Пола Маклейн
Парижката съпруга (20)

19

Когато Ърнест си тръгна, аз се чувствах виновна и тъжна, намразих се мигновено. Погледнах към бутилката уиски на полицата и дори я хванах за миг, но я оставих обратно. Не преди обяд. Така нямаше да стигна доникъде. Затова си направих кафе, обелих един портокал и се помъчих да не мисля за него във влака. Той щеше да пътува най-малко два дни, после да попадне в друг, опасен свят. Можех само да се надявам, че няма да пострада и че нишката, която ни свързва, е достатъчно здрава, за да устои на стореното.

Докато Ърнест отсъстваше, не получих никакви вести, освен две пощенски картички, изпратени, преди да мине турската граница. Обвинявах за това телеграфните служби, защото не исках да мисля какво друго може да означава мълчанието му. Прочетох първия репортаж в „Стар“, когато пристигна след две седмици, но прекалено конкретните мисли за ставащото там — не толкова насилието, колкото болестите, епидемиите от холера и малария — само влошиха нещата, затова изгорих вестника и излязох да се разходя.

Мари Кокот идваше всеки следобед.

— Трябва да станете от леглото — каза тя и донесе престилка да си я вържа върху халата.

Заедно сготвихме говеждо по бургундски, телешко рагу и задушен фасул с наденица и всичко беше прекрасно, но не можех да се насиля да хапна.

Луис Галантиър дойде на гости, седна на ужасната кухненска маса и се опита да ме подмами да идем в „Мишо“.

— Изглежда, че тази седмица Джеймс Джойс е направил още шест деца. Всички са там, ядат огромно овнешко печено и изкарват мляко през ноздрите. Хайде, кажи, че не искаш да го видиш с очите си.

Усмихнах се насила, после се облякох, наметнах палтото и си обух най-малко старомодните обувки.

— Да се разтъпчем из квартала — казах аз. — Но не и в „Мишо“ тази вечер, бива ли?

— Аз съм ваш покорен слуга, мадам.

Не казах на Луис и изобщо на никого колко зле са тръгнали отношенията ни с Ърнест. Притеснявах се. Сутрин пишех писма и лъжех Грейс и Кларънс, че всичко при нас е чудесно. Работата на Ърнест за „Стар“ върви много добре, а кариерата му изглежда многообещаваща. Не споменавах, че наскоро е решил да прекъсне ексклузивния си договор с тях и да пуска материали под псевдоним в Интърнешънъл Нюз Сървис. Всичко това беше договорено тайно и означаваше лъжи и неприятности, когато нещо излезеше в Ай Ен Ес преди „ексклузивните“ му репортажи за „Стар“, но той твърдеше, че си заслужавало заради парите. Със съвестта си щял сам да се справи. На мен ми бе по-трудно да приема неговата нечестност, защото тя сякаш издаваше нещо по-голямо — стремежа му винаги да държи на своето, независимо от цената.

Но с тези мисли не стигах доникъде. Тоест доникъде, освен пак до уискито, затова оставих мисленето заедно с купчината писма и отидох в Люксембургския музей да погледам картините на Моне. Стоях пред ярките петна на неговите лилии и красивите лилави оттенъци на водата и се мъчех да не виждам нищо друго.

 

 

Рано една сутрин в края на октомври Ърнест слезе от влака на Лионската гара. Изглеждаше тъй, сякаш е минал през ужасна битка, завършила с поражение. Беше мършав, изтощен и трескав от малария. Едва го познах, защото беше отслабнал с десетина килограма. Той прекрачи напред и рухна в прегръдката ми, после се прибрахме у дома, където той се наведе над мивката и ме остави да насапунисам главата му, която гъмжеше от въшки.

— Много съжалявам за всичко, Тети — казах аз, когато той затвори очи.

— Да не говорим за това. Вече няма значение.

Взех ножиците, подстригах косата му съвсем късо и опощих останалите въшки една по една, като донесох лампата, за да виждам по-добре. После разтрих цялото му тяло с крем, сложих го да си легне в чисти чаршафи и той спа двайсет и четири часа. Когато се събуди, му донесох яйца, препечени филийки, шунка и горчица. Той изяде всичко до последната троха и пак заспа.

Цяла седмица не стана от леглото; понякога просто стоях да го гледам как спи и по вида му разбирах, че е страдал по начини, за които още дълго не би могъл да говори. Разривът между нас беше ужасен, мълчанието също, но престоят в Турция бе засенчил всичко това. И може би той имаше право, че няма значение. Сега си бе у дома, пак бяхме заедно и може би всичко щеше да бъде наред, стига да не мислехме за това, да не му давахме място и глас.

След седмица той успя да стане от леглото, да се изкъпе и да се облече и почти беше готов за среща с приятелите. Отиде до раницата си и избута бележника настрани, за да извади подаръците, увити във вестници и парчета плат. Носеше ми шишенце розово масло и тежка кехлибарена огърлица с големи груби мъниста, инкрустирани с черен корал и сребро.

— По-хубаво нещо не съм виждала — ахнах аз, поемайки огърлицата.

— Беше на един много важен руски дипломат, който сега е келнер.

— Надявам се да си му платил добре.

— Да, и отгоре на това го напих — каза Ърнест. Вече беше почти същият както преди.

Чаках да каже още нещо за огърлицата, но той седна мълчаливо на масата, изпи си кафето и поиска вестници.

Знаех, че пак ме обича; виждах го. Каквото и да бяхме изпитвали или мислили един за друг през седмиците на раздяла, това време вече бе отминало. Отворих шишенцето с розово масло, което имаше тъмножълт цвят и ухаеше на чиста, съвършена роза. Следващата част от историята ни беше започнала без потребност от думи.