Пола Маклейн
Парижката съпруга (25)

24

Когато се прибрахме в Париж в началото на април, аз бях напълно готова за завръщането. Дърветата цъфтяха, улиците бяха измити и над тях висеше чисто пране; децата тичаха по алеите на Люксембургската градина. Ърнест работеше трескаво и макар да ми липсваше, когато отсъстваше, бях по-щастлива да оставам сама, отколкото преди.

Звучи странно, но за пръв път имах свой собствен проект. Всеки ден правех дълги разходки заради здравето си, опитвах се да се храня добре и си почивах. Купувах с метри мек бял бархет и часове наред шиех бебешки дрешки, седнала на припек. Вечер четях писмата на Абелар и Елоиза — любовна история, която ми допадаше много повече от разпадащото се семейство Фицджералд от епохата на джаза. Изпитвах надежда във всяко едно отношение, а пролетта постепенно премина в ранно лято. Коремът ми наедря, гърдите ми натежаха. Бях загоряла от слънцето, силна и доволна — по-съществена, както бе казала Шекспир — и започнах да вярвам, че най-накрая съм открила целта си.

Когато не се трудеше в стаичката на улица „Муфтар“, Ърнест прекарваше много време с Гъртруд. Разбира се, тя го съжалила, като узнала за изгубените ръкописи, но не проявила съчувствие към тревогите му за бебето.

— Така или иначе, ще се справиш. Ще си пробиеш път.

— Изобщо не съм готов — казал той.

Гъртруд го изгледала с присвити очи.

— Никога не съм чула някой мъж да е готов. Ще се справиш отлично.

— Какво се надяваше да чуеш? — попитах го аз, когато ми предаде разговора.

— Не знам. Мислех си, че може да ми даде съвет.

— И даде ли ти?

— Всъщност не. Нищо повече от „Направи го въпреки всичко“.

— Това е идеалният съвет за теб. Наистина ще го направиш въпреки всичко.

— Лесно ти е на теб. Само седиш и шиеш бебешки дрешки.

— И създавам бебето, много благодаря. То няма да падне от небето.

— Така си е — каза разсеяно той и отиде да работи.

 

 

Скоро след като се завърнахме в Париж, издателката на „Литъл Ривю“ Джейн Хийп прати на Ърнест писмо с молба да предложи нещо за следващия брой. Между изгубените ръкописи имаше една поредица миниатюри, озаглавена „Париж, 1922“. Всички започваха с думите „Аз видях“ и обрисуваха паметни, често жестоки моменти, които той бе видял или за които бе чел през изминалата година. Едно есе описваше гибелното падане на Шевър д’Ор в Отьой. Друго разказваше как чилийският любовник на Пеги Джойс се прострелял в главата, защото тя не искала да се омъжи за него. Всички бяха проследили трагичната история на актрисата от първите страници на вестниците, но погледът на Ърнест бе по-ярък и жив от вестникарските материали. Независимо дали се основаваше на сведения от първа ръка, или не, всяко есе беше въздействащо, брутално и напълно убедително. Ърнест вярваше, че никога не е писал нещо по-остро и силно, и Гъртруд споделяше мнението му. Той пишеше с боксови удари.

— Може би не искаш да го чуеш — каза Гъртруд, — но според мен загубата на всичко е благословия за теб. Ти се нуждаеше от свобода. Да започнеш от нулата и да създадеш нещо съвсем ново.

Ърнест кимна сериозно, но знаех, че изпитва страхотно облекчение. Аз също.

— Искам пак да опитам с парижките миниатюри за Джейн Хийп. Но не искам просто да възкреся труповете им. Новото си е ново. Мисля да ги стегна в абзаци, та наистина да се раздвижат. — Докато говореше, той гледаше лицето на Гъртруд и жадно попиваше нейното насърчение. — Всяка ще е не толкова есе, колкото миниатюрно нагнетяване и отпускане на напрежението.

— Непременно го направи — отсече тя и съвсем скоро той беше готов да й покаже една чернова, която описваше със свирепа напрегнатост смъртта на матадор. Вълнуваше се и държеше Гъртруд да я одобри, защото текстът се основаваше на история, която самата тя му бе разказала — за боевете с бикове в Памплона. Никой читател не би усетил, че той не е бил там.

— Това е изключително — възкликна Гъртруд. — Възпроизвел си го точно както беше.

— Такава ми беше целта — каза той, явно доволен от похвалата. — Но искам да усетя отблизо как протича боят с бикове. Ако отида на място, мога да събера материал за още есета. Майк Стратър има желание да дойде, Боб Макалмън също. Боб има много пари. Може да финансира цялото пътуване.

— Върви — каза Гъртруд.

— Трябва да отидеш — съгласих се аз. — Всичко сочи натам.

Когато се прибрахме вечерта, попитах дали мога да прочета всички миниатюри, които е написал досега, но желанието ми секна, щом стигнах до преживяванията му в Турция. Действието се развиваше на пътя за Карагач и наред с другото описваше как една жена ражда под дъжда като животно.

Върнах му ръкописите и ги похвалих до небето, както заслужаваха, но не се удържах и казах:

— Не трябва да криеш колко те плаши идването на бебето. Не и от мен.

— Естествено, че ме плаши. Как ще работя? Какво ще стане с хубавите ни моменти?

— Не е само това. Знам, че се страхуваш за мен.

— Малко.

— Моля те, недей. Нищо лошо няма да се случи.

— Откъде знаеш? Винаги може да стане нещо. Виждал съм го с очите си.

— Всичко ще бъде наред. Усещам го.

— Все едно, питах се дали не трябва да родиш в Торонто. Мога да си уредя назначение в редакцията на „Стар“. Казват, че там болниците били много добри, а аз ще имам редовна работа. Със сигурност ще ни трябват пари.

— Ти вече си чудесен татко — казах аз и лекичко го целунах по устните.

— Опитвам се да го искам. И да пропъдя тревожните мисли.

— И да грабнеш от живота колкото се може повече, преди бебето да е дошло.

— Да, това също.

 

 

Следващите месеци донесоха вихрушка от планове за Испания. Ърнест често се срещаше по кафенетата със Стратър и Боб Макалмън да планират маршрута, но незнайно защо се връщаше от тези срещи унил и раздразнен. Макалмън беше поет и приятел на Езра и Силвия. Беше женен за британската авторка Ани Елърман, която пишеше под псевдонима Брайър. Всички знаеха, че Ани е лесбийка, а Боб си пада повече по мъже, отколкото по жени. Бракът им беше чисто формален. От време на време Ани се сближаваше с поетесата Х. Д., една от „ученичките“ на Паунд, и макар че това явно не смущаваше Боб ни най-малко, Ърнест го вземаше присърце. Нямам представа защо. Обкръжаваха ни всевъзможни комбинации на сексуални двойки и тройки, затова не смятах, че хомосексуалността сама по себе си отблъсква Ърнест. По-скоро го дразнеше разпределението на властта. Ани беше богата наследница. Баща й беше корабен магнат, най-богатият човек в Англия. Макар че Боб също имаше пари, те изобщо не можеха да се сравняват с тези на Ани и оттук идваше впечатлението, че тя го държи на каишка и той се нуждае от нея, ако иска да просъществува новото му издателство „Контакт Едишънс“. Боб зависеше от Ани, а Ърнест можеше някой ден да зависи от Боб, ако искаше да бъде издаван. „Контакт Едишънс“ едва прохождаше, но се стремеше към величие и активно търсеше най-въздействащите и най-свежи творби.

Разбирането, че трябва да впечатли Боб, неминуемо подтикваше Ърнест да го обиди. Когато Боб, Ърнест и Майк Стратър потеглиха за Испания, Ърнест и Боб почти не си говореха. Пътуването стана неприятно в много отношения. Боб (с помощта на Ани) плащаше всички сметки и това извади наяве най-лошите черти на Ърнест. Той винаги беше критичен към богатите и мразеше да се чувства задължен някому. По-късно научих от Майк, че Ърнест незабавно се обявил за „експерт“ по пътешествията и непрестанно поучавал другите двама. Той обикна боевете с бикове още от първия миг. В писмата си до мен разказваше само за храбростта на тореадорите… и на биковете. Всичко било една велика и трогателна трагедия, която можеш да видиш и почувстваш тъй отблизо, че да ти настръхне косата.

Когато се върна след седмица, той преливаше от ентусиазъм. Тренираше с чаршаф из квартирата драматичните и театрални похвати, които бе научил в Ронда и Мадрид.

Заставаше отстрани на масата — единствения бик, с който разполагахме в момента.

— Докато матадорът гледа как животното се задава и не мисли за опасността, а само как да го повали правилно, цари невероятно спокойствие. Там е цялата красота. И цялата трудност, разбира се.

— Ще ми се да видя това — казах аз.

— Може би ще ти е трудно да гледаш — отбеляза той.

— Може би, но звучи като нещо, което не бих искала да пропусна. Боят с бикове може дори да се отрази добре на бебето.

— Да, ще стане истински мъж още преди да се роди.

— Защо си толкова сигурен, че е момче?

— Че какво друго да бъде?

Планирахме през юли да отидем на фиестата в Памплона, където бяха ходили миналото лято Гъртруд и Алис. Там била най-добрата арена с най-свирепите бикове и най-умелите тореадори. Макар че изразявах само вълнение от очакваното преживяване, Ърнест държеше да ме подготви за жестоките сцени.

— Не всеки може да го понесе — каза той. — Макалмън пи бренди през цялата първа корида. Всеки път щом бикът се втурнеше към конете, лицето му позеленяваше. Все повтаряше, че не си представя как някой може да харесва това, а ако го харесва, значи не е нормален.

— Като че ли не ви е писано да бъдете приятели.

— Може би, но, изглежда, двамата с Ани искат да издадат моя книга с разкази. Или може би разкази и стихотворения.

— Наистина ли? Ако го мразиш толкова много, защо искаш да ти издаде книгата?

— Все някой трябва да я издаде. Сега само трябва да я напиша, дявол да го вземе.

 

 

Цяла Памплона бе будна, когато посред нощ нашият автобус мудно навлезе в укрепения град. Улиците бяха тъй претъпкани с хора, че се чудех как изобщо напредваме, но танцьорите се отдръпваха като вълна пред боботещия двигател и пак запълваха празнината, щом отминехме. Продължихме да пъплим по тесните улички нагоре към площада и когато стигнахме там, ни посрещна такъв хаос от шум и движение — вихрени танци, музиканти с тъпани и тръстикови флейти, избухващи фойерверки сред облаци бял пушек, — че едва не си загубихме багажа. След като го стиснахме здраво и се добрахме до хотела, местата ни се оказаха заети от други хора, макар че Ърнест бе направил резервация преди седмици.

Излязохме пак на улицата и Ърнест ме остави да го чакам, докато потърси подслон. Гледах как тълпата го отнася и не хранех особена надежда да намери стая, камо ли да се върне при мен. Сякаш самите улици танцуваха и се местеха. Облегнах се на дебелата каменна стена и се опитах да устоя на потока от танцьори в синьо и бяло. Жените носеха пъстри широки поли. Те се въртяха, щракаха с пръсти и тропаха по паважа с черните си обувки. Косите им бяха разпуснати и красиви. Някои носеха дайрета или звънчета и макар че музиката ми се струваше хаотична, с пискливи звуци и бумтене на тъпани, което разтърсваше коленете ми, жените сякаш чуваха ясен ритъм и се движеха съвършено в такт с него, краката им се вдигаха едновременно, ръцете им изящно се виеха край бедрата. Мъжете носеха сини ризи и панталони, с червени кърпи на шиите и танцуваха на големи групи. Подвикваха си с радостни крясъци, които мигновено потъваха в глъчката.

Ърнест някак успя да си проправи път през лудницата. Върна се да ме вземе и макар че всички хотели бяха претъпкани от седмици, той бе намерил стая в една частна къща наблизо — шест нощувки срещу сума колкото двумесечен наем в Париж.

— Толкова много? — възкликнах аз. Прилоша ми, като чух колко е платил. — Нима можем да си го позволим?

— Горе главата, Дребосъче. Ще изкараме тия пари от есетата. Трябва да бъда тук. Чувствам го с невероятна сила.

Не можех да споря с инстинкта му, освен това бях грохнала от умора. С чувство на облекчение се настанихме в стаята, но в крайна сметка със същия успех можехме да останем цяла нощ на улицата както всички останали. Градът бе чакал цяла година тази седмица и тази радостна нощ. Хората сякаш можеха да танцуват вечно и ми се стори смешно, че идваме тук, за да избягаме от хаоса на парижкия Ден на Бастилията, когато местният празник бе също тъй буен, ако не и по-страховит.

Най-сетне към шест сутринта разбрах, че няма да има почивка. Станах от леглото и излязох на балкона. На улицата под мен имаше толкова хора, колкото и през нощта, ала изглеждаха по-съсредоточени. Наближаваше времето за надбягване с бикове, но аз нямаше как да знам. Влязох в стаята и тихичко се облякох, но Ърнест все пак се събуди от неспокойната дрямка, а когато излязохме заедно на балкона, отекна топовен гърмеж. Видяхме белия дим да се разсейва над площада, после тълпата започна да пее. Нашата стая имаше идеално разположение. Можехме да виждаме и чуваме всичко, застанали до парапета. Група мъже и момчета запя страстна песен на испански. Не разбирах нито дума, но и не беше необходимо.

— Мисля, че пеят за опасността — казах на Ърнест през шумотевицата.

— Щастливата опасност — отвърна той. — Вълнува ги възможността да се подложат на изпитание. Да видят дали могат да надбягат страха си.

Той знаеше, че скоро ще пуснат биковете. Гъртруд и Алис му бяха описали най-подробно какво са видели на миналогодишната фиеста, Майк Стратър също. Но Ърнест не приемаше само да слуша какво е било; искаше да го опознае отблизо. И знам, че ако не бях там с него, той изобщо нямаше да стои на балкона. Искаше да е долу, на площада, и да се подготвя за тичането.

— Вива Сан Фермин — крещеше тълпата. — Гора Сан Фермин!

Оръдието гръмна отново, когато пуснаха биковете, и ние видяхме бегачите да се задават стремглаво по павираните улици. Всички бяха облечени в бели ризи и панталони, с яркочервени кърпи на поясите и вратовете. Някои носеха вестници, за да отпъждат биковете, и израженията на всички бяха блажени. Шест бика се носеха след бегачите с тъй мощен тътен, че къщата се разтресе. Копитата им кънтяха по камъните, масивните им черни глави се свеждаха ниско, готови да убиват. Някои от мъжете бяха застигнати и трябваше да се изкатерят през барикадите, издигнати от двете страни на улицата. Зрителите се пресягаха да им помогнат в бягството, но из въздуха витаеше осезаемо напрежение — тълпата очакваше да види дали някой нещастник няма да се окаже недостатъчно бърз или пъргав.

Този ден никой не бе намушкан, или поне ние не видяхме, и аз изпитах дълбоко облекчение, когато биковете благополучно стигнаха до арената. Целият ритуал трая само няколко минути, но чак сега осъзнах, че съм спряла да дишам.

Закусихме с чудесно сладко кафе и кифлички, после се опитах да подремна в стаята, докато Ърнест обикаляше улиците на Памплона и записваше видяното. За него всичко бе поезия — сбръчканите лица на старите баски с еднакви сини барети. Младежите носеха широкополи сламени шапки и мъкнеха на рамо ръчно изработени мехове за вино, а ръцете и гърбовете им бяха мускулести от тежкия труд. Ърнест се прибра развълнуван и описа как обядвал идеално препечена пъстърва, пълнена с пържена шунка и лук.

— Никога не съм ял по-вкусна риба. Обличай се. Трябва да я опиташ.

— Наистина ли искаш да се върнеш в същото ресторантче и да ме гледаш как ям?

— Няма да гледам. Ще си поръчам пак.

По-късно следобед, когато започна първият бой, ние седяхме на най-добрите места, почти до самото действие. Ърнест бе платил надбавка, за да е сигурен, че ще виждаме всичко, но същевременно държеше да ме предпази.

— Не гледай сега — каза той, когато първият конник заби дългата назъбена бандерила в плешката на бика и шурна кръв. Каза го пак, когато първият кон бе намушкан жестоко, и още веднъж, когато чудесният млад тореро Никанор Вилялта уби бика с изящен и точен удар. Но аз гледах.

Седяхме там цял следобед, видяхме смъртта на шест бика и през цялото време гледах, слушах и се чувствах увлечена от всеобщия вихър. Между схватките бродирах бяла памучна завивка за бебето.

— Изненадваш ме — каза Ърнест към края на деня.

— Така ли?

— Не са те учили да гледаш такива неща. Очаквах да ти призлее. Извинявай, но така си мислех.

— И аз не знаех как ще се чувствам, но сега мога да ти кажа. Силна и в безопасност.

Бях стигнала до края на реда бодове и вързах красив плосък възел, както ме бе учила майка ми като малка. Докато приглаждах с пръсти конеца, доволна от работата си, неволно си помислих колко шокирана би била мама, ако ме видеше сред тази страст и буйство как изобщо не трепвам, а ги приемам за нещо съвсем естествено.

— Като дете бях безстрашна. Разказвала съм ти.

Той кимна.

— Мисля, че нашите бяха доволни, когато загубих смелостта си.

— Не знам дали някога си я губила истински. Сега я виждам в теб.

— По-силна съм заради бебето. Усещам го как се движи, когато отекват тръбите и тълпата реве. Изглежда, че му харесва.

Ърнест се усмихна с нескрита гордост, после каза:

— Семействата могат да бъдат зли, но не и нашето.

— Нашето бебе ще знае всичко, което знаем ние. Ще бъдем много откровени и нищо няма да крием.

— И няма да го подценяваме.

— Или да го караме да се бои от живота.

— Списъкът май взе да става дълъг — каза Ърнест и двамата се разсмяхме щастливо, окрилени от мечтите.

Късно вечерта, когато отново будувахме заради фойерверките, барабаните и танците, Ърнест попита:

— Какво ще кажеш да кръстим бебето Никанор?

— С такова име ще бъде чудесен тореро. Няма как да не бъде.

Той ме прегърна.

— Добре се позабавлявахме, нали?

— Още не е свършило.

— Да, но мисля, че трябва да се стегна за идването на бебето. Ще печеля пари, ще бъда татко и няма да имам време да мисля какво искам.

— През първата година може би, но няма да е вечно така.

— Значи жертвам една година. После то ще трябва да си поеме теглото заедно с нас.

— Никанор — казах аз. — Чудесно звучи, нали?

— Да, но не означава, че дребосъкът ще получи повече от година.