Пола Маклейн
Парижката съпруга (13)

12

Първото ни жилище в Париж беше на улица „Кардинал Дьо Льомоан“ 74, две стаи със странна форма на четвъртия етаж на една сграда близо до обществен танцов салон — bal musette, — където по всяко време на денонощието можеше да си купиш билет и да тътриш крака по дансинга под веселото хъхрене на акордеон. Андерсън бе препоръчал Монпарнас, но ние не можехме да си го позволим, както и другите по-изискани квартали. Заселихме се в стария Париж, Пети арондисман, далеч от хубавите кафенета и ресторанти, където не се тълпяха туристи, а отрудени французи с ръчни колички, кози, кошници плодове и протегнати за милостиня длани. През войната бяха загинали толкова много съпрузи и синове, че срещахме предимно жени, деца и старци и това бе една от най-печалните черти на квартала. Павираната улица започваше от Сена близо до моста „Сюли“, лъкатушеше стръмно нагоре и свършваше на площад „Контрескарп“, вмирисан от пияниците, които излизаха, залитайки, от кръчмите и заспиваха по хорските прагове. Виждаш грамадна купчина дрипи, после тя се раздвижва и разбираш, че всъщност е някой задрямал клетник. По тесните улички около площада въглищарите мъкнеха мръсни чували с брикети и напевно рекламираха стоката си. Ърнест се влюби в това място от пръв поглед. Аз изпитвах носталгия и разочарование.

Апартаментът бе обзаведен с грозен дъбов комплект за трапезария и огромно легло от фалшив махагон с позлата. Дюшекът беше добър, както се полага във Франция, където очевидно всичко се вършеше в леглото — ядене, работа, сън и много любов. Това ни устройваше, за разлика от всичко останало в жилището, освен може би прекрасната черна полица над камината в спалнята.

Незабавно се заехме да преподреждаме мебелите. Преместихме масата от столовата в спалнята, а на нейно място сложихме взетото под наем пиано. След като приключихме, Ърнест седна да пише писмо до близките си, които чакаха с нетърпение вести от нас, а аз разопаковах нашия сватбен сервиз и малкото хубави вещи, които си носехме, например красивия чаен комплект с розички, подарък от Фони и Роланд. Докато държах между дланите си кръглия чайник и се чудех къде да го сложа в мъничката средновековна кухня, изведнъж ме прониза остра носталгия и се разплаках. Тъгувах не точно по Сейнт Луис, а по някаква по-голяма и по-обобщена представа за дом — познати любими хора и вещи. Мислех си за широката веранда на къщата ни в Кабане Плейс, където живяхме до самоубийството на баща ми: люлката, която скрибуцаше като щурче, когато лягах в нея, отпусках глава върху възглавницата и гледах идеално правите лакирани дъски по тавана. След две-три минути така се разкиснах, че трябваше да оставя чайника.

— Хленчи ли моето пухкаво коте? — обади се Ърнест от спалнята.

— Боя се, че да — отвърнах аз.

Изтичах при него, прегърнах го през врата и притиснах влажното си лице в яката му.

— Горкичкото ми мокро коте — каза той. — И аз се чувствам така.

Масата беше опряна до тесния прозорец, през който не виждахме почти нищо друго, освен грапавите стени на съседните сгради и магазини. До Коледа оставаха пет дни.

— Когато бях малка, майка ми закичваше вейки зеленика около прозорците от червено стъкло над нишата във всекидневната. Стъклата сияеха от слънцето или вечер от светлината на свещите. Тогава знаех, че е Коледа.

— Да не говорим за това — каза той и стана да ме прегърне.

Притисна главата ми към гърдите си — на мястото, където знаеше, че се чувствам най-защитена. През пода и стените чувахме звуците на акордеона от танцовия салон и лекичко се поклащахме в такт с музиката.

— Ще си намерим място тук — каза той. — Ще видиш.

Аз кимнах до гърдите му.

— Може би трябва да излезем да напазаруваме коледни подаръци. Това ще ободри моето коте.

Пак кимнах и тръгнахме на пазар. На всяка стълбищна площадка в сградата имаше мивка и тоалетна с клекало. Миризмите бяха ужасни.

— Варварщина — казах аз. — Трябва да има по-добра система.

— По-добре е, отколкото да пикаеш през прозореца, струва ми се — отвърна той.

Щом излязохме, завихме наляво по улицата и спряхме да надникнем през отворената врата на танцовия салон, където двама подпийнали моряци се клатушкаха с две момичета — болезнено мършави и намацани с руж. Стените зад тях бяха розови, с изрисувани зелени гирлянди и редици огледала. Пейките и масите бяха кървавочервени.

— Малко прилича на карнавал — казах аз.

— Сигурно изглежда по-добре, като си пиян — отвърна той и бързо стигнахме до единодушие, че всичко би изглеждало много по-весело, ако и ние си пийнем.

Все още не се ориентирахме твърде добре, но поехме на зигзаг към Сена покрай Сорбоната и театър „Одеон“, докато открихме на улица „Сен Пер“ едно кафене, което ни се стори приветливо. Влязохме и седнахме близо до група английски студенти по медицина, които разговаряха делово за ефекта на алкохола върху черния дроб. Явно наскоро си бяха имали работа с трупове.

— Можете да получите черния ми дроб, когато приключа с него — пошегува се Ърнест. — Но няма да е тази вечер.

Когато напуснахме Щатите, сухият режим беше в разгара си и макар че не бяхме спрели да пием, изпитвахме облекчение от възможността да си купим и консумираме спиртни напитки съвсем открито. Поръчахме си перно, което ставаше зелено и зловещо на вид, след като прибавиш вода и захар, и се опитахме да се съсредоточим върху него вместо върху разочароващата вечеря — петел във винен сос с плаващи в него сивкави морковчета.

— За Коледа искам истинска елха — казах аз. — С наниз боровинки.

— Нали нямаше да говорим за това?

— Край, млъквам — казах аз. — Но тези боровинки ми късат сърцето. Дали някога ще се приберем у дома?

— Разбира се — увери ме той, но очите му бяха помръкнали от някакъв спомен или тревога. — Първо трябва да открием как да успеем тук. Мислиш ли, че ще можем?

— Разбира се — излъгах аз.

Зад прозорците на кафенето улиците тънеха в здрач. Не помръдваше нищо, освен един кон, впрегнат в каналджийска цистерна. Колелата на каруцата хвърляха трептящи сенки.

— А уж Париж бил Града на светлината.

— Едва започваме — каза Ърнест. — Още нищо не сме видели.

Той махна на келнера за още две чаши перно и се захванахме сериозно с пиенето. Докато дойде време за затваряне, бяхме се натряскали така, че трябваше да се подпираме един на друг. Изкачването по улицата се оказа много по-тежко от слизането, особено в нашето състояние, но ние напредвахме бавно и упорито, като спирахме тук-там да си починем и да разменим по някоя влажна целувка. В Париж това не впечатляваше никого.

Когато стигнахме до завоя по булевард „Сен Мишел“, Ърнест спря и ме обърна към брега на Сена отвъд Тюйлери, където групичка хотели и кафенета мъждукаха на фона на тъмното небе.

— Ето ти ги светлините.

У дома и двамата повърнахме един след друг в нощното гърне. Докато си лягахме, танцовият салон продължаваше да кънти от пиянски гласове; акордеонът свиреше с трескаво темпо. Опряхме чело до чело, мокри и изнемощели. Лежахме с отворени очи, защото иначе светът започваше бясно да се върти. Накрая, точно преди да заспим, аз казах:

— Ще запомним това. Някой ден ще си кажем, че този акордеон е бил звукът на първата ни година в Париж.

— Акордеонът, проститутките и повръщането — каза той. — Това е нашата музика.

 

 

През по-голямата част от януари валя дъжд, а след като той спря, зимата в Париж стана мразовита и безоблачна. Ърнест бе вярвал, че може да пише навсякъде, но след няколко седмици работа в тясната ни квартира, където винаги трябваше да се съобразява с мен, той нае стая съвсем наблизо, на улица „Муфтар“. Срещу шейсет франка месечно разполагаше с помещение, не по-голямо от тоалетна, но идеално за целта. Ърнест не искаше да се разсейва и там наистина нямаше какво да му пречи.

От бюрото му се разкриваше изглед към грозните покриви и комини на Париж. Беше студено, но студът помага да се съсредоточиш, освен това имаше малък мангал, в който можеше да запали снопче съчки и да си стопли ръцете.

Постепенно си създадохме рутина, всяка сутрин ставахме и се миехме, без да говорим, защото работата вече бе започнала в главата му. След закуска той излизаше с протритото си сако и обувките с дупка на петата. Отиваше в стаичката и цял ден се бореше с изреченията. Когато ставаше прекалено студено за работа или мислите му се заплитаха, той бродеше часове наред по улиците или по красиво подредените алеи на Люксембургската градина. По булевард „Монпарнас“ имаше цяла поредица от кафенета — „Дом“, „Ротонд“, „Селект“, — където чуждестранни художници се перчеха, дрънкаха глупости и пиеха до припадък. Ърнест се отвращаваше от тях.

— Защо всеки втори срещнат разправя, че е художник? Истинският художник не се хвали какъв е, няма време за това. Той работи и страда в тишина и никой не може да му помогне.

Естествено, аз разбирах, че целодневното висене по кафенета не е работа, но се чудех дали всички са тъй сериозни и непреклонни в творчеството си като Ърнест. Предполагах, че много други писатели работят в собствения си дом и могат да изтърпят например някой разговор на закуска. Че успяват някак да спят по цяла нощ, без да се мръщят, да крачат напред-назад или да драскат в бележника под трептящото пламъче на димяща свещ. Ърнест ми липсваше през целия ден, но аз сякаш не му липсвах, докато имаше работа. Когато зажаднееше за общуване, отиваше да посети Сезан и Моне в Люксембургския музей, вярвайки, че импресионистите вече са постигнали онова, към което се стремеше той — да сведе местата, хората и предметите до основните им свойства. Реката на Сезан беше гъста, кафява и това я правеше още по-реална. Точно към същото се стремеше Ърнест — и понякога напредваше мъчително бавно. Често се прибираше у дома изтощен и смазан, сякаш цял ден се бе борил с тежки чували въглища, а не с изречения.

Докато Ърнест работеше, аз се грижех за домакинството — оправях леглата, метях, бършех прах и миех чиниите от закуската. Малко преди пладне вземах пазарската кошница, излизах на улицата и тръгвах да търся най-добрите цени. Харесваше ми да ходя до Халите — открития пазар, наричан Търбуха на Париж, макар че беше чак на Десния бряг, далеч от нашето жилище. Обичах лабиринта от сергии и щандове с най-екзотични стоки, каквито не бях виждала другаде. Имаше всевъзможен дивеч: сърни, глигани и цели пирамиди от меки отпуснати зайци. Всичко се излагаше в естествен вид, с недокоснати копита, зъби и козина, тъй че веднага да разбереш какво гледаш. Макар че беше потискащо да знаеш, че до неотдавна тези животни са тичали из близките полета и ферми, имаше нещо почти красиво в самото количество и разнообразие на изложените стоки, всички, предназначени за ядене в един или друг вид. Нямах представа как да се справя с повечето от тях — с неоскубаните фазани и гъски или кошниците с малки кафеникави птици, на които дори не знаех името, — но обичах да ги гледам, преди да се насоча към щандовете за зеленчуци и плодове. Винаги оставах там много по-дълго, отколкото трябваше; обикалях и се възхищавах на кошовете с праз, пащърнак, портокали, смокини и ябълки.

Но на тесните улички зад пазара гниеха щайги с плодове и месо. Лазеха плъхове, гълъбите се блъскаха и се кълвяха свирепо сред облаци перушина и въшки. Това беше реалността и макар че животът с Ърнест ме бе направил по-търпелива към нея, ми призляваше от гледката. Сякаш надничах в канавките на площад „Контрескарп“, където се стичаха струйки боя от количките на цветарите — мимолетен фалшив разкош, а под него грозота. Как го бе казал Ърнест в Чикаго? Любовта е красива измама. Красотата също беше измама. Когато видях плъховете за пръв път, исках да пусна кошницата и да избягам, но не бяхме достатъчно богати за подобни жестове. Затова просто се отдалечих.

От мърлявите улички около Халите тръгвах към Сена. Около Пон Ньоф кеят беше строг и внушителен. Студеният вятър пронизваше тънкото ми палто, но точно отсреща беше остров Сен Луи, същински оазис от красиви старинни къщи и елегантни улици. Вървях по дължината на острова чак до края, където имаше парк с голи кестенови дървета, после слизах по малкото стълбище до реката. Рибари хвърляха въдици и пържеха улова на място. Купувах си пържена риба, увита във вестник, и сядах на стената да гледам как шлеповете минават под Пон Сюли. Рибките бяха хрупкави под снежната покривка от едра сол и ухаеха тъй простичко и приятно. Мислех си, че те могат да ми спасят живота. Поне мъничко. Поне за момента.