Пола Маклейн
Парижката съпруга (18)

17

Когато дойде първата ни годишнина, решихме да я отпразнуваме с Чинк в Кьолн и потеглихме с кораб по Рейн. Все още беше много горещо, а дните бяха чудесни и дълги и когато се срещнахме с Чинк, всички бяхме много щастливи, че сме заедно. Той ни се отразяваше добре, ние на него също, а Кьолн беше красив.

Един следобед лежах на тревата и гледах как Ърнест и Чинк ловят риба. Ърнест бръкна в раницата до себе си, извади бутилка студено бяло вино и я отпуши със зъби. В другата си ръка държеше въдицата с изпъната надалеч корда и водата я заобикаляше с деликатни завихряния. Подухваше приятен ветрец, жълт полен се сипеше от дърветата и увисваше във въздуха на малки облачета.

— Вие, момчета, сякаш сте излезли от нечия картина — подхвърлих аз, като ги гледах с присвити очи.

— Имаме си почитателка — каза Ърнест на Чинк.

Станах от тревата, отидох до Ърнест и няколко минути го наблюдавах внимателно.

— Покажи ми как се прави — помолих аз.

— Омръзна ли ти да ни се възхищаваш?

Аз се усмихнах.

— Не. Но бих искала да опитам.

— Добре тогава.

Той застана зад мен на мекия тревист бряг и ми показа как да насоча пръта. Аз завъртях ръка назад и напред в плавна дъга точно според указанията и успях идеално да освободя макарата. Кордата полетя към течението като омагьосана.

— Беше приятно — казах аз.

— Така разбираш, че е станало както трябва — обади се Чинк.

— А сега какво?

— Сега чакаш — рече Ърнест и се обърна. Още преди да стигне до калъфа за въдици, усетих леко подръпване на кордата, после още едно, по-силно. Инстинктивно дръпнах и рибата се закачи. Усещах как тегли назад.

— Хей — тихо подвикна Чинк, който ме наблюдаваше. — Бива си я.

Ърнест изтича обратно и ми помогна да изтегля пъстървата, после рибата лежеше на тревата, бледокафява и нашарена с пъстри петна.

— Малко ми е жал за нея — казах аз.

— Ако искаш, можеш да я пуснеш обратно — каза Чинк.

— Има да чакаш — разсмя се Ърнест.

— Не, искам да я изям. Искам да знам дали има различен вкус, когато си я хванал със собствените си ръце.

— Браво — похвали ме Ърнест. — Наистина е различен, ще знаеш.

— Така си и мислех.

— Това момиче има инстинкт на убиец — каза Чинк и всички се разсмяхме.

— Щом сме почнали, добре ще е да научиш всичко — каза по-късно Ърнест, когато хванах три пъстърви една след друга.

Той ми показа как да изчистя и изкормя рибата, после да я изплакна добре в потока преди готвенето.

— Не съм отвратена — казах аз, докато работехме.

— Знам. Щях да усетя.

Изпекохме моите три на пръчки над огъня, както и другите шест, които бяха уловили Чинк и Ърнест.

— Моята ми харесва най-много — заявих аз, облизвайки солта от пръстите си.

— И на мен — каза Ърнест и отвори още една бутилка вино, а небето над нас омекна и настана вечер.

 

 

В самия Кьолн обаче цареше по-тягостно настроение. В Британския окупационен гарнизон, където наскоро бяха изпратили Чинк, разярена тълпа нападнала конната статуя на Вилхелм Втори, смъкнала грамадния железен меч и отчупила шпорите. Други бунтовници убили местен полицай — хвърлили го в реката и отсекли пръстите му, когато се опитал да се хване за моста. Отвън градът изглеждаше като излязъл от приказките, с червени покриви и хора в тиролски костюми, но също като цялата окупирана Германия се тресеше от напрежение.

Няколко дни по-късно, на 14 септември, седяхме в едно кафене и преглеждахме вестниците, когато научихме, че турското пристанище Измир гори. Гръцко-турската война бушуваше вече три години, откакто Османската империя бе преразпределена след войната. Конфликтът довел до този пожар. Никой не знаел чия е вината. Гърци и турци се обвинявали взаимно, ясни били само трагичните резултати. Пристанището било подпалено, както и много гръцки и арменски квартали. Хората били прогонени от домовете си. Десетки загивали, удавени в залива, други падали заклани по улиците. Оцелелите бягали в планините. Чувствахме се много потиснати, че седим в кафенето на вкусна трапеза, а не сме знаели за конфликта.

— Сигурно скоро ще бъда там — каза Чинк. Лицето му беше мрачно.

— Може би и аз — каза Ърнест.

Усетих как ме облива студена вълна.

— Всъщност не го мислиш, нали? — осмелих се да попитам аз.

— Не знам. Възможно е.

— Винаги съм искал да видя Истанбул — каза Чинк.

— Константинопол обаче звучи по-добре — каза Ърнест. — Или Византиум.

— Вярно — съгласи се Чинк. — Е, така или иначе, сега там се е разсмърдяло здравата, нали?

 

 

Завърнахме се в Париж и още преди да разопаковаме багажа, Ърнест получи телеграма от „Стар“. Точно както очакваше, Джон Боун го пращаше в Турция да отразява конфликта. Заминаваше след три дни. Тъкмо беше прочел новината и държеше разкъсания плик, когато усетих, че ми причернява.

— Какво има? — попита Ърнест, гледайки посърналото ми лице. — Няма да е за дълго. Ще е съвсем същото като в Генуа. После ще се прибера и отново ще бъдем заедно.

Но аз така и не му бях казала колко потисната се чувствах, докато го нямаше, как всеки ден без него се борех сама със себе си.

— Не искам да заминаваш.

— Какво?

— Кажи им, че не можеш, че съм болна.

— Не говориш разумно.

— Напротив. Не виждаш ли, че поне веднъж казвам истината?

— Не, държиш се като дете. Това е каприз и искам да престанеш веднага.

Тогава се разплаках, което беше най-лошото; Ърнест мразеше сълзите.

— Моля те, престани — рече той. — Току-що си прекарахме чудесно в Кьолн, нали? Не може ли просто да бъдем щастливи?

— Само това искам — казах аз, но сълзите не спираха.

Отворих куфара, после пак го затворих и отидох в кухнята да кипна вода за чай. Мислех си, че може да е минал в спалнята, но той ме последва и закрачи напред-назад.

— Много е далеч — казах накрая аз.

— Точно това е най-доброто, нали? Едва ли искаш да избухне война под носа ти.

— Не може ли просто да се престорим, че не сме получили телеграмата?

— Не, не може. — Лицето му изведнъж стана сурово, защото го молех да избере мен пред работата си. — Чаят да върви по дяволите — изръмжа той, но аз продължих да отмервам листенцата и да наливам вода през порцелановата цедка.

Той крачеше зад мен в мъничката кухня и чакаше да се извиня. Когато се заинатих и дори не се обърнах, той блъсна вратата и изтича навън.

Знаех, че е отишъл в някое кафене. Лесно можех да го намеря и навярно всичко щеше да бъде наред. Можехме да си поръчаме бренди с вода и да се споразумеем да забравим станалото. Или да помолим келнера да донесе абсент и да го оставим да заглади нещата. Но аз си останах на място и дори изпих проклетия чай, макар че изобщо не го исках.

Когато Ърнест се прибра, аз бях пияна и се преструвах, че спя. Бях зарязала чая и вместо него извадих шишето с уиски. Не бях хапнала нищо, само изпих няколко чаши топло уиски без вода. Когато пиенето ми даде кураж, взех красивия порцеланов чайник, който бе пътувал дотук с нас, и го пуснах да се разбие на пода. Възнамерявах да оставя парчетата, та Ърнест да ги види, но изведнъж постъпката ми се стори дребнава и детински каприз, както би казал той. Мразех да се чувствам тъй отчаяна и безпомощна, но не можех да овладея чувствата си. Събрах мокрите парченца едно по едно и ги прибрах в книжна торбичка. После си легнах. Светът се въртеше жестоко около възглавницата ми, но аз затворих очи и се помъчих да дишам бавно. Много по-късно чух стъпките му на стълбището, после в стаята.

— Хадли — каза той, сядайки на леглото до мен. Лекичко ме докосна по лицето и шията, но аз не помръднах. — Хайде да престанем, коте.

Стиснах здраво клепачи, за да не избият сълзите навън, и се постарах да изглеждам заспала. Но Ърнест знаеше, че не спя.

— Дявол да те вземе — каза той, когато не отворих очи и не му отговорих. Разтърси ме грубо за рамото. — Това е работа. Знаеш, че трябва да замина.

— Не трябва. Ти просто искаш да заминеш.

— Така или иначе, върви по дяволите — изруга той и отново излезе.

Може би тази нощ бе отишъл в стаичката си на улица „Муфтар“ или бе спал на дългата пейка в танцовия салон долу. Върна се едва след пладне на другия ден, за да си събере багажа. Обикаляше из квартирата, хвърляше в чантата разни неща, събираше си бележниците.

— Значи това ще е занапред?

Аз гледах в пустотата зад прозореца.

— Ти обеща, че никога няма да постъпваш така.

Прав беше. Колко пъти се бях заричала никога да не преча на работата му, особено в самото начало, когато виждах кариерата му като своя собствена и вярвах, че моята роля, дори съдба е да му помогна да си пробие път. Но все по-ясно разбирах, че не съм знаела истински какво означават тези обещания. В дъното на душата си исках той да е нещастен като мен. Може би тогава щеше да отстъпи и да остане.

Но Ърнест не отстъпи. Три дни не си говорихме и не се докоснахме, а когато потегли на 25 септември, той бе тъй наранен и гневен, че не смеех да го погледна. Стоях на прага, докато мъкнеше чантите надолу по стълбището. Някъде към подножието изтърва калъфа с пишещата машина. Той падна с ужасен трясък, отскочи и падна още веднъж. Ърнест го ритна яростно, после го вдигна. Когато стигна до външната врата, ритна и нея, след това не чух нищо.