Лена Валенти
Книгата на Хаде (20)

19.

Адам и Ноа наблюдаваха в огледалото за обратно виждане как Айлийн тихо плаче. Двамата берсерки бяха напрегнати, най-вече платиненорусият. Какво й беше сторил вампирът този път?

— Искаш ли да поговорим? — попита я загрижено Ноа.

Айлийн го погледна в огледалото и поклати отрицателно глава.

— Мога да наритам красивото му лице, ако искаш — каза й разпалено.

Тя се усмихна през сълзи и отново поклати глава.

— Не, благодаря. Ноа… всичко наред ли е между нас?

Ноа я погледна мило.

— Той си го заслужаваше, Айлийн. Знам, че те заболя, но си наясно, че той заслужаваше наказание. Не ти се сърдя.

— Аз съм ти малко сърдита. Но ми минава… — Усмихна се и видя, че Ноа също се смее.

Адам наблюдаваше замислено сцената. Ноа беше забелязал, че от предишната нощ неговият приятел беше станал по-мълчалив от нормалното.

— Как е твоята приятелка? — попита я Адам, като гледаше напред. Айлийн се изкашля, учудена от въпроса.

— Предполагам, че е добре. С Дана е, сестрата на Калеб. Искам да отида да я видя сега.

— А — отвърна той, а черните му очи гледаха невъзмутимо напред. — Един от върколаците я рани в корема. — От гласа му струеше гняв.

Айлийн почувства, че сърцето й се качва в гърлото. Рут ранена? Грабна чантата си и извади телефона. Набра номера на Дана.

— Здравей, Айлийн — отговори глас от другата страна.

— Как е Рут? — попита тя с подсмърчане.

— Раната е добре. Впечатляващо е колко бързо зараства…

— Къде живееш, Дана? Идвам при теб.

— Почакай, Айлийн. Има един проблем с Рут.

— Какво… какво става?

— Не мога да променя спомените й. Не мога да я накарам да запомни други неща… не забравя онова, което се случи, и съзнанието й не ми позволява да проникна. С Габриел нямаше проблеми.

Айлийн остана загледана напред, с широко отворени очи.

— Искаш да кажеш, че Рут вече знае какво съм аз? Че няма начин да я накараме да забрави?

— Да. Аз не мога, съжалявам.

 

 

Разбира се, Дана не живееше в някакво скромно жилище. Домът й беше като този на Калеб, с тази разлика, че беше в лилавата и жълтата гама. Хармонични цветове, които се съчетаваха много добре и действаха успокояващо. Въпреки че къщата беше четвъртита отвън, стаите и вътрешните помещения бяха овални, както при брат й.

Вратите се отвориха автоматично и сега Айлийн се качваше по стълбите към една от луксозните стаи, където бяха Рут и Габриел.

Габриел тръгна към нея, когато тя влезе в стаята.

— Айлийн… — прегърна я и я целуна по бузата.

Наложи й се да положи неимоверни усилия, за да не избухне в плач.

— А Рут?

— Когато тръгна с Калеб снощи — обясни й Габриел уверено — Рут и аз останахме с Дана, с русия, който не я оставя на мира, и с Каал. Прекалихме с пиенето. На Рут нещо не й понесе и сега й е лошо. Добре че Дана — погледна я с обожание, когато тя се показа на вратата със загрижено изражение — беше така добра да ни доведе тук.

Айлийн преглътна тъжно и погледна Дана.

— Габриел — прошепна Дана с хипнотичен глас, — отиди долу да хапнеш нещо.

— Разбира се — отвърна той и кимна, безизразен като мумия.

Айлийн беше все по-отвратена от собствените си способности. Ако Габриел разбереше някога какво позволяваше да му сторят и какво беше направила тя самата, щеше да се отврати от нея.

— Ела. — Дана я хвана за ръка, привлече я към себе си и я прегърна. — Не изглеждаш добре, Айлийн.

Тя се остави силната сестра на Калеб да я прегърне.

— Надявам се, че нямаш нищо против Ноа и Адам да останат в градината ти. Мислят, че ще избягам или нещо подобно. Дядо ме пази, така че те са моята охрана. Ас се страхува за моята безопасност.

Дана кимна и попита:

— А брат ми?

— Не ми говори за него — каза сърдито Айлийн. — Искам да видя Рут.

— Не мога да проникна в главата й, Айлийн — подготви я Дана. — Наистина е много силна. Странно е как човешко същество може да затвори съзнанието си за ванир по този начин. Да не би да има някаква дарба?

— Рут? Не. Доколкото знам.

Дана остана загледана в нея известно време и кимна.

— Ела. — Погали я по лицето и я заведе до стаята.

Рут лежеше на леглото със свити колене, заровила лице в тях. Къдравата й махагонова коса се спускаше по раменете й. Тялото й трепереше.

— Господи… Рут — прошепна Айлийн и отиде към нея. Рут вдигна глава и извика:

— Махай се! — Скочи от леглото и се долепи до стената. — Не се приближавай до мен… — Бадемовидните й очи с цвят на кехлибар я гледаха с ужас.

Айлийн се вкамени. Чувстваше страха й. Най-добрата й приятелка се страхуваше от нея.

— Рут, аз съм… твоята приятелка — каза й съкрушено.

— Ти не си моя приятелка. Ти си чудовище — изръмжа Рут.

— Не е вярно — прошепна Айлийн. — Рут, познаваме се от деца…

— Какво си направила на Габриел? Защо се държи, сякаш е дрогиран?

— Нищо не съм му направила. Аз не съм такава, за каквато ме мислиш, Рут. Аз не…

— Същата си като тях. Променила си се. Очите ти, кучешките ти зъби… Мислиш ли, че не забелязах? Различна си. Опитах се да не обръщам внимание на това, исках да съм сигурна, че нямаш някакъв проблем… А виж в какво състояние съм сега… Вече не си моя приятелка. Не знам какво си. Дори не нося кръст — прошепна с празен поглед и докосна с ръка шията си.

— Покажи ми корема си, Рут. Вчера са те ранили…

— Какво искаш да видиш? — извика ядосана. Златистите й очи бяха пълни със сълзи. — Гледай! — Вдигна тениската си и показа одраскванията, които заздравяваха, но още бяха възпалени. — Това ми сториха твоите приятели.

— Тези, които те нападнаха, не са мои приятели. Ти и Габриел сте ми приятели — отвърна Айлийн и се доближи предпазливо към нея. — Калеб ти спаси живота…

— Той е вампир, по дяволите… Като теб… Като нея… — посочи Дана. — За Бога, дори имате кучешки зъби. Беше истинска касапница, а ти се държиш, сякаш нищо не се е случило. — Поклати глава недоверчиво. — Не, не се приближавай към мен. — Изпъна ръце, за да я спре.

— Те са добронамерени, Рут. Защитават хората от това, което те нападна.

— Не…

— Не бих те наранила за нищо на света, Рут. — Бузите й бяха мокри от сълзи. Лилавите й очи умоляваха за разбиране.

— Не искам да ме докосваш, моля те — каза рязко Рут. — Мисля, че съм се побъркала. — Затвори очи и обхвана с ръце главата си.

Айлийн си наложи да се успокои. Не можеше да понесе единствените двама души, които обичаше, да се отдалечат от нея. Твърде болезнено беше. Достатъчно й беше отхвърлянето от страна на Калеб.

— Рут… — каза тихо. — Истина е. Трябваше да съм честна с вас…

— Айлийн — обади се Дана предупредително. Беше опасно да разкрива същността си. — Не трябва.

— Разбира се, че трябва — изръмжа Айлийн.

Рут преглътна и отпусна ръце до тялото си.

— Какво е истина? — попита и я погледна втренчено.

— Аз… вече не съм… като теб.

— Защо? — настоя Рут. — Какво си, по дяволите, Ейлийн? Ще ме ухапеш ли? Да ме убият ли искат? — Погледна Дана, която се стресна от тези думи.

— Ако са искали да те убият, вече щеше да си мъртва. Но те уверявам, че първо трябва да минат през трупа ми, преди да те докоснат. Заклевам се.

Рут отпусна рамене и остави образът на нейната най-добра приятелка да изплува отново пред очите й. Дългата й блестяща коса беше преметната през едното й рамо. Новите й лилави очи гледаха в земята. Черните й мигли бяха мокри от сълзи и подсмърчаше като малко момиче, на което са взели любимата играчка. Това беше Ейлийн. Не носеше черна пелерина, очите й не бяха бели, устата й не беше изцапана с кръв. Тялото й беше същото, гласът също, а погледът, въпреки че не беше син, продължаваше да излъчва обич и доброта. Обич към нея.

Рут се разплака. Все пак Ейлийн не беше същата. Притесняваше се за нея. Беше се отдалечила от живота й за няколко дни и когато се видяха отново, се беше превърнала в нимфа с лилави очи и кучешки зъби.

Айлийн вдигна глава, пристъпи напред, прегърна Рут и избухна в плач.

— Рут, моля те… никога не бих те наранила. Не плачи. Обичам те. Моля те, не ме отблъсквай. Моля те.

Рут се вкопчи в нея.

— Какво се е случило с теб, Ейлийн? Какво става?

— Това е много дълга история…

— Не ме интересува. Веднага ми разкажи всичко — прошепна до рамото й. Беше малко по-ниска от Айлийн.

Айлийн я отведе до леглото и докато сядаха една до друга, почувства как стокилограмов камък се откъртва и облекчава болката в гърба й.

Рут слуша в продължение на цял час разказа на Айлийн, кимаше като дете и си играеше с подгъва на тениската си. Айлийн й обясни всичко, дори най-болезнените и срамни подробности. Всичко.

— Какво мислиш? — попита накрая. Страхуваше се от отговора.

Рут я погледна и очите й се усмихнаха. Погледна лицето й, устните, брадичката, косата с цвят на черен кехлибар… Да, тя несъмнено още беше най-добрата й приятелка. Положи глава върху краката на Айлийн и дълго лежа така, без да каже нищо.

Айлийн вдигна ръка и погали косата й, както правеха винаги когато бяха сами и си разказваха най-интимните тайни.

— Съжалявам, Айлийн с „А“ — прошепна Рут.

Ръката на Айлийн спря върху лицето й и отмести един къдрав прекрасен махагонов кичур, който беше паднал върху очите й. Рут беше много секси момиче, но не красотата беше най-хубавото в нея, а чистото й състрадателно сърце.

Айлийн благодареше на небето, че има такава приятелка — силна и духовита, весела и с чувство за хумор.

— Ти съжаляваш? — повтори развълнувано Айлийн. — Аз съжалявам, че скрих от теб всичко.

— Не, Айлийн — прекъсна я Рут. — Мъчно ми е за теб. Случили са ти се много неща и си била сама. Съжалявам, че не съм била до теб — каза тъжно и я целуна по коляното.

— Не говори така, Рут. Не си знаела.

— И въпреки това съжалявам, мила. Съжалявам, че не съм могла да те подкрепя.

— Правиш го сега, като не ме отхвърляш. Това означава повече за мен. Ти и Габриел сте моето семейство.

Рут стана и хвана лицето й с ръце. Въздъхна.

— Искаш ли да ме ухапеш? — попита я развеселено.

— Не… — отвърна Айлийн, без да се отдръпва от ръцете й. — Ти не ми харесваш — засмя се.

— Можеш да излизаш на слънчева светлина, можеш да ядеш, каквото и аз, все още имаш изтънчен вкус за мода, освен това си красива, богата и безсмъртна. Веднага ме трансформирай, за Бога!

— Стига, Рут — избухна в смях Айлийн.

— Това с кучешките зъби може да се уреди — продължи Рут, сякаш на себе си. — Изпилваш ги и готово. Но всъщност са супер секси.

— Сериозно ли искаш да се трансформираш?

— Зависи. Ще ми пораснат ли опашка и косми по краката?

— Рут… — упрекна я Айлийн, без да може да сдържи смеха си.

— Не, не говоря сериозно. Макар и да не вярваш — успокои се Рут, — това, което те заобикаля, ме плаши. Но не се страхувам от теб. Сега, когато знам, че си ти, моята луда приятелка. Продължаваш да си най-любимият ми човек, Айлийн.

— Значи не те е страх от мен? Преди малко се страхуваше.

— Тогава не бях на себе си. Разбери ме, вчера ме нападна куче, което се изправи на задните си лапи, високо, грозно и побесняло. Какво очакваше?

Айлийн се опита да сподави смеха си, но не успя и се разсмя заедно с Рут. Когато се успокоиха, Рут допря чело до нейното.

— Хубаво ме чуй. Познавам те, откакто бяхме хлапета. Трябва да разчиташ на мен, винаги. Можеш. Все още не знам как съзнанието ми ще понесе факта, че съществуват тези… ванири и други подобни… Но ако ти си добре и продължаваш да бъдеш същата, аз ще съм до теб.

— Благодаря, Рут — прошепна Айлийн.

— Каквото и да става, където и да си — Айлийн постави ръка на бузата й, — ти винаги ще бъдеш моята духовна сестра.

Случи се инстинктивно. Приближиха се една към друга и се целунаха по устата. Чиста, но красива и свързваща целувка.

Дана, която наблюдаваше тази нежна сцена, почувства как кожата й настръхва и се приближи към тях.

— Къде сте се научили на това? — попита с блеснали очи.

Айлийн и Рут се усмихнаха съучастнически и се прегърнаха. След това се отделиха една от друга и свиха рамене.

— Не знам, стори ми се подходящо — отвърна Рут и отметна назад коси.

— Никога ли не сте го правили преди?

— Да се целуваме? Да, приятелски целувчици — отвърна Айлийн и се засмя.

— Не — отвърна Дана. — Това, което направихте сега, е древна клетва. Правили са го жриците, девиците оракули, когато се приемал или титулувал нов член на братството. Клетвата piuthar^[1]. Клетвата на сестрите — поясни изненадано. — Откъде си я научила, Рут?

Рут се намръщи. Дана беше права. Откъде й беше хрумнало това?

— Не знам — отвърна объркано. — Изникна просто така.

— Изникнало ти е просто така? — повтори Дана колебливо.

Тя скръсти ръце и изгледа Рут от горе до долу. Айлийн също погледна приятелката си.

— Просто съвпадение — каза Рут. — Хайде, Айлийн, трябва да разкажеш нещо на Габриел, преди да се е превърнал в пън от вашите мисловни трикове.

— Всичко ли да му разкажа?

— Да. — Рут я хвана за ръката и я дръпна. — Или ще му разкажеш ти, или аз ще го направя. И повярвай ми, моята версия никак няма да му хареса. Освен това Габриел ходеше на курс по митология, не знам дали си спомняш. — Дръпна я отново тя. — Когато му кажеш, че са истински, ще онемее.

— Ами ако ме отблъсне?

— Ти глупачка ли си? Аз не го направих, защото те обичам. А той те обожава.

Излязоха от стаята, водени от Дана.

Габриел беше в хола, седеше до бара и пиеше коктейл с леко отнесен поглед.

Айлийн и Рут седнаха до него.

— Дана — каза Айлийн. — Искам Габриел да си спомни всичко.

— Сигурна ли си? — попита жената ванир.

— Да. Покажи ми.

— Добре. — Застана зад нея. — Лесно е. Концентрирай се между веждите му. — Айлийн я послуша. — Съзнанието оформя образи. Когато човек не иска да бъдат разчетени, този, който се опитва да проникне в него, се сблъсква със стена. Когато някой иска да обърка натрапника, натрапникът ще види дим, гъста мъгла и дори лабиринт. Ако човекът е много умел, натрапникът ще се загуби и няма да излезе оттам, докато другият не реши. В случая с Габриел — постави бялата си елегантна ръка на тила му, — беше приложено леко изтриване на информацията. Всъщност спомените продължават да са там някъде, но са заключени. Ще срещнеш заключена врата. За да пуснеш спомените на свобода, трябва да визуализираш един специален ключ, който да отключи всички ключалки. Сега се концентрирай.

Айлийн втренчи лилавите си очи между веждите на своя приятел, който я гледаше учудено. Проникна в съзнанието му много лесно. Отначало всичко беше тъмно. После забеляза коридор, в който бяха подредени много сцени от живота му, като диапозитиви. Някои от тях бяха в движение, други — статични. Айлийн не можеше да почувства нищо от емоциите, само гледаше и блуждаеше из съзнанието на най-добрия си приятел. Имаше сцени с нея и Рут, в университета, с родителите му, денят, в който едва не загина при инцидент с мотор… В края на коридора нещо просветна. Беше затворена врата. Айлийн се съсредоточи в ключалката и визуализира специалния ключ, който отваряше вратата.

Отдръпна се назад и остави сцените да излязат.

— Излез оттам, Айлийн — нареди Дана.

Айлийн излезе от главата на Габриел. Когато отново фокусира погледа си, той я гледаше с разширени зеници и каменно лице.

Габриел погледна Рут и се намръщи. Скочи от дивана, вдигна тениската й и лицето му пребледня.

— Господи… Наистина се е случило — прошепна той.

— Габриел — обърна се към него Рут и постави ръка на бузата му.

— Добре ли си? — попита Айлийн колебливо.

— Дали съм добре? — повтори ядосано. — Какво се случи снощи? Какви бяха тези същества с кучешки зъби и космати лица? — отмести ръката на Рут, разтърси Айлийн и я прегърна. — Господи, Айлийн… Рут… — Прегърна и нея и ги притисна към себе си. — Добре ли сте?… Чувствам се странно.

— Трябва да ти разкажа нещо — каза Айлийн.

И постъпи както с Рут Габриел трябваше да седне. После крещя на Айлийн и вдигна скандал на Дана заради онова, което му беше сторила. Опита да се успокои, като отпи дълга глътка уиски. Избърса устата си с ръка, остави бутилката и хвана Айлийн за брадичката.

— Ако е някаква шега, ще те убия — каза разгневено той.

— Не е шега — отвърна тя.

Той повдигна горната й устна и забеляза кучешките зъби — остри, но не много дълги.

— По дяволите, Айлийн! — Разгледа ги, като завъртя главата й на едната и на другата страна. — Наистина имаш кучешки зъби.

— За да те захапя по-лесно — пошегува се тя.

— Не говори така — отвърна сериозно и я пусна.

— Никога не бих те ухапала — каза тя. — Както казах на Рут, единственият, когото ми се иска да захапя, е непоносимият Калеб. Никой друг. Аз не съм вампир, нито върколак. Аз съм хибриден вид, но продължавам да съм същата като преди, Габриел.

Очите му се изпълниха с болка.

— Не ми говори за него сега — изръмжа той раздразнено. — Мразя го за това, което ти е сторил, и когато го видя, ще го убия.

Айлийн почувства болезнено пробождане при тези думи. Преди тя също мразеше Калеб, но сега това чувство беше отстъпило пред желанието.

— Мислеше ли, че ще се отдръпна от теб заради това, което ти се е случило? — попита Габриел и я прегърна.

— Да… — прошепна тя до рамото му.

— Ти си ми като сестра. Обичам те и ще те обичам каквото и да става.

— Габриел… — Притисна се силно към него. — Благодаря на Господ, че сте до мен.

Дана наблюдаваше сцената и се усмихваше съпричастно. Несъмнено тяхното приятелство можеше да се справи с всичко.

— И ти, тъмнокоске — намръщи се Габриел на Дана. — Може да приличаш на Меган Фокс, но съм ти много ядосан. Никога повече недей да проникваш в главата ми.

Дана се усмихна примирено и повдигна вежда.

 

 

Габриел и Рут разглеждаха книга за скандинавска митология от библиотеката на Дана и той й разясняваше родословното дърво на боговете. Дана и Айлийн разговаряха в един ъгъл.

— Как мога да затворя съзнанието си за проникване? — попита Айлийн.

Дана я погледна крадешком и направи гримаса.

— Скарала си се с брат ми, нали?

— Трябва да се науча да се пазя, не е само защото съм се скарала с него.

— Значи сте се скарали — заключи Дана и се усмихна с разбиране. — Брат ми не знае как да се отнася с жените.

— Нима? — измърмори Айлийн саркастично.

— Той не е лош, нито жесток, Айлийн. Мисля, че е също толкова уплашен, колкото си и ти. Сега сте зависими един от друг.

— Не виждам защо. — Тя скръсти ръце, докато наблюдаваше Рут и Габриел. — Зависимостта от кръвта не е задължително да бъде свързана с отдаването на сърцето или тялото — добави, като се опита да убеди сама себе си.

Дана отвори уста учудено.

— Каза ли това на Калеб? — попита я ужасена.

— Да, казах му го. — Айлийн размаха ръце. — Какво има? Ти също ли смяташ, че е нещо „задължително“?

— Той е твоята сродна душа, твоят cáraid. Само на него можеш да отдадеш пълноценно душата и сърцето си. В името на Один, не можеш да кажеш това на един ванир, Айлийн.

— Защо?

— Ако откажеш интимно общуване с него, ще умре от мъка. Ако не може да споделя всичко с теб, с твоето съзнание, с твоята душа, с твоето сърце и с твоето тяло, ще го убиеш от скръб. Боговете са ни създали такива, страстни и зависими. Няма лек за това. Ох… — въздъхна и сложи ръка на челото си, — не искам да си представя каква болка изпитва горкият.

— Болка? — изръмжа Айлийн. — Болезнено е да се събудиш един ден, след като са те били и изнасилили, и да откриеш, че вече не си човешко същество. Болезнено е да разбереш, че семейството ти не е било истинското ти семейство, и изведнъж да бъдеш лишен от твоята сигурност, от свободата като човек, защото един мъж има такава власт над теб, че не можеш дори да дишаш, ако не е наблизо. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Болезнено е да откриеш, че този мъж не те разбира и… че освен това те презира и ти се подиграва, пренебрегва те точно след като сте правили любов. — Обърна се, за да не видят приятелите й, че плаче. — И не ти разказва всичко, което знае, и може да прикрива в съзнанието си важна за теб информация. И то нарочно. — Трепереше от гняв.

Дана я прегърна.

— Така ли е постъпил? — прошепна над главата й. Айлийн потвърди, докато преглъщаше сълзите си. — Какъв глупак е… уплашен е, Айлийн. Не го вземай навътре.

— Аз… му казах, че искам да проверя дали той е истинската ми половинка.

Дана потрепери. Най-голямото унижение, на което можеше да бъде подложен един воин ванир, беше явното отхвърляне от неговата cáraid. Калеб беше много горд и изгаряше от копнеж по Айлийн. Дана отлично знаеше колко зле се чувства брат й. Като остави назад болезнените спомени, тя се зае да успокои момичето, което беше прегърнала.

— И тогава разбрах, че отново го желая, по-силно от преди… и си дадох сметка, че най-вероятно ме е страх от силната енергия, която чувствам между нас, и че може да съм се объркала. Реших да му се отдам отново, намекнах му, че просто съм объркана… и той… тогава той… той ми каза, че вероятно съм права. Вероятно не съм неговата cáraid, защото не съм достатъчно истинска жена… Обвини ме, че съм…

— Какво?

— Обвини ме, че съм… Както и да е — въздъхна тъжно, — думата е отвратителна.

— Да, по-добре не ми я казвай. — Дана можеше да си представи как я беше нарекъл Калеб. Когато чувстваше, че се отнасят зле с него, той можеше да бъде много язвителен. — Айлийн… — Отдръпна я назад, за да избърше лицето й.

— Не, Дана, ти не разбираш. — Тя отмести ръцете й. — Омръзна ми да плача. Омръзна ми. От седемнайсет години животът ми е болезнен и тъжен, защото онзи, когото мислех за свой баща, не ме обичаше. Живеех под неговия поглед, без да мога да се движа спокойно, защото той ме следеше навсякъде, като сянка. Много време се чувствах виновна за смъртта на майка, която не е съществувала. Бяха ме излъгали и допреди няколко дни не помнех дори коя съм. И точно когато започвам да свиквам с мисълта, че съм различна, Калеб показва, че ме иска по същия обсебващ начин, или още по-силно. Как няма да съм ужасена? — Разтвори ръце. — Напоследък имам спомени за родителите ми, за това как са се държали с мен…

— Имаш спомени за Тор?

— Да. Припомням си, чувствам отново колко много съм ги обичала. Изведнъж съзнанието ми и тялото ми се връщат към тези чувства, приспани от години. Усещам тяхната обич в гърдите си, сякаш е било вчера, и всеки път, когато затворя очи и се концентрирам, отново ги виждам ясно. За сърцето ми, за душата ми, сякаш още са тук. Но ги няма — процеди през зъби. — Изтръгнаха ги от живота ми. И единственият, който знае какво са направили с тях, е Калеб. — Сви рамене. Беше потисната и много огорчена от него. — И не ме допусна до тази информация, Дана. Аз се открих пред него, безрезервно, а той си позволява лукса да скрива неща от мен.

— Но, Айлийн…

— Не — спря я и вдигна ръка. — Искам да се науча да се пазя от него. Ако той може да прави това спрямо мен, аз също искам да го правя спрямо него. Искам да престана да страдам и затова имам нужда да контролирам способностите си.

— Искаш от мен да ви съсипя, Айлийн. Вие сте двойка. Знаеш ли, много е болезнено да не сте открити един към друг. Не можеш да го разбереш, все още си много млада, бебе, паленце. Ако той те е белязал и ти си откликнала, ще имате толкова силна нужда един от друг, че ако не бъдете заедно, ще полудеете. Не искай от мен да ти помогна да си навредите, моля те. Не искай това от мен.

— Каза, че ще бъдеш моя приятелка. — Дана потвърди засрамена. — Това правят приятелките една за друга. И те моля да ми помогнеш да поема отново юздите на живота си, да бъда силна и да не се огъвам пред нищо и никого. Ти си жена. Жените трябва да се подкрепяме.

Дана отмести поглед. Тя нямаше приятелки, истински приятелки. Брат й, Мену и Каал толкова я пазеха и беше толкова ценна за мъжете в клана, че я бяха лишили от много неща, като например от това да създава приятелства.

В рамките на клана Дана беше уважавана и обожавана от всички. С нея беше свързано старинно пророчество, което я посочваше като надеждата за Деня на вратата. Денят, в който щеше да се отвори вратата в пространството, която щеше да свърже световете. Тя щеше да бъде гербът, който нямаше да позволи на злото да проникне. Дотогава щеше да бъде пазена където и да отидеше. Никой не знаеше със сигурност кога ще настъпи този ден. Единственото важно нещо беше тя да е в безопасност.

Чувстваше Айлийн близка. Заради онова, което беше преживяла, заради това, което й се случваше в момента. Дана познаваше отлично болката на cáraid. Преглътна и изтласка спомените и раните, които още зееха отворени.

Айлийн я гледаше с невероятните си очи, изпълнени с надежда, и нещо се пробуди в Дана — нещо, подобно на преданост. Въздъхна и се предаде на тези умоляващи лилави очи.

— Добре.

Айлийн се усмихна и я прегърна силно.

— Благодаря ти.

— Не е толкова трудно, колкото си мислиш — каза Дана. — Само трябва да го пожелаеш. Казах ти, че съзнанието се подчинява на определени шаблони. Представи си бетонна стена. Колкото по-твърд е материалът, толкова по-трудно ще бъде да проникнат в теб. Съвсем просто е.

— И така трябва да действам за всичко? Това ли е? — попита Айлийн колебливо.

— Да — отвърна Дана. — Когато искаш да преместиш нещо, представи си, че този предмет вече се движи и се насочва накъдето искаш. Искаш да говориш с животните? Представи си, че си едно от тях, и им говори. Тичай и скачай, както искаш. Ще стигнеш толкова високо, колкото ти трябва, и толкова бързо, колкото си представиш. Не е трудно, защото е заложено в генетичния ни код, това са нашите дарби. Когато възпитават децата си, ванирите трябва да ги обучат на всички морални норми, за да не злоупотребяват със своите способности и да не преминат в друга крайност. Но ти нямаш нужда от тези напътствия.

— Възможно ли е хора като Габриел и Рут също да имат дарби, свързани с мисълта, като вас? — попита Айлийн.

— Да, разбира се. Само че те трябва да положат много повече усилия, да се подготвят сериозно и да повярват, че това може да се случи. Проблемът при хората е, че в продължение на хиляди години са ви карали да мислите, че не можете развиете потенциала на своето съзнание. Че сте просто устроени, гладки като дъска. Оформили са съзнанието ви, мозъка ви, умението да променяте физиката си, генетичния ви код, да променяте себе си и да се превръщате в мощно оръжие. Но са ви научили да не вярвате в себе си.

Айлийн се съгласи замислено. Когато беше човешко същество, не мислеше, че е възможно нищо от това, което преживяваше в този момент, и все пак то се случваше. Колко от това, на което я бяха учили, беше истина? Обществото, религията, образованието… не споменаваха нищо за психичния потенциал на хората. Като педагог трябваше да помисли върху това.

Значи беше лесно? Щеше да покаже на Калеб някои неща, например че е господарка на живота си и има право да избира.

Ако можеше да направи всичко това, можеше да се престраши и да направи други неща. Например да търси Самаел през деня. Тя беше добър следотърсач. Знаеше го. Баща й Тор е бил такъв. Носеше това в кръвта си. И ако Самаел беше успял да намери Тор, защото са били братя, тя също можеше да открие Самаел, защото, въпреки че й беше противно, той беше неин чичо.

Нещо премина през съзнанието й. Нещо опасно, което накара стомахът й да се свие и сърцето й да бие по-бързо.

— Айлийн, бягай.

Вик на болка отекна в помещението. Гласът на Ноа.

— Какво беше това? — попита Габриел, хвана Рут за ръка и изтича при тях.

— Дана — каза Айлийн, — в градината има върколаци. — Приближи се до прозореца.

Ноа и Адам лежаха на земята, а някакви огромни върколаци ги ритаха.

Стъклото на прозореца се пръсна, а Айлийн се спусна към Дана със свръхчовешка бързина и я прикри от слънчевите лъчи.

— Проклятие! — извика Дана.

— Не мърдай! — Прегърна я силно. — Габриел, донеси ми черния чаршаф, за да я завия. Откъде знаят, че сме тук?

— Нямам представа — отвърна Дана и зарови глава в рамото й. — Не позволявай да ме огрее слънцето, моля те. Не мога да използвам способностите си при директна слънчева светлина.

— Спокойно — прошепна Айлийн и погледна небето. Никога не беше виждала толкова безоблачен ден. — По дяволите!

— Какво ще правим? — попита Рут в истерия.

Върколаците разбиваха входната врата. Някои от тях се изкачваха по стената на къщата с невероятни скокове. Идваха към тях.

— Колко са? — попита Дана.

— Седем.

— Седем? — извика Габриел. — Ще умрем, по дяволите…

— Не — отсече Айлийн. — Вие двамата прикривайте Дана.

Габриел и Рут завиха Дана с чаршафа и я покриха с телата си.

— Какво ще правиш, Айлийн?

Айлийн се обърна към първия върколак, който стоеше на четири крака и я гледаше от прозореца. Косата му беше черна, лицето — разкривено, очите — червени, а зъбите — остри и жълти. Тя взе ножа на баща си и зае защитна позиция.

Помисли си за Калеб. За неговото така дълбоко вкоренено чувство за отговорност и дълг. Ако нещо се случеше със сестра му, той нямаше да го понесе. Щеше да обвини себе си за всичко, но тя нямаше да позволи това. Калеб страдаше повече от две хиляди години за нещо, което не бе могъл да предотврати. Не искаше той да страда отново, защото от неговото страдание я болеше. Болеше я, защото го… обичаше.

„Как така — укори се тя. — Едва го познаваш. Появи се в живота ти преди шест дни.“

Да, но какви дни. Спомни си за един пасаж от дневника на майка си:

Влюбих се в него от първия момент, в който го видях. Беше внезапно и макар погледите ни да се срещнаха само за няколко секунди, разбрах, че той беше за мен. Сега, с моята дъщеря на ръце, признавам, че между Тор и мен е имало много трудни моменти, но онова, което почувствах в онези първи секунди, не ме беше излъгало. Любовта няма усещане за време. Когато идва, тя идва и няма значение дали познаваш този човек от пет години, или просто сте разменили един поглед. Защото любовта е нещо толкова мощно, че се изплъзва от контрола на времето, просто защото не може да бъде измерена с нищо.

— Ще се боря — отговори накрая и отново концентрира погледа си.

— Айлийн, внимавай! — извика Рут.

Върколакът скочи към нея, за да я повали, но тя се отдръпна. Когато той остана с гръб към нея, тя стисна силно ножа и го заби в тила му. След това го завъртя, за да пререже каротидната му артерия.

Върколакът падна на колене и се строполи мъртъв. Айлийн погледна окървавения нож. Беше отнела живот. Още два върколака се показаха през прозореца и погледнаха безжизненото тяло на своя събрат.

— Курвата го е убила — каза по-грозният от двамата. Всички върколаци имаха нещастието да са не само зли, но и грозни и смрадливи.

— Това ли е жената хибрид? Виж ти, виж ти… Значи е тук — каза по-едрият и прокара език по жълтите си криви зъби. — Значи ще убием с един куршум два заека. Ще вземем и двете.

И двете? Айлийн стисна още по-здраво ножа на Тор. Тогава си спомни за баща си, как тренираше с ножа през нощта. За мускулестото му мургаво тяло, за движенията на пантера. Няколко стъпки напред, подскок във въздуха. Бързи удари.

— Винаги бързи и точни удари, слънчице — казваше баща й, докато тя го гледаше замислено. — Помни, жизнените точки. Промушвай в тях. Между веждите, врата, подмишниците, слабините, глезените и слънчевия сплит. Забий ножа в едно от тези места. Изродите на Локи, поне върколаците, умират, ако знаеш къде да ги раниш. Не са толкова силни като нас.

— Но трябва да се приближа много, за да направя това — беше казала тя и протегна ръце, за да я вземе.

— Ти можеш. Бърза си колкото мен, дори повече. — Целуна я по бузата и се усмихна. — Защото майка ти тича като вълчица.

Айлийн се върна от спомена с блестящи от емоция очи.

Върколаците я наобиколиха. Един се нахвърли върху нея в гръб, но тя се наведе и той падна. Тя се извърна светкавично и заби ножа в слънчевия сплит на чудовището. То умря на мига.

Другият върколак я изрита в лицето и Айлийн падна по гръб. Започна да вижда размазано и убийствена болка премина през бузата и устната й. Почувства металния вкус на собствената си кръв.

Върколакът я възседна и сграбчи ножа на Тор.

— Значи ти харесва грубата игра, а? — измърмори и вдигна ножа, за да го забие в нея.

Айлийн отдръпна главата си навреме и ножът се заби в пода до лицето й. Хвана върколака за китките, вдигна крака, постави колене около врата му и го бутна назад, като го обездвижи. Взе ножа и го заби в тестисите му. Кръвта потече и той закрещя.

Влязоха още четири върколака.

Първият погледна кръвта на пода и с тревога разбра, че е само от неговите събратя.

Рут и Габриел не искаха да гледат повече. Прегърнаха се, като прикриваха Дана, и заплакаха. Щяха да умрат.

Айлийн почувства, че ръцете й горят, сърбят. Усети силно напрежение в челото и изведнъж разбра какво трябва да направи.

Погледна ножа, който беше забит в слабините на върколака, и със силата на мисълта си го накара да излети и да се забие между веждите на четвъртия върколак. Изтича към него. Като докато подскачаше, за да изрита в лицето друг, изтръгна ножа от черепа на мъртвия и го хвърли към сърцето на трети. Накара ножа да се завърти, за да е по-болезнено. Онзи, когото беше изритала, я хвана откъм гърба, ухапа я по рамото и отвори дълбока рана.

Айлийн изкрещя от болка.

— Вкусна си — прошепна той.

Тя изръмжа от гняв и безпомощност, огледа стаята и забеляза стъклата от прозореца, пръснати по земята.

Острите назъбени стъкла полетяха, забиха се в слепоочията на върколака, който я беше ухапал, и го убиха на място.

— Какво става? — викаше Дана ужасена.

Рут и Габриел нямаха думи да опишат какво правеше Айлийн. Беше невероятно.

Айлийн въздъхна тежко и избърса сълзите от болка в очите си. Обърна се бавно към последния върколак, който я гледаше уплашено.

— По дяволите… Много си силна, кучко.

Айлийн не откъсваше очи от него. Стъклата от пода се размърдаха и се издигнаха във въздуха зад нея. Приличаше на сцена от „Матрицата“.

Върколакът погледна тримата, които лежаха сгушени на пода. Хвърли се върху тях и сграбчи черния чаршаф, за да отвие тялото на Дана.

— Ще изгориш жива, курво — изкрещя той.

В този миг всички стъкла се забиха в него.

Всичко беше приключило. Айлийн изведнъж се почувства слаба. Тръгна към приятелите си, като се олюляваше, и коленичи до тях.

— Добре ли сте?

— Боже! — въздъхна Рут, треперейки. — Айлийн… невероятно… беше…

— Добре ли си? — попита Дана.

Айлийн погледна прозореца, откъдето проникваше слънчева светлина.

— Стойте тук. Трябва да се преместим някъде в къщата, където няма слънце. Ще огледам.

— Заведете ме в подземията — предложи Дана.

— Не, Айлийн. Недей да ходиш никъде, може да е опасно — каза Габриел.

— Не вдигай чаршафа, Габриел — каза Айлийн. — Дана може да пострада. Идвам веднага.

Инстинктите й говореха, че в къщата вече няма върколаци. Шестото й чувство се оказа твърде точен радар, за да не му се довери.

Излезе от стаята. Цялата къща беше огряна от слънце. Затъмнените стъкла бяха счупени и вече нищо не пречеше на светлината да проникне в сградата.

Излезе в градината. Ноа и Адам лежаха по гръб, с отворени очи. Нещо като стрели бяха забити в гърлата им. Да. Беше виждала това и преди, в дома на Калеб. Средство за парализиране. Но те бяха в съзнание.

— Айлийн? В името на Один… — изръмжа Ноа, като я видя. — Ранили са те.

— Повярвай ми, аз ги нараних повече.

— Къде са? — попита Адам дрезгаво.

— Върколаците са мъртви. — Изтръгна стрелите от гърлата на берсерките. — Останалите са в стаята. Дана не може да излезе оттам. Покрита е с черен чаршаф, но ако слънцето продължава да припича така, скоро ще започне да се чувства зле. Огрява цялата стая. Трябва да я отведем на друго място.

— Не можем да помръднем — каза Ноа.

— Знам — отвърна тя загрижено. — Трябваше да взема някоя от торбичките, които е подготвил Мену. Ще се обадя на дядо да дойде и да донесе антидот за вас.

Влезе в джипа и взе телефона от чантата си.

— Айлийн, притесних се за теб — каза Ас веднага щом вдигна. — Калеб беше много неспокоен и казваше, че нещо не е наред. Звънях ви няколко пъти, но никой не вдигаше телефона си. Канехме се да вземем колата…

— Дядо, чуй ме — нареди Айлийн с тон, какъвто при други обстоятелства никога не би се осмелила да използва спрямо него. — Нападнаха ни.

Почувства как Ас остана без дъх.

— Какво? Калеб, почакай.

— Добре сме — поясни Айлийн, преди Ас да полудее. — Ноа и Адам бяха улучени от онези гадости с парализираща отрова. Дана е покрита с черен чаршаф. Изпочупиха всички прозорци на дома й и сега ще я заведа в мазето. Трябва да дойдете, за да вземете Ноа и Адам. Те не могат да се движат, а отровата ще се разнесе твърде бавно, ако не се атакува.

— Идвам веднага. Ти добре ли си, мила?

— Бързо, дядо. Бяха дошли за някого и ще се върнат.

Затвори телефона.

Изведнъж почувства, че главата й ще се пръсне. Хвана я с ръце и стисна силно очи.

Стена. Стена. Трябваше да бъде стена.

Външната сила обаче не изчезваше. Искаше да преодолее защитата й, агресивно и неумолимо. Айлийн се разтрепери. Нямаше съмнение. Калеб искаше да влезе в контакт с нея. Беше уплашен. Ужасен. Но тя нямаше да се остави да бъде сломена. Този път не.

Сама унищожи седем върколака. Чувстваше се могъща, силна и… тежко ранена. Рамото й пареше, а болката се изкачваше към врата й. Устната й беше сцепена, пулсираше и беше подута. Бузата й беше разкъсана. Защо не зарастваше? Кръвта. Имаше нужда от кръвта на Калеб.

Калеб можеше да запали Троя, ако иска, но нямаше да проникне в главата й. Никога вече, без тя да му разреши.

— Опитайте се да издържите още малко — каза тя и се наведе, за да им стисне ръцете. — Отивам при Дана и останалите. Трябва да ги скрия.

— Ти също трябва да се скриеш — укори я Адам.

— Да — отвърна тя изтощена. — След като дядо ви отведе и всички сме по-спокойни.

Отново влезе в къщата. Върна се при приятелите си и им помогна да се изправят.

Чу се мелодия на мобилен телефон. Айлийн започна да търси опипом сред телата на върколаците. Бръкна в едни дънки и извади посребрена нокия.

Личен номер.

Тя вдигна и от другата страна се чу глас:

— Чаках да ми се обадиш, тъпако. Хвана ли сестрата?

Айлийн пребледня. Изтича при Габриел, пусна телефона на говорител и зачака гласът да заговори отново.

— Там ли си, глупако?

Айлийн кимна и накара Габриел да се престори, че е върколакът.

— Да.

— Хвана ли момичето?

— Да.

— Надявам се, че не си я наранил много. Шефът иска жената хибрид и сестрата ще бъде добра разменна монета. Ако я върнем в лошо състояние…

— Добре.

— Тогава ще се видим довечера в „Айви“. Доведи ми я и не забравяй да я дрогираш. Жената ванир е много силна и е важна за шефа. В девет. Не закъснявай.

— Да.

— А… забравих. Облечи се прилично, помни, че ще има влиятелни хора, от висшето общество. Не искаме дрипльовци.

Мъжът затвори.

Айлийн прибра мобилния телефон. Ръцете й трепереха. Познаваше този глас. Беше Виктор.

— Какво беше това? — попита Дана.

— Току-що си уредихме среща с шефовете тази вечер — отвърна Айлийн решително. — Да тръгваме.

Тримата бяха покрити с чаршафа и се оставиха на Айлийн да ги води.

— Внимателно с това стъпало… така… още едно… много добре, вдясно… дясно, Рут, не ляво… така…

— Не ме настъпвай, Габриел — каза Рут, гласът й още трепереше.

— По дяволите, нищо не виждам — отвърна той.

— Дана? — попита Айлийн. — Добре ли си?

— Ще бъда добре, когато се скрия от слънчевата топлина и кожата ми престане да се изпотява. Обезводнявам се.

Стигнаха до вратата, която водеше към подземните коридори.

Айлийн покри ръката на Дана със своята, за да не може нито един слънчев лъч да докосне влажната й фина кожа. Постави дланта й върху системата за идентифициране и междинната врата се отвори.

— Дом, сладък дом… — прошепна Дана.

Само факли осветяваха каменния коридор. Дана махна чаршафа и погледна Айлийн с огромните си зачервени очи.

— О, Господи, Айлийн… — Приближи се до нея загрижено и хвана внимателно брадичката й. — Боли ли те? Рамото ти е разкъсано.

Айлийн погледна грозната рана и се намръщи.

— Брат ми трябва да ти помогне.

— Не! — И дума не можеше да става. Беше горда от това, което беше направила, без ничия помощ. Не искаше да се почувства отново уязвима с ванира, който нямаше доверие в нея, не беше открит с нея, не я разбираше. Не беше склонна да говори с него.

— Айлийн… — прошепна Дана.

— Това, което направи там горе, сама… — каза замислено Габриел. — Беше… ами… нямам думи. Беше Лара Крофт^[2], обладана от момичето от „Екзорсистът“^[3]. Беше като комикс в действие.

Отвън се чу шум от спиращи коли.

— Дядо ми дойде — каза Айлийн леко потисната. — Стойте тук.

Като излезе в градината, видя как Ас поставя инжекции на Адам и Ноа. Като я забеляза, той веднага се изправи.

— Но… какво са ти сторили? — Хвана я за здравото рамо и силно я прегърна.

— Ще се оправя — каза тя до гърдите му.

Разказа му какво се беше случило. Кожата на Ас настръхна. Може би Калеб беше прав, че трябва да я затворят и пазят, докато целият кошмар отмине.

— Айлийн, носиш във вените си кръв на воин. Ти си много силна. Това означава ли, че вече си се научила да използваш способностите си?

— Уча се. — Откъсна се от прегръдката му. — Но трябваше да се справя сама.

— Страхувам се за теб. Не искам да те виждам замесена в никакви битки.

— Не мислиш ли, че е неизбежно, дядо? Не мислиш ли, че ще е по-добре да мога да си служа с дарбите си на сто процента и да съм подготвена за дни като този?

— Айлийн… — Той отново я прегърна. — Постъпихме зле. С Калеб решихме, че е по-добре да те пазим. Никакви битки, никакви удари. Жените берсерки и ванири са защитавани и обожавани. Не са създадени за битки.

— По дяволите, дядо! Вече видя, че не е така. Разсъждавате старомодно.

— Не ми говори с този тон, момиченце.

— Не ми казвай какво да правя.

Беше много ядосана. Адреналинът продължаваше да бушува във вените й.

— Именно заради това поведение броят на берсерките и ванирите намалява — каза му тя. — Ако бяхте подготвяли жените по същия начин, както мъжете, нищо подобно нямаше да се случи. Ние сме ловки, пъргави и смъртоносни. Може да не умеем да нанасяме мощни удари като вас, но сме силни. И безстрашни. Половината от вас са жени. Ако разчитате повече на нашата помощ, ще бъдете двойно по-силни. Можем да ви подкрепим.

— Ти си различна. Ти наистина си могъща, Айлийн. Почти нямаш слаби места. Притежаваш силата и способностите на ванир, както и инстинктите и бързината на берсерк. Не си наследила недостатъците на едната и другата раса, но това не означава, че всички жени са като теб. Наложило се е да предпазиш Дана от слънчевата светлина. Забелязала си, тя има голям недостатък. Уверявам те, че ако не беше хибрид, а обикновена жена берсерк, може би сега нямаше да си жива, защото нашите жени са силни, но не толкова, че да се справят със седем върколака едновременно.

— При всички положения мисля, че трябва да ги подготвите. Има нещо, което не върви добре във вашите общности, дядо, и бих искала да ви помогна. И освен това аз имам своите слабости — добави тя.

Един мъж — висок, брюнет, с най-зелените очи на земята. Мъж, който тъкмо пристигаше със своето порше.

Айлийн преглътна. Стъклата на джипа бяха тъмни, но тя знаеше, че Калеб е впил поглед в нея. Лилавите й очи блеснаха гневно. Беше му толкова ядосана, че й се доплака.

Калеб я гледаше и трепереше от гняв. Щеше да избие всички. Бяха наранили неговата cáraid и нямаше да им прости. Стисна зъби, като видя, че са сцепили устната й. Бузата й беше раздрана, а на рамото й зееше рана от ухапване.

Да. Щеше да избие всички.

— Отиди да поговориш с него — предложи й Ас. — Никога не съм виждал по-притеснен мъж.

Нещо се преобърна в нея при тези думи, реши да мисли практично.

— Аз съм неговата храна — отвърна студено. — Как няма да е притеснен?

Калеб се намръщи, като чу тези думи. Той можеше да я чуе. Нима забравяше това? Или го знаеше и затова го каза?

Взе телефона си и я набра.

Айлийн вдигна, без да откъсва поглед от поршето.

— Влизай в колата — нареди грубо Калеб.

— Какво има, Калеб? — отвърна тя иронично. — Не можеш ли да говориш с мен чрез телепатия?

— Ти не ми позволяваш — изръмжа той. — Кой ти показа как да се предпазваш? Влизай в колата, Айлийн.

— Не. И не ми говори така. — Почувства как сълзите се събират и образуват буца в гърлото й. Не смяташе ли да й благодари, задето беше спасила сестра му? Нямаше ли да й каже, че се е притеснявал за нея? Не възнамеряваше ли да се извини за онова, което й беше казал в стаята? Или че не й беше показал видеозаписите с родителите й, които беше открил?

— Не ме карай да се ядосвам, Айлийн.

— Не ме е страх от теб.

— Би трябвало. Много съм ти сърдит.

— Ако се надяваш да чуеш, че съжалявам, ще има да почакаш. Мену приготви ли дозата? — попита тя. — Започвам да огладнявам.

— Не.

— Не? — Наистина беше гладна, за него, и то не само за кръвта му, а за неговото тяло и за още нещо, което беше по-трудно да признае. За неговото… сърце.

— Ако си гладна, знаеш какво трябва да направиш, малката — каза й нежно.

— Да ухапя нечия шия? — вдигна вежди. Знаеше, че наранява гордостта му.

— Айлийн, престани да ме нервираш и ела тук — извика той ядосано, като си представи как тя пие от друг мъж. — Ранена си и имаш нужда от мен.

— Нямам нужда от теб. Не искам. Ти излез.

По линията настана мълчание.

— Какво има, Калеб? Не можеш ли да излезеш? — Усмихна се злобно, почувства се силна и продължи: — Днес е твърде слънчево, нали? Може да не съм твоята cáraid, но и чудовище като теб не може да бъде моята половинка. Моята половинка — повтори със същия язвителен тон, с който той й беше говорил в стаята — не може да ме лиши от слънчевата светлина, а за съжаление, Калеб, това е едно от нещата, които искаш да ми отнемеш, без да дадеш нищо в замяна. Само отнемаш, никога не даваш. Изискваш, никога не молиш. Дори днес не успя да ме защитиш… Не е възможно да си моята половинка, не е възможно да имам нужда от някой като теб.

Изведнъж почувства хлад в сърцето. Не се гордееше с думите си, но не успя да ги избегне. Чувстваше такъв гняв към него, изпитваше толкова силна потребност да го нарани. Беше ли се почувствал зле Калеб, когато й каза онези ужасни неща, след като бяха правили любов? Тя наистина се чувстваше ужасно, след като му наговори всичко това.

Ас се раздвижи неспокойно. Айлийн имаше характера на Хаде. Някои мъже приемаха това за секси, но той в никакъв случай не би искал да бъде на мястото на Калеб. След като беше забелязал притеснението в очите на гордия ванир, можеше да се закълне, че е влюбен във внучката му повече, отколкото би искал.

Калеб беше пребледнял в колата и беше благодарен, че стъклата са затъмнени.

Процеди проклятие през зъби, запали и потегли назад.

— До довечера — сбогува се той сурово.

Айлийн гледаше как колата се отдалечава и в гърлото й се образуваше буца. Искаше да изтича след него и да му каже да остане. Искаше да изтича след него, да го удря и да го хвърли на вълците. В нея имаше цял свят от противоречия, но най-лошото от всичко беше, че си даваше сметка, че има чувства към него и това я поставя в подчинена позиция. Калеб имаше власт да я наранява и тя не можеше да допусне това. Щеше да атакува първа.

Ас вдигна Ноа и Адам и ги натовари като чували с картофи.

— Какво ще правиш, мила? — попита той след това.

Рут и Габриел изтичаха при нея.

— Мену отвлече Дана от подземието — пошепна задъхано Рут. — Вдигна я на ръце и я отведе. Беше истинско зрелище. Не знам защо Дана така се бореше с него.

— Горкият, беше много уплашен за нея — поясни Габриел. — Каза ни да дойдем при теб и да отидем да почиваме. Дана ще бъде в дома на Калеб.

Айлийн кимна и погледна Ас.

— Отивам си вкъщи.

— В такъв случай ще изпратя с теб караул от берсерки, за да наблюдават района. Аз ще отида с тях.

— Благодаря, дядо, но не трябва да се грижиш толкова за мен. Видя, че мога да решавам проблемите си сама.

— Днес спечели — отвърна той строго. — Утре… не се знае. Няма да излизаш оттам, докато всичко това не приключи. В дома ти ще бъдеш на най-сигурно място.

— Тази вечер ще отида в „Айви“, дядо, независимо дали искате, или не. Можеш да ме затвориш където решиш — предизвика го тя. — Ще намеря начин да се измъкна.

— Няма да го направиш, Айлийн.

— Разбира се, че ще го направя. Не можеш да ме контролираш, твърде дълго бях затворена.

— Не разбираш ли? Притесняваме се за теб.

— Голям човек съм. Макар че ти и Калеб упорито ми противоречите. Няма да се крия от никого. Разбираш ли? Аз съм господарка на живота си и единственият съдник на моите решения.

Ас не можеше да отрече това. Внучката му наистина беше борбена. Воин.

— Айлийн. — Хвана я за раменете. — Тази нощ ще бъде много опасна. Виктор и Микаил ще бъдат там. Мислиш ли, че ще са придружени само от хора? Със сигурност с тях ще има върколаци и вампири. Ще има битка.

— Вече участвах в една.

— Да, но този път ще се опитат да те заловят. Ти сама ми каза, че са искали да хванат Дана, за да направят размяна. Да я разменят за теб. Не са предполагали, че и ти ще си тук с нея, и още по-малко, че слънчевите лъчи не могат да те наранят.

— Не са предполагали и че съм толкова силна — каза гордо тя.

— Да, не са предполагали, че си толкова силна — усмихна се дядо й. — Но ти си имала предимството на изненадата. Ако отидеш в ресторанта, ще се втурнат да те преследват. Тази вечер ние ще се опитаме да ги изненадаме. Ще хванем онези двамата и ще разберем какво целят. Трябва да стоиш настрана, защото ще ни разконцентрираш.

Айлийн стисна устни и отмести поглед в недвусмислен израз на разочарование.

— Преча ви — заключи огорчено.

— Не ни пречиш. — Хвана брадичката й и погали характерната за семейството трапчинка. — Просто си нещо изключително ценно и стана толкова важна за нас, че се страхуваме за теб и последното, което бихме искали, е нещо да ти се случи. Не сме склонни да поставяме живота ти в опасност, защото не искаме да те загубим. Обичам те. Обичам те — призна с очи, пълни с нежност и искреност. — Не искам нещо да се случи с теб. Разбираш ли?

Айлийн се развълнува и почувства отново познатата буца в гърлото.

— Моля те, недей да бъркаш нашата закрила със затвор — помоли я той.

— Не правя това, дядо — прошепна тя съкрушено. — Но се чувствам извън всичко важно, извън всичко ваше. Бих искала да имате по-голямо доверие в мен, да ми позволите да участвам. Изпитвам нужда да си отмъстя за всичко, което са ми сторили… — Сълзите не й позволиха да продължи.

Лицето на Ас изразяваше болка.

— Айлийн, остави ни тази нощ — каза той решително. — И след това ще говоря с Калеб, за да те включи в караулите.

Айлийн побесня, когато разбра, че дядо й беше отстъпил част от властта си над нея на Калеб. Сякаш всички бяха приели, че тя принадлежи на ванира и никой друг няма право да взема решения за нея.

— Защо трябва да го питаш? — изръмжа тя и избърса сълзите си.

— Защото е твоята половинка — сряза я дядо й. — И защото помиряваме клановете след война, продължила повече от две хиляди години. Ако един берсерк и един ванир се борят за това кой ще се грижи за една жена хибрид, това няма да помогне за постигането на мира.

— Но аз съм твоя внучка — извика тя обидено.

— Но си и неговата жена, още от момента, в който те е белязал. — Хвана лицето й с обич. — Възможно е нещата между вас да са по-трудни сега. Ти го отхвърли и той е наранен.

— След това той ме отхвърли жестоко. Не ти ли е казал?

— Караница между влюбени — усмихна се той.

— Влюбени? Той не е влюбен в мен… — каза Айлийн притеснено. — Просто е зависим, защото съм всекидневното му меню.

— Съмнявам се, че едно меню ще накара очите на един ванир да заблестят така. Особено на този ванир. Въпреки че бяхте скарани, лицето му се озаряваше, когато те погледнеше. Съмнявам се, че едно меню може да накара някой мъж да се притесни така. Трябваше да го видиш, когато му казах, че са те нападнали. Пребледня и започна да кипи от гняв. Преди да се осъзнаем, вече беше тръгнал да те търси.

Айлийн си представи как Калеб действа така импулсивно заради нея.

— Остави се в ръцете му — предложи й Ас. — Ще се грижи за теб, както никой друг, сигурен съм. И отключи отново съзнанието си за него, Айлийн. Той щеше да долети, ако му беше казала какво се случва с теб. Помисли за своята сигурност.

Не можеше. Да се остави в ръцете му? Въпреки всичко? Не. Не и ако Калеб й отнемаше всичко, а не й даваше нищо.

Учудена и същевременно уплашена от това откритие, тя разбра, че иска Калеб също да се остави в ръцете й. Да я желае с цялата си душа и да й отдаде сърцето си. Имаше нужда той да я обича.

Закри лицето си с ръце и поклати глава. Не можеше да повярва. Ако тя искаше това от него, значи бе готова да му даде същото. Защото беше влюбена в него. Не можеше да бъде.

— Лошо ми е… — каза тя.

— Какво има? — попита загрижено Ас.

— Искам просто да се прибера.