Пола Маклейн
Парижката съпруга (1)

Пролог

Макар неведнъж да съм търсила изцеление от Париж, трябва да призная, че няма такова. Отчасти заради войната. Краят на света вече бе идвал и всеки момент можеше да се повтори. Войната дойде и ни промени точно когато всички казваха, че няма да дойде. Никой не знаеше колко са загиналите, но чувайки числата — девет милиона или четиринайсет милиона, — човек си казваше: „Невъзможно“. Париж беше пълен с призраци и ранени. Мнозина се връщаха в Руан или Оук Парк, Илинойс, простреляни и повлекли по дирите си късчета от видяното, изпълнени с пустота, която не можеха да прогонят. Те бяха мъкнали носилки с неподвижни тела, стъпвайки върху други тела; сами бяха лежали на тия носилки в мудни влакове, пълни с мухи и задавени гласове, молещи някой да разкаже за тях на момичетата им.

Вече нямаше как да се прибереш у дома — дори да успееш, завръщането нямаше да е истинско и това също бе част от Париж. Защо не можехме да престанем да пием или да говорим, или да целуваме погрешните хора, независимо какво рискувахме да съсипем? Някои от нас бяха гледали лицата на мъртвите и се опитваха да не си спомнят нищо конкретно. Ърнест беше от тях. Той често казваше, че през войната умрял за един кратък миг; че душата му напуснала тялото, изплъзнала се като копринена кърпичка и увиснала над гърдите му. После се върнала без повикване и аз често се питах дали за него писането не е начин да се убеди, че душата му си е на мястото въпреки всичко. Да каже ако не на другите, то поне на себе си, че е видял каквото е видял, почувствал е всички онези ужаси и все пак е жив. Че е умрял, но вече не е мъртъв.

Едно от най-хубавите неща в Париж беше да се завърнеш, след като си го напуснал. През 1923 г. се преместихме в Торонто за раждането на нашия син Бамби, а когато се върнахме, всичко бе същото, но някак още по-познато. Беше мръсно и великолепно, пълно с плъхове, цъфнали кестени и поезия. С идването на детето потребностите ни сякаш се удвоиха, но имахме по-малко за харчене. Езра Паунд ни помогна да си намерим апартамент на втория етаж в белосана сграда на тясна крива уличка близо до Люксембургската градина. В квартирата нямаше вода, вана, електрическо осветление, но бяхме живели и на по-лоши места. Много по-лоши. Дъскорезницата отсреща бръмчеше непрестанно от седем сутринта до пет вечерта и из въздуха се носеше мирис на прясно нарязана дървесина, ситни стърготини проникваха през процепите под черчеветата и вратите, полепваха по дрехите и ни караха да кашляме. В малката стаичка горе неуморно тракаше пишещата машина на Ърнест, марка „Корона“. Той съчиняваше разкази — винаги имаше разкази или есета за писане, — но работеше и над новия роман за фиестата в Памплона, който бе започнал през лятото.

По онова време не четях готовите страници, но вярвах на неговия усет и на всекидневния ритъм. Всяка сутрин той ставаше рано и се обличаше, после отиваше горе в стаичката и започваше работа. Ако не му потръгнеше, вземаше бележник и няколко добре подострени молива и се отправяше към „Клозери де Лила“ за едно кафе със сметана на любимата си мраморна масичка, а ние с Бамби закусвахме сами, после се обличахме за разходка или излизахме да се видим с приятели. Прибирахме се късно следобед и ако денят бе минал добре, заварвахме Ърнест да седи доволен до кухненската маса с чаша студено сотернско вино или бренди с газирана вода, готов да разговаря за всичко. Или пък оставяхме Бамби при хазяйката мадам Шотар и излизахме заедно за порция вкусни стриди и приятен разговор в „Селект“, „Дом“ или „Дьо Маго“.

По онова време навсякъде имаше интересни хора. Те непрестанно влизаха и излизаха от кафенетата на Монпарнас — френски художници, руски танцьори и американски писатели. Човек можеше всяка вечер да види как Пикасо върви от Сен Жермен към апартамента си на Рю дез Огюстен, винаги по един и същ маршрут и винаги дискретно загледан във всичко и всички. Тогава почти всеки можеше да се почувства като художник, крачещ по парижките улици, защото това чувство се разбуждаше в гърдите ти от самата светлина, от сенките покрай сградите, от мостовете, които сякаш искат да разбият сърцето ти, и от приказно красивите жени в тесни черни рокли на Шанел, които пушат и се смеят с отметнати глави. Можехме да влезем в което и да било кафене и да почувстваме чудесния хаос вътре, да си поръчваме перно или ром „Сейнт Джеймс“, докато очите ни приятно се замъглят и усетим какво щастие е да бъдем там заедно.

— Слушайте — каза Дон Стюарт една вечер в „Селект“, когато всички бяхме страшно весели и пияни до козирката. — Това между вас двамата с Хем е съвършено. Не, не. — Заваляше думите и кривеше лице от изблик на чувства. — Свещено е. Това исках да кажа.

— Много мило от твоя страна, Дон. И теб си те бива, ще знаеш.

Лекичко го потупах по рамото, защото се боях да не се разплаче. Той беше хуморист, а всички знаеха, че авторите на смешни истории всъщност са безкрайно сериозни. Освен това още не беше женен, но имаше перспективи на хоризонта и му се струваше много важно да вижда, че бракът може да се осъществи с изящество и успех.

Тогава не всички вярваха в брака. Да се ожениш означаваше да признаеш, че вярваш в бъдещето, а и в миналото — че историята, традициите и надеждите могат да останат здраво преплетени, за да стъпиш на тях. Но войната дойде и открадна всички чудесни младежи, а заедно с тях и нашата вяра. Оставаше само днешният ден, в който да се хвърлиш, без да мислиш за утрешния, камо ли за вечността. Да не мислиш бе лесно — можеше да разчиташ на океани от алкохол, на всички известни пороци или в краен случай да си метнеш въжето на шията. Някои от нас обаче, макар и съвсем малко на брой, залагаха на брака въпреки нищожните шансове. Не че изпадах в самодоволство, но усещах, че между нас има нещо рядко и истинско — и че можем да бъдем сигурни в брака, който изградихме и продължавахме да градим всеки ден.

Това не е криминална история — ни най-малко. Не искам да ви кажа: „Бъдете нащрек за жената, която ще дойде да провали всичко“, но тя наистина се задава, устремена по своя път с разкошното си манто от катерици, елегантни обувки и тъй късо подстригана кестенява коса, прилепнала върху изящната й главица, че щом влиза в кухнята, ми заприличва на хубава видра. С жизнерадостната си усмивка. С припряното си бъбрене за какво ли не — докато в спалнята, чорлав, раздърпан и проснат на леглото като деспотичен монарх, Ърнест си чете и пет пари не дава за нея. Поне отначало. Но чаят ще кипне в порцелановото чайниче, аз ще подхвана разказ за едно момиче, което двете с нея познавахме преди стотина години в Сейнт Луис, и бързо ще се почувстваме близки приятелки, а отсреща в дъскорезницата някакво куче ще се разлае и сякаш никога няма да спре.