хубави разказа и мисля да им ги пратя заедно с есетата, които написах, миниатюрите.

— Там е идеалното място — възкликна Харолд. — Какво чакаш?

— Не знам. Има и други риби в морето, нали? Какво ще кажеш за „Скрибнър“? Или за Джордж Хенри Доран?

— Където и да попаднеш, няма начин да сбъркаш. Успехът ти е гарантиран. Ще видиш.

Знаех със сигурност, че Ърнест за нищо на света не би пропуснал шанса да намери солиден издател за книгата, но след дълги увещания от мен, Харолд и Шъруд той най-сетне изпрати ръкописа си на „Бони енд Ливрайт“ точно преди Коледа. Беше се спрял на заглавието „В наше време“, защото точно в момента се опитваше да стигне до сърцето на живота с цялото му насилие, хаос и странна красота. Това бе най-добрата му работа и той се радваше, че я е пуснал на бял свят, но очакването на отговор го измъчваше. Когато в „Таубе“ пристигаше препратената кореспонденция, Ърнест я преглеждаше нетърпеливо, търсейки една-единствена вест — че книгата е одобрена. Само това желаеше.

В края на февруари хер Лент ни отведе нагоре из долината до Мадленер Хаус — алпийска станция, която оставаше отворена дори в края на зимата. Имаше добра, най-обикновена кухня и спално помещение, което се люшкаше като корабна палуба от мощните ветрове. От там можехме да се изкачим петстотин метра нагоре по склона и да се спуснем със ските покрай девствения ледник Силврета сред облаци снежен прах. Карахме ски по цял ден, а вечер изтощени рухвахме в леглата.

— Хайде да не се връщаме никога — казах аз на Ърнест една нощ, докато лежахме в спалното и не чувахме нищо друго, освен снега и вятъра.

— Добре — съгласи се той и ме прегърна по-здраво. — Не е ли късмет, че сме толкова влюбени? Може би сме единствените сред всичките ни семейни познати.

— Да — отвърнах аз и изтръпнах. Не можехме вечно да се крием от света.

След три дни слязохме от планината и заварихме две телеграми за Ърнест: едната от Шъруд, другата от Хорас Ливрайт. И двете казваха едно и също: „В наше време“ щеше да излезе като самостоятелна книга. Предлагаха двеста долара аванс и скоро щяха да пратят договор.

Това бе епичен момент, който никога нямаше да забравим — и ските някак изглеждаха неразделна част от него, сякаш е било наложително да се изкачим почти до небето и да полетим обратно, за да получим тази новина. Това бе краят на борбата на Ърнест с чиракуването и край на много други неща. Той вече никога нямаше да е неизвестен. Никога нямаше да сме толкова щастливи.

На другия ден се качихме на влака за Париж.