Пола Маклейн
Парижката съпруга (21)

20

— Внимавай — спря ме Ърнест. — Играеш си с дявола.

— Тъй ли?

— Чудесно го знаеш.

— Тогава добре ни е дошъл, стига да намине насам, обгърнат в зелени изпарения.

Седяхме в „Селект“ с Паунд и Дороти, която бяхме свикнали да наричаме Шекспир. Паунд току-що бе поел ръководството на едно ново издателство, наречено „Три планини“, и имаше голямо желание да издаде нещо от Ърнест. Тази вечер всички бяхме в отлично настроение, а аз просто исках да си поръчам чаша абсент по случай хубавия повод.

— Не бива да бързаш толкова — каза Паунд.

— Не бива ли? — попитах аз, но той не говореше на мен, а на келнера, който наливаше през бучка захар вода в питието и зловещият му жълто-зеленикав цвят ставаше облачно бял.

От години абсентът във Франция беше извън закона. Опиумът също, но човек можеше да намери и двете навсякъде из Париж, стига да знаеше къде да търси. Обичах деликатния вкус на лакрица и гледката на ритуала с бучката захар и специалната надупчена лъжичка, под която се сипеха като дъжд захарни капки. Помислих си, че келнерът се справя отлично, но Паунд изтръгна каната от ръцете му.

— Пиян си, скъпи — благовъзпитано прошепна Шекспир.

— Опитвам се да си представя как изглеждаш пияна — каза й Ърнест. — Обзалагам се, че не разливаш и капка.

Тя се разсмя.

— Да, защото не близвам абсент.

— Това е само сироп от лакрица и малко пушек — обадих се аз.

— Утре ще ти се иска да е било така — каза Ърнест.

— Може би, но сега с него всичко става много по-леко, нали?

— Да, така е — съгласи се Ърнест и докосна чашата ми със своята. — Пий тогава, а утрешният ден да върви по дяволите.

— Мъдра мисъл — каза Паунд и се приведе, за да опре в масата лактите на омачканото си сако от туид.

С времето започвах все повече да го харесвам, но аз по принцип харесвах всички. Помислих си, че може би съм влюбена в келнера. Той имаше невероятно красиви мустаци, чисти и свежи като цветя. Исках да ги докосна или да ги изям.

— Трябва да си пуснеш такива мустаци — казах аз на Ърнест и посочих не твърде дискретно.

— Пускам си, скъпа. Точно същите.

Огледах го по-внимателно.

— Вярно. Къде си бил досега?

И всички се разсмяхме.

По-късно, когато се прехвърлихме в „Риц“, Паунд заговори за Щатите.

— Никога няма да се върна в Средния запад — заяви той. — В Индиана е пълно с простаци и идиоти.

— О, пак старата песен — рече Шекспир с разкошния си глух шепот.

Надникнах в дългото мътно огледало и докоснах лицето си, после стъклото.

— Не чувствам нищо — пошушнах на Ърнест. — Не е ли чудесно?

— Пийни още едно, Тети — каза Ърнест. — Много си красива.

Шекспир ни се усмихна с извитите си устни и очите й също се усмихнаха.

— Погледни нашите красиви любовници — подхвърли тя към Паунд.

— Да знаете, Индиана винаги е била интелектуална пустиня — каза той и пусна колелце дим, което се завъртя и плавно потъна в синкавата мъгла наоколо. Всички ние я вдишвахме и издишвахме. — Нямат нищо друго, освен морални позиции — продължаваше той. — С нищо друго не разполагат. Аз бях един безполезен преподавател в „Уобаш“. За какво искаха да им дрънкам онези младежи с царевична свила между ушите? Със сигурност не за Йейтс. Не за поезията.

— Актрисата беше една малка поема — обади се Шекспир.

— Най-прелестните женски колене, които съм виждал в живота си — съгласи се Паунд.

— Продължавай — подкани го Ърнест. — Започвам да огладнявам.

— Онази вечер валеше дъжд — в Индиана винаги е дъждовно, в интелектуален смисъл, нали разбираш — и актрисата… как й беше името?

— Бърта — каза Шекспир.

— Не беше ли Камий? — попита Ърнест.

— Не, не. Тя нямаше туберкулоза. Просто не искаше да си намокри косата. Имаше прекрасна коса. Бях предложил да излезем на вечеря, но възникна проблемът с влагата.

— Един от любимите ми проблеми — каза Ърнест.

Всички се разсмяхме и Паунд продължи:

— Когато се разчу, че съм я поканил в стаята си, се вдигна такъв шум, сякаш бях убил горкото момиче, а аз просто изпекох пиле.

— Горкият Езра — каза Шекспир. — На другия ден го уволниха.

— Изобщо не съм горкият. Иначе и досега щях да вися в Индиана и да преподавам поезия из царевичните ниви.

— И от време на време да печеш по някое пиле — добавих аз.

— Дори и пилешкото няма да те спаси от Индиана — каза Езра.

По-късно тази вечер, след като изоставихме „Риц“ и се прехвърлихме в „Дом“, Ърнест и Паунд подхванаха разпален спор за достойнствата на Тристан Цара. Паунд смяташе, че сюрреалистите може и да налучкат нещо, стига да успеят да спят достатъчно дълго. Ърнест смяташе, че са идиоти и по-добре да се събудят, та всички да се насочим към нещо друго.

— Само като ви слушам, и ми се приспива — оплака се Шекспир.

И двете с нея се преместихме на масичка в другия край на залата.

— Вие с Хем наистина сте много красиви заедно — каза тя.

— Наистина ли?

От един час пиех само топла вода и най-сетне можех да усетя езика си.

— Питам се как ли става това. Любовта имам предвид.

Тя докосна косата си, все още гладка и съвършена.

— Нима вие с Паунд нямате…

— О, не. — Тя изпръхтя развеселено. — Но имаме каквото си имаме.

— Не съм сигурна дали те разбирам.

— И аз не съм сигурна.

Тя се разсмя мрачно, после млъкна и разклати питието си.

 

 

През октомври времето беше чудесно и макар да знаехме, че много скоро ще дойде студеният влажен сезон, ние живеехме изцяло с онова, което имахме, и се чувствахме щастливи и силни. Ърнест работеше добре над романа за Ник Адамс и няколко нови разказа и тъй ясно виждаше в какви книги ще се превърнат, сякаш наистина ги бе завършил. В нашия кръг всички вярваха, че го чака успех, който е само въпрос на време.

— Ти вършиш нещо ново — каза му Паунд един ден в кабинета си. — Не забравяй това, когато започне да боли.

— Боли ме само от чакането.

— Чакането помага да концентрираш нещата. Това е съществено, а болката помага да задвижиш останалото.

Ърнест прибра в джоба си тази мъдрост, както правеше с всичко, казано от Паунд.

Скоро светлината по улиците започна да се променя в късните следобеди, да избледнява и изтънява, а ние се питахме дали имаме сили да се преборим с дългата зима.

— Мислех си да пиша на Агнес — каза ми Ърнест една вечер. — Наумил съм си го, откакто бяхме в Милано. Имаш ли нещо против?

— Не знам. Какво очакваш да стане?

— Нищо. Само да знае, че съм щастлив и мисля за нея.

— И че кариерата ти напредва точно както си очаквал.

Той се усмихна.

— Това е черешката на тортата.

— Пиши й.

— Вече изпратих писмото.

Усетих пристъп на ревност.

— Толкова ли беше сигурен, че няма да възразя?

— Може би. Но ако беше възразила, щях да те убедя, че няма лошо. Така или иначе, това е само едно писмо, а ние си принадлежим един на друг.

— Същото каза Шекспир онази вечер.

— Шекспир? Какво знае тя за любовта?

— Може би повече от нас, защото я няма. Гледа я отстрани.

— Затова не мога да пиша за Париж сега — защото е навсякъде.

— И пишеш за Мичиган.

— Усещам го толкова близък. Сякаш никога няма да го загубя. — Той четеше написаното днес от бележника пред себе си. Отпусна ръка върху страниците и погали с пръсти изреченията, изписани със стремителен почерк. — Но това не е само реалното място. Аз го измислям и това е най-хубавото.

Над писалището си беше закачил бледосиня карта на Северен Мичиган с всички важни места — Хортън Бей, Петоски, езерото Уалун, Шарлевоа, — където се бяха случили важни неща за него самия, но и за Ник Адамс. Ърнест и Ник не бяха едно и също момче, но знаеха едни и същи неща, например къде и кога да търсят за стръв скакалци, натежали от роса, как се движи водата и как ти подсказва къде е пъстървата. Те знаеха за минохвъргачния обстрел в тиха нощ и какво е да видиш обичаното от теб място опожарено, срутено и променено. Умът на Ник не беше съвсем наред и се усещаше как напрежението у него расте в един разказ като „Реката с две сърца“ например, макар че Ърнест никога не го караше да осъзнае пряко какво изпитва.

— Харесват ми твоите разкази за Мичиган — казах аз.

Той ме погледна с присвити очи над фенера на масата.

— Наистина ли?

— Да, разбира се.

— Понякога се питам дали изобщо искаш да пиша. Мисля, че това те кара да се чувстваш самотна.

— Не писането ме прави самотна, а това, че те няма. Толкова отдавна не си се опитвал да пишеш тук, у дома. Може сега да потръгне и да те виждам. Няма да те разсейвам с приказки.

— Знаеш, че за да стане нещо, трябва да се отдалеча. — Той затвори бележника, сложи молива отгоре и започна да го търкаля напред-назад. — Трябва да бъда сам, за да започна, но ако съм наистина сам, пак нищо няма да стане. Трябва да напусна това място, а после да се върна и да говоря с теб. Това го прави реално, това го укрепва. Разбираш ли какво казвам?

— Мисля, че да.

Минах зад него, отпуснах глава на рамото му и разтърках лице във врата му. Но истината беше, че не разбирах. И той го знаеше.

— Може би никой не знае какво му е на другия.

Изправих се и отидох до прозореца, където проливният дъжд се лееше по перваза.

— Старая се.

— Аз също — каза той.

Въздъхнах.

— Мисля, че ще вали цял ден.

— Не се залъгвай. Ще вали цял месец.

— Може пък да не е цял месец.

Той се усмихна.

— Добре, Мъниче. Може и да не е.