Лена Валенти
Книгата на Хаде (9)

8.

Не знаеше какво ще донесе нощта. Но това, което щеше да почувства, когато види отново онези животни… Може би не беше готова.

Дълга редица черни джипове пътуваше към Дъдли. Тя беше в първия, с дядо си Ас, Адам и Ноа. Погледна назад и Ноа й намигна с едно от лъвските си очи.

— Не се притеснявай. Няма да се доближат до теб — увери я той.

Ако можеше да е толкова сигурна. Калеб беше заплашителен и силен. Нямаше нужда от свръхестествени способности, за да разбере колко е могъщ. Макар че тя не се страхуваше от него. Не беше това. Той я беше накарал да се почувства мръсна и много уязвима. И не искаше да се чувства отново така никога повече. Беше я наранил физически, но усещаше по-дълбоката болка вътре в себе си.

Първият й път… Свиня. Беше я принудил с ласките си да изпита удоволствие с него. И това беше толкова объркващо и влудяващо.

— Айлийн, ще изтръгнеш дръжката на вратата, ако продължаваш да я стискаш така — отбеляза Ас с обичайното си спокойствие.

— О, съжалявам. — Махна ръката си оттам и я постави върху крака си. Беше изхвърлила дрехите, които й бяха дали ванирите. Дядо й нареди на помощниците си да направят светкавично посещение на най-реномираните магазини в Лондон и да й закупят целогодишен гардероб дрехи.

 

 

Ас й беше разказал, че семейството му е било изтъкнато сред английската аристокрация. Вложили големи капитали и забогатели повече от необходимото, когато земите в Англия били оценени отново. Той наследил имоти и земи от своите предци, които продал и буквално се позлатил.

Можел да живее спокойно от лихвите, които банките му давали на месец само за влоговете с фиксиран срок, но тъй като бил предприемчив, купил една флота кораби, за да проучва морското дъно и да открива изгубени съкровища. Вече бил намерил хиляди ценни предмети, като някои продал на черния пазар, други пазел в мазето на дома си, а останалите дарил или продал на държавата.

— Какъв размер носиш, хубавице? — беше я попитал дядо й, докато неговият асистент чакаше на телефона. — И не ми отказвай тази прищявка, Айлийн. Приеми го като подарък за рождения ти ден.

— Няма нужда, дядо. Можеш да отидеш в Барселона и да донесеш всичките ми вещи. Както и кучето ми. — Колко много й липсваше! — Искам си кучето — прошепна.

— Ще отидеш, миличка. Когато се изяснят нещата, но дотогава…

— Добре — каза тя неохотно. — Номер 39 за обувки и М за всичко останало. Сутиен 90 и талия 58. Висока съм метър и седемдесет.

— Деветдесет-шестдесет-деветдесет? — попита той развеселен. Айлийн се изчерви, но се усмихна и кимна утвърдително.

— Като майка ти — добави той.

По-късно Ас я разведе из къщата във викториански стил, цялата облицована с дърво отвътре. Насочи я към дневна-трапезария, украсена със скъпи бутикови мебели. В дъното на дневната имаше камина, закрита от няколко старинни кресла. Над камината беше закачен семеен портрет — Ас, жена му Стефани и дъщеря им Хаде.

Когато застана пред картината, Айлийн не можа да сдържи сълзите си. Позна майка си още щом я видя. Тя беше на около седем години. С две опашки, вързани с червени панделки, рокля в червено и бяло, с изящни бродерии по раменете. Седеше на крака на Ас и беше обвила малката си ръчичка около врата му. До него баба й Стефани държеше в ръце малката длан на Хаде.

Хаде имаше много големи, изразителни яркозелени очи, плътни устни, фин нос и трапчинка на брадичката.

Айлийн докосна брадичката си и опипа трапчинката. Знаеше, че я е наследила от майка си. От Ас. А бадемовидните сини очи вероятно идваха от страна на баща й Тор, защото и тримата на портрета имаха ослепително зелени очи. Черните извити мигли и високите скули бяха наследство от баба й Стефани. Носът й обаче беше от Ас.

Изпита желание да прегърне картината, но тъй като не можеше да го направи, се обърна и облегна чело на гърдите на дядо си. Той веднага я обгърна с ръце и я утеши.

— Баба е била прекрасна. Какво се е случило с нея? — попита тя с пресипнал глас.

— Загина в една битка преди почти четирийсет човешки години. Направиха ни този портрет месец преди да умре.

— Как умря? — Тя почувства Ас се напрегна. — Не се притеснявай, дядо, няма нужда да…

— В една хайка срещу Dona madadh. Ванирите затрудниха битката. Бореха се срещу нас и срещу Dona madadh и тя… Беше убита случайно. — Той стисна устни. — Един върколак я уби.

— Имали ли сте много битки с тях?

— Често. Появяват се редовно в централната зона на Бирмингам. Там има много млада енергия и това ги привлича, както и nosferátum.

— Там ли е загинала баба ми?

Ас потвърди, като гледаше красивото лице на жена си.

— Давахме караул на групи. Нощта изглеждаше спокойна, или поне така си мислехме ние. Когато се появиха Dona madadh, се изненадахме. Започна битка. Групи ванири се присъединиха към битката и се откриха три фронта. Ванирите се бореха срещу нас и срещу върколаците. Ние също се биехме срещу ванирите и срещу върколаците. Това беше една от малкото нощи, когато жените бяха дошли да ни придружат по време на караула.

— Защо не са идвали с вас по-често? Нали и те са воини?

Ас я прегърна по-силно и се усмихна.

— Ех, малката… Жената берсерк е като магнит за противоположния пол. Все още не знаеш силата си. Представи си. Как щяхме да защитаваме хората, ако инстинктите ни са раздвоени между това да пазим нашите жени и тях? Или по-лошо: как щяхме да искаме да защитаваме хората, когато те самите се опитват да съблазнят жените ни? Проблемът е, че се появиха повече върколаци от очакваното и по-късно към тях се присъединиха nosferátum, които подушиха кръвта отдалече. Стефани и още три жени паднаха в ръцете на вампирите.

Ас задържа дъха си и след това издиша с болка.

— Много съжалявам, дядо.

— Благодаря — усмихна се тъжно. — Щеше да бъдеш очарована от баба си.

Айлийн беше абсолютно сигурна в това. Впи поглед в лицето на Стефани и се замисли за сигурността на мястото, където се намираха.

— А в Улвърхамптън? Идвали ли са някога тук?

— Никога не са стигали дотук. И няма да дойдат. Един върколак няма да оцелее тук и половин минута. Това е нашето светилище.

Тя го прегърна по-силно и погали бузата си в него. Най-после имаше до себе си някой от своето семейство и най-сетне се чувстваше у дома.

— Харесва ми името „Хаде“ — прошепна, без да може да спре сълзите си.

Ас наведе глава и подпря буза върху главата й.

— Нарекохме я така заради цвета на очите й. Зелени като нефрит^[1].

Сега, в колата, с новите дрехи, дискретни, но загатващи, не можеше да отрече, че се чувства по-добре. Беше облечена с розова тениска, суперкъси черни панталонки, които откриваха загорелите й стройни крака, с войнишки джобове отстрани и черни ботуши със средно висок ток, които стигаха четири пръста под коленете й. Каква промяна. Изкъпана, парфюмирана и придружавана от хора, на които започваше да има доверие. Така беше по-добре, по-силна. Чувстваше се женствена и съблазнителна. Беше по-наясно от всякога какво предизвиква у противоположния пол. И за първи път в живота й това я възбуждаше и забавляваше. Имаше желание да си поиграе. И беше убедена, че след двайсет минути, след като слънцето залезе, играта ще започне.