Пола Маклейн
Парижката съпруга (22)

21

Малко преди Деня на благодарността през 1922 г. „Стар“ изпрати Ърнест да отразява мирната конференция в Лозана, която щеше да реши териториалния спор между Гърция и Турция — причината да започнат ужасите в Измир и двата народа да се избиват взаимно вече почти три години. Когато дойде телеграмата, усетих, че Ърнест е нервен. Той не смееше да я отвори и аз знаех защо. Не можехме да си позволим нов сблъсък като предишния. Нямаше да го понесем.

— Лозана — каза най-сетне той. — Имаме пари. Ще дойдеш и ти.

— Не е необходимо — казах аз. — И тук ще ми е добре.

— Не — каза той. — Искам те там.

Стана ми приятно, че настоява, и приех да отида, но когато дойде време за тръгване, бях болна на легло с ужасно главоболие. Не можех да хапна, без да повърна. Решихме той да замине сам, а аз да отида при него, когато съм в състояние да пътувам. Точно тогава старата ми приятелка от Сейнт Луис Летиша Паркър минаваше през Париж и продължи да идва всеки ден да се грижи за мен, докато Ърнест отсъства. Нямаше да е както когато той беше в Турция или дори в Генуа.

Докато се съвзема дотолкова, че да отида при него, вече беше началото на декември. Радостно си събрах багажа, защото знаех, че когато конференцията свърши и Ърнест приключи с репортажите, ще си уредим дълга зимна почивка в Шамби, ще празнуваме там около елхата заедно с Чинк, а после ще отидем до Италия и Испания. Нямаше да се върнем в Париж цели четири месеца и аз се готвех за дълго и приятно бягство от студа и влагата. Цяла седмица не бях ставала от леглото и не знаех дали ще имам енергията да карам ски. Но непременно щях да опитам.

Докато обсъждахме в писма плановете си за пътуването, Ърнест ми прати телеграма, че Линкълн Стефънс, един от журналистите, с които се познаваше от Генуа, бил в Лозана и много се впечатлил от неговите репортажи. Искал да види всичко написано досега от него, но Ърнест носел само „Стария“ — разказ за едно момче и неговия баща, пропаднал жокей. Стефънс сметнал разказа за великолепен и го сравнил с творбите на Шъруд Андерсън. Ърнест не обичаше да го сравняват с когото и да било, а изглеждало някак още по-зле това да е неговият приятел и кумир Андерсън. Хубавото обаче било, че Стефънс предложил да прати разказа на един свой приятел, редактор в „Космополитън“. До този момент Ърнест имаше само един публикуван разказ в малко художествено списание, издавано в Ню Орлиънс. Нищо повече, освен обещанието на Паунд да отпечата нещо в „Три планини“. Предложението на Стефънс обаче изглеждаше далеч по-вълнуващо.

Докато приготвях големия куфар, си мислех колко дълго няма да ни има и с какво нетърпение ще чака Ърнест да се завърне при разказите и романа. Естествено беше да иска да покаже още свои творби на Стефънс, затова отидох до кухненския бюфет, където Ърнест държеше ръкописите си. Събрах всичко в един малък куфар. Това беше моята изненада за него и аз имах чувството, че летя, докато потеглях от квартирата към Лионската гара.

Гарата гъмжеше от народ, но никога не я бях виждала другояче. Носачи с червени сака мъкнеха багажи покрай излъсканите дървени пейки, декоративните палми и добре облечените пътници, бързащи да заминат или да се приберат у дома. На сутринта щях отново да съм с Ърнест и всичко щеше да бъде добре, само това си мислех, когато прекосих гарата и дадох багажа си на носач. Той ми помогна да се кача във влака, сложи големия куфар с дрехите ми на багажника отгоре, а малкото куфарче пъхна под седалката, където можех да го наглеждам. Влакът беше почти празен. До тръгването оставаше половин час, затова слязох да се разтъпча и да купя вестник. Крачех през гарата покрай щандовете с ябълки, сирене и минерална вода, одеяла и възглавници под наем, топли сандвичи и малки шишенца бренди. Когато кондукторът викна да се качваме, аз изтичах към влака заедно с другите пътници и заварих купето си точно както преди. С изключение на малкото куфарче.

То не беше под седалката. Не го видях никъде.

Обзета от паника, повиках кондуктора.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита моята спътничка, американка на средна възраст, която явно пътуваше сама. — Мога да ви услужа с някоя моя дреха.

— Не са дрехи! — изкрещях аз и клетата жена се отдръпна със страх.

Когато кондукторът най-сетне дойде, той също не ме разбра. Ридаех и не можех да спра, за да потърся подходящите думи от своя ужасен френски. Накрая той извика двама полицаи, които ме изведоха от влака и ме разпитаха под любопитните погледи на пътниците. Поискаха ми личната карта и единият я огледа, а другият ме помоли да опиша подробно куфарчето и действията си.

— Ваш ли беше куфарът?

— Не, на съпруга ми.

— Той във влака ли е?

— Не, той е в Швейцария. Носех му го. Това са неговите творби. Творчеството му за три години. — И тук загубих последните си остатъци от самообладание. Призляваше ми от ужас. — Защо стоите тук и ме разпитвате? — Гласът ми изтъня до писък. — Той ще се измъкне! Сигурно е избягал отдавна!

— Съпругът ви ли, мадам?

— Крадецът, глупако!

— Не можем да ви помогнем, ако ще се държите истерично, мадам.

— Моля ви. — Струваше ми се, че ще полудея. — Моля ви, претърсете влака. Претърсете гарата.

— На каква сума оценявате куфара и неговото съдържание?

— Не знам — казах аз като в мъгла. — Това е неговото творчество.

— Да, това го разбрахме. Ще направим каквото можем.

И двамата полицаи се отдалечиха с тържествена крачка.

Кондукторът се съгласи да задържи влака още десет минути, докато полицаите извършат претърсването. Те минаха от единия край до другия, разпитвайки пътниците дали са видели куфарчето. Нито за миг не повярвах, че крадецът е още във влака. Без съмнение някой дребен мошеник бе използвал сгодния случай с надеждата да открие ценности. Но вместо това вътре бяха всички мисли и изречения, над които се трудеше Ърнест, откакто дойдохме в Париж, а и от преди това — чикагските разкази и есета, всички стихотворения и отделни откъси. Той никога не изхвърляше нищо и всичко бе в куфарчето.

Двамата полицаи се върнаха с празни ръце.

— Засега нищо, мадам — каза единият. — Ще продължим да търсим, но ако все още възнамерявате да заминете за Швейцария, съветвам ви да си заемете мястото.

Дадох им нашия адрес и телефона на танцовия салон, защото в квартирата нямахме телефон, но не хранех надежди търсенето им да успее. Париж беше голям град, а вече бе минало твърде много време. Представях си как крадецът изтичва в някоя пуста пресечка, отваря куфарчето и веднага го затваря. Сигурно го беше захвърлил на тротоара или в някоя кофа за смет. Сега то можеше да е навсякъде в Париж или на дъното на Сена.

— Много съжалявам за неприятностите ви — каза спътничката ми, когато най-сетне се върнах в купето.

— Не, аз ви дължа извинение — отвърнах и пак се разплаках. — Обикновено не съм толкова невъздържана.

— Много ли е скъпо това, което загубихте?

Влакът изпъшка под нас, после се люшна и безвъзвратно остави перона назад. Вече нищо не можех да променя. Не можех да избягам от истината за станалото. Усетих как ужасът нахлува в мен и ме запълва изцяло с жестока увереност. Имаше само един отговор на въпроса.

— Безценно — казах аз и извърнах глава.