Пола Маклейн
Парижката съпруга (27)

26

По-късно същата сутрин Ърнест прати куп телеграми, известяващи колко добре е минало всичко. Безмерно се гордееше от бързината, с която бях родила бебето, и аз също бях доволна от себе си. Вярно, лекарите и етерът ми помогнаха, но се преборих стоически с изпитанието, макар от Ърнест да ме деляха стотици километри.

Той тръгна на работа, готов да бъде скастрен от Хайндмарш, но положението се оказа по-лошо, отколкото предполагаше. Хайндмарш не го изчакал в кабинета си, а го унижил пред всички, заявявайки, че трябвало да предаде материала, преди да отиде в болницата. Това беше смешно, разбира се, но когато ми разказа цялата история вечерта, след като я бе обсъдил с Грег Кларк на няколко чаши бърбън, Ърнест все още кипеше от обида и гняв.

— С Торонто е свършено. Не можем да останем тук.

Алкохолът не го бе успокоил и аз се боях, че дежурната сестра ще дойде да го изпъди, преди да съм чула всичко.

— Непоправимо ли е?

— Повече от непоправимо. Негодникът не си мереше приказките, а аз казах неща, които сигурно ще се повтарят години наред.

— Уволни ли те?

— Прехвърли ме в „Уийкли“. Не че ще приема. Как мислиш, кога ще можеш да пътуваш отново?

— След няколко дни ще съм добре, но бебето не може да пътува през близките месеци. Ще трябва някак да изтърпим.

— Мога да го убия този мръсник. Нищо чудно това да уреди нещата.

— Не задълго.

Той направи гримаса, тръшна се на стола и крачетата изскърцаха по пода.

— А къде е малчуганът? Искам пак да го видя.

— Спи в детската стая. И ти би трябвало да поспиш. Прибирай се у дома. Утре ще мислим.

— Какво има да мислим? Свършено е, казах ти.

— Недей да се тревожиш сега. Просто се прибери и пийни малко сода. Иначе ще се събудиш с адско главоболие.

 

 

Не хукнахме веднага към Париж само защото не можехме. Бебето наистина бе прекалено малко за презокеанско пътуване, освен това бяхме похарчили спестяванията си за преместването. Имахме и куп болнични сметки за плащане. Не ни оставаше нищо друго, освен да стиснем зъби и да издържим — „като бито псе“, както обичаше да казва Ърнест. Той прие новото назначение и макар че вече не работеше под прякото ръководство на Хайндмарш, все още усещаше сянката му. При всяко калпаво поръчение се чудеше дали не е дело на Хайндмарш — например, когато го пратиха в зоологическата градина да отрази идването на бял фазан.

— Фазан, Мъниче. Искат да ме убият. Смърт чрез унижение — най-гадната на света.

— Може би — казах аз. — Но не могат. Прекалено си силен.

— Не съм сигурен.

Зимата в Торонто дойде със снегове и виелици. За разлика от влажната и сива парижка зима тази тук беше свирепо бяла и безмилостна. Вятърът с лекота пронизваше палтата и завивките ни и си проправяше път до всяко кътче на апартамента, където аз и бебето лагерувахме около радиатора. Слагах вода да ври, за да поддържам въздуха влажен, и свикнах да обличам палтото на Ърнест, когато кърмех. Изобщо не извеждах бебето навън и наех жена да го гледа, когато отивах на пазар. Вечер Ърнест се дотътряше у дома чак по тъмно и изглеждаше все по-изтощен и потиснат. Възхищаваше се, когато му разказвах за всяко ново постижение на бебето — например как ми се усмихваше в банята; как надигаше главичка като шампион, — но в онзи момент му бе трудно да се радва на каквото и да било.

— Не виждам как ще изкарам цяла година по тоя начин — каза той.

— Знам, изглежда невъзможно. Но когато остареем и грохнем, тази година ще ни се вижда като един миг.

— Не става дума за унижението да пиша на теми, които са под достойнството ми. Това е дреболия. Но изобщо да не работя над своите неща, когато само това искам. Усещам как материалът се вкисва в мен. Не го ли напиша скоро, ще го загубя завинаги.

— Остани буден и почвай да пишеш още сега. Ще ти направя силно кафе.

— Не мога. Прекалено съм уморен, за да мисля. Понякога ми идва сутрин. Пътувам с трамвая и усещам как напират думи за разказ, но трябва да ги пропъдя и да вървя на работа. А в края на деня не са останали никакви думи. И сме толкова далеч от всичко. Не знам кой какво пише и кое е важно.

— Да, но си намери добри приятели. Ти харесваш Грег Кларк. Това е късмет.

— Харесвам Грег, но той не се боксира и нищо не знае за конните състезания. Освен това никога не съм го виждал пиян.

— Не всички носят на пиене като теб.

— Все пак не вярвам на човек, когото не съм видял на градус.

След ноември дойде декември и настроението на Ърнест спадна застрашително. Не спеше добре, а нощното будене на бебето влошаваше още повече положението. Пристигнаха екземпляри от „Три разказа и десет стихотворения“ и Ърнест изпрати няколко на Езра, Гъртруд, Силвия и на родителите си в Оук Парк. После зачака похвали. Всеки ден нетърпеливо търсеше отзиви из вестниците и списанията, но там нямаше и намек за съществуването на книгата. Щом светът не знае за една книга, има ли я изобщо? Ърнест имаше брой на „Литъл Ривю“ с неговите миниатюри за бикоборците и понякога ги прелистваше навъсен.

— Не знам дали съм същият писател, който създаде това. Дявол да го вземе, та аз изобщо не пиша.

Не можех да му кажа, че според мен излишно драматизира, защото той наистина страдаше дълбоко за изгубения си писателски живот. Нуждаеше се от мен, за да му давам топлина, обич и здрава връзка със земята; нуждаеше се от работата си, за да не полудее. В това отношение не можех да му помогна. Можех само да наблюдавам и да се тревожа, че животът ни е натоварен с тревоги във време, когато трябваше да сме безкрайно щастливи.

— Беше ужасна грешка да дойдем тук — заяви той една вечер, след като се прибра в особено мрачно настроение.

Вече не можех да понеса страданията му.

— Прав си — отвърнах аз. — Беше грешка да дойдем. Ще се върнем в Париж и ще се отдадеш изцяло на писането.

— С какви пари?

— Не знам. Просто ще го направим.

— Твоят попечителски фонд носи само две хиляди на година. Не виждам как ще се справим без моите доходи.

— Ако не можеш да пишеш, аз и бебето ще ти бъдем в тежест. Ще ни намразиш. Как можем да живеем така?

— Да, здравата сме закъсали.

— Нека го погледнем по друг начин. Може да бъде приключение. Нашият голям риск. Може да изплуваме в крайна сметка.

— Не знам какво щях да правя без теб, Мъниче.

— Купи билети. Аз ще телеграфирам на вашите за пари. Те имат желание да ни помогнат.

— Искат да съм им задължен. Няма да приема.

— Недей тогава. Аз ще приема заради бебето.

— Ами ако напиша една последна поредица за „Уийкли“? Ще се изгърбя за десетина материала, после подавам оставка. С тия пари и нещичко от Оук Парк може да съберем около хиляда долара. И ще се молим да ни стигнат.

— В общи линии не ни трябват повече.

 

 

Точно след първи януари 1924 г., щом сметнахме, че за бебето е безопасно да пътува, ние се качихме на влака за Ню Йорк и оттам продължихме към Франция с кораба „Антония“. Бяхме започнали да наричаме бебето Бамби, защото изглеждаше дебеличко и пухкаво като плюшено мече. На кораба го увивах в одеяла, говорех му и го оставях да си играе с косата ми, а горе на палубата Ърнест хващаше който му падне и почваше да реди носталгични спомени за Париж. Аз бих останала в Торонто година или пет, ако трябваха толкова, за да осигурим хубав дом за Бамби, но това нямаше да ми струва толкова, колкото на Ърнест. Някои мъже сигурно биха могли да преглътнат гордостта си и да изтраят известно време, но той рискуваше да се срине завинаги. Нямахме представа как ще се справим в Париж, но не можех да се тревожа за това. Сега Ърнест се нуждаеше от мен и трябваше да съм силна заради двама ни. Бях готова безропотно да пестя и да търпя лишения, защото изборът беше мой. Избирах него — писателя в Париж. Вече никога нямаше да имаме невзрачен живот.